Андреа Камилери
Ароматът на нощта (10) (Комисарят Монталбано в изкушение)

10

Монталбано беше с личния си автомобил и го подкара като луд към Монтелуза, сякаш някой го преследваше. Когато пое по пътя, който водеше към току-що построената неголяма вила на Пелегрино, лицето на Фацио придоби каменно изражение, гледаше право напред и не продумваше. Като пристигнаха пред заключената градинска врата, комисарят спря и слязоха от колата. Счупените стъкла на прозорците не бяха сменени, но някой беше сложил на тяхно място найлони, закрепени с кабарчета. Зелените надписи „лайнар“ не бяха изтрити.

— Възможно ли е да има някой вътре, може би чичото? — каза Фацио.

— Да се прикрием — отвърна му комисарят. — Обади се веднага в полицейското управление и кажи да ти дадат номера на Джакомо Пелегрино, човека, който пусна оплакването. След това му се обади и му кажи, че си дошъл тук на оглед, попитай го дали той е сложил найлоните и дали е получил някакви известия от племенника си. Ако не ти отговори, тогава ще решим какво да правим.

Докато Фацио провеждаше телефонните разговори, Монталбано се придвижи към поваленото маслиново дърво. То беше загубило по-голямата част от листата си, които, сега пожълтели, се бяха разпръснали по земята. Повече от ясно беше, че малко оставаше, преди жизненото дърво да се превърне в купчина мъртви дърва. Тогава комисарят направи нещо странно, или по-точно постъпи като хлапак: застана в средата на отсечения ствол и допря ухото си до него, както се прави с умиращ човек, за да чуе дали сърцето му все още бие. Остана така за известно време, може би се надяваше да успее да долови ромона на дървесните му сокове? Изведнъж го напуши смях. Какви ги вършеше? Това бяха действия, типични за барон Мюнхаузен, на когото му беше достатъчно да доближи ухото си до земята, за да чуе дали тревата расте. Не беше забелязал, че Фацио е наблюдавал отдалече цялата му тревога и сега се приближаваше към него.

— Комисарю, говорих с чичото. Той е покрил прозорците, защото племенникът му е оставил ключовете за градинската врата, но не и за входната. Не му е пратил известие от Германия, но според него остава малко до завръщането му. — След това погледна маслиновото дърво и поклати глава.

— Гледай каква касапница! — каза Монталбано.

— Лайнар! — каза Фацио, използвайки нарочно същата дума, която комисарят беше надраскал по стените.

— Сега разбираш ли защо бях обзет от моментна ярост?

— Не е нужно да ми давате обяснения — каза Фацио. — Сега какво ще правим?

— Ще влезем вътре — отговори му Монталбано, като извади от джоба си онова нещо, наподобяващо торбичка, която беше взел от чекмеджето на бюрото си, в която имаше богат набор от шперцове и подправени ключове, подарък от негов приятел крадец. — Ти се оглеждай да не дойде някой.

Засуети се около бравата на градинската врата и я отвори доста лесно. По-трудоемка се оказа вратата на виличката, но най-накрая успя да отвори и нея.

Повика Фацио. Влязоха. Пред очите им се ширна голям, напълно празен хол. Кухнята и банята също бяха необзаведени, липсваха дори най-основните неща. От хола тръгваше стълба от камък и дърво, която водеше към горния етаж. Там имаше две големи спални без мебели. Във втората спалня обаче имаше разгъната на пода чисто нова дебела завивка, току-що купена, още с етикета върху нея. Обзаведената баня се намираше между двете спални. На поставката под огледалото имаше опаковка с пяна за бръснене и пет ножчета за еднократна употреба. Две от тях бяха използвани.

— Джакомо е направил най-логичното нещо, което е можел да направи. Когато е напуснал жилището под наем, е дошъл тук. Спал е върху завивката. Но къде са двата куфара, които е носел със себе си? — запита се Монталбано.

