Андреа Камилери
Ароматът на нощта (7) (Комисарят Монталбано в изкушение)

7

Веднага щом отвори вратата на дома си, разбра, че Аделина май беше намерила малко време, за да дойде и да разтреби, защото всичко беше подредено — прахта по книгите избърсана, а подът блестеше от чистота. Не, това не беше дело на камериерката му, защото на масата в кухнята имаше бележка: „Комисарю, ще изпратя племенницата ми Кончета да ви помогне. Тя е старателно и предприемчиво момиче, което ще ви приготви дори нещо за ядене. Аз се връщам вдругиден“.

Кончета беше изпразнила пералнята и простряла дрехите. Сърцето на Монталбано изведнъж се сви, защото забеляза, че пуловерът, който му беше подарила Ливия, висеше смален до подходящия за десетгодишно момченце размер.

Беше се степал, защото не беше съобразил, че това е дреха, която се пере на различна температура от останалите. Обзе го паника, налагаше се веднага да го скрие, не трябваше и следа да остане от него. Единственият начин беше да го изгори, да го превърне в пепел. Взе го, но все още беше твърде влажен. Какво да направи? Ах, ето какво, ще изкопае дълбока дупка в пясъка и ще зарови в земята доказателството за престъплението. Щеше да го направи сега, когато е тъмна нощ, подобно на убиец. Тръгна да отваря балконската врата, от която се излизаше на верандата, когато телефонът звънна.

— Ало?

— Здравей, любов моя, как си?

Беше Ливия. По най-абсурдния начин, чувствайки се хванат в крачка, простена, пусна проклетия пуловер на земята и с единия крак се опита да го набута под масата.

— Какво ти става? — попита го Ливия.

— Нищо, изгорих се с цигарата. Добре ли изкара почивката?

— Отлично, имах нужда от нея. А ти? Нещо ново?

— Обичайните неща.

Иди ги разбери защо, винаги изпитваха затруднение, подобно на свян, да започнат разговор.

— Както се разбрахме, вдругиден ще съм там.

Там? Какво означава това „там“? Ливия идваше във Вигата? Ама защо? Със сигурност беше щастлив от това, но за какво разбиране му говореше? Нямаше нужда да й задава въпроси, Ливия вече си го знаеше какъв е.

— Естествено, забравил си, че преди петнайсет дни се уговорихме за датата. Казахме си: по-добре два дни преди това.

— Ливия, не се ядосвай, моля те, не губи търпение, но…

— Ти си в състояние да извадиш от равновесие дори човек с волско търпение.

О, боже! Само не заучени фрази! Развявам си байрака; плюскам лакомо, та ушите ми пращят; рибата още в морето, а той турил тигана на огъня, както и неразбираемият вариант: око да види, ръка да пипне!

— Моля те, Ливия, не ми говори по този начин!

— Извини ме, скъпи, но аз говоря като всички нормални хора.

— Защо, аз да не съм ненормален според теб?

— Да не задълбаваме, Салво. Договорихме се да дойда два дни преди сватбата на Мими. И за това ли си забравил? За сватбата на Мими?

— Да, признавам си. Дори се наложи Фацио да ми припомни, че Мими е излязъл в полагаемия му се отпуск за сключване на брак. Колко странно!

— Не го намирам за странно — каза Ливия с глас, от който се усещаше как в него започват да се оформят полярни ледове.

— Не? И защо?

— Защото проблемът не е, че забравяш, а защото направо го изличаваш от съзнанието си. Съвсем различно е.

Разбра, че нямаше да издържи дълго този разговор. Освен заучените фрази и клишетата, го дразнеха и залповете психоанализа, с които Ливия често и с удоволствие го обстрелваше. Психоанализа от американските филми, където, да предположим, сериен убиец избива петдесет и двама души, а впоследствие се разбира, че причината е далече в миналото: в един прекрасен ден, когато бил малък, баща му отказал да му даде мармалад.

— Според теб и твоите колеги Фройд и Юнг какво изличавам от съзнанието си?

Чу от другата страна на линията подигравателното й подхилкване.

— Самата идея за сватба — обясни му Ливия.

Полярни мечки се движеха напред-назад по ръба на нейния глас. Какво да направи? Да реагира остро и да завършат с караница ли? Или да симулира покорство, мекушавост и добро разположение на духа? Тактично избра втората възможност.

— Може би имаш право — каза с глас на човек, който е осъзнал грешката си.

Оказа се, че това е правилният и победен ход.

— Да оставим настрана този въпрос — каза великодушно Ливия.

— Ех, не! Нека да си поговорим — отвърна й Монталбано, който си даваше сметка, че вече е намерил солидна почва под краката си.

— Сега? По телефона? Ще поговорим за това на спокойствие, когато съм в Маринела.

