Андреа Камилери
Ароматът на нощта (5) (Комисарят Монталбано в изкушение)

5

Как е възможно! Откакто покойният земемер Гардзуло беше влязъл с револвер в ръка в офиса на „Цар Мидас“ във Вигата, заплашвайки, че ще си отмъсти, оттогава да не може да мръдне, без да се сблъска с нещо, което малко или много засягаше изчезналия брокер Гаргано? Докато комисарят мислеше за тази поредица от съвпадения, каквито можеше да има или в някой посредствен криминален роман, или в баналното всекидневие, влезе Фацио.

— На вашите заповеди, комисарю. Но първо ми обяснете едно нещо. Откъде знаехте къде се намира вилата на Пелегрино? Аз не съм ви казвал. Моля ви, бихте ли задоволили любопитството ми?

— Не.

Фацио разпери ръце. Комисарят реши да не се излага на риск и да се пази от Фацио, защото той беше истинско ченге.

— Знам дори, че са счупили стъклата на приземния етаж, направили са на трохи Снежанка и седемте джуджета и са написали „лайнар“ върху всичките четири стени на къщата. Така ли е?

— Така е. Използвали са чук и зелен спрей, които са намерили там на място.

— Много добре. А сега какво мислиш? Че говоря с чавките ли? Че имам магическо кълбо? Че правя вълшебства? — попита Монталбано, ядосвайки се все повече след всеки следващ въпрос.

— Не, господине. Ама не се нервирайте!

— Разбира се, че ще се нервирам! Рано тази сутрин минах по тия места. Исках да видя как е маслиновото дърво.

— В добро състояние ли го заварихте? — попита го с лека ирония Фацио, който много добре знаеше както за дървото, така и за морската скала — и за двете места, на които началникът му от време на време търсеше утешение.

— Няма го вече. Отсекли са го, за да направят място за вилата.

Фацио стана твърде сериозен, сякаш Монталбано му беше казал, че е мъртво някое създание, което му е много скъпо.

— Разбирам — промърмори полугласно.

— Какво разбра?

— Нищо. Трябваше ли да ми дадете някакви разпореждания?

— Да. След като научихме, че Джакомо Пелегрино се размотава из Германия, бих искал да ми намериш адреса на госпожица или госпожа Микела Манганаро, която също е била служителка на Гаргано.

— След минута ще ви го донеса. Искате ли първо да мина през магазина на Брукале и да ви купя нова риза?

— Да, благодаря, купи ми три, така и така ще ходиш дотам. Как успя да отгатнеш, че нямам ризи? Сега ти си този, който говори с чавките или прави магии!

— Не е нужно да говоря с чавките, комисарю. Тази сутрин не сте си сменили ризата, а всъщност е трябвало да го направите, защото единият ви маншет е целият изцапан със засъхнала боя. Зелена — подчерта на излизане, усмихвайки се под мустак.

* * *

Госпожица Микела Манганаро живееше с родителите си в десететажен блок в района на гробищата. Монталбано предпочете да не я уведомява за пристигането си нито по телефона, нито по домофона. Току-що беше паркирал колата си, когато видя един възрастен мъж да излиза през входната врата.

— Извинете, можете ли да ми кажете на кой етаж живеят семейство Манганаро?

— На петия, мамка му и мизерия!

— Защо се ядосвате, че семейство Манганаро…

— Защото от една седмица асансьорът стига само до петия етаж. А пък аз живея на десетия! И два пъти на ден трябва да слизам пеша! Винаги са били късметлии тези Манганаро! Представяте ли си, преди няколко години дори уцелиха тройка от тотото!

— Много ли спечелиха?

— Дребна работа. Но поне са изпитали удоволствието, че са спечелили, нали?

Монталбано влезе в асансьора, натисна копчето за петия етаж, кабината потегли, но спря на третия. Опита всички бутони, но кабината беше неподвижна. Качи се два етажа по стълбите, утешавайки се с мисълта, че поне си беше спестил качването на още три.

— Кой е? — попита глас на възрастна жена.

— Монталбано, комисар по обществената сигурност.

— Комисар? Сигурни ли сме?

— Що се отнася до мен, аз съм сигурен, че съм комисар от полицията.

— И какво искате от нас?

— Да говоря с дъщеря ви Микела. Вкъщи ли е?

— Да, но си е полегнала, малко е настинала. Почакайте за момент да извикам съпруга си.

Последва вик, който за момент ужаси Монталбано.

— Фили! Ела тук, че има някакъв, който твърди, че е комисар!

