Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (62)

Омагьосан, смутен, объркан

— Същото е и в къщата на кмета. Без щети. Край — чу се глас от уоки-токито щом Мат тръгна към Ингрид. Ингрид зъзнеше, протегна китките си към Мат (в едната си ръка държеше пръчицата си), елфите се бяха скупчили зад нея. — Какви ги вършиш? — попита Мат.

— Ами, изпращах децата у дома — каза тя с вдигнати напред ръце.

Чуха се още звуци от уоки-токито и Мат го изключи. Той посочи ръцете й.

— Имах предвид това с китките?

— Няма ли да ме арестуваш? — попита тя, докато той се наведе към зейналата врата.

Той поклати глава.

— Защо? Нещо нередно ли си сторила?

— Не си ли за това тук? Да ги отведеш? — каза тя и внимателно пусна ръцете си надолу.

Той й отговори с въпрос.

— Какъв е този шум? — попита. — Звучи като песен на птица.

От вратата се усещаше топъл полъх, но Ингрид още мръзнеше. Елфите продължаваха да усещат неспокойствието й.

Мат ги подмина и отиде към отворената врата в пода. Коленичи, стискайки двете страни на вратата и надникна. Ингрид забеляза силните му ръце.

— Какво е това? — попита той и погледна отново към Ингрид. — Изумително е.

— Оттук са дошли бездомните деца… елфите. Това е портал за техния свят — каза тя, осъзнавайки, че няма какво друго да направи, освен да говори истината. Или щеше да й повярва, или щеше да си живее със заблудата, че магии не съществуват. Огледа лицето му, видя как се мръщи, но веднага се успокои.

— Хм — каза Мат — как се казва?

— Алфхайм, елфите са алфари… елфи — отвърна му тя.

— Е, ще трябва да ги върнем у дома им, нали така? — попита той.

— Не си ли тук, за да ги арестуваш?

— Защо да го правя?

— Но аз мислех…

Той поклати глава.

— Не исках да повярвам в онова, което беше пред очите ми. Знаех, че има нещо различно в теб… и съжалявам, че бях такъв тесногръд идиот — въздъхна той. — Беше ми трудно да приема, че си вещица. Беше против всичко, в което съм вярвал до сега. Но сега зная другата истина. Не разбирам всичко, но ти вярвам и ти се доверявам. Вярвам, че ти си магия.

— Не си идиот — каза Ингрид и усмивка започна да озарява лицето й.

Той се изправи на крака с един скок от опора, без да падне вътре. Не знаеше, че е толкова атлетичен.

— Аз съм… бих бил… ако те оставя — каза той и я погледна дълбоко в очите. — Прощаваш ли ми?

— Винаги — отвърна Ингрид с искрящи очи.

— Значи си вещица, а? — попита той.

Тя кимна.

— Това е едно от много имена. Казвам се Ерда и също съм от друго място. Но за разлика от елфите, аз не мога да се прибера обратно.

— Аз и не искам. Трябва да останеш тук, с мен — каза Мат. Приближи се, за да я целуне, но рязко беше прекъснат от силното кашляне на Свен, Ирдик си издуха носа, Вал го настъпи, а Келда и Ниф започнаха да пляскат и да се кикотят.

— О — каза Келда. — Те са влюбени!

— Ами те? — засмя се Ингрид.

Той се обърна към групичката.

— По-добре е да тръгват, преди да дойдат полицията и пожарната. Исках да дойда пръв и да те предупредя. До минути това място ще се напълни с органи на реда.

— Ще се измъкнем ли? — попита Ирдик.

— Не си насилвай късмета! — предупреди го Келда.

Мат не им обръщаше внимание.

— Трябва да знаеш и нещо друго. Маги е моята дъщеря… номерът на листчето — каза Мат, говорейки бързо. — Стаята, в която не исках да влизаш у дома… нейната е.

Ингрид кимна.

— Гаджето ми от гимназията забременя и задържа бебето. Не съм очаквал и друго, наистина. И никога не ме е било срам от нея. Просто се притеснявах какво ще си помислиш или че няма да искаш да излизаш с мен, щом имам дете. Беше глупаво от моя страна. Зная. Виждам я на всеки две седмици веднъж и пътувам, за да мога да я виждам.

— Искам да се запозная с нея — Ингрид се усмихна и взе ръката му. — Надявам се да ме хареса.

Мат се усмихна.

— Какво стана с крадците? Заловихте ли някого? — попита Ингрид.

Той се почеса по главата.

— Работата е там, че всички неща са върнати мистериозно по местата им — каза той. — Хората не спират да звънят в управлението, за да ни информират, че са намерили бижутата си или че картините им са по стените. Току-що ми съобщиха, че колекцията на кмета е непокътната.

— Нашият подарък за теб! — каза Келда и побутна Ингрид.

— Върнахме всичко! Просто ги бяхме взели назаем, за да украсим тавана — обясни Ирдик.

Ниф се облегна на Ингрид от другата й страна.

— Дано не си ни много ядосана.

Ингрид сложи ръце на кръста си и погледна елфите строго. Подозираше, че не се бяха отказали от навиците си.

— Много съм разочарована от вас — каза тя. — Но се радвам, че сте върнали всичко.

В далечината се чуха сирени. Полицията идваше.

— Трябва да тръгваме — каза Мат.

— Да — кимна Ингрид и я обзе тъга. Пакостници или не, тя беше привързана към елфите. Прегърна ги за сбогом един по един.

— Налага ли се? — попита Келда жално.

— Искаме да останем — каза Ниф.

— Е… — Ингрид ги погледна. Осъзна, че няма причина да ги изпраща у дома, все пак можеха да помогнат за изчистването на името на Фреди и на Килиан пред Валкириите. Освен това елфите трябваше да разкрият кой ги беше накарал да откраднат тризъбеца на Фреди и кой стоеше зад престъплението от самото начало.

— Йухуу! Можем да останем! — каза Свен.

— Тук или там — ще трябва да тръгваме — предупреди ги Мат. Конвоят идваше към мотела: две пожарни коли, 6 полицейски коли и линейка пристигнаха на паркинга. И всеки момент щяха да нахлуят в стаята.

На вратата се почука силно.

— Отворете! Полиция!

Елфите се свиха. Мат се намръщи и извади пистолета си от кобура. Кимна на Ингрид.

— Изведи ги през задния прозорец. Аз ще се погрижа за това.

В този момент тя почувства прилив на обич към него. Знаеше, че би направил всичко за нея и би защитил не само нея, но и приятелите й.

— Не, не е нужно — тя взе пръчицата си и я размаха над елфите, счупената врата и в банята.

Вратата се отвори с трясък, но когато полицаите влязоха, завариха единствено влюбената двойка до прозореца, заобиколена от пет подскачащи жаби.