Саймън Мордън
Теории за полета (11)

10.

Откакто звездата на Ошикора изгоря за една нощ, Марченко тихомълком успя да си възвърне позициите. Край на живота в домиките — украинецът вече разполагаше със светли, топли офиси и секретарки в стил „СССР“, облечени в строги костюми и чорапогащи с ръбове.

Една от тях отвори вратата на Петрович и го покани вътре. Парфюмът й му подейства толкова разсейващо, че не забеляза слабата Валентина, която тихо седеше в ъгъла на стаята.

Марченко се извърна от прозореца и червената петолъчка, забодена на ревера му, проблесна под лъчите на ниското зимно слънце.

— А, момчето ми, радвам се да те видя.

— Да. С изненада установявам, че чувствата ни са взаимни. — Петрович му подаде растението в саксия, което носеше. — Подарък от Хари Чейн.

— Доста е посърнало. Почти като теб. Доста си, както се казва, ошмулен? — Той хвана саксията с дебелите си пръсти и се замисли за предишния й собственик. — Лоша работа, навсякъде лоша работа.

Зад Петрович се появи Григорий, който носеше картонената кутия. Остави я на тъмното дървено бюро на Марченко; поне някои неща си оставаха същите.

— Благодаря ти, Олга — каза Марченко на чакащата секретарка. — Погрижи се никой да не ни безпокои.

Тя се обърна и се отдалечи, потропвайки с високите си токчета, а вратата се затвори тихо зад гърба й.

— Олга? — попита Петрович.

— Не е истинското й име, но е добро съветско име. Те всичките са Олга, да? — Той се изкиска, но Петрович не беше в настроение за смях. — Познаваш ли Тина?

— Да. Последния път, когато я видях, взривяваше разни неща.

— Много е умна. Тя ще ни помогне да огледаме онова, с което разполагаме.

Устните на Валентина се разтеглиха за миг в иронична усмивка.

— Другарят Марченко ми каза, че имате проблеми с американците.

Петрович разкъса тиксото, което залепяше капака на кутията.

— Те убиха Чейн. Едва не убиха и мен. Иска ми се да съм няколко крачки пред тях, когато решат да ме подгонят отново.

— И вероятността това да се случи е голяма? — попита тя.

— Да. Много. — Той извади досието за къртицата и й го показа. — Освен ако не са глупави по рождение, разбира се.

— Тази възможност не е изключена — каза Марченко. — Реконструкцията ги направи малко такива, нали се сещаш. — Той се почука с пръст по слепоочието.

— Компенсират липсата на интелигентност с огромни количества силни експлозиви. — Петрович извади другата папка, отвори я и се зачете в събраната информация. Списък с кодови имена, копие от записка до директора на ЦРУ от някой, чието име представляваше поредица от х-ове, лист хартия, върху който бяха нахвърляни параметрите на някаква мисия, която те бяха нарекли в типичния си абсурдно префърцунен стил „Операция Черно небе“.

— Та какво, значи, искат американские? — прогърмя гласът на Марченко.

Петрович вдигна глава от листа хартия, върху който с червени букви беше отпечатано: „Ултрасвръхсекретно“.

— В следния ред: да разберат какво, чёрт, се е случило по време на Дългата нощ, да преценят дали представлява заплаха за САЩ и след това да я неутрализират. Без да се съобразяват с щетите.

— Хм. — Марченко приглади мустака си. — Явно още не сме разговаряли за всичко.

— Не — натърти Петрович.

— Ти искаш от мен да ти помогна с хора и оборудване. Мисля, че трябва да ми кажеш защо.

— Аз… — Петрович се огледа, търсейки свободен стол. С изключение на онзи, в който седеше Валентина, и един зад бюрото, други нямаше. — Ако узнаеш защо, те ще те убият.

— Рискът си е за мен, нали? — Марченко застана смущаващо близо до него; дъхът му беше остър и ухаеше на ментов освежител за уста. — Стига, Петрович. Направи услуга на стария си приятел — кой беше Новият джихад на машините?

— Ако това е цената за помощта ти, значи, искаш твърде много. — Петрович затвори папката и погледна към Марченко, чийто поглед помръкна. — Ще се наложи да ми се довериш.

— Доверието е нещо двупосочно, момче. — Марченко погледна през рамото на Петрович към Григорий, който се изтегли назад и застана до двукрилата врата на офиса.

— Освен това те наистина ще те убият.

— Чейн знаеше ли?

— Да. За теб може да е съвпадение това, че той загина в експлозията, която унищожи останките на къртицата. За мен не е. Ти може да нямаш високо мнение за американците. Не и аз. Ти дори може да вярваш, че те използвам, за да се отърва от неприятностите, и че смъртта ти не означава нищо за мен.