Не беше успял да убеди госпожата, думите й „твърди, че е“ го показваха.

След това, все така зад заключената врата, тя каза:

— Говорете по-силно на съпруга ми, защото е глух!

— Кой е? — попита този път ядосан мъжки глас.

— Аз съм комисар от полицията, отворете.

Толкова силно беше надал вой, че докато вратата на семейство Манганаро оставаше упорито заключена, за сметка на нея се отвориха другите две врати на стълбищната площадка и се появиха двама зрители, по един от врата, едно десетгодишно момиченце, което си ядеше закуската, и петдесетгодишен господин по потник с превръзка на лявото око.

— Говорете по-силно, че Манганаро е глух — подсказа му приятелски мъжът с потника.

Още по-силно ли? Направи няколко упражнения, за да си продуха дробовете, без да диша, както беше виждал, че прави един рекордьор по стоене под вода на голяма дълбочина, и, поемайки си колкото може повече въздух, изкрещя:

— Полиция!

Чу как вратите на горния и долния етаж се отвориха едновременно и разтревожени гласове започнаха да питат:

— Какво е станало? Какво се е случило? Какво става?

Вратата на Манганаро се открехна много бавно и от нея се показа един папагал. Или поне такова беше първоначалното впечатление на комисаря. Много дълъг жълт нос, виолетови скули, големи черни очи, четири разрошени червени косъма върху главата, сигнално зелена риза.

— Заповядайте — каза папагалът. — Но пазете тишина, защото дъщеря ми спи, тъй като не се чувства добре.

Покани го да влезе в хол, нелогично шведски като мебелировка. На една трикрака поставка стоеше братът близнак на господин Манганаро, който поне имаше доблестта да си остане птица и да не се представя за човек. Съпругата на Манганаро, която приличаше на нещо като надупчено със сачми по погрешка или от коварство врабче, провлачвайки левия си крак, дойде, носейки с мъка малък поднос с чашка кафе върху него.

— Вече е подсладено — каза, сядайки удобно на диванчето.

Беше очевидно, че любопитството й я изяждаше жива. Изглежда, госпожата нямаше много възможности за развлечение и сега се подготвяше да се забавлява.

„Ако две и две прави четири — помисли си Монталбано, — каква ли птица дъщеря би излязла от кръстоската между папагал и врабче?“

— Предупредих Микела. Приготвя се да стане и след малко ще дойде — изписука врабчето.

„Откъде ли извади този глас, когато викаше съпруга си?“ — запита се Монталбано и си спомни, че беше чел в книга с пътеписи, че съществуват дребни птички, които са в състояние да извиват трели, наподобяващи воя на сирена. Госпожата, изглежда, принадлежеше точно към този вид.

Кафето беше толкова подсладено, че на комисаря му залепна устата. Пръв заговори папагалът, онзи, преоблеченият като човек.

— Знам защо искате да говорите с дъщеря ми. Заради оня суперголям негодник, брокера Гаргано. Така ли е?

— Да — извика Монталбано. — И вие ли сте жертва на измамата му…

— Как ли пък не! — отговори мъжът, поставяйки яростно лявата си ръка върху вътрешната част над лакътя на протегнатата си напред дясна ръка.

— Фили! — укори го жена му, използвайки втория си глас, онзи от Страшния съд.

Стъклата на прозорците казаха „дрън-дрън“.

— Мислите ли, че Филипо Манганаро е толкова наивен, че да попадне в ямата, покрита лично от Гаргано с клончета, сухи листа и трева, за да е незабележима? Представете си, дори не исках дъщеря ми да работи за този мошеник!

— Познавахте ли Гаргано преди това?

— Не. Пък и нямаше нужда, защото банките, банкерите, ония от борсата, всъщност всички, които боравят с пари, не може да бъдат други, освен измамници. Волю-неволю, така е, господине. Ако искате, ще ви го обясня. Случайно да сте чели една книга, която се казва „Капиталът“ от Маркс?

— Оттук-оттам — каза Монталбано. — Вие комунист ли сте?

— Започвай, Тури!

Комисарят, който не разбра отговора му, го погледна смаяно. А пък и кой беше този Туридру? Разбра го миг по-късно, когато истинският папагал, близнакът, чието име явно беше Туридру, прочисти гласа си и започна да пее „Интернационалът“. Пееше я наистина добре и Монталбано усети, че го връхлита носталгична вълна. Тъкмо се канеше да поздрави дресьора, когато на вратата се появи Микела. Монталбано се учуди, като я видя. Всичко очакваше, но не и точно такова доста високо момиче, кестеняво, с виолетови очи, леко почервенял от грипа нос, красиво и жизнено, с къса пола, която покриваше наполовина идеално закръглените му бедра, и бяла блузка, едва прикриваща ненапъханите му в сутиен гърди. Бърза и злонамерена мисъл премина през мозъка му, като приплъзването на змия между тревата. Със сигурност красивият Гаргано е имал нещо общо с момиче като това, или поне се беше опитал да се възползва.

