Пиер Льометр
Алекс (55)

55

Според изчисленията на Камий и съпоставките, които е направил, когато Тома е „идвал в стаята й“, Алекс трябва да е била на по-малко от единайсет години. А той на седемнайсет. За да стигне до този резултат, бяха необходими доста хипотези и дедукции. Наполовина брат. Закрилник. Колко насилие има в тази история, казва си Камий, а мен ме обвиняват, че съм груб…

Връща се на Алекс. Разполага с няколко снимки от това време, но на тях няма дати, човек трябва да се опре на елементи от обстановката (коли, дрехи), за да може да ги определи. И на физиката на Алекс. От снимка на снимка тя расте.

Камий мисли и премисля семейната история. Майката, Карол Прево, болногледачка, се омъжва за Франсоа Васьор, печатар, през 1969-а. На двайсет години е. Тома се ражда същата година. Печатарят умира през 1974-та. Момчето е на пет и несъмнено няма никакъв спомен от баща си. Алекс е родена през 1976-а.

От неизвестен баща.

„Не струваше“, отсече госпожа Васьор с категоричен тон, без да си дава сметка за грандиозната глупост, която изрича.

Няма кой знае какво чувство за хумор. В същото време да си майка на шесткратна убийца, не е нещо, дето предразполага към шегички. Камий не пожела да й покаже няколкото снимки, открити сред вещите на Алекс, и ги махна от масата. Поиска й други. И получи цяла купчинка. Двамата с Луи ги подредиха, отбелязаха местата, годините, хората, които госпожа Васьор им показа. Тома не даде нито една снимка, заяви, че няма.

От детските снимки на Алекс ви гледа невероятно кльощаво момиче с изпито лице. Костите на скулите стърчат, очите са мрачни, тънката уста е стисната. Позира без желание. Това е на плажа, виждат се топки и чадъри, а слънцето свети насреща. Льо Лаванду, каза госпожа Васьор. Двете деца. Алекс на десет, Тома на седемнайсет. Той я надвишава с една глава и едни рамене. Тя носи бански от две части, но би могла да си спести горната, детинско кокетство. Можеш да обхванеш китките й с два пръста. Краката са толкова мършави, че изпъкват едните колена. Стъпалата не са успоредни, леко се събират навътре. Да беше просто хилава и болнава, ами и чертите й са невзрачни. Само да се видят раменете й… Разтърсващо е, когато човек знае.

Приблизително тогава Тома започва да идва в стаята й. Малко преди или след, това не променя нищо. Защото снимките от следващия период не са по-обнадеждаващи. Ето я Алекс, да речем, на тринайсет години. Групова, семейна снимка. Алекс отдясно, майка й в средата, Тома отляво. Пред някаква къща в предградията. Рожден ден. „При покойния ми брат“, беше пояснила госпожа Васьор и щом го каза, бързо се прекръсти. Един простичък жест понякога разкрива неподозирани перспективи. В семейство Прево хората са вярващи, или са били, във всеки случай се кръстят.

Според Камий това не предвещава нищо добро за малката. Алекс е пораснала, не много, но е дръпнала на височина, все така мършава, несъразмерна, усеща се непохватното момиче, което не се чувства добре в тялото си. Неизбежно събужда у вас желание да я закриляте. На тази снимка е малко по-назад от другите. На гърба, явно доста по-късно, е написала с почерк на възрастен: „Кралицата майка“. Госпожа Васьор не е особено царствена, по-скоро прилича на нагиздена слугиня, обърнала се е към сина си и му се усмихва.

 

 

— Робер Прадри.

Арман е поел щафетата. Записва с нова химикалка в нов бележник. Празник в Криминалната полиция.

— Не го познавам. Това е една от жертвите на Алекс, нали?

— Да — кимва Арман. — Бил е шофьор на ТИР. Тялото му е открито на отбивка за почивка по източната магистрала, в камиона му. Алекс му е забила отвертка в окото, друга в гърлото и му е изсипала половин литър сярна киселина в ларинкса.

