Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (50)

Глава четирийсет и седма
Дяволска жена

Полумесецът висеше в небето, тънък като нокът. Нощта беше безоблачна, осветена от звездите. Фрея гледаше от прозореца в кабинета на Джоана — мастиления океан, отраженията на луната и звездите, които потрепваха по водата. Джоана седна на бюрото си, Фрея — на кушетката, а Норман — на креслото до книгите. Той беше в ролята на буфер. Имаше нужда от него, празниците наближаваха идваше Коледа, но никой нямаше настроение за празненства.

Джоана постоянно се извиняваше на Фрея за обвиненията си към Килиан. Обясни, че завръщането на Фреди я е заслепило, но сега разбирала грешката си.

— Съжалявам за Килиан. Бях много притеснена за Фреди, а сега пък го задушавам и моето мило момче ме отблъсква — въздъхна Джоана.

Фрея слушаше внимателно и измърмори:

— Мамо, осъзнаваш ли, че отново сведе разговора до Фреди?

— О, съжалявам! — Джоана погледна към Норман за съдействие.

— Добре — каза Норман. — Това го разяснихме. Майка ти много, много съжалява, така че да продължаваме напред. Предстои ни проблем с Валкириите и нямаме много време, за да го предотвратим. — И той прокара пръст по една от книгите на Джоана. Норман не беше конфликтен. Просто не му допадаше неговите дами да се нападат една друга.

— Да — каза Джоана. — Искам да ти се реванширам, Фрея, и мисля, че имам решение. Трябва да погледнем от друг ъгъл.

— Как така? — Фрея кръстоса крака, поигра си с конец, излязъл от шева на черните й дънки, след което подръпна ботушите си.

Норман плесна с ръце, за да отбележи, че той ще продължи разговора.

— Майка ти мисли, че духът, който се опитва да се свърже с нея, се опитва да ни помогне. Валкириите вярват, че съществуват няколко вида духове. Опитахме се да разберем този от кои е. Сведохме възможностите до две. Едната е vordr (вордер) — духът пазач.

Баща й беше превключил на преподавателски режим, а Фрея обичаше да го наблюдава как работи и как съумява да направи всяка тема привлекателна за по-младите.

Той стана от креслото и протегна ръка към библиотеката.

— Думата „призрак“ произлиза от „вордер“, а „пазя“ и „пазач“ са нейни сродни думи — усмихна й се той.

Фрея намираше баща си за хубавец, сребристата му коса падаше върху тъмните рамки на очилата му. Ингрид беше наследила елегантността си от него, както и меките си розови устни и високото, слабо тяло.

— Както и да е… — продължи Норман. — Вордер е като куче пазач, ангел пазител, ако ползваме християнската терминология; той бди над смъртния от раждането му, до последния му час. Ако се прикрепи към някой бог, той бди над него през всичките му животи.

Норман продължи да обяснява и за fylgja (филгюр), названието му на старонорвежки означаваше „някой, който те придружава“. Но този тип се появявал от време на време, обясни той.

Видът филгюр били зловещи. Понякога се появявали като знак за смърт. Появели ли се в образ на жена, като този призрак, обикновено предупреждавали човек и близките му, че са застрашени.

— Това, което казвам е, че Джоана мисли, че духът е от втория тип. Тя иска да ни каже нещо, да ни предупреди за нещо и изпраща духа си, за да го направи.

Фрея се изправи и отиде до прозореца, нарисува ръката си на запотения прозорец, след което изписа буквата „ф“ сякаш беше тийнейджърка.

— И какво трябва да направя аз за това — обърна се тя към баща си.

Джоана се приближи към дъщеря си и застана зад нея. Сложи ръце на раменете й и Фрея потрепна при докосването й. Искаше да й прости. Все още беше ядосана, но нямаше полза да продължава. Майка й се беше извинила и искаше да помогне на Килиан. Трябваше да работят сплотени и ако родителите й мислеха, че знаят как да разрешат случая, то тя бе склонна да направи каквото е нужно. Вярваше в техните опит и знания. Джоана стисна раменете на дъщеря си.

— Някой трябва да се върне назад и да намери тази вещица, преди да бъде обесена. Тя ще ни насочи към правилните време и място, ще ни помогне, а може би и ние ще успеем да й помогнем. Твърде стара съм за това пътуване. Опитах, но порталът не се отваря за мен. Изискват се младост и жизненост, които не съм сигурна, че притежавам.

Фрея се обърна към майка си с влажни очи. Може би, защото се беше напрягала да се взира в острова. Килиан беше там и тя искаше да е до него.

— Ще направя всичко, за да помогна на Килиан. Ако смятате, че трябва да действаме по този начин, съгласна съм — каза тя. — Ще го направя.

— Добре, добре! — каза Джоана. — Трябва да се подготвим сериозно, за да го направим както трябва. Трябва да си добре информирана, ще трябва да облечеш и други дрехи. — Изражението на Джоана се промени. — Ще те облечем като примерна пуританка, с шапка и всичко останало. Така че всичко е подготвено.

Фрея се намръщи. Тези дрехи й носеха ужасни спомени, а и беше любителка на модерните облекла. Е, имаше едно наум за ликрата.

— Ще направим церемонията на плажа. Вечерта е подходяща за това. Нали така, Норм? — каза Джоана на мъжа си, който все още стоеше до библиотеката. Той сериозно кимна на жена си.

Вълните бяха бурни и шумно се разбиваха в брега. Вятърът развяваше голямата яка на блузата й, която беше твърде стегната около врата й. Джоана беше завързала около кръста на дъщеря си шал и беше пришила към полата й кесийка със златни монети. В очертания на пясъка кръг Фрея притискаше тежката тъмна пола към краката си, докато с едната си ръка държеше руните, оставени от духа на гробното място. За да подейства церемонията, се искаше Фрея да докосва нещо, докосвано преди от духа.

