Аня Баст
Магьоснически огън (23)

23

Джак се опита да отвори вратите с двойни матирани стъкла на Дъскоф Интернешънъл, но се оказаха заключени. Защитите бяха разбити, така че той знаеше, че Мира и Томас са вътре, а алармената система беше изключена благодарение на Сборището, не че щеше да му пука, ако не беше. Той изчака докато никой не беше около него на улицата, използва магията си да разтопи външната страна на вратата, където бяха разположени ключалката и резето, и внимателно пристъпи вътре.

Тела лежаха разпръснати върху мраморния под на фоайето, ужасяващия резултат от магическа битка. Прозорците по фасадата на сградата също бяха матирани, предпазвайки вътрешността от нормални човешки очи, но нямаше да е добре за обикновените хора да влизат вътре през вратите от улицата, затова Джак завари ключалката от вътрешната страна.

Той си проправи път през фоайето, търсейки Томас, Мира или магьосник от Сборището в съзнание, но освен вече нападалите тела, той не можа да намери знак от никого. Очевидно беше закъснял за партито.

— Проклет да си, Томас — измънка Джак. Той отвори телефона си и се опита да му се обади, но никой не отговори.

Това, че му е позната, бе единственият му шанс в сграда с такива размери, така че тръгна към асансьорите. Той се облегна на стената напречно на вратите и се огледа, притеснение за Мира и гняв разяждаха дупка в стомаха му.

Нищо.

Накрая екрана показа движение на два от асансьорите. Единият отиде до 22-рия етаж, другият — до 38-мия. Това беше съмнително. Нетърпеливо, той натисна копчето за слизане и натисна 22-рия етаж.

Музиката в асансьора беше оркестрална версия на песента „Witchy woman“. Точно сега слушането на подобна музика, особено ако е идея на някой вещер за сладникава шега, накара Джак да му се прииска да удари нещо. Мислеше си да направи точно това.

Накрая вратите се отвориха на 22-рия етаж, разкривайки Томас и шепа магьосници от Сборището. Телата на няколко вещери лежаха в безсъзнание на пода в краката им. Магьосниците на Сборището очевидно бяха претърпели поражение във фоайето. Джак беше окуражен да види, че Сборището беше спечелило поне тази малка схватка.

Това знание успокои малко гнева му.

Томас се обърна и го видя да стои точно пред асансьора.

— Джак — изненада се той.

Джак му се нахвърли, хващайки го за ризата и блъскайки гърба му в бюрото на рецепцията.

— Къде е Мира? — изръмжа той в лицето му.

Няколко магьосника от Сборището издърпаха Джак от Томас. Той ги атакува, но те бързо го хванаха високо за ръцете, позволявайки на шефа си да се изправи.

— В момента има доста магьосници от Сборището в сградата. Тя е с най-силните.

— Видя ли касапницата във фоайето, Монахан? — изрева той.

— Всички сме на една и съща страна, Джак. Успокой се.

Душата му казваше, че Мира е в опасност.

— Крейн я е хванал.

— Откъде знаеш?

— Чувствам го — изръмжа той. Искаше му се да удря Томас до кръв задето го остави назад. Джак се отърси от мъжете, които го държаха. — Добра работа си свършил тук, Томас — измърмори той и видя един от вещерите все още едва в съзнание, проснат на пода.

Нямаше време за губене в разговори, той показа на магьосника на елемента земя топка от доста горещ огън. Затварящите се очи на мъжа се разшириха.

— Къде ще направят ритуала?

Вещерът не каза нищо. Устните му се мърдаха безмълвно. Мъжът очевидно беше твърде изтощен, за да призове някаква сила в своя защита. Още по-добре.

Джак повдигна веждите си.

— Не си мисли, че няма да те изгоря.

Нещо в изражението на Джак накара вещера да заекне:

— Ч-четиридесетият етаж. Етажът за конференции.

Джак остави мъжа да се свлече обратно на пода, загаси огъня и се върна при асансьора. Томас и останалите магьосници на Сборището го последваха.

Веднага щом вратите се отвориха на 40-тия етаж, наситена сила изпълни асансьора. Тя плъзна по кожата им като черна коприна, привличаща и опасно успокояваща. Всички в асансьора изстенаха под смазващата й тежест.