— А нима не е така? — Тази мисъл, изглежда, развесели Марченко.

— Да речем, че през последните няколко дни бях принуден да пренаредя приоритетите си.

Марченко изсумтя и се запъти обратно към бюрото си.

— Ще ми разкажеш, Петрович. Рано или късно.

— Споразумяхме се.

— Да, да. Лесно ти е да го кажеш. Григорий? Донеси ни кафе. Тина? Ти какво мислиш?

Валентина, която мълчеше по време на малкия им сблъсък, заговори:

— Със сигурност ИВМ е обезвредила американска къртица в Епинг Форест. Макар да не е ясно точно кой е управлявал машината, американците пазят ревниво технологията си. Не я споделят с никого и така няма опасност да попадне в грешните ръце. Къртицата им би убила с лекота всеки Външен, който се натъкне на нея — което би ги научило да стоят далеч от нея.

Марченко седна в стола си и се облегна назад. Сталин гледаше от стената към венеца му от оредяваща коса.

— Какво ще спечелят американците от присъствието си във Външната зона? — Въпросът беше предназначен за Петрович.

— Не знам.

— Помисли си за причините — рече меко Марченко. — Използвай големия си мозък.

— Добре. — Петрович вдигна поглед към тавана, опитвайки се да намери вдъхновение. — Имали са склад, който първоначално не се е намирал във Външната зона, но преместването на фронта ги е заварило неподготвени. Или пък са се възползвали от това, че Външната зона е извън обсега на ИВМ и там, общо взето, могат да правят каквото си искат. И разбира се, когато Външната зона ни нападне изненадващо, те могат да действат колкото си искат бързо и мръсно и никой няма да разбере нищо.

— Тогава ние трябва да действаме още по-бързо — рече Валентина. — Да идентифицираме агентите им и да ги неутрализираме. Ти постави добро начало.

— Ако можех да мисля по-ясно, щях да се прицеля в ръката или крака му. Жив щеше да струва колкото теглото си в злато. А сега не могат дори да използват органите му.

— Той нямаше да позволи да го заловят жив. Ти си се справил добре. — Тя погледна одобрително Петрович.

— Да. Щом казваш.

— Всички смятаме така — рече Марченко. — Само че тук нещо не е наред, нали? Представи си, че си човек от Съюза, да? Важна клечка в органите за сигурност. ЦРУ са те налазили като хлебарки. Какво ще направиш? Аз бих направил чистка. Отървавам се от враговете, все едно пускам водата в тоалетната. Вдигам голям шум. Публични процеси. Публични екзекуции. А ние какво имаме? — Той се наведе над бюрото си и прошепна: — Нищо.

Петрович потупа с ръка по джобовете си. Ключовете от входната врата на Чейн. Той ги извади и се загледа в лъчите светлина, танцуващи върху матовия метал.

— Там е работата, че той никога не е бил човек от Съюза. Получавал е информация, но не я е споделял с никого. Просто я е пазил за себе си, плетял е паяжина и е стоял в средата й. — Той погледна към Григорий, който тъкмо влизаше в стаята. — Знам с какво се занимаваше в свободното си време.

— Тогава какво чакате? — изрева Марченко. — Отивайте. Отивайте! Те все още са на крачка пред нас.

Петрович подхвърли връзката ключове във въздуха и отново ги улови. Валентина вече стоеше до вратата, стиснала куфарче в ръка. Григорий ги пусна да излязат и ги поведе през приемната. Едната от Олгите се приближаваше, носейки поднос с малки порцеланови чашки кафе, и на тримата им се наложи да я заобиколят.

Григорий махна с ръка към асансьорите.

— Трябва ли? — попита Петрович.

— Да не предпочиташ да слезеш по стълбите?

— Да. Ако не представлява проблем.

Григорий отвори вратата и те се озоваха на студените стълбища. Валентина вървеше след Петрович.

— Какво има? — попита тя.

Петрович се извърна към вратата, която се затвори с щракване.

— Искаш да поговорим, без някой да ни чуе?

— Не, просто не обичам асансьорите.

— Кулата Ошикора?

— Да. — Стъпките им отекваха глухо върху голия бетон. — Понякога нощем се събуждам с писъци.

— След като така и така сме тук — рече Григорий, — искам да ти кажа да не криеш информация от Марченко. Знаеш го какъв е. За секунди смелостта ти може да се превърне в глупост.

— Благодаря — изсумтя Петрович. Врътна се на площадката между етажите и гумените му подметки изскърцаха. — Знам какво правя. Поне на този етап.