— Ето ме, на ваше разположение съм.

На негово разположение? Беше го казало с нисък и доста дрезгав глас, който накара кръвта на Монталбано да закипи. Момичето седна, дръпвайки максимално полата си към коленете, съкрушено, с наведен поглед, едната му ръка върху краката, а другата върху облегалката на стола. В позата на добро девойче от сериозно семейство, трудолюбиво и честно. Комисарят взе отново думата.

— Съжалявам, че ви накарах да станете от леглото.

— Не се притеснявайте.

— Тук съм, за да ви попитам дали имате някаква информация за брокера Гаргано и за офиса, в който сте работили.

— Питайте. Но да ви предупредя, вече бях разпитана от един ваш човек от полицейското управление. Господин Ауджело, струва ми се. Но, честно казано, стори ми се, че беше доста по-заинтересован от други неща.

— От други неща?

И едва попитал, вече се разкая за това. Беше разбрал. Дори си представи сцената: Мими, който й задава въпрос след въпрос, но междувременно очите му деликатно свалят блузката й, сутиена (ако в този ден е носила такъв), полата, гащичките. Не е за вярване, че Мими е успял да се овладее пред красота от този тип! Помисли си и за бъдещата му съпруга, за Беатриче, горкичката, колко ли горчиви хапове ще трябва да преглътне! Момичето не отговори на въпроса му. Беше разбрало, че комисарят е схванал. И се усмихна, или по-точно загатна за някаква усмивка, тъй като стоеше с наведена глава, както се полага пред непознат човек. Папагалът и врабчето наблюдаваха с доволство създанието си.

На това място момичето повдигна виолетовите си очи и погледна комисаря, сякаш в очакване на въпросите му. В действителност го заговори, каза му ясно, но без да използва думи: „Не си губи времето. Тук не мога да говоря. Изчакай ме долу“. „Разбрах посланието“ — отговори й с поглед Монталбано.

Комисарят реши да не губи повече време. Престори се на изненадан и объркан.

— Наистина ли вече са ви разпитали? Всичко ли беше протоколирано?

— Разбира се.

— Как така нищо не съм намерил?

— Хм? Попитайте господин Ауджело, който, освен че е тщеславен, тия дни напълно си е загубил ума, защото трябва да се жени.

Беше обзет от озарение. Думата „тщеславен“ го накара да застане нащрек, защото в присъствието на старомодните й родители заместваше, разбира се, думата „лайнар“, доста по-натоварена със смисъл, както едно време се изразяваха литературните критици. Веднага след това дойде и абсолютната му убеденост, тъй като със сигурност момичето му беше дало благоволението си (така се изразява човек в присъствието на родители от старата генерация) и Мими, след като е преспал с него, го беше разкарал, разкривайки му, че е ерген, но в навечерието на сватбата си.

Изправи се. Всички се изправиха.

— Наистина много съжалявам — каза.

Останалите показаха разбирането си.

— Случват се и такива неща — отвърна папагалът.

Образува се малка процесия. Момичето начело, комисарят след него, после бащата, а зад него майката. Наблюдавайки кръшните движения на девойката пред себе си, Монталбано изпита жлъчна завист към Мими. Като отвори вратата, момичето му подаде ръка.

— Радвам се, че се запознахме — каза му с уста. А с очи: „Почакай ме“.

* * *

Изчака повече от половин час — времето, от което се нуждаеше Микела, за да може да оправи достатъчно добре грима си и да заличи с него червенината върху нослето си. Монталбано я видя, че се появи на входната врата и започна да се оглежда наоколо, тогава лекичко натисна клаксона и отвори вратата. Момичето се насочи към колата му с безразлично изражение и бавни стъпки, но като се приближи до вратата, влезе набързо, затвори я и каза:

— Да се махаме оттук.

Монталбано, който в този момент имаше възможността да установи, че Микела пак беше забравила да си сложи сутиена, натисна газта и потегли.

— Трябваше да водя борба с нашите, защото не искаха да ме пуснат да изляза, боят се да не се разболея отново — сподели момичето. А след това го попита: — Къде ще отидем да си поговорим?

