Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (23)

Елегантен мъж

Тя изглеждаше като видение на плажа: висока, с дълга златистокафява коса, чувствена богиня, очертана от слънцето. Стегна палтото около извивките си и от далеч Фреди забеляза заформящата се усмивка по устните й, щом го видя. Той я усети в момента, в който тя беше стъпила на пясъка, преди още да я види от върха на дюната, където я чакаше.

Той се изправи и помаха, след това бързо слезе бос надолу и приближи към нея. Хили Лиман. Не беше точно любов от пръв поглед, Фреди Бошан вече си беше паднал по нея заради епистоларното ухажване. За него Хили се беше материализирала чрез лаптопа му — жизнеността й, топлината й и малките й странности (как изсмуква водата от четката си за зъби или как издава звуци като от делфин, когато я сърби гърлото) — би я познал навсякъде. Неговата богиня.

Спряха на няколко крачки един от друг, очите му разучаваха чертите на лицето й, квадратната й челюст, високите скули, бенката под окото, дългите и тъмни мигли, бадемовидните очи, които го гледаха непоколебимо.

Фреди си пое дълбоко въздух.

— Точно такава си те представях — каза той.

— Така ли? Откъде разбра? — засмя се тя.

— Какво ще кажеш да се прегърнем? — попита той.

Тя кимна. Той пристъпи колебливо към нея, тя също направи една уверена крачка напред. Прегърна я, издиша с пълни гърди и освободи всичко, което се беше се натрупало в него до този момент.

Хили беше истинска и той знаеше, че я обича и желае.

Тя погледна към лицето му.

— Радвам се, че съм тук — каза тя. — Радвам се, че най-сетне те прегърнах.

Пуснаха се и отстъпиха един от друг.

— Аз също — каза той.

— Не мога да остана дълго. Отне ми време да стигна дотук от училище, родителите ми ме очакват в къщата в града през уикенда.

Той беше съкрушен, сякаш нещо щеше да бъде откъснато от кожата му, щом Хили си тръгне. Но се усмихна и тя му отвърна.

— Исках да те видя, за да се уверя, че е реално. Никога няма сигурност с тези неща — каза тя. — Въображението може да те изиграе.

Над главите им изкряска чайка.

— И…? — попита той.

— Истинско е — каза тя.

— Зная — той погледна към „ъки стар“, вдигна ръка, за да посочи по диагонал плажния мотел, с неговите счупени неонови светлини, отчасти скрит от дюните и тръстиките. — Моят дворец — заяви той.

Хили се обърна в тази посока, след това погледна отново към Фреди и двамата се засмяха.

— Слушай, ако ще бъдем заедно, трябва да се запознаеш със семейството ми — каза нервно Хили. Челото й се набръчка и цялото й изражение се помрачи. — Баща ми е строг. Старомоден. Предполагам аз съм същата.

— Всичко, което поискаш — отговори Фреди. Още от самото начало знаеше, че Хили няма да отиде с него в мотелската му стая за сексуални упражнения. Не го и очакваше.

Когато се отнасяше до Хили, той искаше да е внимателен. Фрея го беше предупредила за това момиче и че напоследък той сякаш не е на себе си. Но на Фреди не му пукаше. Тя искаше да го запознае с баща си. Той можеше да го направи. Срещи. Странна концепция! Това означава ли само целувки? Готов бе на всичко за Хили, дори това да означаваше да излезе от скривалището си, за да се срещне с баща й, само и само да има възможността да я гледа по-дълго време.

— Можеш ли да дойдеш на вечеря утре вечер? — попита тя.

— Разбира се! — каза Фреди развълнуван, че толкова скоро ще я види отново.

— Ще ти пратя по имейл подробности — каза тя. — Наистина те харесвам, Фреди.

Той искаше да й отговори с „Обичам те, Хили!“, но вместо това кимна.

— Както казах, аз също.

За пътуването до Ню Йорк за срещата с Лиманови Бъстър се превърна в черно порше кабриолет, модел, който Фреди беше харесал онлайн. В статиите го описваха като „движеща се магия“ и Фреди щеше да провери дали това е така. Засега беше великолепна, сякаш колата беше продължение на тялото му, отговаряше на най-лекото докосване на педала за газта или спирачката, след което противодействаше на гравитацията и политаше към небесата. Стигнаха над Манхатън, където светлините блещукаха като скъпоценни камъни в мрака, приземиха се в Сентрал Парк до Езерото с костенурките, където се разхвърча кал, тъй като с приземяването започна да боксува. Бъстър, вече възвърнал предишната си форма, душеше около падналите листа, докато Фреди се върне.

