Андреа Камилери
Ароматът на нощта (2) (Комисарят Монталбано в изкушение)

2

Междувременно Мими се беше впуснал да окаже подкрепа на госпожица Мария-Стела, която, въпреки че все така продължаваше да е седнала, започна да се олюлява като дърво под напора на силен вятър.

— Да отида ли да ви взема нещо от кафенето?

— Чаша вода, благодаря.

В този момент чуха отвън бурята от ръкопляскания и виковете: „Браво! Да живее земемерът Гардзуло!“. Очевидно сред тълпата имаше много хора, измамени от Гаргано.

— Ама защо го мразят толкова? — попита жената, докато Мими излизаше.

Тя непрекъснато кършеше ръце и изведнъж, каквато беше прежълтяла, заради реакцията на хората отвън стана червена като домат.

— Е, сигурно имат някаква причина — отговори дипломатично комисарят. — Вие знаете по-добре от мен, че брокерът е изчезнал.

— Съгласна съм, но защо трябва веднага да се мисли най-лошото? Може да си е загубил паметта заради пътен инцидент или падане, откъде да знам от какво… Позволих си да се обадя по телефона… — Спря и поклати безутешно глава. — Но нищо… — каза, завършвайки някаква своя мисъл.

— Кажете ми, на кого сте телефонирали?

— Гледате ли телевизия?

— Понякога. Защо?

— Бяха ми казали, че има предаване, което се казва „Кой го е виждал?“, занимавало се с изчезнали хора. Поисках номера и…

— Разбрах. Какво ви отговориха?

— Че не могат да направят нищо, защото не съм в състояние да им дам необходимите данни: възраст, място на изчезването, снимка, все неща от този род.

Настъпи мълчание. Ръцете на Мария-Стела се бяха превърнали в един неразплитаем възел. Проклетият му полицейски инстинкт, който се беше сгушил и дремеше, иди разбери защо, внезапно се събуди.

— Госпожице, може би трябва да имате предвид и изчезналите заедно с брокера пари. Знаете ли, че става дума за милиарди лири^[1]?

— Знам.

— Нямате ли поне минимална идея къде…

— Знам, че тези пари ги инвестираше. В какво и къде, не знам.

— А той с вас?…

Лицето на Мария-Стела пламна като огън.

— Какво… какво искате да кажете?

— Обади ли ви се по някакъв начин след изчезването си?

— Ако го беше направил, щях да кажа на господин Ауджело. Той ме разпита. Пред вас ще повторя същото, което казах и на заместника ви: Емануеле Гаргано има само една цел в живота си — да прави другите щастливи.

— Нямам причина да не ви вярвам — каза Монталбано.

И беше искрен. Всъщност беше убеден, че брокерът Гаргано продължаваше да прави щастливи елитните проститутки, барманите, управителите на казина и продавачите на луксозни автомобили на някой далечен полинезийски остров.

Мими Ауджело се върна с бутилка минерална вода, няколко картонени чаши и залепен за ухото телефон.

— Да, господине, да, господине, веднага ще ви го дам. — Подаде телефона на комисаря: — За теб е. Началникът на полицията.

Уф, ама че досада! Отношенията между Монталбано и началника на полицията Бонети-Алдериги не можеха да се определят като белязани от взаимно уважение и симпатия.

След като му се обаждаше, значи, имаше да обсъжда с него някаква неприятна история. А в този момент той нямаше никакво желание за това.

— На вашите заповеди, господин началник.

— Елате при мен незабавно.

— Най-много след час ще бъда…

— Монталбано, вие сте сицилианец, но поне в училище сте учили италиански. Знаете ли значението на думата „незабавно“?

— Почакайте само за миг, за да си я преговоря. А, да. Означава „моментално, ей сега, тутакси“. Познах ли, господин началник?

— Не се правете на духовит. Имате точно четвърт час, за да пристигнете в Монтелуза! — И прекъсна връзката.

— Мими, трябва веднага да отида при началника на полицията. Вземи револвера на земемера и го занеси в полицейското управление. Госпожице Козентино, позволете ми да ви дам един съвет: затворете веднага този офис и си отивайте вкъщи.

— Защо?

— Вижте, след малко всички от градчето ще са научили за гениалната идея на господин Гардзуло. Не е за пренебрегване възможността някой кретен да поиска да повтори действията му, а може този път да е някой по-млад и опасен тип.

— Не — каза решително Мария-Стела. — Няма да изоставя това място. Пък и ако случайно брокерът се върне и не намери никого тук?

— Представете си какво разочарование! — каза ядосаният Монталбано. — И още нещо, имате ли намерение да подадете оплакване срещу господин Гардзуло?