Потърсиха ги в таванското помещение, в стаичката под стълбището. Нищо. Затвориха вратата и за всеки случай направиха обиколка на вилата. На задната й стена имаше желязна вратичка, в горната част с решетка, за да може оттам да влиза въздух. Монталбано я отвори. Беше нещо като килер за инструменти. Сред тях бяха и двата големи куфара.

Изнесоха ги навън, защото помещението беше твърде малко. Не бяха заключени. Монталбано взе единия, а Фацио другия. Не знаеха какво търсят, но въпреки това започнаха да ровят. Чорапи, ризи, кърпички, костюм, шлифер. Спогледаха се. Напъхаха как да е в куфарите всичко, което бяха извадили навън, без да разменят нито дума. Фацио не успяваше да затвори своя куфар.

— Остави го така — заповяда му комисарят.

Върнаха ги вътре, затвориха отново вратичката, градинската врата и потеглиха обратно.

— Комисарю, тази история никак не ми вдъхва доверие — каза Фацио, когато наближиха Вигата. — Ако този Джакомо Пелегрино е тръгнал на дълго пътуване за Германия, как така не си е взел дори едни гащи за смяна? Струва ми се, че изобщо не е приемливо да си е купил всичко чисто ново.

— Има и още нещо, което не се връзва — отвърна Монталбано. — Логично ли е според теб в куфарите да не намерим нито лист, къс хартия, писмо, тетрадка или бележник?

Вече във Вигата комисарят пое по една тясна улица, която не водеше към полицейското управление.

— Къде отиваме?

— Отивам да се видя с бившата хазяйка на Джакомо, ти обаче вземи колата ми и я закарай в службата. Когато свърша, ще се върна пеша. Не е много далече.

* * *

— Какъв е този шум? — попита зад вратата госпожа Катарина с глас на болен от астма кит.

— Монталбано съм.

Вратата се отвори. Показа се някаква чудовищна глава, обсипана с пластмасови ролки за коса.

— Не мога да ви поканя, защото не съм за пред хора.

— Извинете ме за безпокойството, госпожо Катарина. Само един въпрос: колко куфара имаше Джакомо Пелегрино?

— Не ви ли казах? Два.

— И нищо друго?

— Имаше също и чанта, но малка. В нея държеше документите си.

— Знаете ли за какви документи става дума?

— Според вас аз такъв човек ли съм, от тия, които надничат в нещата на другите? Каква съм аз, някакво невъзпитано същество ли? Клюкарка?

— Госпожо Катарина, как изобщо може да ви мине през ума, че аз мога да си помисля подобно нещо за вас? Имах предвид, че понякога се случва човек, намирайки отворена чантичка, да хвърли едно око вътре в нея, просто така, случайно, неволно…

— Само веднъж ми се случи. Но съвсем случайно, ей! Вътре имаше много писма, листове, изпълнени с цифри, тефтери и малко от онези черните предмети, които изглеждат като малки плочи…

— Дискети за компютър?

— Да, неща от този род.

— Джакомо имаше ли компютър?

— Имаше. Винаги го носеше със себе си в специална чанта.

— Знаете ли дали е влизал в интернет?

— Комисарю, не разбирам нищо от тези неща. Но си спомням, че веднъж, когато трябваше да му се обадя за водопроводната тръба, която се беше пробила, го набрах, но телефонът му даваше заето.

— Извинете ме, госпожо, защо е трябвало да му се обаждате, вместо да слезете един етаж по-надолу и…

— На вас може и да ви се струва шега работа слизането по стълбите, но на мен ми тежи.

— Не помислих за това, извинете ме.

— Обаждах се няколко пъти, но все ми даваше заето. Тогава набрах смелост, слязох и почуках. Казах на Джакомо, че сигурно не е затворил добре телефона си. Отговори ми, че дава заето, защото е свързан с този — интронет.

— Разбрах. Чантата и компютъра също ли си ги отнесе?