Това беше познато на Джак.

Звук от монотонно пеене изпълни ушите му. Той помнеше този звук и усещането на магията, гъделичкаща ума и тялото му. Това повали магьосниците от Сборището на пода на асансьора, но Томас и Джак изпълзяха навън преди вратата да се затвори отново пред тях.

Той хвърли поглед на затворената асансьорна врата. Страхотно. Очевидно трябваше да се справят сами с цяла стая, пълна с доста силни вещери.

Джак примигна и си запроправя път през отвратително силната магия. Той си проправи път през фоайето и надолу по лъскав коридор под напевния звук. Джак залиташе по пътя към стаята, където бяха хванали Мира под тежестта на звука. Томас го следваше, залитайки и препъвайки се.

Той влезе в стаята със силата на волята си и се хвана за облегалката на стол, преди да падне, но никой не го забеляза. Томас влезе поклащайки се след него и падна на колене. Дъскоф разчитаха, че магията ще бъде тяхното куче пазач. Бяха предвидили, че никой магьосник не може да премине през нея, но той и Томас имаха силата заради дълбоката си любов към Мира.

Мира.

Тя беше на колене в кръга, заедно с трима други магьосници, всички стояха отпуснато на коленете си в магията на кръга. Изражението й беше празно, очите й — затворени. Лицето й изглеждаше тебеширено бяло, устните и клепачите й — лилави. Като я видя в такова състояние, адреналинът на Джак скочи и той извика на ум.

Не, не можеше тя да е вече мъртва. Богове, не. Просто не беше възможно.

— Помогни й — изхлипа жена, завързана за стола наблизо.

Ани? Той й хвърли поглед, точно преди изблика на магия едва не го накара да коленичи.

Като кадифе, силата се потърка в голата му кожа. Чрез магия можеше да напипа част от Мира, отличителната миризма на свеж лен и лимон галеше сетивата му.

В този момент Джак разбра какво не е имал като дете. Силата, изпълваща стаята беше от насилената магия на магьосниците в кръга — колкото по-силни бяха магьосниците в кръга, толкова по-силна бе „рецептата“ на магията.

Тази комбинация беше доста зашеметяваща.

Джак помогна на Томас да се изправи и заедно си проправиха път до края на стаята, където Уилям Крейн и най-високопоставените от Дъскоф пееха монотонно. Мъжете и жените в кръга изглеждаха блажено радостни. Нямаха представа, че някой друг е в стаята.

Джак блъсна Крейн силно, разрушавайки кръга на вещерите, но пеенето не спря. Крейн се препъна и падна на пода, завладян от изненада. Той се обърна и погледна нагоре към Джак с неверие на лицето си.

Томас издърпа вещерите от кръга и или ги хвърляше през стаята, или ги удряше. Монотонното пеене постепенно спря, мощната магия отслабна и по-успокоителните звуци от битка изпълниха стаята.

Разбира се, той и Томас бяха превъзхождани числено — 30 на 2.

Магьосниците от кръга се свлякоха със затворени очи, отпуснаха се като кукли на конци, когато магията се разсея. Всички бяха в безсъзнание.

В случая това беше най-добрият сценарий.

— Джак? — въздъхна Крейн, съвземайки се от вцепенението.

— Отдавна не сме се виждали, татко — изръмжа той, преди да го сграбчи за ревера и да го издърпа от пода.

Някой го хвана за раменете и го завъртя наоколо, като го накара да пусне Крейн. Имаше половин секунда да регистрира лицето на Стефан, преди юмрукът му да удари здраво бузата му. Остра болка отекна в главата на Джак, принуждавайки го да залитне назад.

Джак се държеше за ръба на маса, главата му кънтеше. Стефан му беше нанесъл добър удар. Топлата светлина от магията на огъня се надигна точно преди Стефан да хвърли кълбо от него към Джак. Той се дръпна от пътя му. То удари крака на масата, запалвайки го.

Магьосниците от Сборището се събраха в стаята и гореща магия пламна срещу кожата му, когато те започнаха да я насочват към още възстановяващите се вещери. Един от тях поля масата с вода, карайки я да пращи и да пуши. Не беше в ничии интерес да изгорят сградата точно сега.

