Саймън Мордън
Теории за полета (33)

32.

— И къде отиваме, значи? — Петрович беше зад волана, а до него седеше Маса. Отзад бяха Соня, Люси и Валентина — която продължаваше да държи калашника насочен към пасажерската седалка.

— Те се крият в къщата на Чейн и чакат да ги изтеглят.

— Не можахте ли да стигнете до Епинг Форест?

Не. Вече не. Не очаквахме, че ще победите Външните.

— Ха. — Той се сети за района, за къщата на Севън Систърс Роуд, и двигателят на колата изръмжа. Забеляза, че Маса го наблюдава напрегнато, опитвайки се да предугади следващите му действия. — Кой я пази?

— Макавей. — Тя се поколеба. — И Ритъм.

Петрович вдигна ръка.

— Не, не ми казвай. Нека сам се сетя. — Миг по-късно усещането беше като да е глътнал нещо вкиснало. — Онзи пидорас Андерссън. Трябваше да го ударя по-силно, когато имах тази възможност.

— Той каза, че си го победил само защото си действал изненадващо.

— Това е нищо в сравнение с онова, което ще му причиня. — Петрович се погледна в огледалото за обратно виждане, опитвайки се да открие нещо, което да му подскаже какво е настоящото му състояние. Направи гримаса и зърна Люси над рамото си. Извърна се и я погледна изпитателно. — А ти какво правиш тук?

Устните й все още кървяха, а лицето й представляваше карта от драскотини и потъмнели отоци. Тя повдигна една чанта, която изглеждаше обещаващо тежка.

— Нали ми каза да ти донеса тези неща.

— Да. Намери ли ги всичките?

Тя му подаде чантата и Петрович надникна вътре. Намери всичко необходимо: кабели, батерии, електропроводимо лепило, изолирбанд, найлонов плик с мънички цилиндърчета и черната сфера, прорязана със сребристи линии.

— Задобряваш.

— Достатъчно, че да дойда с теб?

— Аз…

Соня изсумтя.

— Когато те срещнах за пръв път, беше неспособен да разговаряш с жена, без да я обидиш. Сега вече си имаш харем.

Петрович рязко се обърна напред, нагласявайки камерата.

— А ти сигурно си нямаш друга работа.

— Не, след като ми каза, че искаш да превърнеш Макензи в сашими.

Зад тях охранителите на Ошикора се качваха в своите коли, затваряха вратите и пускаха фаровете.

— Последен шанс да си тръгнете — каза Петрович.

Никой не прояви желание да помръдне и най-накрая той посочи напред. Колата слезе от тротоара и потегли по пътя. След нея потеглиха другите три вана.

[Сателитът слиза под хоризонта след седем минути.]

— Постарай се. Предполагам чу какво каза Макнийл за Външните.

[Обяснението й отговаря на известните ми факти. Съществуват и други сценарии, които също биха били подходящи, но ако приложа Скалпела на Окам, нейната версия изглежда най-вероятна.]

— Трябва да се чувстваш поласкан. Опитаха се да унищожат цял един град само за да се доберат до теб.

[Действията им са грубо преекспонирани. Възнамеряваш ли да съсипеш репутацията на президента Макензи пред избирателите му?]

— Честно казано, не ми пука за репутацията му сред Реконструкционистите — те сигурно го обожават, защото според тях сме безбожни непросветени чужденци. Ала ще бъда много разочарован, ако след като приключа, са останали повече от пет-шест страни, които все още поддържат дипломатически отношения с тях. Но стига сме говорили за бъдещите забавления. Финсбъри Парк — безопасен ли е?

[Забелязвам няколко струпвания на Външни, най-вече в източната част на Лий Вали, но и из Финсбъри Парк има разпръснати групички. Всички се движат на север и може да се откажат да влизат в сблъсъци с въоръжени колони като тази, която си събрал. Въпреки това препоръчвам да се действа предпазливо.]

— Добре. Сега ми кажи мога ли да й вярвам.

