Андреа Камилери
Ароматът на нощта (14) (Комисарят Монталбано в изкушение)

14

— Искате ли утре да продължим с втората серия? Знаете ли, колкото по-напред отиваме, толкова повече си давам сметка, че разказът заприличва повече на телевизионен сериал, отколкото на роман. Ако бях написал и публикувал този роман, със сигурност някой критик щеше да го определи точно по този начин, дори щеше да добави: „Да, телевизионен сериал, но не от най-добрите“. И така, какво решаваме?

Предложението на Монталбано предизвика протестите на единствените му двама слушатели. Не можеше да се оплаче от липса на интерес у аудиторията. Беше принуден да продължи нататък, след като поиска и получи разрешение за кратка кафе пауза.

— Напоследък отношенията между Пелегрино и Гаргано, изглежда, са се били влошили — подхвана отново, — но това не може да го знаем със сигурност.

— Би могло — увери ги Ауджело.

— Как?

— Като попиташ същото лице, което ти е дало останалата информация.

— Не знам къде е, тръгна за Палермо.

— Тогава попитай госпожица Козентино.

— Мога да го направя. Същата обаче не би забелязала нищо — дори ако Гаргано и Пелегрино се бяха прегръщали и целували пред очите й.

— Окей. Да предположим, че отношенията им са се развалили. Защо?

— Не казах, че са се развалили, а че така е изглеждало.

— Каква е разликата? — попита Фацио.

— Има разлика, и още как! Ако са се карали в присъствието на трети лица, ако са демонстрирали, че са охладнели и са се отдалечили един от друг, са го правили, защото са се наговорили да разиграват театър.

— Дори и в сапунен сериал това би ми се сторило преувеличено — каза иронично Мими.

— Ако искаш, тези сцени ще ги изрежем от сценария. Но ще се окаже грешка. Мисля си, че младежът е съзнавал, че краят на мошеничеството наближава, и е преминал към явно изнудване. Искал е да получи максимума, преди Гаргано да изчезне. Изнудвал го е за още пари. Брокерът не му ги е дал, а това знаем със сигурност, защото точно ти, Фацио, каза, че не е получавал други парични преводи. Какво прави тогава Гаргано, след като е наясно, че гладът на изнудвача никога не преминава? Престорва се, че е отстъпил пред изнудването, и направо увеличава залога, като предлага на младежа, пред когото винаги е заявявал, че въпреки всичко е влюбен в него, да избягат заедно с парите в чужбина, за да заживеят щастливи и доволни. Джакомо, който не му вярва напълно, приема при едно условие: брокерът да му разкрие в кои чуждестранни банки са отишли парите от „Цар Мидас“.

Гаргано му ги изброява заедно с паролите за влизане в сметките и същевременно му казва, че е по-добре пред очите на всички да се преструват на скарани или че са в лоши отношения. Така полицията, когато започне да го търси, след като измамата бъде разкрита, няма да има основание да мисли, че са избягали заедно. Гаргано му казва още, че все заради тази причина би трябвало да заминат за чужбина поотделно. Може би дори избират чуждестранния град, в който ще се срещнат отново.

— Разбрах трика на Гаргано! — намеси се на това място Ауджело. — Дал е на Джакомо верните пароли за влизане в сметките. Младежът ги е проверил и е видял, че брокерът не го праща за зелен хайвер. В действителност Гаргано е мислел да прехвърли парите само няколко часа преди да изчезне — за да се направи подобна операция в днешно време, са достатъчни по-малко от десет минути. Като си е правел сметката даже да не се появи на срещата в чужбина. Така ли е?

