Пиер Льометр
Алекс (60)

60

Льо Ген вдига при първото иззвъняване.

— Тази нощ ще клекне.

— Какво изрови? — пита Льо Ген.

— Къде си? — отвръща Камий с въпрос.

Льо Ген се колебае. Което значи — при жена. Което значи влюбен Льо Ген — иначе не ляга с жена, не е в негов стил, — което значи…

— Жан, последния път те предупредих, че повече няма да ти бъда кум, знаеш го! В никакъв случай.

— Знам, Камий, не се тревожи. Държа се здраво за парапета.

— Мога ли да ти вярвам?

— Напълно.

— Наистина ме плашиш.

— А при теб как е?

Камий поглежда часа.

— Дали сме пари назаем на сестрата, сестрата ни е звъннала, влезли сме в хотела на сестрата.

— Това ще издържи ли?

— Ще мине. Сега е въпрос на търпение. Надявам се, че съдията…

— Този път е перфектен.

— Хубаво. Тогава е най-добре да поспим.

 

 

И настана нощ.

Три през нощта. Беше по-силно от него и за пръв път успя. Пет удара, нито един повече. Съседите много харесват Камий, ала все пак да извадиш чук и да заблъскаш по стените в три през нощта… Първият удар изненадва, вторият буди, третият поражда въпроси, четвъртият скандализира, петият дава решителност да задумкаш по стената… но няма шести, всичко утихва, Камий може да закачи автопортрета на Мод на стената в хола, пиронът се държи здраво. Камий също.

Искаше да хване Луи на излизане от Криминалната, ала той вече си бе заминал, беше се измъкнал. Ще го види утре. Какво да му каже? Камий разчита на своята интуиция, на ситуацията, ще задържи платното, ще благодари на Луи, красив жест, и ще му върне парите. Или пък не. Тази история с двеста и осемдесетте хиляди евро му се върти из главата.

Откакто живее сам, винаги спи с дръпнати завеси, обича светлината да го буди. Дудуш се е сгушила при него. Сънят не идва. Прекарва останалата част от нощта на канапето срещу картината.

Разпитът на Васьор е изпитание, така си е, но не е единственото.

Онова, което се роди в душата му онази нощ в ателието в Монфор и което го връхлетя в хотелската стая пред трупа на Алекс Прево, сега е пред него.

Този случай му позволи да прогони демоните от смъртта на Ирен и да уреди сметките с майка си.

Образът на Алекс, момиченце с невзрачно лице, го е обсебил до сълзи.

Несръчният й почерк в дневника, смешните джунджурии, цялата история, всичко къса сърцето му. Има усещането, че и той е като другите. За него също Алекс беше инструмент.

Той се възползва от нея.

 

 

През следващите седемнайсет часа три пъти вадят Васьор от килията и го водят в кабинета при ченгетата. Два пъти го посреща Арман, после Луи. Проверяват подробностите.

Арман му подава точните дати на престоите му в Тулуза.

— Какво значение има двайсет години по-късно? — избухва Васьор.

Арман отвръща с поглед: нали знаете, правя това, дето са ми наредили.

Васьор подписва всичко, което му поднасят, разпознава всичко, което искат.

— Нищо нямате срещу мен, абсолютно нищо.

— В такъв случай — отвръща Луи, когато той води разпита — няма от какво да се боите, господин Васьор.

Времето се точи, часовете се нижат и Васьор усеща, че това е добро предзнаменование. За последен път го изкарват от килията, за да уточнят датите, на които се е срещал със Стефан Масиак в рамките на неговите обиколки.

— Пука ми — заявява той и подписва.

Гледа стенния часовник. Никой в нищо не може да го обвини.

Не се е бръснал. Тоалетът е направен набързо.

Завели са го горе отново. Сега е ред на Камий да говори. Още с влизането поглед към стенния часовник. Осем вечерта. Денят беше дълъг.

Васьор е победител и се кани да триумфира.

— Е, капитане? — пита, разтапяйки се в усмивка. — Ще се наложи скоро да се разделим, нали не съжалявате?

— Защо пък скоро?