— Разбира се, че си ги е отнесъл. Какво друго да прави, на мен ли да ги остави?

Отправи се в лошо настроение към полицейското управление. Безспорно нямаше как да не е доволен, че документите на Пелегрино съществуват и че вероятно ги е отнесъл със себе си, но страхът да не би отново да си има работа, както вече му се беше случвало при казуса, наречен „Екскурзия в Тиндари“, с компютри, дискети, дискове и подобни досадни неща караше стомаха му болезнено да се свива. Добре, че беше Катарела, който би могъл да му помогне.

* * *

Разказа на Фацио всичко, което беше научил от госпожа Катарина както при първата, така и при втората им среща.

— Добре — каза Фацио, след като помисли малко над казаното. — Да предположим, че Пелегрино е избягал в чужбина. Първият въпрос е: защо? Той не е бил замесен пряко с мошеничествата на Гаргано. Само някой неврастеник като покойния земемер Гардзуло би могъл да си го изкара на него. Вторият въпрос е: откъде е намерил пари, за да си построи красивата виличка?

— От тази история с вилата стигам и до заключението — каза Монталбано.

— Какво заключение?

— Че Пелегрино е искал да се покрие за известно време, но въпреки това е имал намерение рано или късно, по-точно — когато духовете се поуспокоят, да се наслаждава на спокойствие на вилата си. Иначе защо му е трябвало да я строи? Освен ако не се е намесила някаква неочаквана причина, която да го е принудила да избяга може би завинаги, без да му пука повече за вилата.

— Има и нещо друго — подхвана Фацио. — Логично е човек, който напуска страната, да вземе със себе си документи, бумаги, компютър. Но не мисля, че тръгвайки за Германия, взема и моторчето си, ако изобщо е отишъл там.

— Обади се на чичо му и разбери дали не го е оставил при него.

Фацио излезе и след малко се върна.

— Не, не го е оставил, нищо не знае за него. Вижте, комисарю, чичото започва да става подозрителен. Попита ме защо се интересуваме толкова от племенника му. Изглеждаше ми разтревожен, като последния бунак се е хванал за историята с отиването по работа в Германия.

— А ние останахме с пръст в устата — завърши комисарят.

Настана мълчание като след изгубен мач.

— Все още не е късно да се направи нещо — реши в един момент Монталбано. — Утре сутринта обиколи банките във Вигата и се опитай да разбереш в коя от всички Пелегрино държи парите си. Със сигурност ще е различна от онази, която е обслужвала Гаргано. Ако имаш някой приятел в нея, пробвай да разбереш колко пари има и дали внася и други суми, освен заплатата си. А, още една молба: как се казваше онзи, който вижда летящи чинии и триглави дракони?

Преди да му отговори, лицето на Фацио придоби недоумяващо изражение.

— Казва се Антонио Томазино. Ама, комисарю, имайте предвид, че този е луд за връзване, на него не може да се гледа сериозно.

— Фацио, какво прави човек, когато е много тежко болен и лекарите разперват ръце? Само и само за да не умре, е готов да прибегне до някой магьосник, шаман или шарлатанин. А ние, скъпи ми друже, в тази част от нощта, струва ми се, сме на смъртно легло по отношение на това разследване. Дай ми телефона му.

Фацио излезе и се върна с лист в ръката.

— Това са неговите доброволни свидетелски показания. Казал е, че няма телефон.

— Има ли поне дом?

— Да, господин комисар. Но е трудно да стигнете до него. Искате ли да ви направя нещо като карта?

* * *

Докато отваряше вратата, забеляза, че в пощенската му кутия има плик. Взе го и разпозна почерка на Ливия. Но не беше писмо, вътре в него имаше само една изрезка от вестник, интервю с някакъв много възрастен философ, който живееше в Торино. Обзет от любопитство, реши да го прочете веднага, преди още да е открил какво му е оставила в хладилника племенницата на Аделина. Разказвайки за семейството си, философът казваше:

— Когато дойде старостта, по-голямо значение имат чувствата, отколкото идеите.

