Саймън Мордън
Теории за полета (16)

15.

Петрович прегледа новото решение на уравнението. Беше го написал внимателно върху нов лист хартия и прекара доста време, надвесен над него, поглъщайки усещането и формата му, изпълнен с нарастваща увереност, че ще се справи. Когато се пресегна за молива, той вече знаеше кои изрази могат да бъдат опростени и кои да станат главни.

Докато работеше, Миямото го гледаше безизразно. Или поне така изглеждаше — по някое време беше измъкнал инфокапаци и си ги беше сложил. Според Петрович телохранителят му гледаше филм.

Изчисленията вървяха трудно; той непрекъснато спираше и проверяваше в книги и дисертации, реални и виртуални, прокарваше пръст по редовете, изписани с плътен шрифт, докато не откриеше нужните символи. Като че ли резултатът просто не искаше да бъде открит. Или пък ИИ грешеше, разбира се, и тук нямаше никакво решение, а само поредната точка от безкрайно променлив пейзаж.

Пиф щеше да се оправи, но тя беше заета да гледа в огледалото за обратно виждане към фаровете на останалите коли по магистралата, чудейки се дали някоя от тях я преследва. По-късно щеше да поговори с нея — за момента задачата на Петрович беше уравнението.

Той продължи да работи упорито върху него и тъкмо когато реши, че повече нищо не може да направи, видя отговора. Окончателното решение изглеждаше… опасно нестабилно. Петрович дълго време го гледа намръщено, с предположението, че някъде сигурно има грешка. Но нямаше… Той преглътна на сухо.

— Ёбаный стос — прошепна почтително.

Това може би щеше да е последната му научна работа за известен период от време, затова трябваше да я завърши. Той нанесе решението в триизмерна карта, която изпрати в компютъра за визуализиране — щеше да се обработва слой след слой, докато не стане готова.

Със завършената сфера обаче щеше да се занимава по-късно; на вратата се почука и Макнийл побутна Домингес навътре в стаята. Двамата погледнаха към въоръжения с меч и окачил пистолет на кръста си Миямото, който от своя страна изобщо не им обърна внимание.

— Докторе?

— Не се бойте — каза Петрович. — Можете буквално да забравите, че е тук. — Той издърпа кабела за интерфейса, който беше донесъл Миямото, и го напъха в и без това претъпканото чекмедже. После намести очилата си и погледна към двамата специализанти. Стига толкова физика — те бяха негова отговорност. Петрович потрепери.

— Искали сте да ме видите — рече Домингес. Гласът му звучеше също толкова изморено и сънено като на Пиф.

— Да. ИВМ едностранно обяви Темза за най-добрата линия на защита срещу Външните и всичко на север от реката вече се счита за излишно. — Забелязвайки недоумението на Домингес, той осъзна, че ще трябва да го каже без заобикалки. — Това означава ние. Университетът може да бъде превзет и никой няма да ни се притече на помощ. Аз трябва да се погрижа за вас, затова ви казвам, че в следващите пет минути трябва да хвърлите в сака някоя и друга дрешка и всичко, което смятате за важно, и да тръгнете за Хийтроу. За теб, Хуго, съм резервирал полет до Севиля в дванайсет и трийсет. Файона, ти ще летиш след четиринайсет минути. Може би смятате, че имате достатъчно време, за да се сбогувате с приятелите си, да напишете някой и друг имейл, такива неща. Всъщност нямате. Вървете на летището, минете през митницата, изчакайте да обявят полетите ви и не позволявайте на никого да ви убеди да останете, дори ако ви предложат да ви направят богати като Крез. Тук ще настъпи пълен хаос, затова не се успокоявайте, докато не се озовете във въздуха. Ясен ли съм?

Изненадата бързо разсъни Домингес.

— Толкова ли е зле?

— Смяташ ли, че при цялата работа, която ни чака, щях да ви предлагам да духвате оттук, ако не вярвах, че ситуацията ще се влоши много повече?

— Вие сте платили за полета ми. За полетите ни. — Той примигваше като бухал.

— Ще поддържаме връзка. — Петрович кимна с глава към вратата. — А сега тръгвайте.

Домингес отстъпи крачка назад, после втора. След това хукна навън, хвърляйки поглед към неподвижния Миямото. Пневматиката на вратата тихо изсъска. Макнийл все още стоеше на мястото си.

— Знаеш какво ще ти кажа, нали? — попита Петрович. — Защо не приемем, че съм го казал, силата на аргументите ми те е убедила да се съгласиш с мен и сега просто събираш сили да хукнеш подир Хуго.

Макнийл сякаш се намираше в състояние на екзистенциална криза, вече не беше сигурна в нищо. Тя трепереше от страх и отчаяние. Ръцете й се стискаха и разтваряха — от малки юмручета с побелели кокалчета до разперени като звезда пръсти и обратното. Тя извърна поглед нагоре и изкрещя от безсилие — крясъкът започна като ниско ръмжене и премина в оглушителен писък.

