Саймън Мордън
Теории за полета (5)

4.

Тя спеше в леглото, а Петрович седеше пред екрана, нахлузил сензорна ръкавица, с която да мести образите върху него. Гребенът на новинарската вълна беше достигнал Източна Азия, където китайските технократи в техните стъклени кули и живеещите в юрти монголски пастири на якове закусваха на фона на триумфалния му вик.

Отново усети вибрирането на телефона върху бедрото си — и този път нямаше как да е Мади. Той го извади от джоба си и отегчено натисна бутона.

— Вече никой ли не пише имейли?

— Поздравления, Петрович. — Последва кратка пауза. — Мисля, че чувам как пукат тапите на шампанското.

— Ако си мислиш, че можеш да ме използваш да те вмъкна на партито, значи изобщо не ме познаваш.

Хари Чейн се прокашля шумно.

— Значи си се скрил в бункера си в Клапам А и чакаш да отмине бурята. Може би трябваше да си избереш по-спокойна кариера.

— По-спокойна? — Петрович вдигна босия си крак и го качи на бюрото. — По-спокойна от физиката на високите енергии? Да, напоследък всички сме се превърнали в ёбаные знаменитости. Защо ми се обаждаш?

— Освен да те похваля за добре свършената работа? Как е Маделин?

Петрович погледна към отражението й в екрана — издължената извивка на гърба й и сенките, образувани под талията й.

— Добре е. Леко шокирана. — Не му каза за майка й.

— Виж, Петрович, трябва да поговорим. Не по телефона.

— За…?

— Наистина не е разговор за телефона. Ще дойда при теб. След половин час до четирийсет минути.

— Не искам да я оставям сама, но и теб не те искам в домика. Знаеш ли къде се намира „При Уонг“?

Петрович чу звуците на почукващ по екрана стилус.

— Вече знам — отвърна Чейн. — След половин час? Моля те?

— Ти черпиш.

— Винаги го правя. — Връзката прекъсна.

Петрович прибра телефона обратно в джоба си и се извърна в стола си. Маделин лежеше неподвижно, ако не се смята лекото повдигане и спадане на гръдния й кош. Косата й се беше разпиляла по възглавницата. Чаршафът покриваше хълбоците й. Бледата й кожа беше съвършена, без никакви белези или петънца.

Тя беше същинско чудо на природата и се намираше в неговото легло. Той потрепери, макар да не му беше студено.

Ботушите му бяха оставени до вратата, а шинелът му висеше на закачалката. Облече се колкото се може по-тихо, но после осъзна, че, така или иначе, трябва да я събуди. Целуна я по рамото и я изчака да се размърда.

— Здрасти — каза й той.

— Ти си здрасти. Колко е часът?

— Осем и половина. Вечерта.

Големите й сънени очи се присвиха.

— Излизаш ли?

— Отивам при Уонг. Хари Чейн се обади. Каза, че е… — Той сви рамене. — Не ми обясни за какво става въпрос, но дори само това ми е достатъчно, за да се притесня.

— Добре. — Клепачите й леко се спуснаха и миг след това тя отново спеше дълбоко.

Той отдели няколко минути, за да огледа натъртванията по ребрата й, които бяха започнали да придобиват жълтеникаво-пурпурни оттенъци; синините стигаха чак до гърдите й, които изглеждаха също толкова великолепно, колкото и сутринта.

Щеше да се нуждае от доста по-силно обезболяващо от жалкото шишенце, което й бяха връчили в болницата.

Петрович се извърна с неохота и разтвори лежащата на пода войнишка мешка. Маделин беше опаковала методично всеки предмет в отделна торбичка с цип. Той разрови флаконите със сълзотворен газ, прибраните в калъфи ножове, електрошоковия пистолет и мунициите за ческата (вид чешки пистолет по името на фабриката Чешка Збройовка). Взе пистолета и си подбра няколко патрона, които бяха толкова малки, че приличаха на детски играчки. След като приключи, отново подреди всичко вътре.

