Саймън Мордън
Теории за полета (9)

8.

Местата им се бяха разменили. Този път Петрович седеше в чакалнята, превързан и упоен, облечен в хартиена пижама за еднократна употреба, и чакаше сянката й да падне върху стъклото и вратата да се отвори.

Но той не прехвърляше зърната на броеница. Просто седеше облегнат назад, със затворени очи, осъзнал, че светът се е променил толкова много и толкова бързо, че вече нищо не зависи от самия него.

Вратата се отвори; всъщност сякаш беше блъсната от взривна вълна. Петрович знаеше кой е причината за това. Надушваше във въздуха страха и гнева й.

— Идиот такъв! — Тя се залюля за миг на пръсти, колебаейки се дали да го целуне, или да го изрита през стената. Не направи нито едно от двете. Носеше чиста тениска и панталони и запрати вързопа по него с всичка сила.

— Къде ти беше умът? Можеха да те убият!

Той, естествено, си беше изгубил ума. Водеше го просто сляпа ярост, желанието да си отмъсти, да накара някой да си плати.

— Да не си го направил отново, чуваш ли ме? Никога повече. Остави го на някой друг, който има капчица здрав разум в главата си, на който му се плаща да поема рискове, някой, който е обучен да преценява тези рискове и да взима рационални решения, защото ти не притежаваш нищо от изброените неща. Какво изобщо търсеше там?

В бурята от емоции, която представляваше Маделин, настъпи затишие.

Петрович отвори очи с усилие. Дясната половина на лицето му беше безчувствена — бяха му инжектирали болкоуспокоителни заради пукнатата му ябълчена кост — и лекарят го беше предупредил да не се усмихва поне месец. Поне това указание щеше да изпълни без особено затруднение.

Маделин стоеше надвесена над него, подпряла ръце на хълбоците си, изпълнена с праведен гняв, и изглеждаше наистина величествено, облечена в сивата си униформа на ИВМ. Кожата й беше по-бледа от обичайното и тя трепереше.

— Няма да мога да те предпазя, ако правиш такива неща — каза Маделин. — Няма да мога да те спася, ако не съм наблизо.

Петрович отмести дрехите си настрани и избърса слюнката, която се стичаше в ъгълчето на устата му.

— Чейн ме повика.

— И ти трябваше да отидеш. — Тя стисна гневно зъби. — Ще го убия. Къде е той?

— Не знам. Предполагам, че все още се опитват да изрежат покрива на колата, за да измъкнат навън трупа му. — Той се опита да свие рамене. — Някой успя да те изпревари.

Войнственото й настроение се стопи за миг. Тя седна до него и столът изведнъж заприлича на детско столче.

— Какво?

— Той ми се обади. Каза, че разполагал с няколко парчета от американски военен робот, но искал някой да ги огледа, за да потвърди, че са оригинални. Нямаше под ръка експерт, затова приех да му помогна. — Петрович задъвка устната си, усети вкуса на антисептика и се намръщи. Болеше, но това беше приятна болка.

— Би могъл — би трябвало — да му откажеш. Не е негова работа да те моли за това.

— Когато дойдат при нас през нощта и се опитат да ни отведат там, където обикновено отвеждат хората като нас, за да се помъчат да измъкнат с изтезания всичко, което знаем, тогава ще разберем, че през цялото време е било наша работа. Само че вече ще бъде твърде късно да направим нещо по въпроса. Трябва да разбера кои са те и какви са плановете им, защото ако го направя, ще мога да ги изпратя обратно вкъщи с подвити опашки.

Тя го прегърна и отпусна ръка върху рамото му, което беше натъртено от отката на карабината. Хартиената пижама, с която бе облечен, прошумоля.

— Не му повярвах — каза той. — Не му се доверих. Може би…

— Той просто те е използвал, както обикновено. Ти дори не го харесваше.

— Да, знам. И след като вече го няма, дори не мога да му кажа какъв пиздобол е. — Петрович се облегна върху Маделин и отпусна глава на гърдите й. — Знаех, че нещо не е наред. На портала трябваше да има охрана. Той искаше да вървим напред, аз исках да изчакаме. Така че той направи каквото искаше, а аз останах. Стана пред очите ми, Мади.

— Можел е да изчака, също като теб.

— Можех да го накарам да изчака.

— А той слушал ли те е някога? Винаги правеше каквото си е наумил. — Тя го притисна към себе си. — Глупав човек.

— Ох — промърмори Петрович.

— Извинявай рече тя. Но не го пусна.

Двамата поседяха така известно време, всеки заслушан в тихите звуци на другия. Вратата отново се отвори и в чакалнята влезе мъж с униформа: сако, изгладена бяла риза, притегната вратовръзка, панталони, които и в буря нямаше да се измачкат. На кръста си носеше кобур с револвер, а в ръката си държеше прозрачна найлонова торбичка.

— Простете за прекъсването. Сержант Петрович, доктор Петрович?

Двамата вдигнаха погледи към него.

— Капитан Даниълс. Разузнавателен отдел. Съжалявам за загубата ви.