Тома се замисля.

— Сигурно му е имала зъб…

Арман не се усмихва. Това е неговата сила — сякаш не разбира какво му се казва или му е безразлично, а всъщност е съсредоточен.

— Да, вероятно — отвръща той. — Алекс е била леко холерична, както изглежда.

— Момичета…

Подразбира се „знаете ги какви са“. Васьор е от този тип хора, които подмятат нещо мръснишко и дирят с поглед съучастие у другите. Това е характерно за застаряващите красавци, за импотентните, за извратените, впрочем често срещано при мъжете.

— Значи, Робер Прадри — продължава Арман — не ви говори нищо особено?

— Абсолютно нищо. А трябва ли?

Арман не отговаря, рови из досието.

— Ами Гатеньо, Бернар?

— Ще ги минете всичките един по един ли?

— Само шестима са, ще свършим бързо.

— Какво общо имам аз с всичко това?

— Общото е, че Бернар Гатеньо сте го познавали.

— Бих се учудил!

— Ама да, спомнете си! Гатеньо, собственик на автосервиз в Етамп. Купили сте от него мотор през… — проверява в досието — … през 1988-а.

Васьор размисля и отстъпва:

— Може. Било е отдавна. През 1988-а съм бил на деветнайсет, познайте дали помня…

— Но… — Арман обръща един по един хвърчащите листове на досието. — Ето, имаме показанията на приятел на господин Гатеньо, който много добре си спомня за вас. Навремето сте били голям любител на моторите, правили сте кръгчета, бръмчали сте…

— Кога?

— 1988-а, 1989-а…

— А вие помните ли всички хора, които сте познавали през 1988-а?

— Не, само че въпросът не е отправен към мен, а към вас.

Тома Васьор добива уморен вид.

— Добре, да допуснем. Бръмчали сме с моторите. Преди двайсет години. Е, и?

— Е, и, получава се един вид верига. Не сте познавали господин Прадри, но сте познавали господин Гатеньо, който пък е познавал господин Прадри…

— Посочете ми двама души, които нямат абсолютно нищо общо помежду си.

Арман предусеща нещо засукано, което му убягва. Обръща се към Луи.

— Да — отговаря Луи, — тази теория я знаем и тя е много съблазнителна. Ала се боя, че малко ни отдалечава от нашата тема.

 

 

Госпожица Тубиана е на шейсет и шест. Здрави крака, здрави очи. Набляга на „госпожица“ и държи на това. Прие Камий завчера. Тъкмо излизаше от общинския басейн, говориха си в едно кафене точно отсреща, а в мократа й коса личаха немалко бели нишки. Онзи тип жена, на която й харесва да остарява, защото подчертава нейната жизненост. С времето става трудно да не объркваш учениците си. Тя се смее. Когато среща родители, които й говорят за децата си, се преструва на заинтересована. Не само не се сеща, ами и не й дреме. Би трябвало да се срамувам. Ала за Алекс си спомня по-добре, отколкото за други, да, разпознава я на снимките, толкова кльощава. Обичливо дете, винаги се въртеше около бюрото ми, често идваше при мен в междучасията, да, с нея се разбирахме чудесно. Алекс приказвала малко. Все пак имала другарчета, била игрива, но онова, което се набивало на очи, бил начинът, по който ставала много сериозна, „изведнъж, ей така, сериозна като папа“, а миг по-късно отново говорела, „бе като внезапно отсъствие, сякаш падаше в дупка, странно беше“. Щом нещо я затруднявало, започвала леко да пелтечи. Госпожица Тубиана добавя, че „търкаляла думите“.

— Не си дадох сметка веднага. А не е характерно за мен. Обикновено имам око за такива работи.

— Вероятно се е случило постепенно през годината.

Госпожицата мисли същото, тръсва глава. Камий й казва, че ще настине така, с мократа коса. Тя отвръща, че при всички положения всяка есен се разболява, „това е като ваксина и ми осигурява добро здраве през останалото време“.