— Съгласен съм. Виж, все още не сме избрали сватбения подарък.

— Не се притеснявай! — каза Ливия, смеейки се.

— Не искаш ли да го обсъдим? — попита я смаяно Монталбано.

— Подаръкът вече е купен и изпратен! Представи си какво щеше да стане, ако бях чакала последния ден! Купих нещичко, което със сигурност ще се хареса на Мими. Познавам вкусовете му.

Ето го обаче и пристигащия точно навреме бодеж от ревност, напълно подсъзнателен, но винаги готов да се отзове.

— Наясно съм, че познаваш много добре вкусовете на Мими.

Не знаеше какво да прави, думите сами излязоха от устата му. Ливия за миг направи пауза и след това отби удара.

— Кретен!

Салво задълба:

— Естествено, помислила си само за вкусовете на Мими, но не и за тези на Беатриче.

— С Беба се чухме по телефона, за да се посъветвам с нея.

Монталбано вече не знаеше накъде да извърти разговора. В последно време телефонните обаждания между тях се бяха превърнали във възможности и предпоставки за спорове и караници. Но хубавото беше, че тази тяхна враждебност нямаше нищо общо с неизменната дълбочина на връзката им. Тогава от какво се обуславяше фактът, че по телефона се караха средно веднъж на всяко четвърто изречение? Комисарят си каза, че може би е вследствие от разстоянието между тях, което с всеки изминал ден ставаше все по-непоносимо, защото с наближаването на старостта (е, да, от време на време трябваше да се погледне истината в очите и да се използват точните думи) започва да се чувства все по-силно нуждата от близостта на най-скъпия човек. Докато размишляваше по този начин, а размишленията му допадаха, защото бяха окуражителни и банални като умотворенията в „Бачи Перуджина“^[1], взе пуловера, който беше отдолу под масата, пъхна го в найлонова торбичка и отвори гардероба да го прибере. Вонята от нафталина обаче го задуши, затова направи крачка назад и докато затваряше крилото с ритник, хвърли плика върху гардероба. Временно можеше да остане там, но трябваше да го зарие преди идването на Ливия.

 

 

Отвори хладилника, но не намери нищо особено в него — само малко сирене и два буркана, единия с маслини, а другия с аншоа. Ала утехата дойде, когато отвори фурната. Кончета му беше приготвила много просто ястие с картофи, което можеше да се окаже както нищо и никакво, така и превъзходно — това зависеше от ръката, която отмерва подправките и смесва лука с каперсите, маслините с оцета и захарта, солта с черния пипер. Още при първото бодване се убеди, че Кончета е виртуозна готвачка, достойна ученичка на леля си Аделина. Като приключи с обилната порция добре подправени картофи, започна да яде хляб и сирене, но не защото се чувстваше гладен, а от чиста лакомия. Спомни си, че винаги, още от малък, беше ненаситен гладник и затова баща му го наричаше liccu cannarutu, което означаваше точно лакомник. Споменът го въвличаше в изкушение, на което смело устоя с помощта на малко чисто уиски. Приготви се да си ляга. Преди това обаче трябваше да си избере книга за четене. Остана да се чуди между най-новата на Табуки^[2] и един стар роман на Жорж Сименон, който не беше чел досега. Тъкмо протягаше ръка към Табуки, когато звънна телефонът. „Да отговоря ли, или да не отговоря — това е въпросът.“ Глупостта на парафразата, която му беше минала през главата, го накара да се засрами и реши да отговори, въпреки че от това щеше да последва гигантска неприятност.

— Безпокоя ли те, Салво? Мими съм.

— Въобще не.

— Отиваше да си лягаш ли?

— Е, да.

— Сам ли си?

— С кого искаш да бъда?

— Можеш ли да ми отделиш пет минути?

— Разбира се, казвай.

— Не е за телефон.

— Добре, ела.

Очевидно Мими не се беше засилил да му говори по служебни въпроси. Тогава по какви? Какви проблеми можеше да има? Може би се бяха скарали с Беатриче? Мина му мрачна мисъл през главата: ако ставаше дума за дребна свада с годеницата му, щеше да го посъветва да се обади на Ливия. Така или иначе, той и Ливия се разбираха чудесно. На вратата се позвъни. Кой ли можеше да е в този час? Не бе възможно да е Мими, защото от Вигата до Маринела му трябваха поне десет минути.

— Кой е?

— Аз съм, Мими.

Как бе успял? След това разбра. Мими, който вероятно вече се е намирал наблизо, му се беше обадил от мобилния си телефон. Отвори, Ауджело влезе, лицето му беше прежълтяло, изглеждаше посърнал и измъчен.

— Лошо ли ти е? — попита го развълнувано Монталбано.

— И да, и не.

— Какво, по дяволите, означава това „и да, и не“?