— Искате ли да отидем в полицейското управление?

— Ами ако срещна оня лайнар?

Така и най-лошите (и най-добрите) съмнения на Монталбано се потвърдиха наведнъж.

— А пък и полицейското управление не ми харесва много — добави Микела.

— В някой бар?

— Шегувате ли се? Хората и без това вече клюкарстват твърде много по мой адрес. Макар че с вас няма такава опасност.

— Защо?

— Защото можете да ми бъдете баща.

Ако му беше забила едно кроше, щеше да се почувства по-добре. Колата леко поднесе.

— Направо ви размазах — изкоментира момичето. — Система, която често проработва, за обезсърчаване на предприемчивите старчоци. Но зависи от начина, по който всичко това се изрича. — И повтори с още по-нисък и дрезгав глас: — Бихте могли да ми бъдете баща.

Успя да придаде на гласа си целия привкус от забраненото и кръвосмешението.

Монталбано не можа да избегне да си я представи до себе си гола върху леглото, изпотена и задъхана. Това момиче беше опасно — не само красиво, но и подло.

— Тогава къде отиваме? — попита авторитетно.

— Къде живеете?

Пази боже! Щеше да е все едно да занесе необезвредена бомба у дома си.

— Вкъщи има хора.

— Женен?

— Не. Всъщност решихте ли?

— Мисля, че се сетих къде — каза Микела. — Отбийте по втората пряка вдясно.

Комисарят зави веднага по втората пряка вдясно. Беше една от тези рядко срещани улици, които са в състояние да ти покажат накъде водят — към ширналите се поля. И ти го указват с къщите си, които стават все по-малки, докато заприличат малко или много на зарове с рехава зеленина около тях, електрически и телефонни стълбове, които изведнъж престават да са подредени в редица, и пътна настилка, която започва да отстъпва място на тревата. След това дори и белите зарчета свършват.

— Трябва ли да продължа?

— Да. След малко вляво ще видите коларски път, който обаче е добре поддържан, затова не се безпокойте за колата си.

Монталбано сви по него и не след дълго се озова сред нещо като гъста гора от чилийски борове и туфи от буренаци.

— Днес няма никого — каза момичето, — защото не е почивен ден. Но трябва да видите какво движение е тук в събота и неделя!

— Често ли прескачате дотук?

— Когато се случи.

Монталбано свали прозорчето и извади кутията с цигарите.

— Ще ви бъде ли неприятно?…

— Не. Дайте една и на мен.

Пушеха мълчаливо. Като стигна до половината на цигарата си, комисарят започна да я атакува с въпросите си.

— И така, ще ми се да разбера нещо повече за това как е действала системата, измислена от Гаргано.

— Задавайте ми конкретни въпроси.

— Къде държахте парите, които Гаргано е ограбвал?

— Вижте, понякога Гаргано идваше с чекове и тогава аз, Мария-Стела, или Джакомо ги депозирахме в тукашния филиал на Кредитната каса. Същото правехме и ако дойдеше клиент в офиса. След известно време Гаргано прехвърляше сумите в своята банка в Болоня. Но и там, доколкото знаехме, парите не са се задържали дълго. Изглежда, са отивали в Швейцария и в Лихтенщайн, нямам представа къде точно.

— Защо?

— Що за въпрос! Защото Гаргано е трябвало да ги използва, за да му носят печалби от спекулациите, които е правел. Поне така си мислехме.

— Сега обаче какво мислите?

— Че трупа парите в чужбина, за да прецака всички в точния момент.

— И вие ли бяхте…

— Прецакана ли? Не, не съм му поверила дори една своя лира. Дори и да исках, не можех да го направя. Запознахте се с татко, нали? Но пък ни отмъкна заплатите за два месеца.

— Ще ми позволите ли един личен въпрос?

— Разбира се.

— Гаргано опита ли се да ви вкара в леглото си?

Микела избухна изведнъж в неудържим смях, а виолетовият цвят на очите й стана по-светъл, защото се разми в избликналите й от смеха сълзи. Монталбано я остави да се насмее, като се питаше какво ли толкова смешно има във въпроса му. Момичето се съвзе.

— Явно ме ухажваше. Но също и клетата Мария-Стела. Тя го ревнуваше от мен. Знаете как е, шоколадови бонбони, цветя… Но ако в един прекрасен ден му бях казала, че съм готова да легна с него, знаете ли какво щеше да се случи?

— Не, кажете ми вие.

— Щеше да припадне. Гаргано беше гей.