Фреди не хареса града. Автобусите и такситата хвърляха отровни газове и едва не го прегазиха, докато вървеше към лъскавата сграда на Централ Парк Уест, облечен подобаващо за случая — сивия костюм и вратовръзката от „сериозната“ му профилна снимка. Проблемът с магическите дрехи беше, че бяха с кратък срок на годност — един час и един вид — имаше същото затруднение като Пепеляшка. Надяваше се да си тръгне от там, преди костюмът и вратовръзката на точки да се превърнат в тениска, скъсани дънки и черни кецове.

Не че искаше да оставя Хили, която в случая изглеждаше прекрасно — с вдигната коса и с няколко кичура, свободно падащи около страните й, както и с деликатна огърлица от сребърни перли около врата й. Но след пристигането му в този апартамент цялото събитие се превърна в малко особено дори за Фреди, който беше виждал много странни неща и светове през хилядите години. За момент думата „напоркам“, която беше научил от телевизията в мотелската стая, му дойде наум. Всъщност, много от правилата за благоприличие и морал в двайсет и първи век беше научил от кабелната телевизия. Майката на Хили, Холис, седеше в края на масата и беше напоркана още преди да започне вечерята. Хенри Лиман, строгият баща на Хили, седеше в другия край на масата — побеляваща коса, тънки черни мустаци, остри и хитри черти — няколко пъти подчерта пред Фреди, че е бил президент и изпълнителен директор на изключително успешна яхтена компания. Не спираше да се заяжда с Фреди, откакто бяха седнали да вечерят, да го пита за портфолиото му и да говори с думи като „дялове“, „хедж фондове“ и производни, които не му говореха нищо. А и какво общо имаше с яхтите?

Междувременно, двете по-големи сестри на Хили зяпаха Фреди. Средната, Касандра, бледа, тъмноока дропла с тънка шия и кокалести ръце, изсвири еднообразна пиеса на пианото преди вечерята. Дори Хенри отбеляза:

— Би ли изсвирила нещо по-мелодично следващия път, лебедче?

Герт, голямата сестра, изглеждаше като Герт: надарена, сламено руса с големи, снежнобели зъби. Беше успяла да придърпа целия хляб, докато не сваляше погледа си от Фреди.

Навън беше тъмно, можеха да се видят върховете на дърветата в Централ Парк от терасата, а зад тях блясъкът на града над покривите. Върху бялата покривка на масата имаше букети от райски птици, зелени орхидеи, бели лилии и зелени листа; сребърен свещник с трептящи върху него свещи; бял китайски порцелан и малко червено знаменце със звезда в средата и светлосиня бродерия (Герт го информира, че е от Титаните, макар той да не разбра дали е саркастична или се фука); и около тон сребърни блестящи прибори. На изключително дългата маса имаше много място между шестима им. Бяха в огромна стая с една червена стена и лъскав под от черно дърво; цветовете бяха привични за заседателна зала от определен стряскащ период в Германия. Личният им готвач поднесе предястието: патешко, приготвено полусурово, върху зеленчуци с ананас, мандарини и личи.

Преди да седнат да се хранят, Фреди слезе на долния етаж, за да ползва тоалетната и чу странни звуци отвътре. Повръщане? Чу се водата от казанчето и майката на Хили, Холис, висока, слаба жена, излезе, оправяйки полата си; усмихна се на Фреди и му подаде телефона си. Той опита да й го върне, но тя не го пожела и известно време конфузно си го подмятаха напред-назад. Фреди се примири и влезе с него в тоалетната. Вгледа се в екрана на апарата. Имаше съобщение до него:

„Фреди, очарователен си. Не се оставяй този мъж да те тормози! Ще те пречупи. На твоя страна съм. Доколкото зная, Хили е твоя. Не искам тя да направи същите грешки като мен. Моля те, изтрий съобщението, когато го прочетеш, и върни телефона. Целувки, Холис.“

Фреди реши дискретно да остави телефона на бюфета в дневната, докато родителите на Хили пиеха коктейлите си. Холис пиеше своя ентусиазирано и значително по-бързо от Хенри, той и Хили отпиваха „Шърли Темпъл“, като десетгодишни, седнали на противоположните страни на дълъг диван, докато Касандра дрънкаше оглушително на пияното, а Герт се стараеш да прикрие смеха си и от време на време изгрухтяваше.

На трапезната маса мъжът се заяждаше с Фреди и най-странното беше, че Холис, олюлявайки се насам-натам, наблюдаваше съпругът си с одобрителна усмивка, която изглеждаше съвсем естествено, макар и напоркана.