Апетитът му веднага изчезна. Ако за един философ настъпва момент, когато отвлечените разсъждения имат по-малка стойност от обичта, колко ли може да струва за едно ченге на прага на старостта полицейското разследване? Това беше скритият въпрос, който Ливия му поставяше, изпращайки му тази вестникарска изрезка. И с неохота трябваше да си признае, че и за него съществуваше само един отговор: полицейското разследване имаше по-малко значение от чувствата. Спа лошо.

* * *

В шест сутринта вече беше излязъл от вкъщи. Очертаваше се хубав ден — небето беше безоблачно и ясно, нямаше вятър. Беше оставил начертаната от Фацио карта на седалката до себе си и от време на време я поглеждаше. Томазино Антонино или Антонино Томазино, да му мисли той как се казва, живееше на село — в землището на Монтереале, и не беше много далече от Вигата. Единственият проблем за Монталбано беше изборът на правилния път, защото по тия места беше много лесно да се загубиш, тъй като наподобяваха на пустиня без нито едно дърво, белязана от коларски пътища, пътеки, следи от вериги, накъсана тук-там от селски къщурки и някоя и друга вила. Кътче, което всячески се противеше да бъде презастроено с подредени в редици малки вили, ала вече започваха да се виждат първите белези за това колко безсмислена беше тази съпротива: изкопи за водопровод, осветителни и телефонни стълбове, трасета на пътища, достатъчно широки да се разминат две коли. Въртя се три или четири пъти из пустошта, връщайки се винаги в изходната точка, защото картата на Фацио беше твърде обща. Като разбра, че се е загубил, се насочи решително към някаква постройка, наподобяваща голяма селска къща. Спря и слезе. Вратата й беше отворена.

— Има ли някого?

— Заповядайте — каза му женски глас.

Влезе в голямо и добре поддържано помещение, нещо като хол и трапезария, изрядно подредено със стари, но излъскани мебели. Спретната шейсетгодишна госпожа, облечена в сиво, пиеше кафе, а кафеварката върху масата изпускаше пара.

— Само да ви попитам нещо, госпожо. Бих искал да разбера къде живее господин Антонино Томазино?

— Тук. Аз съм съпругата му.

Иди разбери защо, беше си представял, че Томазино е някакъв скитник или в най-добрия случай някакъв селянин, застрашен вид, защото селяните бяха на изчезване.

— Аз съм комисар Монталбано.

— Познах ви — каза госпожата, посочвайки телевизора в ъгъла, като кимна с глава към него. — Отивам да повикам съпруга си. Междувременно изпийте едно кафе, приготвям го силно.

— Благодаря.

Госпожата му сервира кафето, излезе, но почти веднага се появи отново.

— Съпругът ми каза да отидете при него, ако това не ви затруднява.

Преминаха по белосан коридор и жената с кимане го насочи да влезе във втората врата вляво. Озова се в истински кабинет с големи лавици за книги и стари мореплавателски карти по стените. Мъжът, който се надигна от креслото и го пресрещна, беше около седемдесетгодишен, висок и изправен, облечен в елегантен блейзър, с очила и хубави бели коси. Вдъхваше респект. Монталбано си беше внушил, че ще се озове пред някакъв полуидиот с изплашени очи и стичаща се от ъгъла на устата лига. Затова се изненада. Сигурно ли беше, че не е станала някаква грешка?

— Вие Антонино Томазино ли сте? — попита.

И би му се искало да добави за по-голяма сигурност: „Онзи, лудият за връзване, който вижда чудовища и летящи чинии?“.

— Да. А вие сте комисар Монталбано. Заповядайте! — покани го да седне в удобен фотьойл. — Казвайте, на ваше разположение съм.

Но точно в това се състоеше затруднението му. Как да започне разговора, без да обиди господин Томазино, който му изглеждаше твърде нормален човек?

