Пиер Льометр
Алекс (61)

61

— Вижте — казва Камий, — имаме съмнения относно смъртта на сестра ви. Извинете, на полусестра ви.

Васьор не реагира. Опитва се да разбере какво ли значи това. Умората неминуемо патинира нещата. Прави си разбор на въпроса и на онези, които логично се налагат като следствие от първия. И се успокоява. По отношение на смъртта на Алекс няма в какво да се упреква. Цялото му лице отговаря вместо него. Диша дълбоко, отпуска се, скръства ръце, нито една дума, само поглед към часовника и накрая, ами да, сменя темата и пита:

— Задържането изтича в осем, нали?

— Забелязвам, че смъртта на Алекс не ви трогва.

Васьор вдига очи към тавана, като че търси вдъхновение или сякаш на масата са го помолили да избере между два десерта. Истински отегчен, свива устни.

— Да, мъчно ми е — отвръща накрая. — Даже много. Знаете какво представлява семейството, изключително силни връзки. Но какво да направя… Това е проблемът на депресивните.

— Не ви говоря за смъртта й, а за начина, по който е умряла.

Той разбира и кимва.

— Да, барбитуратите са ужасно нещо. Казваше, че има проблеми със съня и без тях не може да затвори очи.

Осъзнава преносното значение на израза в момента, в който го произнася, и макар да е изтощен, всички усещат, че едва се сдържа да не пусне някоя шегичка по въпроса за „затворените очи“. В крайна сметка избира прекомерно угрижен тон:

— Тези истории с медикаментите трябва да ги изясните по-добре, не смятате ли? Обърнете внимание, тя беше медицинска сестра и можеше да си доставя каквото си поиска. — Васьор внезапно се замисля. — Не знам барбитуратите каква смърт предизвикват, сигурно с доста… конвулсии, нали?

— Ако човекът не бъде вентилиран своевременно — казва Камий, — потъва в дълбока кома и губи защитните дихателни рефлекси. Повръща в дробовете си, задушава се и умира.

Васьор прави гримаса на отвращение. Пфу! Според него това е липса на достойнство.

Камий кимва в знак, че разбира. Като го гледа човек, да не беше лекото потрепване на пръстите му, би помислил, че споделя мнението на Васьор. Той опира глава на облегалката и си поема дъх.

— Да се върнем на влизането ви в хотела, ако нямате нищо против. Това е нощта на нейната смърт и е минало полунощ, нали така?

— Имате си свидетели, можете да питате тях.

— Точно това направихме.

— И?

— Дванайсет и двайсет.

— Дванайсет и двайсет да е, аз съм сговорчив човек.

Васьор се намества назад в стола. Честите му погледи към часовника са ясни послания.

— И тъй — подхваща отново Камий, — влизате след тях, това им се струва естествено. Случайност… Друг клиент, който се прибира по същото време. Свидетелите казват, че чакате асансьора. После не знаят нищо. Тяхната стая е на партера и ви изгубват от поглед. Значи, вие вземате асансьора.

— Не.

— Така ли? Обаче…

— Ами не, къде според вас да ида?

— Точно този въпрос си задаваме, господин Васьор. Къде всъщност отивате.

Той смръщва вежди.

— Вижте, Алекс ми се обажда, моли ме да се срещнем, не ми казва защо и на всичкото отгоре не се появява! Отивам в хотела й, но без човек на рецепцията какво мога да сторя? Да почукам на всичките врати на двестате или колкото са там стаи, казвайки: извинете ме, търся сестра си ли?

— Полусестра си!

Васьор стисва челюсти, диша дълбоко, прави се, че не е чул.

— Така, чакам в колата си цял час, хотелът, откъдето ми е звъняла, е на двеста метра, всеки би постъпил като мен. Отидох, защото си мислех, че на рецепцията мога да открия някакъв списък, името й някъде, на някакво табло, или откъде да знам какво! Но когато се озовах там, на рецепцията нямаше нищо. Всичко беше затворено. Стана ясно, че не мога да направя нищо, тъй че се прибрах у дома. Това е.

— С една дума, не сте разсъждавали.

— Точно така, не разсъждавах. Не достатъчно.

Камий е притеснен и поклаща глава наляво-надясно.

— И какво променя това? — пита Васьор засегнат. Обръща се към Луи и към Арман, сякаш търси подкрепата им. — А? Какво променя това?

Ченгетата не помръдват, само го гледат спокойно.

Тогава погледът му се вдига към часовника. Часът преваля. Той се успокоява. И се усмихва.

— На едно мнение сме — заключава самоуверено. — Не променя нищо. Само дето…

— Да?