— Категорично не.

— По-добре така.

* * *

Трафикът по пътя за Монтелуза беше доста натоварен и мрачното настроение на Монталбано още повече се влоши. Освен това пясъкът, който беше влязъл в чорапите, а също и между яката на ризата и шията му, предизвикваше сърбеж и му причиняваше адски дискомфорт. На стотина метра вляво, тоест в обратна на неговата посока, се намираше място за отдих на шофьорите на камиони, където правеха първокласно кафе. Когато почти се изравни с крайпътното заведение, пусна сигналната лампа и зави. Настана суматоха — безразборно набиване на спирачки, клаксони, крясъци, обиди, богохулства. Като по чудо достигна невредим до паркинга пред мястото за отдих и влезе в заведението. Първото нещо, което видя, бяха двама души, които веднага разпозна, въпреки че бяха почти с гръб към него. Фацио и Галуцо, които си бяха поръчали по чашка коняк, или поне така му се стори. В този час от деня коняк? Застана между тях и каза на бармана да му направи кафе. Разпознавайки гласа му, Фацио и Галуцо веднага се обърнаха.

— Наздраве — каза Монталбано.

— Не… всъщност… — започна да се оправдава Галуцо.

— Бяхме леко разстроени — каза Фацио.

— Имахме нужда от нещо по-силно — преувеличи Галуцо.

— Разстроени? От какво?

— Клетият земемер Гардзуло е мъртъв. Получил е инфаркт — каза Фацио. — Когато стигнахме в болницата, беше вече в безсъзнание. Извикахме санитарите и те го вкараха тичешком вътре. Веднага щом паркирахме колата, влязохме и ние, но ни казаха, че…

— Бяхме потресени — каза Галуцо.

— Аз също съм потресен — уточни Монталбано. — Вижте дали е имал роднини и ако не е имал, открийте някой негов близък приятел. Информирайте ме, когато се върна от Монтелуза.

Фацио и Галуцо му казаха довиждане и си тръгнаха. Монталбано изпи на спокойствие кафето си, след това се сети, че мястото за отдих беше известно и с това, че в него продаваха козе сирене, за което не се знаеше кой го произвежда, но въпреки това беше голям деликатес. Изведнъж беше обзет от желание да си купи и се премести към онази част от рафтовете, където освен козето сирене бяха изложени салами, наденици, шунка. Комисарят се изкуши да направи голямо пазаруване, но успя да се овладее и си купи само неголямо парче козе сирене. Когато от паркинга се опита да излезе на шосето, разбра, че тази работа няма да е никак лесна, защото камионите и автомобилите в колоната бяха навързани един зад друг и не се виждаше никакво разстояние между тях. След петминутно чакане намери някаква пролука и се включи в движението. Докато пътуваше, в главата му непрекъснато се въртеше наченка на мисъл, която не можеше да се дооформи и това го нервираше. Дори не разбра как се озова във Вигата.

Ами сега? Да поеме отново за Монтелуза и да се появи в дирекцията на полицията със закъснение ли? Станалото — станало, по-добре да се върне в Маринела, да си вземе душ, да се преоблече изцяло и след това бодър и чист да се срещне с началника на полицията на свежа глава.

Докато се къпеше, мисълта му се проясни.

След около половин час спря колата си пред полицейското управление и влезе в сградата. Едва пристъпил, беше проглушен от вика на Катарела, който не беше толкова вик, колкото нещо средно между лай и цвилене.

— Аааууу, комисерийо, комисерийо! Тук ли сте? Тук ли сте, комисерийо?

— Да, Катаре, тук съм. Какво е станало?

— Станало е, че господин началникът на полицията се държи като разярена съпруга, комисерийо! Пет пъти се обади! Все по-побеснял е!

— Кажи му да се успокои.

— Комисерийо, никога, ама съвсем никога не бих дръзнал да говоря така с господин началника! Би било грозна проява на невъзпитание! Какво да му кажа, ако се обади отново и пак?

— Че ме няма.

— Не е богоугодно, комисерийо! Не мога да изрека лъжа, небивалица на господин началника на полицията!

— Тогава го прехвърли на господин Ауджело.

Отвори вратата на стаята на Мими.

— Какво искаше началникът?

— Не знам, все още не съм стигнал до него.

— О, света Богородичке! Сега кой ще говори с него?

— Ти ще говориш. Обади се и му кажи, че докато съм бързал към него, заради превишаването на скоростта съм излязъл от пътя. Нищо опасно, само три шева на челото. Кажи му, че ако се почувствам добре, следобед ще изпълня дълга си. Зашемети го с приказки. След това ела при мен.