Навлече бързо шинела, пусна пистолета в джоба си и докато отключваше вратата, погледна назад през рамо. Когато се върнеше, тя все още щеше да е в леглото, което беше достатъчна причина да не се бави много.

Когато отвори вратата на кафенето с ритник, Уонг го изгледа намръщено.

— Здрасти. Защо не използваш бравата като всички останали? — оплака се той, но вече наливаше в чашата му гъста струйка черно кафе.

Петрович затвори вратата с крак, оставяйки навън мъглата и тъмнината.

— Защото не съм като всички останали. Там, откъдето идвам, вратата отваря човека.

— В това няма никакъв смисъл. Казваш го така, сякаш трябва да означава нещо, а всъщност са пълни глупости.

— Няма значение. — Докато оглеждаше клиентите на кафенето, Петрович пъхна ръце в джобовете си и почувства тежестта на пистолета. — Спокойно ли е?

— Никой не е идвал и не е стрелял. Поне не днес. — Уонг плъзна чашата с кафе по барплота. — Аз черпя.

Петрович бе излязъл без кредит чип и нямаше дори дребни монети в джоба си, така че му оставаше единствено да приеме почерпката.

— Благодаря. Защо?

— Вече си голям човек. Което за пореден път показва, че курабийките с късметчета познават. — Лицето му се изкриви в неприятна усмивка. — Правил съм секс с университетските майки на Станфорд!

Петрович го погледна над очилата.

— Така ли са го превели? Предпочитам моя вариант. — Клатейки глава, той отиде и седна в дъното на залата, където продължи да ближе кафето, докато Чейн не нахълта през вратата.

— Здрасти — започна Уонг.

— Той е с мен — извика Петрович.

Чейн се огледа с присвити очи и най-накрая забеляза собственика на гласа. Опипа палтото си, намери портфейла и не обърна внимание на това, че Уонг му взе два пъти пари за едно и също питие. Отиде при Петрович, остави небрежно кафето на масата и се тръсна на стола срещу него.

— Добре ли си? — попита Петрович.

— Горе-долу, нали знаеш. Странни дни. — Той завря сплескания си нос в чашата и вдъхна горчивия аромат. — Всичко се е объркало.

— Тези думи, изречени от полицай, въобще не ме изпълват с радостни мисли.

Лицето на Чейн се изкриви.

— Понижават ме. В Милицията на Извънредната власт на Метрозоната. Разузнаването.

Петрович преглътна с усилие. Закашля се силно, за да прочисти гърлото си.

— Ха!

— Не започвай отново. Не и сега. Освен това — рече той и бръкна във вътрешния си джоб — имам нещо за теб.

Измъкна тясна метална кутийка с размера на книжка джобен формат и я плъзна по масата. Петрович я стрелна с поглед, преди да се взре в сълзящите очи на Чейн.

— Дали това е същото, за което си мисля?

— Тъй като изгубих предишното, реших, че съм ти длъжник. — Чейн го побутна напред. — Смятай го за закъснял сватбен подарък.

— Мислех си, че подаръкът ми е това, че любезно забравяш за всички незаконни неща, които върша. — Петрович взе кутийката и я повъртя в ръцете си, наблюдавайки играта на светлосенките върху лъскавата стоманена повърхност. После докосна вдлъбнатия бутон и кутията се раздели на две. — Ако си го натъпкал с шпионски софтуер… Какви ги говоря, ако ли? Първото нещо, което ще направя, е да го изстържа отвътре.

— Ако щеш ми вярвай, но не съм го докосвал. Чисто ново е. С изключение на… — Чейн млъкна и раменете му леко се прегърбиха.

Петрович грабна играчката си и се зае да проверява софтуера и връзката.

— С изключение на какво?

— Сложих вътре едно файлче. Сигурно ще поискаш да го прегледаш.