— Само дето, ако я бях открил, всичко това нямаше да се случи. — Сплита връхчетата на пръстите си като човек, загрижен да прави добрини. — Мисля, че щях да я спася.

— Но уви, случило се е. И тя е мъртва.

Васьор разперва ръце, съдба. Усмивка.

Камий се съсредоточава.

— Господин Васьор — подема той бавно, — ще ви кажа направо, нашите експерти се съмняват в самоубийството на Алекс.

— Съмняват се?…

— Да.

Камий изчаква информацията да си проправи път.

— Смятаме, че сестра ви по-скоро е била убита и че убийството е замаскирано като самоубийство. Доста неумело при това, ако ви интересува моето мнение.

— Тази пък дивотия каква е?

Цялото му същество изразява учудване.

— Първо — казва Камий, — Алекс не е имала присъщото поведение на човек, който се кани да се самоубие.

— Поведение… — повтаря Васьор със смръщени вежди.

Сякаш тази дума не му е известна.

— Билетът за Цюрих, приготвянето на багажа, поръчването на такси, това все още не би било нищо, ала имаме и други причини да се съмняваме. Например главата й е била блъскана в мивката на банята. Многократно. При аутопсията по черепа й са установени травми, които свидетелстват за свирепостта на ударите. Според нас при нея е имало някой. Който я е удрял… много яростно.

— Но… кой?

— Ами, господин Васьор, за да бъда напълно честен, мислим, че сте вие.

— Какво?

Той се е изправил. И крещи.

— Съветвам ви да седнете.

Трябва му доста време, ала все пак сяда. На крайчеца на стола. Готов да се развихри отново.

— Става дума за сестра ви, господин Васьор, и разбирам до каква степен всичко това е болезнено за вас. Но ако не се боях, че ще нараня вашата чувствителност, навлизайки в технически подробности, бих казал, че хората, които се самоубиват, си избират начин. Хвърлят се през прозореца или си режат вените. Понякога се осакатяват, понякога гълтат хапчета. Ала рядко правят и двете.

— Какво общо имам аз с всичко това?

Вече не става дума за Алекс, долавя се по настойчивостта в гласа му. Поведението му се люшка между неверие и негодувание.

— Как така? — недоумява Камий.

— Ами да, какво ме засяга това?

Камий гледа Луи и Арман с безпомощния вид на човек, който не вярва, че ще го разберат, после пак се обръща към Васьор.

— Ами засяга ви заради отпечатъците.

— Отпечатъци ли, какви отпечатъци? А, как…

Прекъсва го телефонен звън, но той не спира. Докато Камий вдига и отговаря, пита Арман и Луи:

— А? Какви отпечатъци?

Луи прави физиономия, сякаш също нищо не проумява и се чуди. Арман пък е другаде. Съсредоточено обезкостява три фаса върху бял лист, за да сглоби една нова цигара, и дори не го поглежда.

Тогава Васьор се обръща към Камий, който, все така на телефона, със зареян през прозореца поглед слуша вглъбено своя събеседник. Васьор като че пие мълчанието му и мигът изглежда безкраен. Накрая Камий затваря и вдига поглед към него: докъде бяхме стигнали?

— Какви отпечатъци? — пита отново Васьор.

— А, да… Първо отпечатъците на Алекс — казва Камий.

Васьор подскача.

— Е, какво отпечатъците на Алекс?

Вярно, че посланията на Камий невинаги са лесни за разбиране.

— В нейната стая — разсъждава Васьор — нейните отпечатъци са нещо нормално, или не?

И се изсмива прекалено силно. Камий пляска с ръце, напълно съгласен с тази забележка.

— Именно — потвърждава той и спира да ръкопляска. — А почти няма такива!

Васьор усеща, че му се е появил някакъв проблем, ала не му е съвсем ясно какъв.

Камий възприема милозлив тон и му се притичва на помощ:

— Намираме твърде малко отпечатъци на Алекс в стаята й, разбирате ли? Според нас някой е искал да изтрие собствените си следи, а заедно с това е изтрил и много от тези на Алекс. Не всичките, но все пак… Някои са доста красноречиви. Тези на дръжката на вратата примерно. Дръжката, която би трябвало да е използвал онзи, който евентуално е влязъл при Алекс…

Васьор запаметява и не знае на кой бог да се моли.

— Е, господин Васьор, човек, който се самоубива, не трие собствените си отпечатъци, това е безсмислено!

Образи и думи се блъскат, Васьор преглъща слюнката си.

— Затова — заявява Камий — мислим, че е имало някой в стаята на Алекс в момента на смъртта й.

Камий оставя време на Васьор да смели информацията, но като гледа изражението му, ще му трябва повечко.

Камий става назидателен.