— Налучка, Мими. Но установихме, че нашият Джакомино не е глупак в тези игрички. Със сигурност е подразбрал плана на Гаргано и го е държал под контрол с мобилния си телефон, обаждайки му се непрекъснато. А след това, когато е дошъл моментът — тоест трийсет и първи август, на разсъмване се е обадил на Гаргано и заплашвайки го да разкаже всичко на полицията, го е принудил да дойде по най-бързия начин във Вигата. Джакомо му е казал, че ще напуснат страната заедно, а той е готов да поеме този риск. В този момент Гаргано е знаел, че няма избор. Качва се на колата си и потегля, но без да използва абонаментната си карта за минаване по магистралата, за да не оставя следи. Пристига на уговореното място, когато вече е нощ. Малко след това се появява и Джакомо с моторчето, което е държал във вилата си. Зарязал е големите куфари, важно е било само куфарчето, в което е събрал доказателствата за измамата. Двамата се срещат.

— Може ли да разкажа финала? — намеси се Фацио. След това продължи: — Двамата започват да спорят и Гаргано, оказвайки се натясно, защото разбира, че младежът вече го държи в ръцете си, изважда пистолета и го застрелва.

— В лицето — уточни Ауджело.

— Важно ли е?

— Да. Когато се стреля в лицето на някого, почти винаги е от омраза, защото иска да го заличи.

— Не вярвам да е имало спор — каза Монталбано. — Гаргано е разполагал с необходимото време от Болоня дотук, докато е бил в колата си, да размишлява върху опасната ситуация, в която се е оказало, че се намира. И да стигне до заключението, че младежът трябва да бъде убит. Естествено, наясно съм, че друга сцена, с правилно подбран музикален фон, би постигнала голям телевизионен успех: яростна караница, да предположим, върху ръба на пропастта, където ту единият, ту другият залита да падне, и Джакомо, който се опитва да обезоръжи Гаргано над бурното море, зейнало под тях. За съжаление обаче, мисля, че щом Гаргано е видял, че Джакомо идва, веднага го е застрелял. Не е имал време за губене.

— Следователно според теб го е убил извън колата?

— Разбира се. След това го е завлякъл и нагласил на мястото до водача, но трупът се е наклонил на едната страна и се е свлякъл върху двете седалки. Ето защо, когато е минал учителят Томазино, не е видял мъртвеца и е помислил, че колата е празна. Гаргано отворил багажника, извадил куфара си (който носел вероятно само за заблуда на противника, за да покаже, ако се наложи, че е готов да отпътува) и на негово място сложил моторчето, след като взел малкото куфарче с документите, а своя куфар разположил на задната седалка. В този момент минал учителят Томазино. Гаргано си поиграл с него на криеница, изчакал го да се отдалечи, след това заключил вратите и започнал да бута колата до момента, в който тя полита към пропастта. Предполагал е, и то съвсем правилно, че ще се намери някой глупак, който ще започне да търси трупа му, убеден, че става дума за мафиотска вендета. С куфарчето в ръка след по-малко от четвърт час вероятно вече се е намирал на оживен път. Помолил е някой да го закара, като щедро му се е отплатил, за да си държи езика зад зъбите.

— Ще довърша аз — каза Мими. — Последен кадър. Музика. Вижда се дълго и право шосе…

— Има ли такива в Сицилия?

— Няма значение, сцената я заснемаме на континента и благодарение на монтажа имитираме, че се разиграва тук. Колата все повече се отдалечава, докато се превърне в точица. Картината замира. Появява се надпис: „В крайна сметка злото триумфира, а справедливостта отива да й го набият отзад“. Финални надписи.

— Този край не ми харесва — каза твърде сериозно Фацио.

— На мен също — уточни Монталбано. — Но трябва да се примириш, Фацио. Нещата стоят точно по този начин. Справедливостта в днешно време може само да си го завре отзад. Хм, нямам думи.

Фацио изглеждаше все по-наскърбен.

— Ама съвсем нищичко ли не можем да направим срещу Гаргано?

— Иди да разкажеш нашия телевизионен сериал на Гуарнота и го чуй какво ще ти каже.