Петрович намери файла и кликна върху него. Тръгна някакъв клип — зърнест, с твърде ярки цветове, размазан. Беше почти негледаем, но след малко се оправи. По екрана преминаваха хора, камерата гледаше надолу и записваше лицата им, когато излизаха изпод арката.

— Летище?

— Хийтроу, тази сутрин. Търси блондинката.

— Това означава всеки втори човек.

— Ще я разпознаеш.

Петрович гледаше преминаващите фигури. Имаше кратко прекъсване, след което на екрана се появи жена с интересна механична походка. Включиха се звуковите и светлинните аларми, пораждайки внезапна суматоха сред полицаите от охраната. Жената завъртя глава първо наляво, след това надясно и завързаната й на конска опашка коса забърса раменете й. Някакъв пазач спореше нещо с нея, положил ръка върху кобура на пистолета си, но тя не изглеждаше особено притеснена. Като че ли подобни неща й се случваха непрекъснато.

След това в кадъра отново остана само тя, всички останали се бяха изтеглили встрани от обхвата на камерата. Алармите отново се включиха, но този път тя продължи необезпокоявана напред. Погледна към камерата с немигащи очи. След това вече я нямаше.

— Не я познавам — каза Петрович.

— Значи не забелязваш семейна прилика?

— Не и с моето семейство. — Петрович превъртя назад записа и го остави на пауза. Погледна втренчено лицето й, което се взираше в неговото. — Чёрт.

— Мога ли да ти представя Шарлът Соренсън, наскоро пристигнала от САЩ? — Чейн отпи голяма глътка от кафето си и избърса устата си с ръкав. — Тя има кибернетични крака, които всъщност причиниха суматохата.

— Ще получа ли награда, ако отгатна защо е тук? — Петрович затвори рязко кутията на играчката си и я тупна върху масата. — Какво знае тя?

— Знае къде е отседнал брат й, знае за кого работи той. Може би дори е научила, че са го изнудвали.

— От Ошикора и от теб — посочи Петрович.

— Аз мога да се извиня, но той е мъртъв. — Чейн се размърда смутено в стола си и се наведе напред. — Всички сме вършили неща, с които не се гордеем особено.

— Като например прострелването на жена ми в гръб? Външните поне бяха тъй любезни да се опитат да я убият лице в лице.

Чейн беше почти готов да стане и да си тръгне. Той постави ръце на масата и се напрегна, готов да се оттласне нагоре. Мускулите на ръцете му се напрегнаха, но след миг отново се отпуснаха.

— Добре де, това може би си го заслужавам.

— Може би?

— Опитвам се да ти помогна. Госпожица Соренсън не е единственото нещо, за което трябва да се притесняваме.

Петрович прибра играчката в джоба си и махна с ръка на Уонг да донесе още кафе.

— Продължавай.

— В новата си работа се сблъсквам с неща, които обикновено не ми попадат пред очите. Тук някой брифинг, там някой препис. Нещата започват да се навързват.

— Чейн, престани да говориш като някой ёбаны оракул и давай по същество.

— Мисля, че ЦРУ са по петите ни.

Петрович застина на мястото си. Не помръдна дори когато Уонг тръсна две нови чаши с кафе на масата и прибра празните.

Чейн се облегна назад и столът му изскърца възмутено.

— Чу ли какво ти казах?

— Да. Чух. Какво те кара да мислиш така?

— Тук не е най-доброто място да обсъждаме доказателствата. — Чейн огледа останалите клиенти на кафенето, които нямаха вид на заинтересовани от разговора им. Или имаха?

— Няма да приема думите ни на доверие — рече Петрович. — През повечето време си пълен пиздобол.

— Мога да ти представя само ограничен набор от доказателства, но все пак ела утре.

Петрович се подсмихна.

— Не мислиш ли, че утре ще бъда много зает?