— По отношение на отпечатъците, бутилката с уиски също поражда много въпроси. Алекс е изгълтала към половин литър. Алкохолът мощно подсилва въздействието на барбитуратите и това е почти сигурна смърт. Е да, обаче бутилката е била грижливо избърсана (открихме по нея нишки от тениска, захвърлена на креслото). Още по-странно е, че отпечатъците на Алекс, които все пак са останали, са буквално смачкани, сякаш някой е хванал ръката й и със сила я е долепил до бутилката. По всяка вероятност постмортем. За да ни накара да смятаме, че тя я е държала сама. Какво ще кажете?

— Ама… Нищо не казвам, какво мога да знам аз!

— О, напротив! — възкликва Камий с оскърбен тон. — Би трябвало да знаете, господин Васьор, тъй като сте били там!

— Няма такова нещо! Не съм бил в стаята й! Вече ви обясних, прибрах се у дома!

Камий стъкмява съвсем кратък миг мълчание. И доколкото ръстът му го позволява, се надвесва над Васьор.

— Щом не сте били там — пита той със спокоен глас, — как ще коментирате това, че открихме ваши отпечатъци в стаята на Алекс, господин Васьор?

Васьор направо застива. Камий се отдръпва със стола си.

— Именно понеже открихме ваши отпечатъци в стаята, където е настъпила смъртта й, смятаме, че сте убили Алекс.

У Васьор един звук спира някъде между стомаха и гърлото като плаваща запетая.

— Не е възможно! Не съм влизал в тази стая. Отпечатъците ми… И къде по-точно?

— По тубичката с барбитурати, които са послужили за убийството на сестра ви. Сигурно сте пропуснали да ги изтриете. Навярно от вълнение.

Главата му се клати като на петел, а думите напират. Внезапно започва да крещи:

— Знам! Видях тази туба! Розовите хапчета! Пипнах я! С Алекс!

Посланието е доста объркано. Камий смръщва вежди. Васьор преглъща, мъчи се да изложи нещата спокойно, ала напрежението и страхът му пречат. Затваря очи, стиска юмруци, поема голяма глътка въздух, съсредоточава се, доколкото може. Камий го насърчава и прави жест с глава, сякаш иска да му помогне да се изрази.

— Когато се видяхме с Алекс…

— Да?

— … последния път…

— Кога по-точно?

— Вече не знам, поне преди три седмици, може би и месец.

— Добре.

— Тя извади тази туба!

— Аха! И къде беше това?

— В едно кафене до моята работа. „Модерн“.

— Много добре, обяснете ни, господин Васьор.

Той издишва. Най-сетне се е отворила пролука! Сега ще потръгне. Той ще обясни, съвсем просто е, и ще им се наложи да се съгласят. Тази история с лекарството е толкова глупава. Не може върху нея да се строи обвинение. Опитва се да не избързва, но гърлото му е свито. Произнася отчетливо всяка дума:

— Приблизително преди месец. Алекс пожела да се видим.

— Пари ли искаше?

— Не.

— А какво?

Васьор не знае. Всъщност не му казала, срещата им приключила бързо. Алекс си поръчала кафе, а той бира. И в този момент тя извадила тубата с лекарството. Васьор я попитал какво е това, да, признава си, че бил малко раздразнен.

— Като я гледах да се тъпче с тези гадости…

— Разбира се, притеснявали сте се за здравето на сестра си…

Той се прави, че не схваща намека, старае се, иска да се измъкне.

— Взех тубата, взех я в ръка! Затова върху нея има мои отпечатъци!

Странното е, че полицаите не изглеждат убедени. Изчакват, като че залепени за устните му, сякаш трябва да последва продължение, сякаш не бе казал всичко.

— За какво лекарство ставаше дума, господин Васьор?

— Не погледнах името! Отворих тубата, видях розови хапчета, попитах я какво е и толкова.

Внезапно отпускане у тримата полицаи. Изведнъж случаят добива нова светлина.

— Ясно — казва Камий, — сега разбирам. Не е същата туба. Алекс е нагълтала сини хапчета. Няма нищо общо.

— И какво променя това?

— Че несъмнено не е същата туба.

Васьор отново е превъзбуден. Следва яростно: „не, не, не!“, с показалец във въздуха, думите се изливат.

— Няма да издържи тая работа, няма да издържи!

Камий се изправя.

— Да преговорим, искате ли?

Брои на пръсти.

— Разполагате с мощен мотив. Алекс ви е шантажирала, вече ви е била измъкнала двайсет хиляди евро и вероятно се е канела да ви иска още, за да може да се оправи в чужбина. Разполагате с много лошо алиби, лъжете жена си за естеството на обаждането, което получавате. Твърдите, че сте чакали на място, където никой не ви е видял. След това си признавате, че сте отишли при Алекс в хотела й, пък и имаме двама свидетели, които го потвърждават.