— Какво четете?

Въпросът, който излезе от устата му, беше толкова тъп и абсурден, че чак се засрами от него. Томазино обаче се усмихна.

— Чета така наречената „Книга на Роджър“, написана от арабския географ Ал Идриси^[1]. Но вие не сте дошли дотук, за да ме питате какво чета. Дошли сте, за да разберете какво съм видял през нощта преди малко повече от месец. Може би в полицейското управление са променили мнението си.

— Да, благодаря ви — каза Монталбано, признателен, че онзи пое инициативата.

Не само че Томазино беше нормален, но беше и изтънчен, образован и интелигентен човек.

— Трябва да започна с едно предисловие. Какво са ви казали за мен?

Монталбано се поколеба, смутен. След това реши, че винаги е по-добре да се каже истината.

— Казаха ми, че от време на време виждате странни и несъществуващи неща.

— Вие сте изключително любезен, комисарю. Но казано с прости думи, за мен се говори, че съм луд. От тези тихите луди, гражданин, който си плаща данъците, уважава законите, не извършва непристойни и агресивни действия, не заплашва, не малтретира съпругата си, ходи на литургия, отгледал е деца и внуци, но винаги си остава луд. Добре го казахте, че от време на време ми се случва да виждам несъществуващи неща.

— Извинете ме — прекъсна го Монталбано. — С какво се занимавате?

— Като професия ли имате предвид? Преподавах география в гимназията в Монтелуза. От години съм пенсионер. Ще ми разрешите ли да ви разкажа една история?

— Разбира се.

— Имам внук, Микеле, който сега е на четиринайсет години. Един ден преди десетина години синът ми дойде да ме види заедно със съпругата и сина си. Продължава да го прави и сега, слава богу! Микеле и аз започнахме да си играем на двора. Изведнъж внукът ми се разкрещя, казваше, че полянката е пълна с ужасни и яростни дракони: влязох в тона му и започнах и аз да викам. Тогава момченцето се изплаши, че съм обзет от страх, и поиска да ме успокои. Каза ми: „Слушай, дядо, тези дракони не съществуват, затова не бива да се боиш. Аз си ги измислих, просто така, наужким“. Комисарю, повярвайте ми, през последните години съм в състоянието на внука ми Микеле. Изглежда, по някаква загадъчна причина част от мозъка ми се е върнала назад в детството. Само че за разлика от момчето вземам за вярно онова, което виждам, и продължавам да го мисля за истинско само за определено време. След това ми минава и си давам сметка, че съм видял нещо несъществуващо. Дотук ясен ли бях?

— Повече от ясен — каза комисарят.

— Може ли сега да ви попитам какво ви разказаха, че съм видял?

— Хм, струва ми се, триглаво морско чудовище и летяща чиния.

— Само това ли? Не ви ли съобщиха, че съм зърнал и ято риби с крила, направени от тенекия, накацали на едно дърво? Или за онзи път, когато едно джудже от планетата Венера изникна в кухнята и ми поиска цигара? Искате ли да спрем дотук, за да не настане объркване?

— Както желаете.

— Тогава ще подредя в редица нещата, които ви казах и за които вече знаехте. Триглаво морско чудовище, летяща чиния, ято риби с ламаринени криле, джудже от Венера. Съгласен ли сте с мен, че са все неща, които не съществуват?

— Разбира се.

— Тогава, ако дойда при вас и ви кажа: вижте, миналата нощ видях такъв и такъв автомобил, вие защо да не ми повярвате? Да не би колите да са плод на фантазията ми, защото не съществуват? Говоря за предмет от всекидневието, за истинска кола с четири гуми, номер и регистрация, а не ви се хваля, че съм използвал космическа тротинетка, за да пристигна на Марс!

— Ще ме заведете ли на мястото, където сте забелязали колата на Гаргано? — попита комисарят.

Беше сигурен, че е открил безценен свидетел.