Нежелаейки да използва магията на огъня в такова затворено помещение и с магьосниците в кръга — в безсъзнание и уязвими, Джак се хвърли върху Стефан.

Те се затъркаляха по пода, удряйки се един друг. Джак нанесе няколко задоволителни удара и понесе няколко също толкова добри, преди нова сила да се завърти около него. Тя шепнеше срещу кожата му, засилвайки се.

Той и Стефан спряха опитите да се удрят един друг. Всичко в стаята затихна под това мистериозно влияние на магията в стаята. Бризът погъделичка лицето му и той усети отличителната сила на Мира. Мирисът на чист лен и лимон изпълни стаята, много по-силна, отколкото той някога е усещал.

Бризът стана вятър. Джак се опита да се отскубне от Стефан и погледна нагоре, за да види Мира, стояща на нейното място в демонския кръг.

Тя стоеше с отметната назад глава и затворени очи. Вятърът развя палтото й около нея, косата й летеше около главата й.

Джак и всички останали, които все още не бяха станали на краката си залитайки, гледаха магьосницата, която излъчваше толкова много сила. Устните оголиха зъбите й в гримаса на болка.

— Мира? — попита той неуверено, правейки стъпка към нея.

Без да го поглежда, тя вдигна ръка, за да го спре. Той спря насред крачката си.

Няколко неща станаха почти едновременно. Огън пламна ослепително от лявата му страна. Джак се обърна да види Крейн, запалващ горещо, бяло, огнено кълбо и хвърляйки го право към лицето му отблизо. Джак вдигна ръце, за да се предпази, знаейки че е твърде късно. Изведнъж, огънят изчезна.

Както и Крейн.

Счупи се стъкло. Ужасен човешки писък изпълни въздуха, избледняващ с разстоянието. В почти същия момент, стаята се изпълни със звука от тела, удрящи се в заобикалящите ги стени, стаята беше пълна с летящи мъже и жени.

Тишина.

После стенене. Проклинане.

Джак се огледа наоколо. Мира беше отхвърлила вещерите, само тях, към стените. Погледа му се насочи към прозореца, разбирайки, че Крейн е хвърлен през него. Строшено стъкло блестеше върху скъпите плочки и студен зимен вятър нахлу в стаята.

Мира беше рухнала на пода, но в съзнание. Тя се надигна в седнала поза, държейки главата си. Погледът й се сключи с неговия.

Мира бе убила Уилям Крейн.

Джак премести погледа си и вцепенен се втренчи за момент в счупения прозорец. Уилям Крейн, човекът, за който не беше мислил като за свой баща от дълго време, беше мъртъв.

— Къде е Стефан? — гласът на Томас прозвуча остро във внезапната липса на магия.

Джак обърна поглед от счупения прозорец и огледа вещиците и вещерите в стаята. Вещерите се надигаха от пода. Никой не се биеше. Всички изглеждаха зашеметени от случилото се.

Стефан не беше в стаята.

Погледът му срещна този на Мира и го задържа. Тя едва се изправи на краката си и изглеждаше готова да заплаче.

Томас даде бързо заповеди на магьосниците от Сборището да намерят Стефан, но Джак беше приключил. След няколко широки крачки, той хвана Мира в ръцете си и я държеше здраво, целувайки всяка част от тялото й, която можа да намери.

— Добре ли си? — попита той между целувките.

Тя кимна.

Той хвана лицето й в ръцете си и целуна устните й, вкусвайки солта от сълзите, течащи по бузите й. Тя обви ръцете си около него и задълбочи целувката.

Той беше толкова щастлив, че тя е в безопасност, че гневът, който изпитваше, когато го остави зад себе се и се изложи на опасност, изчезна. Всичко, което имаше значение, беше, че е вън от опасност.

Богове, беше толкова хубаво да я има отново в ръцете си. Никога вече нямаше да я пусне да си отиде.

Мира прекъсна целувката бавно. Тя остана в обятията му за момент, но не срещна очите му. Гледайки надолу, тя облиза устните си.