Не бива да възприемат Васьор като елементарно същество, той притежава изострената чувствителност на извратените, сякаш има антени. И моментално надушва накъде духа вятърът. Доказателството е, че не казва нищо, пребледнява и нервно кръстосва крака. Чака. Камий го гледа дълго, без да отрони дума. Като онези изпитания, при които губи този, който не издържи. Телефонът звъни. Арман става, вдига го, казва „ало“, слуша, казва „благодаря“, затваря, а Камий, без да изпуска Васьор от очи, изрича само:

— Съдията току-що е приел молбата ни да удължи задържането ви с двайсет и четири часа, господин Васьор.

— Искам да го видя този съдия!

— Уви, господин Васьор, уви, уви, уви! Съдия Видар съжалява, че не може да ви приеме, но служебната му натовареност не го позволява. Ще се наложи да посъжителстваме още малко, нали не съжалявате?

Васьор върти глава във всички посоки, прави демонстрации. Сдържа смеха си, ако съжалява, то е заради тях.

— И после какви ще ги вършите? — пита. — Не знам какво сте казали на съдията, за да се сдобиете с това удължаване, и каква лъжа сте използвали, но дали сега, или след двайсет и четири часа, ще бъдете принудени да ме пуснете. Вие сте… — търси думата — … жалки.

Отвеждат го в килията. Почти не го разпитват повече. Биха могли да се постараят да го изтощят, Камий обаче смята, че е по-добре така. Минимум обслужване. Ще бъде най-ефикасно. Ала е трудно да не правиш нищо или горе-долу. Всеки се съсредоточава върху онова, което може. Представят си изхода, представят си как Васьор си облича сакото, затяга вратовръзката, мислят си за усмивката, която ще отправи към екипа, за думите, които ще намери и за които със сигурност вече мечтае.

Арман е открил двама нови стажанти, единия на втория етаж, другия на четвъртия. Ще зареди догоре с цигари и химикалки и това му отнема немалко време. Занимава го.

Към средата на сутринта започва странен кадрил. Камий се опитва да дръпне Луи настрана заради автопортрета, но нещата не се случват както е предвидено. На няколко пъти викат Луи навън и Камий усеща как между тях се настанява неловко чувство. Докато трака рапортите, току поглеждайки към стенния часовник, осъзнава, че стореното от Луи здравата усложнява техните отношения. Камий ще каже „благодаря“, ала какво от това? Ще му върне парите и после? В жеста на Луи той съзира проява на лек патернализъм. Колкото повече време минава, толкова по се засилва впечатлението му, че с тази история с картината Луи му дава урок.

Към три следобед най-сетне се озовават сами в кабинета. Камий не разсъждава, казва „благодаря“, първата дума, която му идва.

— Благодаря, Луи.

Трябва да добави още нещо, не е достатъчно.

— Това…

Но се възпира. По озадаченото изражение на Луи разбира мащаба на грешката си. Той няма нищо общо с автопортрета.

— „Благодаря“ за какво?

Камий импровизира:

— За всичко, Луи. За подкрепата ти… във всичко това.

Луи отвръща учуден „да“, нямат навика да си говорят такива неща. Камий се надяваше да каже нещо правдоподобно и току-що го направи, сам изненадан от неочакваното признание.

— Този случай е един вид завръщане за мен. Пък и не е много лесно да ме изтърпи човек, така че…

Присъствието на Луи, това загадъчно момче, което познава толкова добре и за което не знае нищо, внезапно го разчувства, даже повече, отколкото появата на картината.

 

 

Още веднъж довеждат Васьор за проверка на подробности.

Камий се качва при Льо Ген, кратко почукване и влиза. Дивизионният очаква някаква лоша новина и това се чете по лицето му. Камий веднага вдига високо длани, за да го успокои. Говорят си за случая. Всеки е сторил необходимото. Сега чакат. Камий загатва за търга с творбите на майка си.

— Колко? — пита Льо Ген зашеметен.

Камий повтаря цифрата, която намира за все по-абстрактна.

Льо Ген прави възхитена физиономия.

Камий не споменава за автопортрета. Имал е време да размисли и знае. Ще се обади на приятеля на майка си, който организира разпродажбата. Сигурно е припечелил нещичко и с тази картина му благодари. Проза. Камий чувства облекчение.

Той набира номера, оставя съобщение и се връща в кабинета си.

Часовете текат.

 

 

Камий е решил. Ще го направи в седем вечерта.

Моментът е настъпил. Часът е седем.

Васьор влиза в кабинета. Сяда с поглед, преднамерено втренчена в стенния часовник.

Много е уморен, почти не е спал през тези четирийсет и осем часа и това ужасно си личи.