[Остатъкът от живота на тази вселена няма да ми стигне, за да изчисля всички възможни отговори. Или, ако предпочиташ — не, разбира се, че не, и ти самият го знаеш. Но, така или иначе, си тръгнал с нея, защото си длъжен.]

— Гадно е човек да е на мое място.

[При всяка възможност ще помагам. Би трябвало да мога да блокирам въздушното пространство. Как предпочиташ — да бъдат заловени или убити?]

— Трябват ми козове при преговорите. Добре ще е някои от тях да останат живи.

[Смяташ ли да убиеш агентите, които държат съпругата ти?]

— Смятам да помисля по този въпрос, след като тя вече бъде в безопасност.

Петрович бръкна в чантата, която му беше дала Люси, и извади сферата. Тя беше запечатана в опаковка с въздушни мехури и той започна да дърпа и да къса, докато не успя да провре пръста си отдолу.

— Защо поиска да ти донесат това? — попита Соня.

— Защото реших, че може да ми потрябва. — Петрович подаде сферата на Маса. — Подръж така.

Той залепи два кабела към кръглите терминали и ги обви с изолирбанд, за да не могат да се разлепят.

— Различна е, нали? — попита Люси. — Не е същата, която дадоха по новините.

— Само един на милион души би забелязал това. — Той отвори пакета с електронни компоненти и ги изсипа в шепата си. Камерата му не можеше да се фокусира върху мъничките надписи върху тях, затова той ги подаде назад. — Трябва ми нещо с капацитет в диапазона на микрофарадите и най-големия резистор, който успеете да намерите.

Само Валентина можеше да разчете цветовата кодировка. Тя обясни системата на Люси, докато се подсмиваше подигравателно на невежеството на Соня.

— Какво ти е пусковото напрежение?

— Добър въпрос. Около девет волта и половина.

— Около? Ако бъркаш, всички ли ще умрем?

Петрович се намръщи.

— Вероятно.

Соня се наведе напред.

— Наистина ли не знаеш какво ще се случи?

— На теория знам.

Тя се облегна назад.

— Значи нямаш никаква представа.

Той протегна ръка и Валентина пусна в шепата му един резистор и един кондензатор. Вече беше свързала две от жичките им, за да сформира верига.

— Там има стационарно оръдие — каза той. — Ще трябва да го обезвредим по някакъв начин. Не разполагаме с никакви експлозиви и единственото, което ни остава, е експерименталната физика.

— Превземи го — изсумтя Соня. — Превземи го, както правиш с колите.

Маса погледа над сферата, която държеше в ръка, докато лепилото не изсъхна.

— Вече обмислихме този вариант. При оръдието става само ръчно.

— Което означава, че не е толкова умно, но пък е по-бързо. — Петрович взе тубата с лепило и с негова помощ сглоби верига от компонентите. — Ако беше програмирано да стреля през стени, в тази кола сега щеше да има много по-малко хора.

Колата подскочи и той погледна напред. Навсякъде по пътя се въргаляха тела — достатъчно нагъсто, за да наподобяват килим от раздрани дрехи и разкъсана плът.

Външни, служители на Ошикора, цивилни, милиционери на ИВМ — от всички по много. Автомобили, забити във витрините на магазините или във вратите на къщите. Улични стълбове, огънати от сблъсъци, и изгорели развалини.

Колата им почти пълзеше по пътя, а широките гуми се опитваха да намерят сцепление с нестабилната повърхност. Петрович погледна назад и установи, че Валентина е прикрила с длан очите на Люси.

— Много е млада. — На лицето й потрепна мускулче. — А аз съм твърде стара.

Маса се взираше със зяпнала уста през предното стъкло. Когато в един момент изглеждаше, че ще изпусне сферата, Петрович протегна ръка и подложи длан под нея, като в другата си ръка стискаше конструкцията от кабели и кондензатори, а тубата с лепило бе пъхнал между зъбите си.