— Благодаря ти, че дойде, Джак — каза тя. После вдигна очи и прошепна: — Знам какво си скрил от мен. Знам всичко.

Шок и ужас го обзеха срещу решителния й поглед. Беше забравил за всичко това в бързината да я види в безопасност.

Тя отстъпи крачка назад, извън обятията му. Сякаш бездна се отвори помежду им. Тя му отправи един последен продължителен поглед, после се обърна към кръстницата си.

 

 

— Ще се заемем с нашите ранени — каза Томас.

Мира поклати глава.

— Не. Не и кръстницата ми. Искам някой да се обади за нея в бърза помощ, веднага. Веднага, Томас. — Нямаше да приеме нещо по-малко от това за Ани.

Той се вгледа в нея за момент, но тя беше с това не-се-забърквай-с-мен изражение. Тя се чувстваше много по удобно, носейки го през последните дни.

— Адам, заведи г-жа Уебър обратно в апартамента ми. Кажи на портиера да извика бърза помощ — каза Томас.

— Благодаря ти.

Адам, магьосник на огъня, който имаше тяло като на щангист и неколкократно чупен нос, помогна на Ани да се изправи с нежност, която изглеждаше в противоречие с очевидната му физическа сила. Ани спря пред нея и Мира взе в ръце лицето на кръстницата си и я целуна по бузата.

— Обичам те, Ани.

Сълзи се стекоха по бузите на Ани.

— И аз те обичам, дете.

— Сега върви. Ще бъда точно зад теб.

Адам й помогна да излезе през вратата.

Мира можеше да усети погледа на Джак в гърба си. Тя се вгледа в Томас, опитвайки се да не се обърне и да отиде при него.

— Мира — каза Томас. — Джак е добър човек. Няма вина кой е баща му.

Тя се стегна. Премести погледа си, така че да гледа през Томас, вместо право в него.

— Това не ме интересува, Томас. Не ме интересува кой беше баща му или това, че когато е бил малък е видял майка ми да умира. Но ме интересува, че ме е излъгал за това — каза тя безизразно. — Обичам го, Томас, но той ме излъга.

Томас въздъхна.

— Аз съм виновен. Аз го помолих да не ти казва кой е. Помислих, че може да попречи на работата, ако знаеше. Никога не съм си и помислял, че вие двамата ще се влюбите.

— И той ти се подчини сляпо. Това не го приемам. Трябваше да ми каже. — Мира мина покрай братовчед си, без да поглежда към Джак, и напусна стаята, за да последва Адам и Ани.

В сградата на Томас, портиерът се обади на бърза помощ. Тя коленичи до дивана във фоайето, където Адам помогна на Ани да седне.

Ани стисна в юмрук треперещите си ръце в скута си.

— Мислех си, че може би ме мразиш.

— Да те мразя? — Тя покри ръцете на Ани със своите собствени. — Никога не бих могла да те намразя, Ани. Ти си била майка за мен цял живот.

— Но крих неща от теб.

— Направила си това, което родителите ми са те помолили. Ти си лоялна. Когато всичко тръгна надолу, ти даде най-доброто от себе си, за да ме предпазиш. — Тя поклати глава, очите й се напълниха със сълзи. — Не те мразя, Ани. Обичам те.

Линейката отби до тротоара и парамедиците нахлуха, оглеждайки се за Ани. Адам им каза, че е получила изгарянията от инцидент с повреден нагревател. Парамедиците гледаха на това подозрително, но не задаваха въпроси, просто вкараха Ани в линейката.

Когато Мира се опита да се качи при нея, парамедикът я спря.

— Трябва да ни следвате с кола. Откарваме я в „Мърси Дженеръл“. — Той тръшна вратата.

Линейката пое надолу по улицата. Мира я гледаше, докато не зави зад ъгъла. Тя почувства Джак зад себе си, преди да го види с крайчеца на окото си. Те стояха за момент в тишина.

Всяка част от нея сякаш я болеше от знанието, че той съзнателно я е заблуждавал. Той е скривал и извъртал истината.

— Очаквах да ми разбиеш сърцето накрая, Джак, но никога не съм си мислела, че ще стане по този начин — прошепна тя. Тя се обърна и тръгна надолу по улицата, без да се обърне назад.