Пиер Льометр
Алекс (7)

7

Алекс е влязла в сандъка, извила е гръб и се е свила на кълбо.

Мъжът е поставил капака, завинтил го е и е направил крачка назад — да се полюбува на свършеното.

Алекс е с контузии от глава до пети, цялото й тяло трепери. Умът й не го побира, но не може да отрече очевидното: в този сандък се чувства до известна степен в безопасност. Сякаш е намерила подслон. В последните часове не е престанала да си представя какво ще стори той с нея, ала освен бруталността, с която я похити, освен плесниците; които й отвъртя… Не, не че са нищо, още я боли главата, толкова мощни бяха, но сега, в сандъка, е цяла-целеничка. Не я изнасили. Не я изтезава. Не я уби. Нещо й нашепва „все още“, само че Алекс не иска да го чуе, смята, че всеки спечелен миг е печалба, че всяка следваща секунда още не е дошла. Мъчи се да диша възможно най-дълбоко. Мъжът е все така неподвижен, тя вижда грубите му работнически обуща и крачолите на панталона, стои и я гледа. „Ще гледам как ще пукнеш…“ Така каза и то бе почти единственото, което каза. Значи, това е? Иска да я умъртви? Иска да гледа как умира? Как ли ще я убие? Алекс вече не се пита защо, пита се как, кога.

Защо ненавижда жените до такава степен? Каква ли е историята на този тип, щом е замислил подобно начинание? И щом я удря с толкова ярост? Не е кой знае колко студено, само че поради цялата умора, ударите, страха и тъмното Алекс е премръзнала и се опитва да промени позата. А това не е лесно. Седнала е приведена, с глава върху ръцете, които обгръщат коленете й. Леко се повдига и се мъчи да се обърне, но изпищява. Дълга треска се е забила в ръката й, високо, почти на рамото, и трябва да я извади със зъби. Няма място. Сандъкът е от неодялано, нащърбено дърво. Ама как ще се обръща тя, как ще се подпира на ръце? Тазът ли да извърти? Първо да опита да помести стъпалата. Усеща как паника се надига в стомаха й. Започва да крещи, да мърда във всички посоки, ала се бои да не се нарани, трябва обаче да шава, ще полудее, прави разни движения, но единственото, което постига, е да спечели няколко сантиметра, обзема я ужас. И тогава едрата глава на мъжа се появява в полезрението й.

Тъй внезапно, че тя понечва да се дръпне и си блъсва главата. Той се навежда и я гледа. Усмихва се широко с устните, дето ги няма. Сериозна, безрадостна усмивка, която би била смехотворна, ако не беше толкова застрашителна. От гърлото му излиза нещо като мучене. Все така, без нито една дума, клати глава, като да казва: „Разбра ли най-сетне?“.

— Вие… — започва Алекс, но не знае как да продължи, какво да попита.

Мъжът само клати глава със същата малоумна усмивка. Тоя е луд, казва си Алекс.

— Вие сте от… откачен…

Ала няма време да продължи — той се дръпва, отдалечава се, не го вижда и тръпките зачестяват. Щом изчезне, тя застава нащрек.

Какви ли ги върши? Извива врат, долавя само далечни шумове, всичко кънти в огромното празно помещение. Само че сега нещо мръдва. Сандъкът едва забележимо се помества. Чува се пращене на дърво. С крайчеца на окото, извъртайки се до предела на възможностите си, съзира въжето над себе си. Не го бе забелязала. Завързано е за капака. Алекс се гърчи, за да прокара ръка над главата си между дъските: желязна халка, сграбчва възела на въжето, огромен, много стегнат възел.

Въжето вибрира и се опъва, сандъкът сякаш изпищява, повдига се бавно, отделя се от пода и започва да се люлее и да се върти около оста си. Мъжът отново влиза в полезрението й, на седем-осем метра от нея, до стената, и с широки жестове тегли прокараното през две макари въже. Сандъкът се издига много бавно и като че ще се сгромоляса, Алекс не мърда, мъжът я гледа. Когато е на около метър и петдесет от пода, спира, блокира въжето, отива и рови в някаква купчина струпани неща до отвора в другия край, после се връща.

Сега са лице срещу лице на една и съща височина и могат да се гледат в очите. Той вади мобилния си. За да я снима.

Търси ъгъла, мести се, отстъпва назад, прави една, две, три… след това преглежда снимките, изтрива онези, дето не му харесват. Приближава се до стената, сандъкът се вдига още и ето че сега виси на два метра от пода.

Мъжът завързва въжето, видимо доволен от себе си.

Навлича сакото и се тупа по джобовете, за да се увери, че нищо не е забравил. Сякаш Алекс вече не съществува, той хвърля само бегъл поглед към сандъка. Удовлетворен от свършеното. Все едно излиза от къщи, за да иде на работа.

Тръгнал си е.

Тишина.

Сандъкът тежко се полюшва на края на въжето. Студено течение се завихря и на моменти облъхва и без това вкочаненото тяло на Алекс.

Сама е. Гола, затворничка.

И тогава внезапно разбира.

Това не е сандък.

Клетка е.