— След това ще ти обясня. Ще ми сипеш ли два пръста уиски без лед? — попита го Ауджело, сядайки до масата.

Докато наливаше уискито, комисарят изведнъж замръзна. Тази сценка не я ли бяха разигравали вече с Мими? Не бяха ли си разменяли и почти същите думи?

Ауджело изпи чашата си на една глътка, изправи се, отиде да си налее още уиски и пак седна.

— Със здравето съм добре — каза. — Проблемът е друг.

Проблемът в политиката, икономиката, обществения живот от известно време е все някакъв друг, помисли си Монталбано. Някой казва: „Има много безработни“, а дежурният политик отговаря: „Вижте, проблемът е друг“. Съпруг пита жена си: „Вярно ли е, че си ми изневерила?“, а тя му отговаря: „Проблемът е друг“. Но тъй като вече беше успял да си припомни до съвършенство сценария, каза на Мими:

— Вече не ти се жени ли?

Мими го погледна смаяно:

— Кой ти каза?

— Никой, но ми го подсказват очите ти, лицето ти, видът ти.

— Не е точно така. Историята е по-сложна.

Нямаше как историята да не е сложна, след като проблемът вече е бил повдигнат. Какво щеше да стане сега: всичко се проваляше, или се налагаше разговорът да продължи напред?

— Факт е — продължи Ауджело, — че много обичам Беба, харесва ми да правя любов с нея, харесва ми как разсъждава, как говори, как се облича, как готви…

— Но…? — попита Монталбано, прекъсвайки го нарочно.

Мими се отклоняваше по дълъг и труден път: списъкът с качествата на жената, в която мъжът е влюбен, би могъл да се окаже безкраен, каквито са имената на Бога.

— Но не се чувствам готов да се оженя за нея.

Монталбано не гъкна, защото казаното със сигурност щеше да има продължение.

— Или по-точно, готов съм да се оженя за нея, но…

Продължението беше дошло, но то на свой ред имаше продължение.

— … в някои от нощите броя часовете, които ми остават до сватбата. — Измъчена пауза. — В други обаче ми се иска да взема първия самолет, който отлита, и да избягам в Буркина Фасо.

— Много ли са самолетите, които излитат оттук за Буркина Фасо? — попита го Монталбано с ангелско изражение.

Мими се изправи изведнъж с почервеняло лице.

— Отивам си. Не съм дошъл при теб, за да ми се подиграваш.

Монталбано го убеди да остане и да излее душата си. Тогава Мими започна дългия си монолог. Обясни, че едната нощ е надарен с магарешко, а на следващата с лъвско сърце. Чувствал се разполовен на две, ту се боял да поеме ангажименти, които нямало да успее да изпълни, ту се виждал щастлив баща на поне четири деца. Не можел да се реши, страхувал се да не избяга в момента, в който трябвало да каже „да“, оставяйки всички в недоумение. А клетата Беба как ли щяла да понесе подобен удар? Както се беше случило и миналия път, изпиха всичкото уиски, което намериха в къщата. Първият, който рухна, беше Ауджело, вече изнурен от другите безсънни нощи, измъчен от монолога си, който продължи три часа, затова стана и излезе от стаята. Монталбано си помисли, че е отишъл до тоалетната. Но грешеше — Мими се беше проснал напряко в леглото му и хъркаше. Комисарят изруга, прокле го, легна си на дивана и с триста мъки заспа.

Събуди се с главоболие, защото някой пееше в банята. Кой ли можеше да е? Изведнъж паметта му се възвърна. Изправи се, всичко го болеше заради неудобния диван, на който беше спал, забърза към банята, където Мими си вземаше душ, наводнявайки пода. Без обаче да му пука, дори изглеждаше щастлив. Какво да го направи? Да го повали с удар в тила ли? Отиде на верандата, денят обещаваше да е добър. Върна се в кухнята, приготви си кафе и си взе чаша. Появи се Мими избръснат, доста освежен и усмихнат.

— Има ли и за мен?

Монталбано не отговори, не гарантираше какво може да излезе от устата му, ако я отвореше. Ауджело напълни до половината чашата си със захар, от което на комисаря му се повдигна, защото онзи не пиеше кафе, а го ядеше като мармалад.

Като си изпи кафето или каквото там беше, Мими го погледна сериозно.

— Моля те да забравиш за онова, което ти казах тази нощ. Повече от решен съм да се оженя за Беба. Това са само моментни щуротии, които от време на време се раждат в главата ми.

— Честито с пожелания за мъжка челяд! — промърмори гневно Монталбано. Докато Ауджело се приготвяше да си тръгва, добави, но този път с ясен глас:

— И искрени поздравления!

Мими се обърна бавно, наежи се, тонът на комисаря съзнателно натякваше за нещо.

— Поздравления за какво?