— Загуба? — надигна се Петрович. — А, да. И аз.

Даниълс протегна ръката си, в която държеше торбичката.

— Трябва да задържим това като доказателство, но ако искате, по-късно можем да ви го предадем.

Маделин взе торбичката и огледа ножа, който лежеше вътре.

— Къде го намерихте?

— Хирургът го извади от гърдите на съпруга ви, сержант.

Тя погледна намръщено Петрович и върна торбичката с ножа на капитана.

— Това е кабар. Американски.

— Произвеждат ги в Тайван — рече Петрович, притискайки ръка към превръзката на гърдите си. — Може да е дошъл отвсякъде.

— Не, не може — възрази тя. — Може да е изваден само от глупавия ми съпруг, който след десетина години ще замени всичките си важни органи с пластмаса и метал.

Тя се изправи, принуждавайки капитана да отстъпи назад, и сложила ръце на хълбоците, продължи да мъмри Петрович.

— Имаш ли да ми казваш още нещо? Да си изгубил някое око или крак? Да не си се сдобил с кибернетичен далак? Защото вече са заменили мозъка ти с евтин джобен калкулатор.

— Зависи — отвърна Петрович.

— От какво?

— От това какво са ти казали. — Той погледна над рамката на очилата си. — Трябва ли да го правим точно сега?

— А кога? Доколкото виждам, не се занимаваш с нещо важно в момента — освен ако не си организирал друга пресконференция, на която да ръсиш обиди.

— Може би трябва да се върна по-късно — осмели се да се обади Даниълс.

— Не, вече приключихме. Нали щеше да ми казваш всичко, Сам. Всичко.

— Добре мина — каза той. — Какво мога да направя за вас, капитане?

— Искам да ви задам няколко въпроса. Сигурен ли сте, че моментът е подходящ?

— Да. Тя е права — нямам какво друго да правя, така че можете да питате. Ще отговоря, доколкото е по силите ми. Може ли първо да ви попитам нещо?

Даниълс посочи освободеното от Маделин място и Петрович му кимна. Капитанът седна изпънат, сякаш е глътнал бастун.

— Колко съм я загазил? Ако онзи тип, когото застрелях, е просто обикновен гражданин, който обича да се облича като нинджа, значи здравата съм прецакан.

— В такъв случай — отвърна Даниълс — досега да съм ви арестувал.

— От мен се очаква да съм умен. Всички ми го повтарят. Можех да зарежа всичко. — Петрович се почеса с нокти по скалпа. — Мисля, че трябва да се извиня на някои хора.

Лицето на Даниълс потрепна.

— Няма го в базата данни на Метрозоната. Съдейки по вида му, най-вероятно е Външен.

— В такъв случай е добре, че не го застрелях в главата.

— Да. Странен ли ви се стори?

— Израснал съм на улицата. Знам как се държат хората, които са уплашени, изненадани, стреснати. Този мъж беше твърде спокоен, сякаш знаеше какво се случва, сякаш той е причината да се случи. Просто не ми се стори редно.

— Затова го подгонихте?

— И той побягна. Изглеждах като говно и носех пушка. И аз бих побягнал, ако срещна такъв, макар да ми се ще да вярвам, че бих успял да се измъкна. — Петрович се размърда върху стола. Болката беше започнала да се процежда през омайването, причинено от морфина.

— Не си ли помислихте, че трябва да стоите по-надалеч от човек, който скача от високи сгради?

— Да. Но вече беше малко късно за това. Вече се бях забъркал.

Даниълс продължаваше да седи с ръце на коленете. Той не записа нито един от отговорите на Петрович, просто ги попиваше като гъба.

— Били сте заедно с майор Чейн по негова молба, нали?

— Да. Той ми се обади. Каза, че нямал нито един техничар под ръка.

— Често ли го прави?

Не. Не, не често.

— А този път защо?

Петрович сви рамене.

— От отчаяние. Бързаше. Не можеше да чака. Затова загина при експлозията, а аз останах жив.

— Как се запознахте с майора?

Време беше да започне с лъжите. Те му идваха отвътре, напълно естествено, като дишането, и можеше да се справи дори с изискания капитан Даниълс.

— Бях свидетел в един от старите му случаи от времето, когато беше обикновеният детектив инспектор Чейн. Нищо не се получи, но започнахме да се чуваме на всеки две седмици. — Петрович побутна нагоре очилата си. — Предполагам, че просто ме е проверявал.

— Очевидно сте му направили силно впечатление — рече Даниълс.

Петрович леко се намръщи.

— Защо ми казвате това?

— Той ви е определил за най-близък роднина. — За пръв път Даниълс изгуби хладнокръвие и в гласа му прозвуча искрена изненада. — Не знаехте ли?

— Не. Не знаех. Защо старият козёл не ми е казал нищо? — Петрович огледа бинтованите си длани. — Какво означава това, че съм най-близък роднина?