— Какво според вас може да се е случило през годината?

Тя не знае, клати глава с очи, вперени в загадката, без дума, без мисъл, не проумява, не мисли за нищо, момиченцето, толкова близко дотогава с нея се отдръпнало.

— Споменахте ли на майка й за пелтеченето? Да се посъветва с логопед?

— Смятах, че ще мине.

Камий наблюдава втренчено тази застаряваща жена. С характер. Не е като да няма представа за подобни неща. Той усеща нещо фалшиво, без да знае какво.

Ами братът, Тома? Идвал да я взема, да, редовно. Същото каза и госпожа Васьор: „Брат й много се занимаваше с нея“. Голямо момче, „хубаво момче“, това госпожицата си го спомня добре, Камий не се усмихва. Тома бил в колежа.

— Тя беше ли щастлива, че той я взема?

— Не, естествено, ама че го казахте, едно момиченце винаги иска да бъде голямо, да идва само, да си тръгва само или с приятелки. Брат й беше възрастен, нали разбирате…

Камий щурмува:

— Алекс е била изнасилвана от брат си по времето, когато е била във вашия клас.

Оставя думите да се уталожат. Няма бурна реакция. Госпожицата гледа другаде, към плота, към масите отвън, към улицата, сякаш чака някого.

— Опита ли се Алекс да говори с вас за това?

Госпожицата помита въпроса с раздразнено махване с ръка.

— Малко да, но ако човек слуша всичко, дето разправят децата! Пък и това са семейни неща, мен не ме засягаше.

 

 

— Значи, Трарийо, Гатеньо, Прадри… — Арман изглежда удовлетворен. — Добре… — Обръща листовете. — Аха, Стефан Масиак. Него също не го познавате…

Тома не казва нищо. Очевидно изчаква да види как ще се извъртят нещата.

— Собственик на малък ресторант в Реймс… — пояснява Арман.

— Не съм стъпвал в Реймс.

— Преди това притежавал заведение в Епине сюр Орж. Според регистрите на „Дистрифер“, вашия работодател, е бил включен в маршрута ви за обиколки от 1987 до 1990-а, при него имало два флипера.

— Възможно е.

— Сигурно, господин Васьор, сигурно.

Тома Васьор променя стратегията. Поглежда часовника си, прави се, че набързо пресмята нещо, след това се намества в креслото и скръства ръце на колана, готов търпеливо да чака в продължение на часове, ако е необходимо.

— Ако ми кажете докъде искате да стигнете, бих могъл вероятно да ви помогна.

 

 

Годината е 1989. На снимката — къща в Нормандия, между Етрета и Сен Валери, от тухли и камък, с покрив от плочи, зелена морава отпред, люлка, овощни дървета и цялата фамилия заедно, фамилията Льороа^[1]. Изглежда, бащата казвал: „Льороа, една дума“, все едно можело да съществува съмнение. Имал грандомански вкус. Забогатял от инструменти за домашни майстори, купил имението от един раздиран от някакво спорно наследство род и оттогава се смятал за господар на замък. Въртял барбекюта и отправял към персонала си покани, които повече приличали на призовки. Бил се прицелил в кметството, мечтаел си за политиката — заради визитната картичка.

Дъщеря му, Ренет^[2]. Да, тъпичко име, този човек май е бил способен на всичко.

Всъщност Ренет говори за баща си доста сурово. Тъкмо тя разказва тази история на Камий, който всъщност нищо не е питал.

Има я на снимка заедно с Алекс, двете момичета се прегръщат през смях. Снимката е направена от бащата през един слънчев уикенд. Горещо е. Зад тях въртящата се пръскачка ръси градината на широки струи, които чертаят ветрила на светлината. Кадърът е глуповат. Льороа май не е бил надарен фотограф. Като оставим настрана търговията, той…

Намират се близо до Авеню Монтен. В офиса на „РЛ Продюксион“. Днес тя се представя като Рен^[3], а не Ренет, и не осъзнава, че това още повече я доближава до баща й. Произвежда телевизионни сериали. Когато той починал, с парите от къщата в Нормандия създала продуцентската си фирма.