— В кой университет си, Фреди? Хили е в Йейл, присъедини се към най-капризната общност — каза той гордо. — А ти?

— Не мисля, че биха ме приели, в която и да е общност — отвърна Фреди с усмивка, но в замяна получи намръщена физиономия.

Герт се прозя шумно. Касандра, към която се обръщаха с „лебедче“, избухна в истеричен смях, след което притихна и се намръщи. Готвачът влезе, за да вземе чиниите от предястието, прибра и тази на Фреди, макар той да беше боднал само малко от салатата, и се върна с основното ястие.

— Господин Лиман, тоест, Хенри — бащата на Хили държеше да бъде наричан Хенри, единствен акт на благоволение до този момент. — Реших да си дам време, преди да вляза в колеж. — Не беше лъжа. Вероятно Фреди би влязъл в колеж само за да получи одобрението му и да бъде с Хили. Ще помисли. Едва ли е много трудно.

Хенри се изкашля, но Фреди разбра, че не беше, за да прочисти гърлото си, а за да обяви неодобрението си.

— Значи си си дал време, за да живееш в мотел, в търсене на себе си преди академичното предизвикателство? А семейството ти? Те подкрепят ли те?

Фреди кимна.

Бащата на Хили силно се намръщи, очевидно разочарован, че семейството на Фреди не го е грижа, че той е мързелив. Фреди се опита да спечели малко червени точки.

— Всъщност баща ми е професор и винаги е казвал, че трябва да проучим различни възможности, преди да се спрем на една. Привърженик е на идеята за една година почивка. А мама е… свободен дух. — Фреди не знаеше дали баща му се чувства така, но поне беше откровен за майка си. Джоана беше много неща, но също и свободен дух.

Хенри продължи с разпита.

— Мислил ли си за стаж междувременно? Стажуването е от полза, нали Хили?

— Да, тате. Беше ми приятен този във „Лог“ миналата…

— Е? — прекъсна я Хенри, вторачен изпитателно във Фреди.

— Не съм обмислял стажуване… но… — отговори той смутено в търсене на правилните думи.

— Пълен нехранимайко, с други думи — промърмори под носа си господин Лиман и започна да реже огромния агнешки джолан в чинията пред него.

— Хм — каза Холис, кимайки, сякаш внимателно обмисляше какво говореше съпругът й. Явно едва разбираше какво се случва, сякаш не беше на масата.

Герт отново се изсмя, на което никой не обърна внимание, а Касандра се унасяше, докато вилицата й стоеше на ръба на чинията.

Гордостта на Фреди беше засегната. Погледна към Хили за помощ, но тя просто го гледаше с паника в очите. Макар че Фреди нямаше човешко богатство, той беше бог, богът на морето и слънцето, способен да накара цветята да цъфтят, да превърне сухите земи в плодородни, оазиси да се появят в пустините. Той създаваше красотата по света. Изграждайки своята защита в главата си, Фреди забеляза, че костюмът, с който беше облечен, започваше да изчезва и това го изнерви допълнително. Трябваше да приключва. Разбираше от любов, емоции и страст и нямаше да позволи на бащата на Хили да твърди друго.

— Господин Лиман, Хенри, зная, че нямам работа и не съм перспективен. Може да ви изглеждам беден, тъй като живея в мотел. Но истината е, че съм влюбен в дъщеря ви и зная само… че я обичам. — Хили му се усмихна и кимна окуражаващо. — Да, обичам, Хили. — Фреди се изправи. — И съм склонен да направя, каквото е нужно, каквото искате от мен, за да се оженя за нея!

Привлече вниманието на всички на масата, гледаха Фреди с отворени усти. Дори заспалият „лебед“ се разбуди, а госпожа Лиман изтрезня.

— Скъпо момче — каза Хенри. — Да не си се преоблякъл докато не сме гледали. Не беше ли облечен с костюм преди малко? Сив…?

Фреди погледна надолу и за свой ужас видя, че официалните дрехи бяха изчезнали и сега стоеше облечен с тениска, разпрани дънки и износени кецове.

Господин Лиман започна силно да се смее, толкова високо и ужасяващо, сякаш стените и масата се клатеха. Когато се овладя, каза:

— Обичам добрите фокуси. Отлично, Фреди! Много оригинален начин да поискаш ръката на дъщеря ми. Но ще трябва да се доказваш тепърва — истинска перспективна работа, макар че действително ме хвана неподготвен. Винаги съм имал слабост към магиите — изкиска се, клатейки глава, докато наблюдаваше Фреди с озадачен поглед.

След това всички на масата започнаха да ръкопляскат доволни, макар Фреди да не се поклони. Вместо това седна на стола си нацупен.