— Рано или късно ще му кажеш. Независимо дали по собствено желание, или защото ще си принуден. Разбираш ли ме?

— Разбирам. Наистина. Но… — Той се спря. Валентина едва не се сблъска с него, а Григорий стигна до средата на следващия пасаж от стъпала, преди да се усети, че върви сам. Върна се бавно назад, плъзгайки ръката си по парапета.

— Искаш да ми кажеш нещо?

Петрович отвори уста да заговори, но Григорий му даде знак да замълчи.

— Не забравяй, че все още работя за Марченко. Той е моят шеф. Аз съм му верен.

— Да. Просто исках да попитам дали някой от вас е чел Толкин?

— Какво? — попита Григорий, но Валентина кимна с глава.

Петрович се вторачи в нея.

— Аз притежавам Единствения пръстен — каза той.

Тя се взря в него с ококорени очи.

— Вярваш ли достатъчно на Марченко, за да му позволиш да го притежава?

— Не — изплъзна се от устните й.

— Ако някога бъда принуден да му разкажа, убий ме. — Петрович погледна към Григорий над рамките на очилата си. — Това се отнася и за теб.

Мъжът беше объркан.

— Притежаваш нещо мощно? Оръжие?

— Мощно — да. Оръжие? Само ако решиш да го използваш като такова. А ти знаеш много добре, че Марченко ще го използва. — Той погледна часовника си. — Вижте, по-добре да побързаме.

Григорий не помръдна от мястото си.

— Това оръжие — него ли търсят американците?

— То не е… Да, макар че никога няма да го намерят.

Григорий сграбчи Петрович за ръката.

— То ли причини Дългата нощ?

Петрович се извърна настрани.

— Не ме карай да ти разкривам повече информация. Ще се превърнеш в поредната им мишена.

Григорий отдръпна ръката си.

— Това изобщо не ме радва. Не можеш ли просто да се отървеш от него? — Той пъхна ръце в джобовете си и Петрович веднага се досети, че е стиснал пистолета си.

Затова реши той да води. Заобиколи украинеца и тръгна надолу по стълбището. Когато се убеди, че останалите го следват, извика през рамо:

— Мога да го унищожа. Но няма да го направя.

Григорий и Валентина забързаха след него и когато стигнаха до приземния етаж, застанаха от двете му страни.

— Защо не?

— Защото никой няма да ми повярва, че съм го направил. — Петрович бутна с рамо вратата. — Мога да го направя още сега и вие няма да ми повярвате. Още по-малко пък американците.

Фоайето беше боядисано в сиво и бяло, цялото в извити стени и светлина. Имаше портиери и охрана, а някакъв куриер прекарваше пакет през портативен скенер.

— Знаят ли, че е в теб? — попита Валентина, докато вървяха към изхода.

— Не. Но предполагам, че ще се досетят.

— Тогава ще те убият — заключи тя.

— Ще се опитат.

Вратата към улицата се плъзна със съскане встрани. Колата на Григорий беше паркирана с двете колела върху тротоара и Петрович отвори задната врата.

Григорий се настани зад волана и притисна пръст към детектора за отпечатъци, за да запали двигателя. Валентина остави куфарчето на пода пред седалката. Двамата с Петрович доближиха глави пред вратата.

— Не ми изглеждаш особено разтревожен — каза тя. — Имаш ли план?

— Още не. Знам какъв трябва да е в общи линии. Знам какво трябва да направя. — Пръстите му се вкопчиха в студения боядисан метал. — Знам и колко време ще ми трябва, за да го задействам.

— Мислиш ли… — каза тя, но млъкна и се огледа; край тях преминаха двама пешеходци и друга кола, стара и очукана. — Мислиш ли, че ще проработи?

Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Да. Ще проработи.

Очите й бяха пронизващо сини като неговите, а скулите й бяха като изсечени, но в този момент изглеждаше изключително уязвима.

— Ако мога да помогна, ще го направя. По какъвто и да е начин. Врубаться?

— Хей — извика Григорий, — качвайте се.

— Добре — отвърна Петрович.

Валентина се качи отзад, а Петрович изтича от другата страна и се настани на пасажерската седалка. Григорий го погледна намръщено.

— Какво? — попита Петрович.

Шофьорът поклати глава.

— Няма значение. Къде отиваме? — Той включи сателитния навигатор и допря пръст до екрана му.

Петрович бръкна в джоба си и извади листчето, което му беше дал Даниълс. За пръв път го разгъна и прочете написаното:

— Финсбъри Парк. Севън Систърс Роуд.