Пиер Льометр
Алекс (35)

35

Тъпчат на едно място. Съдията, времето, разследването, нищо не върви. Дори Льо Ген се изнервя. И това момиче, за което все така нищо не знаят.

Камий е приключил с рапортите си и се помотава. Както обикновено, няма особено желание да се прибере вкъщи. Ако не беше Дудуш да го чака…

Работят по десет часа на ден, записали са десетки показания, изчели са повторно десетки доклади и протоколи, сравнили са сведения от различни източници, изискали са уточнения, проверили са подробности и графици, разпитали са хора. И нищо. Да се чуди човек.

Луи първо провира глава, после влиза. Като вижда пръснатите по бюрото листове, прави знак на комисаря: може ли? Камий кимва: да. Луи поглежда листовете, това са портрети на момичето. Във фоторобота, изготвен от криминалистите, се долавя достатъчна прилика, за да могат свидетелите да я разпознаят, ала в него липсва живот, докато Камий е възпроизвел лицето по памет и го е преобразил. Момичето няма име, но на тези рисунки има душа. Камий я е нарисувал десет, двайсет, може би трийсет пъти, все едно я познава отблизо, ето я на маса, вероятно в ресторант, със скръстени под брадичката ръце, сякаш слуша някой да разказва анекдот, очите й са светли и засмени. Тук плаче, тъкмо е вдигнала глава, трогателно е, като че не й стигат думи, а устните й треперят. Тук пък върви по улицата и извива ханш, обръщайки се, привлечена от една витрина, в която се отразява учуденото й лице. Под молива на Камий момичето е невероятно живо.

На Луи му се приисква да му каже колко добро му се струва това, ала не го прави, защото се сеща, че Камий по същия начин непрекъснато рисуваше и Ирен и по бюрото му постоянно се появяваха нови скици, той ги нахвърляше, докато говореше по телефона, то бе сякаш неволен продукт на мисълта му.

Тъй че Луи не казва нищо. Разменят по няколко думи. Не, Луи ще остане още малко, ама не дълго, чакат го неща за довършване. Камий разбира, става, навлича палтото, взема си шапката и излиза.

Пътьом среща Арман. Рядко си е в кабинета по това време, изненадва се Камий. Арман е забол по една цигара зад всяко ухо, връхчето на четирицветна химикалка се подава от джоба на излинялото му сако. Признак, че някъде на етажа има новопостъпил. Обстоятелство, при което нюхът на Арман никога не му изневерява. Никой новодошъл не може да направи и две крачки в сградата, без да се натъкне на старото и най-симпатично ченге на света, готово да го преведе през лабиринта от коридори, симпатии, клюки, човек с открито сърце, дето адски добре разбира младите. Камий обожава това. Прилича на онзи кабаретен номер, при който зрителят за зла участ се качва на сцената, където му измъкват часовника и портфейла, без да се усети. По време на разговора новакът се разделя с цигарите си, с химикалката, с бележника, с картата на Париж, билетите за метрото, ваучерите за ресторант, пропуска за паркинга, дребните си, днешния вестник, списанието с кръстословиците — първия ден Арман прибира всичко, което му падне. Защото после е твърде късно.

Камий и Арман си тръгват от службата заедно. Сутрин Камий се здрависва с Луи, но вечер не си взема довиждане. С Арман си стисват ръцете вечер, ала без нито една дума. Всъщност всички знаят, никой обаче не го казва — Камий е човек, претоварен с навици, налага ги на обкръжението си и непрестанно се появяват нови.

Фактически това са не толкова навици, колкото ритуали. Начин да се обозначи. С него животът е едно вечно честване, само дето никой не знае какво се чества. И един своеобразен език. Дори слагането на очила при Камий не означава само „слагам си очилата“, а според случая: „имам нужда да помисля“, „оставете ме на мира“, „чувствам се стар“ или „дано след десет години…“. За Камий слагането на очилата е еквивалент на отмятането на перчема при Луи — система от знаци. Вероятно Камий е такъв, защото е твърде нисък. Нужно му е да се закотви здраво в света.

Арман стисва ръката му и се затичва към метрото. Камий остава на място. Леко безучастен. Колкото и мила да е Дудуш и да прави каквото може, да се прибираш вечер само за това…

Чел е някъде, че в мига, когато човек вече не вярва на нищо, идва знакът, който би могъл да ви спаси.