Фацио се изправи, тръгна да излиза, но се сблъска с Катарела, който нахлуваше задъхан и с помръкнало лице.

— Майчице свята, комисерийо! Господин началникът на полицията току-що се обади! О, Богородице, какъв уплах ме обзема всеки път, когато тилифонира!

— Мен ли търсеше?

— Не, господин комисар.

— Тогава кого е търсил?

— Мен, комисерийо, мен! Майчице свята, чувствам краката си омекнали като извара! Ще ми позволите ли да седна?

— Сядай. Защо те е търсил?

— И така… Звъни тилифонът. Вдигнах слушалката и отговорих „ало“. И тогава чувам гласа на господин началника. „Ти ли си, Сантарела?“ — пита той. „Лично и пирсонално“ — отговарям аз. „Съобщи това на комисаря“ — казва ми той. „Няма го“ — казвам аз, знаейки, че вие нямате желание да говорите за това с него. „Няма значение. Кажи му, че accusoricevuta^[1]“ — каза той. И затвори. Комисерийо, защо господин началникът на полицията обвинява разписката? Какво му е направила разписката? Обидила ли го е?

— Няма значение, не се притеснявай. Заяжда се с разписката, не с теб. Успокой се.

Господин началникът на полицията, както го наричаше Катарела, искаше да му предложи благородно примирие ли? Би трябвало обаче той, господин началникът на полицията, да му го поиска, а не да му го предлага.

* * *

Като се върна у дома си в Маринела, намери на масата в кухнята пуловера, който му беше подарила Ливия, а до него бележка от Аделина, която му пишеше, че като се отбила следобед, за да почисти къщата, открила пуловера върху гардероба. Допълваше също, че на пазара намерила хубава риба треска и му я сварила. Достатъчно е само да я подправи със зехтин, лимон и сол. Какво да прави с пуловера?

О, боже, колко е трудно да скриеш предмета на престъплението! Той премести този пуловер, който можеше да си остане завинаги там, където го беше захвърлил. Но всъщност ето го тук. Единственото, което му оставаше, беше да го зарови в пясъка, ала в момента се чувстваше уморен. Тогава го взе и го запрати отново на първоначалното му място. Беше твърде невероятно през следващите дни Аделина пак да прави оглед върху гардероба.

Звънна телефонът. Беше Николо, който му каза да си пусне телевизора. Щяло да има извънредна емисия в девет и половина. Погледна си часовника — оставаха още петнайсетина минути. Отиде в банята, съблече се, изкъпа се набързо и седна на фотьойла. Щеше да изяде треската след информационната емисия.

След рекламния блок се появиха картини като от американски филм. От водата изваждаха бавно голям автомобил в окаяно състояние, докато гласът на Дзито обясняваше, че трудната операция е била осъществена малко преди залез-слънце. Вече се виждаха оставената върху понтона кола и хората, които я освобождаваха от стоманените въжета, с които беше овързана. След това се появи лицето на Гуарнота.

— Господин Гуарнота, бихте ли били така любезен да ни кажете какво намерихте в колата на Гаргано?

— На задната седалка имаше куфар с личните вещи на същия този Гаргано.

— И нищо друго ли?

— Нищо друго.

Това потвърждаваше версията, че брокерът е взел със себе си скъпоценното куфарче, което бе принадлежало на Джакомо.

— Ще продължите ли с издирването на Гаргано?

— Мога официално да заявя, че търсенето приключи. Повече от убедени сме, че трупът на Гаргано е бил завлечен от течението в открито море.

От това ставаше ясно, че Гаргано добре е обмислил своя мизансцен, защото винаги щеше да се намери тъпанар, който да му повярва. Ето го там, заслужилия господин Гуарнота.

— Носи се слух, а ние го съобщаваме в името на свободата на словото, че Пелегрино и Гаргано са имали особени отношения. Наясно ли сте с това?