— За начина, по който си работил върху случая Гаргано. Направо си си оставил ръцете.

— Ровил си се в моите документи? — попита Ауджело, който мигновено се ядоса.

— Бъди спокоен, предпочитам по-поучителните четива.

— Слушай, Салво — каза Мими, като се върна и пак седна. — По какъв начин да ти обясня, че само сътрудничих, и то съвсем за малко, в това разследване? Всичко е в ръцете на Гуарнота. Със случая се занимават дори и в Болоня. Затова не ми се сърди на мен, аз направих каквото ми казаха да направя, и толкова. Край.

— Имат ли идея къде са изчезнали парите?

— Поне до момента, в който участвах и аз, не успяха да разберат какво е станало с тях. Знаеш как действат тези типове: прехвърлят парите от една държава в друга, от една банка в друга, правят пирамидални структури, офшорки, неща от този тип, и в един момент започваш да се съмняваш, че тези пари изобщо някога са съществували.

— Значи, единственият, който знае къде се намира сега плячката, би трябвало да е Гаргано?

— Теоретично би трябвало да е единственият.

— Обясни ми го по-добре.

— Хм, не може да се изключи да е имал съучастник. Или поне да е споделил с някого. Аз обаче не вярвам той да се е доверил на друг.

— Защо?

— Не е бил човек от този тип, не се е доверявал на сътрудниците си, държал е всичко под контрол. Единственият, който е имал някаква минимална самостоятелност, и то съвсем минимална, тук, в агенцията във Вигата, е бил Джакомо Пелегрино, струва ми се, това е името му. Казаха ми го другите две служителки, но него не можах да го разпитам, защото се намира в Германия и все още не се е върнал.

— От кого си разбрал, че е заминал?

— Каза ми го хазяйката му.

— Сигурни ли сте, че Гаргано не е изчезнал или някой не се е погрижил да изчезне от нашия край?

— Виж, Салво, на бял свят не се появи нито билет за влак, нито за кораб или самолет, който да удостовери отпътуването му в каквато и да е посока в дните, преди да изчезне. Казахме си, че може да е дошъл с кола. Имал е винетка за магистралата. Но няма потвърждение да я е използвал. Парадоксалното е, че Гаргано може изобщо да не е мърдал от Болоня. Никой не е виждал по нашия край колата му, която е биела твърде много на очи. — Погледна часовника си. — Има ли нещо друго? Не бих искал Беба да се разтревожи, като не ме намери.

Този път Монталбано, който беше възвърнал доброто си настроение, стана и го изпрати до вратата. Но не защото казаното от Ауджело беше прояснило нещата. А заради диаметрално противоположна причина: трудностите в разследването пораждаха в него някакво задоволство, вътрешна радост, подобна на онази, която изпитва истинският ловец пред хитрата и опасна плячка.

На прага Мими го попита:

— Ще ми кажеш ли защо си се вкопчил в случая „Гаргано“?

— Не. Или казано по-точно, даже и аз все още не знам. Между другото, знаеш ли как е Франсоа?

— Вчера говорих със сестра ми, каза ми, че всички са добре. Ще ги видиш на сватбата. Защо каза „между другото“? Какво общо има Франсоа с Гаргано?

Твърде дълго беше да му обяснява за страха, който го обзе, когато му мина лошата мисъл, че парите на момченцето са изчезнали заедно с брокера мошеник. И че този страх беше една от причините да вземе присърце цялата история.

— „Между другото“ ли казах? Хм, не знам защо — отговори Монталбано с напълно безразлично изражение.

* * *

— Фацио, зарежи онова, което ти поръчах вчера. Мими ми обясни, че са направили сериозни проучвания, няма смисъл и ти да си губиш времето. Между другото, не се намира жива душа, която да е виждала Гаргано по тия места.

— Както заповядате, комисарю — отвърна Фацио, но не помръдна от мястото си пред бюрото на Монталбано.

— Искаш да ми кажеш нещо ли?

— Хм… Намерих един лист между документите на господин Ауджело. Върху него са свидетелските показания на някакъв, който казва, че е видял автомобила на Гаргано, алфа 166, на един полски път в нощта между трийсет и първи август и първи септември.

Монталбано подскочи на стола.

— И?

— Господин Ауджело е написал отстрани „Да не се взема под внимание“. Така са и направили.

— Ама защо, свети боже?

— Защото човекът се казва Антонино Томазино.

— Какво значение има как се казва! Важното е…

— Има значение, комисарю. Този Антонино Томазино преди две години доложил на карабинерите, че в околностите на Пунтасека има морско чудовище с три глави. А на следващата година се появи при нас в седем сутринта, крещейки, че се е приземила летяща чиния. Представяте ли си, комисарю, това го разказа на Катарела, а той така се впечатли, че също нададе вой. Вдигна се голяма врява.