С приближаването им към Юстън Стейшън нещата се влошаваха все повече и повече.

Накрая Петрович остави сглобената електрическа верига на таблото и извади тубата с лепило от устата си.

— Ядоса ли се вече?

— Какво сме направили? — промълви Маса.

— Когато тази сутрин слънцето изгря, всички тези хора бяха живи. Повечето от тях щяха да са живи и тази вечер, ако не бях решил да отвърна на удара. Така че донякъде вината е и моя. За останалото ще си платят господарите ти. Ще се погрижа за това.

— Когато всичко приключи, какво ще правиш с мен? Мислех си, че мога да ти помогна да построиш новото бъдеще, но това, това… — Гласът й заглъхна и тя бързо избърса бузите си. — Трябва да ме изправиш пред стената заедно с другите и да ни разстреляш.

— Колкото и да е изненадващо, не аз командвам тук. Не знам до каква степен ще се чува думата ми.

Маса погледна към Соня, която издържа погледа й с такава непоколебима враждебност, че американката предпочете да се съсредоточи върху мъртъвците, които те бяха на път да прегазят.

— И все пак смея да твърдя, че ако успеем сега да си върнем Мади, а малко по-късно и Пиф, има някакви шансове за снизходителност. — Петрович й подаде отново сферата. — Сега дръж това неподвижно.

През следващите няколко минути той се съсредоточи върху работата си — лепеше и облепяше шарнири и жици, свърза батериите помежду им и прокара електропроводимо лепило през клемите им.

Пътят постепенно започна да се разчиства и гумите на колата вече можеха да заобикалят препятствията. Когато стигнаха до Каледониън Роуд, Валентина реши, че вече може да свали ръката си.

Люси примигна под силната светлина.

— И без това нямаше да гледам — каза тя.

— Видяното веднъж не може да бъде забравено, малка моя — рече Валентина.

— Не е вярно — вече не си спомням как изглеждаха родителите ми — каза Маса. — Нито мога да си спомня как ЦРУ ме накара да забравя; просто трябва да приема факта, че са го направили.

В страничното огледало се видя, че една от следващите ги коли отбива към тротоара и спира. Шофьорът се подаде през вратата и започна да повръща върху пътя.

— Може би — каза Петрович — трябва да намерим отговорите и на двата въпроса. — Той внимателно свърза двете черни жици, оставяйки двете червени да висят. Дори нарочно уви краищата им с изолирбанд, за да попречи на случайния им контакт.

— Готово ли е? — попита Люси.

— Няма как да проверя електропроводимостта, нито колко енергия има в батериите. Или ще проработи, или не. — Той пъхна останалата част от изолирбанда в гащеризона си.

— И какво трябва да направи?

— Той няма да ти каже — обади се Маса. — На мен не ми каза предишния път.

— Какво да се прави. Някои хора обичаме да се фукаме. — Той нагласи камерата си така, че да гледа назад. — Би трябвало за части от секундата да отвори малка дупка в тъканта на пространство-времето. Всъщност дори за по-малко. Ефектът ще е като от малка експлозия, само че на обратно. Имплозия. Гравитационни вълни. Все едно съм създал безкрайно тежка маса и в същия момент съм я накарал да изчезне.

Жените се спогледаха. Маса се вторачи в купчината жици, която лежеше в скута на Петрович.

— Искаш да създадеш сингуларност. С това.

Той се поколеба за секунда-две.

— Горе-долу.

— Откъде можеш да си сигурен, че няма да изравниш със земята цялата Метрозона?

— Защото в мига на появяването й машината, която я е създала, се унищожава. Мога да ви покажа разработките ми. — Петрович се намръщи и отново обърна камерата напред. — Ти наистина ли си физик, защото говориш така, сякаш много добре разбираш материята.

Тя се замисли за миг.

— Сигурно съм била. Тези знания трябва да са дошли все отнякъде.

— Ако съм объркал нещо, се извинявам предварително. — Той погледна през прозореца. — Почти пристигнахме.