После го погледна с такива обезумели очи, които го накараха да погледне през рамо, за да провери дали зад гърба му няма нещо. Цялото й тяло трепереше от усилието, сякаш беше капнала от умора, но знаеше, че я чака още работа.

Играчката звънна и Петрович бързо я измъкна.

— Валентина.

Жената отново беше в колата си и шофираше.

— Без малко да закъснея. Той вече беше вътре. Погледни и ми кажи какво мислиш. — Тя се пресегна напред, докосна телефона си и му изпрати един видеофайл.

Петрович погледна към Макнийл.

— Тръгвай — каза й той. — В името на който там бог вярваш, заминавай. Имаш семейство. Имаш приятели. Бъди с тях. Не мога да ти обещая, че ще те защитя. Не мога дори себе си да защитя от гадостите, които бушуват около мен.

Тя дори не помръдна.

— Това е за твое добро. Миямото, изкарай я оттук.

Очевидно човекът на Соня все пак слушаше. Той прекоси стаята и отвори вратата. Макнийл изглеждаше така, сякаш се канеше да откаже — кожата й беше пребледняла като тебешир, а вените на лицето й я караха да изглежда като мраморна статуя, която е твърде тежка, за да бъде повдигната.

Изведнъж тя се пречупи и с приглушено хълцане побягна. Миямото отново затвори вратата и скръсти ръце зад гърба си.

— Не. И аз не разбирам — каза Петрович и насочи вниманието си към клипа на Валентина.

Кадрите бяха сурови, необработени. Той успя да ги пооправи, като ги прекара през програма, която премахна подскачането и изправи вертикално картината и която му позволяваше спокойно да увеличава която част си пожелае от изображението. Камерата се намираше на стотина метра от общата входна врата и увеличението му даваше доста добър изглед.

Колата на Григорий все още се намираше отвън и както винаги, двете й гуми бяха качени на тротоара. Зад нея беше паркирана друга, подобна кола, под ъгъл, който почти блокираше улицата — не че по нея имаше някакво движение.

Петрович се съсредоточи върху новата кола. На предницата й беше закачен военен номер. Той знаеше какво означава това и намали увеличението, за да види кой ще излезе от входа.

Дори не си беше направил труда да си смени униформата; беше предположил погрешно, че там няма да има никой, който да го види. Даже не се огледа надясно и наляво по улицата, преди да отиде до шофьорската врата. В ръката си носеше нещо и Петрович застопори кадъра.

Резолюцията при увеличението не беше достатъчно висока, но той беше почти сигурен, че в ръцете на мъжа са ключовете на Чейн.

Петрович изгледа клипа до края, в който Даниълс скочи в колата и отпраши сред облак от син дим.

— Кой беше това? — попита Валентина.

— Капитан Даниълс. Офицер от разузнаването на ИВМ — подчинен на Хари Чейн. — Петрович се почеса по носа. — Очевидно не е срещнал проблеми с автоматичното оръдие, което ме навежда на мисълта, че той го е монтирал. Какво ли е видял?

— Горкият глупав Григорий. И дупката в пода.

— Значи знае, че съм го излъгал. Какво ли ще направи сега? Ще изчезне ли, или ще ме подгони?

— Зависи от предположението му за причината, поради която си го излъгал — отвърна Валентина. Тя беше спряла колата някъде; ръцете й вече не стискаха волана, а някаква хартиена чаша.

— Той знае, че аз знам, че ме е изпратил там на смърт. Каквото и да си мисли, че подозирам, това или ще го накара да изчезне без следа, или ще го накара отново да се опита да ме премахне. — Петрович погледна към Миямото, който се взираше съсредоточено в отсрещната стена. — Ще ми се да видя опита му.

— Или ще ти изпрати някого, когото не подозираш. — Валентина изгълта течността в чашата и отново се появи на екрана с мустаче от пяна на горната устна. — Хм. Няма значение какво смята да прави. Въпросът е ти какво ще правиш?

— Ами — рече Петрович и облегна лактите си на бюрото, — възможно е все пак Даниълс да ме подгони, затова защо не го накараме да се притеснява за собствената си глава? Мисля, че проблемът ще се разреши, след като разкажем всичко на Марченко.

Тя избърса с пръст горната си устна.

— Чудя се защо му остави всичката документация на Чейн. Мисля, че ставаш небрежен.

— Досега Марченко вече я е научил наизуст. Сигурно се намира в рая, преживявайки наново добрите стари дни: Съветите срещу Запада. Ще му достави удоволствие да докопа Даниълс.

— Ще му кажа — рече Валентина. — Това пак ще ми вдигне акциите. И, Петрович? Сега е моментът някой да ти каже да не се доверяваш на никого, да?

— Схванах. Благодаря, Валентина.