— До нас също достигна този слух. Правим проучвания по въпроса. Ако се окаже вярно, ще бъде важно за нас.

— Защо, комисарю?

— Това би обяснило защо Гаргано и Пелегрино са се подвизавали в нощните часове на такова изолирано и слабо посещавано място. Били са тук, как да кажа, за да се усамотят. И на същото място са били убити от онзи, който ги е следил.

Нищо не можеше да се направи, Гуарнота беше обсебен от тази идея. Мафията трябваше да е виновна и толкова!

— Имахме възможността преди около час да поговорим с доктор Паскуано, който е приключил с аутопсията на трупа на Джакомо Пелегрино. Каза ни, че младежът е убит само с един изстрелян отблизо куршум, който го е пронизал точно между очите. Патронът не е излязъл от другата страна и това е позволило да бъде намерен. Доктор Паскуано ни уведоми, че оръжието е било малокалибрено.

Дзито довърши изречението си и не каза нищо повече. Гуарнота придоби учудено изражение.

— И какво от това?

— Ами това оръжие не ви ли се струва нетипично за мафията?

Гуарнота снизходително се подсмихна.

— Мафията борави с всякакви оръжия. Няма предпочитания. От базука до върха на клечка за зъби. Не го забравяйте!

Камерата показа смаяното лице на Дзито. Очевидно не успяваше да си обясни как една клечка за зъби може да се превърне в смъртоносно оръжие.

Монталбано загаси телевизора.

„Сред тези оръжия, скъпи Гуарнота — помисли си, — са и тези като теб — съдии, полицаи и карабинери, които виждат мафията там, където я няма, и не я забелязват, когато е пред очите им.“

Не искаше обаче да се поддава на яда си. Изправи се. Рибата треска го очакваше.

* * *

Реши да си легне рано, така щеше да има време да почете малко. Едва се беше опънал, когато телефонът звънна.

— Любов моя? Оправих всичко тук. Утре следобед ще хвана самолета. Ще бъда във Вигата към осем вечерта.

— Ако ми кажеш точен час, ще дойда да те взема от Пунта Раизи. Нямам много работа, бих дошъл с удоволствие.

— Проблемът е, че все още имам някакви спънки в работата. Не знам в колко часа ще успея да си тръгна. Не се безпокой, ще взема автобус от летището. Когато се прибереш, ще ме завариш в дома си.

— Добре.

— Постарай се да се върнеш бързо, не ми прави обичайните си номера. Имам голямо желание да съм с теб.

— Защо, аз да не би да нямам?

Погледът му инстинктивно се плъзна над гардероба, където беше пуловерът. Сутринта, преди да отиде в полицейското управление, трябва да го зарие в пясъка. А ако Ливия го попита какво е станало с подаръка й? Щеше да се престори на изненадан, а това щеше да затвърди окончателно подозренията на Ливия към Аделина, която и бездруго ненавиждаше, макар че, от друга страна, чувствата им бяха взаимни. След това, без почти да си дава сметка какво прави, взе един стол, доближи го до гардероба, покачи се върху него и започна да опипва с ръка, докато не намери пуловера, взе го, слезе от стола, остави го на мястото му, хвана дрехата с двете си ръце и успя с мъка да я разкъса, захапа я, направи една, две, три дупки в нея, въоръжи се с нож, прободе я пет или шест пъти, хвърли я на пода и я стъпка с краката си. Истински убиец в плен на убийствения си захлас. Накрая остави пуловера на масата в кухнята, за да си спомни сутринта, че трябва да го зарие в пясъка. И изведнъж се почувства ужасно жалък. Защо се беше оставил да бъде обзет от тази глупава и неконтролируема ярост? Може би защото напълно беше изличил от съзнанието си пуловера, но той нахално беше изваден отново пред очите му? Сега, когато беше излял гнева си, не само си даде сметка, че е станал за смях, но го обзе и някакво печално угризение. Горката Ливия, която му го беше купила и подарила с голяма обич!