— Наслади се на своите петнайсет минути слава. Поне ще разполагаш с нещо приятно, за което да размишляваш, докато крачиш из тясната си килия и сълзите ти капят върху оранжевата затворническа униформа. — Чейн грабна чашата си и гаврътна остатъка от кафето.

— Говориш напълно сериозно.

Чейн отново се наведе напред и почти полегна върху масата.

— Те отчаяно искат да разберат какво се случи през Дългата нощ, а на света има само трима души, които знаят цялата история. Четирима, ако броиш и твоята доктор Еканоби. Чувам разни слухове — някои от тях дори се оказват истина, макар че на човек ще са му нужни години работа, за да нареди целия пъзел. Но затова ЦРУ са тук. Те смятат, че щом подобно нещо може да се случи в Метрозоната, значи може да се случи и в някой от техните градове. Това е най-голямата заплаха за тях и е главният им приоритет.

— Защо да не променим радикално нещата? — Петрович протегна врат към Чейн и прошепна: — Защо просто не им разкажем какво се случи наистина?

— Ти застреля американски гражданин.

— Беше американски гражданин. Взриви колко, двайсетина ченгета? Самият ти каза, че не му е за пръв път и, ёбаный стос, убил е собствения си баща. — Петрович побутна нагоре очилата си. — Директорът сигурно ще ми даде медал за направената му услуга.

— А Джихадът? — изсъска Чейн. — Какво ще кажеш за Джихада?

Язвителната усмивка на Петрович посърна.

— Да. Да, добре. Това вече ще е проблем.

— Ще поискат от теб всичко, което си успял да спасиш от Виртуалната Япония на Ошикора. Едва ли ще се съгласят да я делят с някого. Ще я предоставят изцяло на разположение на Чичо Сам и моето лично мнение е, че преди да я отнесат обратно в Пентагона, ще елиминират всеки, който знае за нея.

— Лангли — рече Петрович. — Главната квартира на ЦРУ е в Лангли, Вирджиния.

Чейн го сграбчи за реверите и приближи лицето му към своето.

— Ако не искаш след пет години светът да бъде наводнен от военизирани ИИ-та — свят, в който ти, Маделин, приятелката ти доктор Еканоби или пък аз няма да съществуваме, — престани да дрънкаш глупости. Появата на тази Соренсън не е никакво съвпадение, това е знак. Те се приготвят да действат, а внезапната ти известност няма да спаси никого от близките ти хора.

Петрович погледна надолу.

— Пусни ме, Чейн. Взимах уроци по самозащита при много добър учител, а никак не ми се иска да те повредя.

Чейн отпусна хватката си и двамата се отдръпнаха към местата си от двете страни на напуканата, надраскана пластмасова маса, без да откъсват очи един от друг. Накрая Петрович отмести поглед и видя, че Уонг е застанал до бара, отпуснал ръка върху касапския си сатър.

Той леко поклати глава и Уонг отново се зае да забърсва празните маси с дезинфекционен препарат.

— Разказа ли на Соня за това?

Чейн сви устни.

— Реших, че ще е по-добре да го чуе от твоите уста.

— Благодаря. Знаеш колко й харесва на Мади да ме вижда с нея. Предвид всички говна, които ще ми се изсипят на главата, мога със същия успех да им предложа да си направим тройка.

— Мини през нея на път за работа, Петрович. Дори няма да се налага да казваш на Маделин, че си спирал някъде.

— А после се чудиш защо все още си ерген. — Петрович глътна остатъка от кафето си и се изправи. Беше по-изморен, отколкото очакваше. Въпреки двете чаши ракетно гориво усещаше как смазващата умора го покрива като одеяло.

— Помисли върху това — каза Чейн. — Но не твърде дълго; знаеш къде да ме намериш.

— Да. В средата на паяжината ти, точно както предишния път. — Петрович се измъкна иззад масата и махна с ръка на собственика, докато излизаше. — Лека нощ, Уонг.

Уонг скръсти ръце.

— Това не те прави добър човек. Приятни сънища.