Камий оставя Васьор да осъзнае широтата на проблема, който се очертава.

— Това не са доказателства!

— Но са мотив, липса на алиби и присъствието ви на местопрестъплението. Ако добавим, че Алекс е свирепо удряна по главата, изтритите отпечатъци и наличните ваши… Започва да става много…

— Не, не, не, не, няма да е достатъчно!

Ала колкото и енергично да размахва пръст, дълбоко в тази демонстративна увереност се долавя въпрос. Вероятно затова Камий добавя:

— Открихме и ваша ДНК, господин Васьор.

Вцепенението е пълно.

— Косъм, намерен на пода до леглото на Алекс. Опитали сте се да заличите следите, само че не сте свършили домакинската работа съвсем прецизно.

Камий се изправя и се заковава пред него.

— А сега, господин Васьор, смятате ли, че при наличието на вашата ДНК вече ще бъде достатъчно?

До този момент Васьор е реагирал много бурно. По такъв начин формулирано от комисар Верховен, обвинението би трябвало да го накара да подскочи. Ала не. Полицаите се споглеждат, без да знаят какво поведение да възприемат, понеже Васьор е потопен в дълбоко размишление и сякаш не е тук, като че отсъства от разпита. Сложил е лакти на коленете, а широко разтворените длани се събират в конвулсивно движение, все едно ръкопляска с върха на пръстите. Погледът му трескаво шари по пода. Нервно потропва с крак. Чак да се разтревожи човек за умственото му здраве, но внезапно става, втренчва се в Камий и преустановява всяко движение.

— Нарочно го е направила… — Сякаш наистина си говори сам. Ала всъщност се обръща към полицаите: — Организирала е всичко, за да ми лепне това на гърба… Не е ли така?

Върнал се е на земята. Гласът му трепери от вълнение. Нормално, полицаите би трябвало да се покажат изненадани от подобна хипотеза, обаче не. Луи педантично подрежда досието. Арман грижливо си чисти ноктите с половин кламер. Единствено Камий все още участва в разговора, ала не се решава да се обади, седи, кръстосал разтворени длани на бюрото, и изчаква.

— Зашлевих Алекс… — казва Васьор.

Безцветен глас, гледа Камий, а като че говори на себе си.

— В кафенето. Когато видях лекарството се вбесих. Тя искаше да ме успокои и прокара ръка през косата ми, но пръстенът й се закачи… Като я дръпна, ме заболя. Бяха се отскубнали няколко косъма. Беше машинално, зашлевих я. Космите ми…

Васьор излиза от вцепенението.

— От самото начало е организирала всичко, не съм ли прав?

Търси помощ в погледите. Ала не открива нито капка. Арман, Луи и Камий просто го гледат.

— Знаете, че е постановка, нали? Чисто и просто една манипулация, знаете го! Тази история с билета за Цюрих, купуването на чантата, таксито, което е поръчала… Всичко е, за да ви накара да мислите, че се е канела да избяга. Че не е имала намерение да се самоубива! Определя ми среща на място, където никой няма да ме види, удря си главата в мивката, изтрива отпечатъците, оставя тубата с лекарството с моите отпечатъци, слага мой косъм на пода…

— Боя се, че това трудно може да бъде доказано. За нас вие сте били там, трябвало е да се отървете от Алекс, удряли сте я, принудили сте я да погълне алкохол, а после барбитурати, и вашите отпечатъци и ДНК потвърждават тезата ни.

Камий се изправя.

— Имам една добра и една лоша новина. Добрата е, че задържането е отменено. Лошата е, че сте арестуван за убийство.

Камий се усмихва. Васьор, грохнал на стола си, все пак вдига глава.

— Не съм аз! Знаете, че е тя, нали? Знаете го! — И се обръща лично към Камий: — Прекрасно знаете, че не съм аз!

Той продължава да се усмихва.

— Показахте, че не сте враг на черния хумор, господин Васьор, затова ще си позволя малка закачка. Бих казал, че този път Алекс ви го начука.

В другия край на кабинета Арман, който тъкмо е нагласил ръчно направената цигара зад ухото си, най-сетне се е изправил и е отишъл до вратата, влизат двама униформени полицаи. Камий завършва простичко, видимо отегчен:

— Съжалявам, че ви задържахме толкова дълго, господин Васьор. Знам, че два дни, това е твърде много. Но тестовете и сравняването на ДНК… В последно време лабораторията е претрупана с работа. В този момент два дни са почти минимумът.