— До после. — Тя прекъсна връзката и на екрана на играчката отново се появиха иконките й.

Петрович затвори за миг очи, припомняйки си псевдонимите от списъка на ЦРУ: Сребро, Маса, Ритъм, Макавей, Чехъл, Запасняк. Безобидни, безсмислени думи — без връзка със случващото се. Убитият от него мъж сигурно носеше едно от тези имена, Даниълс, най-вероятно, беше някое от другите. Петрович не знаеше дали Соренсън е част от това, или действа самостоятелно; заради непредпазливите й действия засега беше склонен да я изключи от списъка.

Значи оставаха още четирима и той нямаше представа кои са те. Нещата не изглеждаха добре.

Отвори очи. Миямото не беше помръднал от мястото си и стаята изглеждаше точно като преди. Беше се променил само шумът навън.

Петрович отиде до прозореца, който гледаше към улицата, и раздели лентите на щорите. През напластената върху стъклото мръсотия успя да види толкова хора, колкото не бе виждал от доста време. Те се придвижваха на юг по тесния път и ако изкривеше още малко врата си, щеше да види кръстовището край Хайд Парк. То беше задръстено от тела и трафик.

— Преди колко време съобщиха по новините, че мостовете са минирани?

— Десет минути — отвърна Миямото.

Петрович бръкна в джоба си за телефона и без да сваля поглед от улицата, се обади на Маделин.

— Здрасти — каза тя. Около нея цареше такава какофония, че му беше почти невъзможно да я чуе.

— Къде се намираш? — Той говореше бавно и гръмогласно. Очевидно Маделин не си беше вкъщи, както беше очаквал.

— Извикаха ме. Не ми казаха защо, докато не пристигнах тук.

— Къде се намираш? — повтори той. — Не можеш да тръгнеш на обиколка. Не си във форма.

— В Уест Хам. Мостовете.

— Знам. Даниълс.

— Моля? Кой?

— Даниълс. Капитан Даниълс — разговаря с мен в болницата. Той е от ЦРУ.

— Какво? — Гласът й се изгуби сред рева на двигатели и подвикваните заповеди. — Трябва да вървя. Ти също.

— Мади? Остани на линия.

— Прибирай се вкъщи, Сам. Веднага.

Връзката прекъсна и на Петрович му идеше да заблъска с безполезната джаджа в стената, докато не я натроши на парчета.

— Чёрт!

Вместо това й изпрати есемес, който не знаеше дали изобщо ще пристигне.

Тя беше голямо момиче — можеше да се грижи за себе си, беше въоръжена, движеше се с останалите от групата си, които също бяха въоръжени.

Външните бяха много по-опасни от Даниълс. Освен ако, освен ако…

Маделин беше свикнала да се подчинява и ако някой офицер от ИВМ й наредеше да направи нещо, тя първо щеше да го изпълни, а след това да задава въпроси.

— Мразя да ти причинявам това — каза Петрович.

Миямото вдигна вежда над рамката на очилата.

— Излизаме навън. Да намерим жена ти. Да я предупредим за фалшивия офицер от ИВМ.

— Горе-долу. Мобилната мрежа може да е блокирала от милионите едновременни обаждания, а може това да е първият признак, че следващото място, което ще падне, е Ийст Енд. Тя няма сателитен телефон, а според мен мрежата на ИВМ използва същите антени като гражданската мрежа. — Той грабна шинела си, облече го и извади играчката. — Не е нужно да идваш с мен.

— А как ще обясня ненавременната ви смърт на мис Соня?

— С „опа“?

— Не съм убеден, че „опа“ ще свърши работа.

— Сигурно си прав. — Петрович се потупа по джобовете. Нито пистолет, нито нож. В себе си носеше само инфокапаците си и играчката. — Ще тръгваме ли?

— Може би трябва да ви предупредя, че предложения от вас курс на действие е доста безразсъден.

— Може би трябва.

— Но няма да го направя. Трябва да се погрижим за безопасността на съпругата ви.

Петрович, който вече бе хванал дръжката на вратата, се спря и се обърна към Миямото.

— Има ли и нещо друго, което трябва да ми кажеш?

— Моите извинения, Петрович-сан. — Миямото наведе глава. — Моите чувства не са от значение, но трябва да ви уведомя, че съм ненадежден.

— Какво, на хуй, искаш да кажеш?

— Получил съм инструкции във връзка с вашата безопасност — рече Миямото, — но ако животът ви стигне злощастния си край по време на тази неблагоразумна екскурзия не по моя вина, аз няма да изпитам разочарование.

Петрович използва възможността да свали очилата си и да ги избърше в тениската си.

— Когато потърся значението на думата пиздец в речника, знаеш ли какво намирам?

Миямото не отговори.

— Моята снимка. Ето какво. — Той си сложи отново очилата и отвори със замах вратата. — Хайде, любовнико. Идваш с мен.