Валентина провери пълнителя на калашника. Той беше все така пълен с патрони, както и последния път, когато го беше проверила.

— Какъв е планът?

— Мога ли да ти кажа, че няма да се получи? — предложи Маса. — Макавей може и да се замисли върху предложението ти, но Ритъм веднага ще откаже. Можеш само да се радваш, че Запасняк не е с тях…

Соня се обади от задната седалка:

— Зашеметихме я с електрошок, а после я вкарахме в кома.

— … защото тя щеше да застреля жена ти, останалите от екипа и накрая себе си, но преди това щеше да подпали сградата.

— Другият. Чехъл. Къде е той? В Епинг Форест?

— Да. Но се намира твърде далеч, за да успее да се намеси.

Петрович изпуфтя с досада.

— Доскоро разполагах с бойни хеликоптери, но ЕОС ги отзова. Жалко.

Стигнаха до Севън Систърс Роуд и колата плавно спря. Останалите три автомобила също спряха, блокирайки улицата. От тях започнаха да излизат облечени в черно мъже, въоръжени с карабини.

Петрович слезе, стиснал устройството под мишница. От мястото си можеше да види входната врата на Чейн.

— Файона, Маса или както там трябва да те наричам. Искам да те използвам.

Тя послушно се приближи до него и двамата се отдалечиха леко встрани от останалите.

— Ще вляза вътре и ще ги убия. Няма да заподозрат нищо и няма да имат време да наранят жена ти.

— Изкушаваш ме — отвърна Петрович. — Но както правилно бе изтъкнато, не бих могъл да ти се доверя изцяло.

— Искаш ли да се свържа с тях?

— Не. Можеш да използваш кодови думи, за които няма и да се досетя, че означават нещо. Просто искам да ми кажеш честоти, метод на кодировка, такива неща. Оттам нататък поемам аз. — Той въздъхна. — Ако ти позволя да предприемеш нещо и Мади умре, ще поискам да превърна цялата ти страна в пустош. Затова е по-добре сам да прецакам нещата.

Костюмът й притежаваше няколко превключвателя от вътрешната страна на китката и тя ги включи. Петрович предполагаше, че ако намерението й е да го убие, сега беше също толкова удобен момент, колкото и всеки друг. Намираше се толкова близо до колегите си — би могла просто да им извика.

Но след всеки натиснат превключвател той виждаше как костюмът й постепенно оживява. Тя имаше подсилена мускулатура и медицински комплект, който можеше да притъпи болката, да вдигне адреналина, да съсири кръвта. Той знаеше за навигационната система, но не и за нощното виждане или разнообразието от скрити оръжия. Костюмът й можеше да поддържа топло или студено, можеше да отбие острието на хладно оръжие, можеше да пусне петдесет хиляди волта през пръстите й.

Петрович проникна в компютъра на костюма и хакна диагностичната програма. Сега се намираше по-близо до нея от собствената й кожа и побърза да вземе онова, от което се нуждаеше. Антената се простираше по дължината на гръбначния й стълб, а късовълновият предавател представляваше незначително петно върху единия от бъбреците й.

— Готов ли си?

— За какво?

— Извинявай — рече Петрович. — Не исках да го казвам на глас.

[Долавя се нещо, което прекосява Ирландско море. В момента е в безмоторен режим, но от време на време коригира курса си. Ще го атакувам в първия удобен момент.]

— Благодаря. Да видим какво ще каже Даниълс.

И тъй като Петрович използваше позивната на Маса, агентът предположи, че го търси тя.

— Какъв е статусът ти? — Гласът му беше неразпознаваем: дигитализиран, механичен и монотонен.

— Добрый вечер, капитан Даниълс. Как поживаешь?

Радиовълните съскаха достатъчно дълго, за да го изнервят.

Най-накрая през тях се чу съвършено ясно една-единствена дума.

— Ти.

— Ела да пообсъдим някои неща — каза Петрович.