Влезе в кабинета си и Фацио веднага отиде при него.

— Исках да ви кажа, че намерихме внучката на земемера Гардзуло.

— Браво. Как успяхте?

— Комисарю, нищо не сме направили. Тя сама се появи. Беше разтревожена, защото тази сутрин, като отишла да го види, не го намерила у дома. Почакала, но после решила да дойде тук. Трябваше да й съобщя тройната тъжна новина.

— Защо тройна?

— Комисарю мой, първо — не знаеше, че дядо й е загубил всичките си спестявания благодарение на брокера Гаргано; второ — не знаеше, че се е втурнал да разиграва сценки от гангстерски филми; трето — не знаеше, че е починал.

— Как реагира, горкичката?

— Зле, най-вече когато разбра, че дядото се е оставил да му отмъкнат спестените пари, които тя е трябвало да наследи.

Фацио излезе и влезе Ауджело, който подсушаваше врата си с кърпичка.

— Господин началникът ме изпоти! Накрая ми каза да ти съобщя, че ако не си на смъртно легло, те очаква следобед.

— Мими, седни и ми разкажи историята на брокера Гаргано.

— Сега ли?

— Сега. Закъде си се разбързал?

— За никъде, но историята е объркана.

— Опиши ми я съвсем простичко.

— Добре. Мога обаче да ти я разправя половинчато, защото се заехме само с частта от нея, която влиза в нашата компетенция, както заповяда началникът на полицията, а важната част от разследването я пое господин Гуарнота, онзи, специалистът по измамите.

И като се спогледаха, не успяха да се въздържат да не избухнат в силен смях, тъй като Амелио Гуарнота преди две години се беше подлъгал да си купи многобройни акции от компания, която трябвало да преустрои Колизеума след неговото приватизиране в луксозна резиденция.

— И така, Емануеле Гаргано е роден във Фиака през февруари хиляда деветстотин и шейсета година и се е дипломирал като брокер в Милано.

— Защо точно в Милано? Там са се били преместили родителите му ли?

— Не, те са се били преместили в рая след пътен инцидент. Тогава, тъй като е бил единственото им дете, как да кажа, го е осиновил единият от братята на баща му, който е бил ерген и директор на банка. С помощта на чичо си Гаргано, след като взема диплома, започва работа в неговата банка. След десетина години, когато останал сам след смъртта на своя покровител, се премества в една финансово-брокерска агенция, където демонстрира голямата си вещина. След три години зарязва агенцията и отваря в Болоня фирмата „Цар Мидас“, чийто собственик е. Тук изниква и първото странно нещо. Поне така ми съобщиха, с оглед на това, че тази част не влизаше в нашата компетентност.

— Какво е това странно нещо?

— Първо, че целият персонал на „Цар Мидас“ в Болоня се е състоял само от една служителка, нещо подобно на нашата госпожица Козентино, и че общият оборот на дружеството е бил около два милиарда лири за три години. Направо мизерия.

— Някакъв параван.

— Разбира се, предварителен параван, с който брокерът да се представя, имайки предвид голямата измама, която е щял да дойде да извърши по нашия край.

— Ще ми я обясниш ли по-добре тази измама?

— Просто е. Представи си, че ми поверяваш един милион, за да ти носи печалби. След шест месеца ти давам двеста хиляди лири, двайсет на сто лихва. Това е много висок процент и мълвата се разпространява. Идва друг твой приятел и ми поверява и своя милион. Накрая на второто шестмесечие ти давам още двеста хиляди лири и също толкова давам на приятеля ти. На това място решавам да изчезна. Така съм спечелил един милион и четиристотин хиляди лири. Извади четиристотин хиляди за различните разходи, в крайна сметка слагам в джоба си чисти един милион. Накратко, според Гуарнота, Гаргано, изглежда, е събрал повече от двайсетина милиарда.

— Ама че работа! Вината изцяло е в телевизията — каза Монталбано.

— Какво общо има телевизията?

— Има и още как, няма информационна емисия, в която да не ни обсипват с новини за финансовите пазари, промишления индекс „Дау Джоунс“, основния индекс на Италианската борса и всякакви подобни глупости… Хората се впечатляват, не разбират нищо от това, наясно са, че рискуват, но и че може да се спечели, и се хвърлят в обятията на първия появил се мошеник: „Помогни ми и аз да се включа в играта, вкарай ме в играта…“. Не е за говорене. Каква идея ти се оформя в главата?

— Моята идея е същата като тази на Гуарнота, че между най-големите му клиенти е имало някой мафиот, който, като е разбрал, че го е измамил, го е очистил.