И точно тогава в главата му се роди едно абсурдно и невъзможно сравнение. Как ли щеше да се държи госпожица Мария-Стела Козентино в схватка с пуловер, подарен й от Гаргано, мъжа, когото обичаше? По-точно — когото обожаваше? До такава степен, че да не види или да не иска да види, че брокерът е бил един мръсен мошеник, който е избягал с парите, и за да не се налага да ги дели, беше убил хладнокръвно човек. Нямаше да повярва или щеше да си дава вид, като че ли нищо не се е случило. Защо не беше реагирала, когато комисарят, за да успокои клетия земемер Гардзуло, си измисли, че по телевизията са съобщили за ареста на Гаргано? Да, тя нямаше телевизор в дома си и до известна степен беше логично да повярва в онова, което й казваше Монталбано. Но всъщност не се случи нищо подобно — Мария-Стела остана неподвижна, дори не трепна, нито въздъхна. Направи горе-долу същото и когато отиде да й съобщи новината за намирането на трупа на Пелегрино. Би трябвало да рухне от отчаяние, предполагайки, че същата съдба е застигнала и нейния обожаем брокер. А в действителност и този път реагира по подобен начин. Беше се озовал пред нещо, приличащо на статуя с облещени очи, с която трябваше да разговаря. Госпожица Мария-Стела Козентино се държеше, сякаш…

Звънна телефонът. Никога ли нямаше да бъде възможно в тази къща да заспи на спокойствие? А пък и беше късно, почти един часа. Ругаейки, вдигна слушалката.

— Ало? Кой се обажда? — попита с глас, който би трябвало да уплаши дори разбойник в крачка.

— Събудих ли те? Николо съм.

— Не, все още бях буден. Новини ли има?

— Никакви, но искам да ти разкажа нещо, от което настроението ти ще се оправи.

— Имам нужда от това.

— Знаеш ли каква е теорията, която заместник-прокурорът Томазео разви в едно интервю, което взех от него? Че мафията не е убила онези двамата, както твърди Гуарнота.

— Ами тогава кой е бил?

— Според Томазео е бил някакъв трети човек, някой ревнивец, който ги е хванал на калъп. Как ти се струва?

— Фантазията на Томазео, стига само малко да замирише на секс, излиза извън контрол. Кога ще го излъчиш?

— Никога. Главният прокурор, след като разбрал, ми се обади. Горкичкият, беше объркан. Дадох му честната си дума, че интервюто няма да стане публично достояние.

* * *

Прочете около три страници от Сименон, но колкото и да се напъваше, не можа да продължи, защото много му се спеше. Загаси лампата и веднага потъна в доста неприятен сън. Отново се намираше под водата, близо до колата на Гаргано, и виждаше тялото на Джакомо вътре в купето, което се движеше като това на космонавт в безтегловното пространство, а движенията му наподобяваха нещо като танц. А от другата страна на рифа дочуваше някакъв глас: „Ку-ку! Ку-ку!“.

Обърна се внезапно и зърна брокера Гаргано. Виждаше се, че и той е умрял от доста време, защото лицето му беше покрито със зелен мъх и водорасли, които се оплитаха около ръцете и краката му. Течението бавно го завърташе около оста му, все едно беше набучен на шиш и сложен на двата чатала на чевермето. Всеки път, когато лицето на Гаргано или това, което беше останало от него, се оказваше обърнато към Монталбано, отваряше уста и правеше: „Ку-ку! Ку-ку!“.

Събуди се, изкопчвайки се с мъка от съня, целият потен. Запали лампата. В този момент изпита усещането, че някаква друга светлина, неудържима и бърза като мълния, внезапно избухна в мозъка му.

Довърши изречението си, прекъснато от телефонното обаждане на Дзито: госпожица Мария-Стела се държеше така, сякаш знаеше отлично къде се крие брокерът Гаргано.