Посреща Камий в голям салон, който служи и за събрания, вижда се как сноват млади хора, заети с разни дела, и е лесно да се отгатне цялата значимост, която те им придават. Само при вида на дълбоките кресла, Камий се отказва да седне. Остава прав. Показва снимката. На гърба Алекс е написала: „Любимата ми Ренет, кралица на моето сърце“. Момичешки почерк, тънко и дебело, лилаво мастило. Той провери, отвори засъхналата перодръжка, вътре още стоеше празният виолетов пълнител, евтина писалка, и тя лилава, сигурно такава е била модата или пък опит за оригиналност, каквито откриват немалко сред вещите на Алекс.

Тук са в шести клас. Ренет тръгнала на училище година по-късно, но заради рождените дати били в един клас, макар тя да е с две години по-голяма, почти на петнайсет. На снимката прилича на украинка, с тънки стегнати плитки, навити около главата.

Сега, като се гледа, въздиша:

— Колко нелепо сме изглеждали…

Ренет и Алекс били големи приятелки. Каквито човек има на тринайсет.

— Бяхме неразделни. Заедно по цял ден, а вечер говорехме по телефона с часове. Родителите ни едва ни измъкваха слушалката от ръцете.

Камий задава въпроси. Ренет отговаря. Не е от хората, които се оставят да ги стреснат.

— Да, Тома?

Камий наистина е на края на силите си с тази история. Колкото повече напредва, толкова повече… Уморен е.

— Започнал е да изнасилва сестра си през 1986-а — казва той.

Тя запалва цигара.

— Познавали сте я тогава, говорила ли ви е за това?

— Да.

Отговорът е твърд. От сорта: виждам какво ви интересува, няма да се мотаем с часове.

— Да… и какво? — пита Камий.

— Да, и нищо. Какво искате, да подам жалба от нейно име ли? На петнайсет години?

Камий мълчи. Има доста какво да й каже, ако не беше толкова изтощен, но се нуждае от информация.

— Какво ви разправяше тя?

— Че я боли. Всеки път й причинявал болка.

— Вие… по какъв начин бяхте близки?

Усмихва се.

— Искате да знаете дали спяхме заедно ли? На тринайсет години?

— Алекс е била на тринайсет, вие на петнайсет.

— Така е. Е, да. Бях я обучила, както се казва.

— Колко време продължи връзката ви?

— Не си спомням, не дълго. Знаете ли, Алекс не беше истински… мотивирана, разбирате ли?

— Не, не разбирам.

— Правеше това… за да се разсее.

— Развлечение?

— Искам да кажа… Връзката всъщност не я интересуваше.

— Но сте успели да я убедите.

На Ренет Льороа (Царевна Царска) тази формулировка не й харесва особено.

— Алекс вършеше каквото си иска! Беше свободна!

— На тринайсет години? С брат като нейния?

 

 

— На драго сърце — подхваща Луи. — Мисля, че вие наистина можете да ни помогнете, господин Васьор. — И все пак изглежда доста притеснен. — Но, първо, просто една подробност. Не си спомняте за господин Масиак, собственик на заведение в Епине сюр Орж. А според регистрите на „Дистрифер“ за четири години сте го посетили не по-малко от седем пъти.

— Колко клиенти съм посещавал…

 

 

Рен Льороа смачква цигарата си.

— Не знам какво всъщност се случи. Веднъж Алекс изчезна за няколко дни. И когато се върна, всичко бе свършило. Дори не говореше с мен. После родителите ми се преместиха, заминахме и повече никога не я видях.

— Кога беше това?

— Не си спомням точно, отдавна. В края на една година. 1989-а, там някъде… Не бих могла да кажа.