И то се случва точно тук, в този миг.

Пороят, който бе спрял за малко, отново руква. Камий придържа шапката си, защото вятърът вилнее, и върви към напълно пустата стоянка за таксита. Двама мъже под черни чадъри, изнервени. Взират се в далечината, надвесени над платното, като пътници, чакащи с нетърпение закъсняващ влак. Камий поглежда часовника си. Метрото. Кръгом, няколко крачки и пак кръгом. Той спира и наблюдава малка сценка около стоянката. Една кола минава бавно в лентата за автобуси, толкова бавно, че прилича на опит за сближаване, на дискретна, тиха покана, стъклото е свалено… И внезапно Камий усеща, че е открил. Не го питайте защо. Може би просто защото е изчерпал останалите версии. С автобус е било невъзможно заради късния час, с метрото — твърде рисковано поради камерите, разположени навсякъде, а и когато почти се е изпразнило, винаги се намира някой да ви измери от глава до пети. Таксито също не става. Най-добрият начин да те огледат отблизо.

Значи…

Значи, ето как се е случило. Не губи време да разсъждава повече, нахлупва шапката, изпреварва клиента, който е приближил, измърморва някакво извинение и пъхва глава през сваленото стъкло.

— За Ке дьо Валми? — пита той.

— Петнайсет евро? — дръзва шофьорът.

От източноевропейска страна, но коя, Камий не е наясно много-много с акцентите… Отваря задната врата. Колата потегля. Шофьорът вдига прозореца. Носи вълнена жилетка, домашно плетена, с цип. Камий не е виждал такова нещо поне от десет години. Откакто изхвърли своята. Минават няколко минути, той затваря очи от облекчение.

— Не, по-скоро ме закарайте на Ке де-з-Орфевр.

Шофьорът отправя поглед към огледалото за обратно виждане.

На преден план: полицейската карта на комисар Верховен.

Луи тъкмо ще тръгва и облича палто „Александър Маккуин“, когато Камий се връща с плячката си.

Луи е доста изненадан.

— Имаш ли секунда? — пита Камий, ала не изчаква отговора, настанява шофьора в една стая за разпити и кацва на стол пред него.

Няма да продължи дълго. Всъщност тъкмо това Камий обяснява на мъжа:

— Възпитаните хора винаги се разбират, нали?

Понятието „възпитани хора“ е доста сложно за един петдесетгодишен литовец. Тъй че Камий прибягва до по-сигурни ценности, по-елементарни и следователно по-ефикасни обяснения:

— Ние, полицията, искам да кажа, всички ние ще се захванем с това. Мога да мобилизирам толкова хора, че да завардим Гар дю Нор и Гар дьо л’Ест, гарите „Монпарнас“, „Сен Лазар“ и дори „Инвалидите“ за пътуващите към летище „Роаси“. Можем да спрем две трети от незаконните таксита в Париж за по-малко от час и да попречим на останалите да работят два месеца. Тези шофьори, които хванем, ще ги докараме тук и ще ги сортираме — без документи, с фалшиви документи, с изтекли документи, ще им друснем глоба колкото цената на колата, само че колите ще им ги отнемем. Е, няма как, такъв е законът, нали разбираш. И после половината от вас ви натоварваме на самолетите за Белград, Талин, Вилнюс (не се тревожи, ще се погрижим за билетите), а онези, които останат, ще ги тикнем в пандиза за две години. Какво ще кажеш, старче?

Литовският таксиджия не владее добре френски, ала е схванал основното. Повече от притеснен, той гледа паспорта си, сложен на масата, който Камий старателно глади с ръба на дланта, сякаш да го изчисти.

— Ще задържа и това, ако желаеш. Като спомен от нашата среща. А ще ти върна това.

Подава му мобилния. Лицето на комисар Верховен внезапно се променя, край на шегите. Трясва телефона на желязната маса.

— А сега ти заповядвам да вдигнеш голяма патърдия между вашите. Искам едно момиче, двайсет и пет — трийсетгодишно, нелошо, но смачкано. Мръсно. Един от вас я е качил във вторник, 11-и, между църквата и Порт дьо Пантен. Искам да знам къде я е закарал. Давам ти двайсет и четири часа.