— Погледни нагоре, скъпа! — извика Норман. — Трябва да е сравнително безболезнено.

— Късмет! — извика Джоана… Обичам те, миличка!

Фрея погледна нагоре към пронизаната от звезди тъмнина. Нещо от другата страна си пробиваше път, огромна маса, която се спускаше към нея, увисвайки на среднощното синьо небе. Вятърът започна да се завихря около нея, сякаш беше в окото на торнадо, центробежна сила, която вдигаше пясък и я удряше с него през лицето. Приведе се и прикри главата си с ръце.

— Безболезнено, ама друг път! — успя да измърмори все пак. Думите бяха изсмукани от вътрешността на гърлото й като с прахосмукачка. Почувства, че всяка част от нея се разглобява и се отделят една от друга. Болеше я не само физически. Усещаше изтощителна емоционална болка, сякаш губеше някой любим, сякаш умираше.

Фрея се събуди от дълбок, безпаметен сън. Цялото тяло я болеше. Нещо мокро допираше лицето й. Почувства силна топлина, слънцето огряваше гърба й. Усети аромата на океана. Лежеше на нещо неравно и твърдо. Какви бяха тези звуци? Чу блеене. Отново усети влага по лицето си. Отвори очи. Черно куче я облизваше и махаше с опашка. Сложи ръка пред лицето си, за да скрие слънцето. Лежеше върху скала, около нея се люлееха високи треви, навсякъде имаше овце. Беше обградена от тях, докато пасяха трева. Видя руните разпилени по камъка и бързо ги събра.

— Рагбоун! — извика детски глас.

Фрея се изправи на крака, изтупа пясъка от полата си и оправи шапката си. Развърза шала от кръста си и го сложи около раменете. Зарадва се, когато усети скритите монети под колана на полата си. Кучето я гледаше, килнало глава. Момчето, около единайсет годишно овчарче, се приближи до нея с тоягата си.

— Добрутро! — извика той и кучето му изтича до него.

— Добрутро! — отвърна Фрея с усмивка. Огледа се. Беше на края на поле, съвсем в началото на плажната ивица. Погледна към морето. Видя остров. Не можеше да каже дали има къщи на него, нямаше го имението, по линията на брега беше със същата остра форма, като дълъг пясъчен пръст, сочещ към Лонг Айлънд. Погледна към сушата. Къщата на Джоана я нямаше. На нейно място имаше дървета и бурени, а в далечината изникнаха обикновени големи и зловещи дървени къщи.

Момчето стоеше на няколко крачки от Фрея и я зяпаше.

— Госпойце, вий откъде сте? — попита той. — Не съм ви мяркал наоколо.

— Аз съм от друго село. — Фрея вяло посочи брега. — Разхождах се по плажа и реших да си почина. Горкичката аз, сигурно съм заспала! Ти от кое село си?

— Ъм, аз съм от Феърстоун — каза той, разучавайки Фрея, която отново гледаше към острова. — Била ли сте на остров Уайт? Много ми се ще да отида там някой ден. Един богаташ си живурка там, господин Лион Гарднър. Там има много за бачкане. Купи острова преди година.

Бинго. Годината беше 1640. Лион Гарднър и жена му са купили острова през 1639 г., когато се преместили там. Джоана й беше казала това. Беше горещо, вероятно август. Дрехите бяха адски неудобни и от тях я сърбеше. Разхлаби шала върху раменете си и се усмихна на момчето.

— Какво се случва тези дни във Феърстоун?

Момчето я погледна болезнено.

— Хм, господин Бидинг доста ме бие, ако не си върша работа добре. Гуди Бидинг може да бъде и добра, когато ме пляска. Дъщеря им е сръчна, добре сплита и преждата, и интригите. Може би…

Фрея разбра, че момчето е от приказливите и го прекъсна.

— Във Феърстоун има ли съдилище?

Момчето потръпна и погледна надолу. Фрея се приближи към него и постави ръка на брадичката му, повдигна я нежно и наум изрече заклинание.

Той въздъхна.

— Има съд, в който гледат размерите на имотите и кражбите на животни. И…

— И?

— Хм, Сали Смитърстоун обвини Гуди Ан Баркли, че е вещица и че е на страната на… — той се поколеба.

— На дявола?

Момчето пребледня, погледна към мръсните си боси крака.

— Да — той я погледна. — Сали казва, че Гуди Ан й се явила като призрак и искала да я омагьоса. Много от жените във Феърстоун не харесват Ан. Тя е хубавка, французойка, която се омъжи за англичанин — господин Баркли. Дори я наричат блудница.

Фрея беше благодарна, че е попаднала на такова бъбриво момче. Той продължи.

— Тази Ан винаги е била добра с мен. Някой казват, че Сали искала да се омъжи за господин Баркли. Ан може и да е вещица, но не е блудница. Не се призна за виновна във вещерство и утре по залез ще я бесят на дъба на хълма. Казват, че била белязана.

— Къде е Ан сега? — попита Фрея с твърде силен глас. Сложи юмрука си в устата и го захапа. Момчето посочи запад.

— Тя е в килия някъде там. Оковали са я във вериги.

Фрея моментално тръгна през полето в посочената от момчето посока. Трябваше постоянно да вдига тежката си пола, за да може да върви.

— Познавате ли Ан, госпойце? — извика след нея момчето.

Фрея погледна през рамо, но не му отговори. Залиташе при всяка стъпка и бавно си проправяше път през блеещите овце.