— Означава, че е определил вие да получите всички неизплатени заплати и привилегии. Такива неща. От „Човешки ресурси“ ще ви го обяснят по-подробно. — Даниълс възвърна самоконтрола си. — Поне ще получите достатъчно, за да платите погребението му.

— Ха — рече безрадостно Петрович. — Ето какво е търсил, значи — оплаквачи. Разбирате ли, капитане, просто няма други. Никой освен мен няма да оплаче смъртта на Хари Чейн. Нито приятели, нито семейство. Ето до какво води животът, посветен на дразненето на хора.

Петрович се изправи и внезапният прилив на кръв към крайниците му накара цялото му тяло да изтръпне. Лицето му беше сковано, рамото му представляваше една гигантска подутина, ръцете и коленете му бяха одрани до кръв и под бинтовете му имаше само тънък слой синтетична кожа. В гърдите му имаше дупка, достигаща чак до драскотината на повърхността на сърцето му — просто поредната маркировка върху пътната карта, която представляваше гръдният му кош.

Той закрачи из помещението, опитвайки се да върне живота в тялото си.

— Знаете ли какво е искал да погледнете? — попита Даниълс.

— Вие, хора, не общувате ли помежду си?

— Разбира се, че общуваме. Просто исках да разбера дали майорът ви е казал.

— Да, каза ми.

— Повярвахте ли му?

Петрович продължаваше да изхвърля опиатите от организма си и с всяка минута се чувстваше все по-умен.

— Разбира се, че не. Тръгнах с него само за да му докажа, че разполага единствено с две моторчета за автомобилни чистачки и с огъната антена. И изведнъж някакъв си Външен говносос помита половината квартал и Чейн ляга в гроба с мисълта, че е бил прав.

— Значи не сте повярвали на историята за ЦРУ?

— Не — отвърна Петрович. — А вие?

— Не мога да отговоря. Това е класифицирана информация. — Даниълс далеч не беше толкова добър в лъжите, колкото Петрович. — Освен това не забравяйте, че когато е разговарял с вас, майор Чейн е нарушил протокола.

— Да. Гроб съм.

— Благодаря ви за отделеното време, доктор Петрович. — Даниълс поправи ръкавелите си и се изправи, като не пропусна да вземе и прибрания в найлонова торбичка нож. — Надявам се да ви видя отново, когато дойдете да приберете личните вещи на майор Чейн. Или, ако предпочитате, можем да ви ги изпратим по куриер.

Петрович се престори, че се замисля.

— Аз ще дойда да ги прибера. Поне това мога да направя.

Даниълс протегна ръка и Петрович предпазливо я разтърси.

— Оправяйте се по-скоро, докторе.

— Благодаря, че не ме арестувахте.

— Времената са трудни за всички ни. Да можеше всеки да има гражданско самосъзнание като вашето.

Петрович изчака да остане сам и едва тогава изсумтя презрително. Даниълс не успя да го заблуди и той се зачуди дали би успял да заблуди когото и да било. Униформата може и да оказваше влияние върху някои хора, но не и върху него; беше си имал единствено проблеми с мъже — винаги мъже! — обикалящи наперено насам-натам, сякаш са на парад.

Човекът, когото беше убил, не беше Външен. Нямаше никакъв шанс да е такъв дори и ако се пренебрегне сателитното оборудване, стелт костюмът или пък съвпадението, че единствената взривена от него сграда беше същата, в която Чейн бе скрил частите на къртицата. Проблемът бяха зъбите му. Идеално подравнени и бели, проблясващи зловещо в полумрака. Нито един Външен нямаше толкова здрави зъби — както и почти никой от обитателите на Метрозоната.

Петрович беше готов да се обзаложи на солидна сума, че точно в този момент Даниълс провежда генетичен анализ, проверявайки за наличието на военни био-хакове, и че ЦРУ са главните му заподозрени за убийството на Хари Чейн.

Облече дрехите си и грабна ботушите и шинела си. Играчката му все още беше в джоба, заедно с разни други джунджурии, които държеше там. За разлика от предишния път. Пръстите му отказваха да завържат ботушите, затова той просто натика връзките вътре.

Маделин седеше пред регистратурата и прехвърляше зърната на броеницата си, като от време на време хвърляше по едно око на телевизора. Когато Петрович се приближи до нея, тя прибра броеницата в джоба си.

— Бих ти подал ръце, за да станеш — рече той, — но се страхувам, че по-скоро те ще се извадят от ставите си.

Тя прехапа долната си устна.

— Не искам да те изгубя точно когато те намерих.

— Да. Луда работа. Не трябваше да го правя. Това, че успях да отърва кожата, не е извинение. Съжалявам.

— И повече няма да се повтори? — Тя го пронизваше с острия си поглед. Петрович си пое дъх със свистене.

— Тук вече имам малък проблем. — Той се огледа; във фоайето имаше и други хора, а онова, което искаше да изрече, не беше за публична консумация. Успя да забележи, че е изгубил първото място в новинарския цикъл — сутрешният взрив го беше избутал назад. — Какво ще кажеш да си потърсим място за хапване? Трябва да ти разкажа всичко.