— Значи, Мими, ти не принадлежиш към онази фракция, която вижда Гаргано щастлив и доволен на някой остров из южните морета?

— Не. Ти обаче какво мислиш?

— Мисля, че ти и Гуарнота сте двама лайнари.

— И защо?

— Ще стигна и до това и тогава ще ти го обясня. Междувременно трябва да ме убедиш, че съществува толкова тъп мафиот, който да не разбере, че работата на Гаргано е най-обикновена измама. В краен случай мафиотът щеше да принуди Гаргано да го вземе като мажоритарен съдружник. А пък и този хипотетичен мафиот какво е щял да направи, за да подуши, че Гаргано е на път да го измами?

— Нищо не разбрах.

— Ех, Мими, доста бавно загряваш… Разсъждавай! Какво е направил мафиотът, за да схване, че Гаргано няма да се появи, за да изплати лихвите? Кога за последен път е бил видян?

— Сега не мога да си спомня с точност, но приблизително преди месец в Болоня. Казал е на служителката си, че на следващия ден ще пътува за Сицилия.

— Какво?

— Че щял да отпътува за Сицилия — повтори Ауджело.

Монталбано стовари с все сила юмрука си върху масата.

— Ама Катарела да не е станал заразен? Май и ти започваш да кретенясваш! Питах те с какво превозно средство е щял да пътува за Сицилия? Със самолет? С влак? Пеша?

— Служителката не знаеше. Но всеки път, когато е бил тук във Вигата, се е движел с една алфа ромео 166, от онези с многото екстри, които имат компютър на таблото си.

— Намерена ли е?

— Не.

— Имал е компютър в колата си, но в офиса му не видях нито един. Странно…

— Имал е два. Гуарнота е наредил да ги изземат.

— И какво е открил в тях?

— Все още работят.

— Освен Козентино, колко са били служителите в тукашния филиал?

— Двама млади, от онези днешни младежи, които знаят много за интернет и всичко, свързано с него: Джакомо Пелегрино, завършил икономика, и Микела Манганаро, дипломантка в същата специалност. Живеят във Вигата.

— Искам да говоря с тях. Когато се върна от Монтелуза, да намеря телефоните им върху бюрото си.

Ауджело се навъси, стана и излезе от кабинета, без да каже довиждане.

Монталбано го разбираше. Мими се боеше да не му отмъкне разследването. Или още по-лошо — мислеше си, че е осенен от някоя гениална идея, която може да вкара дознанието в правилния път. Но не, нещата не стояха по този начин. Можеше ли обаче да каже на Ауджело, че се движи подир някаква несъществуваща следа, лека сянка, тънка паяжина, готова да се скъса при най-малкия полъх на вятъра?

* * *

В гостилница „Сан Калоджеро“ изяде две порции риба на скара, които му бяха като първо и второ ястие. След това направи дълга разходка по кея чак до фара, за да подпомогне храносмилането си. За момент се поколеба дали да отиде до скалата, на която посядаше обикновено, но духаше много студен вятър, а и си помисли, че е по-добре да отметне ангажимента си с началника на полицията. Като пристигна в Монтелуза, вместо да отиде веднага в дирекцията на полицията, се озова в редакцията на „Свободна мрежа“. Казаха му, че Дзито, приятелят му журналист, е излязъл по работа. Но Анна-Лиза, секретарката, която беше момиче за всичко, му даде да разбере, че е на негово разположение.

— Правили ли сте репортажи за брокера Гаргано?

— Заради изчезването му ли?

— Също и преди това.

— Имаме колкото искате.

— Може ли да ми прехвърлите на касета онези, които ви се струват по-интересни? Ще бъде ли възможно да я имам за утре следобед?

Остави колата си на паркинга на дирекцията, влезе през една странична врата и изчака идването на асансьора. Пред него стояха трима души, които също трябваше да се качат; с единия от тях, който беше заместник-началник, се познаваха и се поздравиха. Направиха път на Монталбано да мине пръв. Когато всички се натовариха, включително и някакъв, който дойде на бегом в последната секунда, заместник-началникът протегна пръст, за да натисне бутона, но остана като парализиран от вика на Монталбано.

— Спри!

Всички до един, изплашени и смаяни, се обърнаха да го погледнат.

— Ако обичате! Ако обичате! — продължи той, пробивайки си път с лакти.

Излезе от асансьора и се затича към колата си, подкара я, ругаейки светците. Напълно беше забравил, че Мими беше обяснил на началника на полицията, че са му направили няколко шева на челото. Спешно се налагаше да се върне във Вигата, за да може аптекарят, който му беше приятел, да му стъкми една превръзка.