Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (41)

Танцувай, докато не капнеш

Фрея събираше коса от гребена на Килиан в банята в каютата на „Дракон“. По-рано се беше отбила през оранжерията, за да събере корените и билките, които според Жан щяха да са й нужни за ритуала. Беше ги сложила в малки надупчени торбички заедно с една жива цикада, която приличаше на огромна муха с големите си очи и която започна да свири. Точно така, трябваше й мъжка, защото само мъжките свиреха. Жан беше ясен и за това.

За ритуала беше нужна и капка от естествения аромат на Килиан — възхитителен и опияняващ, който познаваше така добре. Само че не знаеше как да го вземе. Носеше малко стъклено шишенце, което беше оставила на мивката. „Бъди креативна“ й беше казал Жан. „Нали в това е магията?“

— Фрея? — Килиан изненадващо беше зад нея. — Чу ли това?

Бързо прибра всичко и се обърна към него. За щастие цикадата беше спряла да свири.

— Да съм чула кое? — попита тя и плъзна шишенцето в чантата си, докато се правеше на невинна. — Търся аспирина — излъга тя.

— Вещица с главоболие! — засмя се той — Отново ставаш потайна, а знаем, че това не е хубаво. — Отметна косата от лицето й и я целуна нежно. Откакто чакаха Валкириите да ги връхлетят, не можеха да се наситят един на друг, сякаш всяка нощ им беше последна. Но сега Фрея беше заета да намери начин да ги отклони.

— Хей, ти — усмихна се тя, докато телата им се притискаха едно в друго.

— Хей, мила — прошепна той, придърпа я по-близо до себе си и я опипа отзад.

Тя сложи чантата си на мивката и забрави за задълженията си. Когато постави ръце на слабините му, разбра, че той вече беше възбуден. Тръпката беше същата, както и при първия им път.

Устните на Килиан се отделиха от нейните и той я погледна въпросително.

— Ще ми кажеш ли истината?

— Работя върху нещо — каза тя между целувките.

— Мога ли да ти помогна?

— Когато му дойде времето — пошегува се тя, разкопча го, докато той сваляше колана и дънките й. — Точно сега можеш да ми помогнеш с нещо друго. — Щеше да получи нужната й капка с негов аромат много по-скоро, отколкото предполагаше.

— С удоволствие — прошепна той и изпъшка, когато я наведе над мивката и я облада с едно движение.

Фрея затвори очи и изстена, държейки се за плота. Килиан я навеждаше, ръцете му бяха върху нейните, а силата на движенията му буквално я вдигаха от пода.

Всичко беше в името на събирането на съставките за отварата й, но това не значеше, че работата не може да е забавна.

— Добре, Фреди, този път наистина си тръгвам. Това е! Аз приключих! — каза Фрея, чувствайки се замаяна. Може би заради тясната стая. Или в бързината да събере всички съставки беше забравила да яде? Само преди няколко часа остави Килиан на лодката. Всички елементи за магията бяха в нея, но започваше да се паникьосва. Не беше сигурна, че ще се справи, ако беше толкова опасна, колкото твърдеше Жан. А ако не се справеше, тя и Килиан никога нямаше да разберат истината. Фрея беше раздразнена и се отби в мотела, за да се срещне с източника на объркването си.

Седна на ъгъла на леглото, за да се успокои.

— Писва ми, Фред. Не ме слушаш, а очакваш от мен да се грижа за всяка твоя прищявка, да ти нося храна, да ти осигурявам топли одеяла.

Фреди я гледаше унило, главата му беше клюмнала.

— Не съм искал да съм муфта — каза той като малко момче. — Ако можех да си тръгна, бих. А и Хили ми липсва. Няма да се видим, докато баща й не ни даде одобрение, а той няма да го даде, докато не му свърша една работа. Но не ми казва нито каква е, нито как да я свърша.

— Стига с този глупав флирт! Тя е просто момиче, с което си се срещнал в нета! Има стотици, дори хиляди такива. Забрави я, ако ти създава проблем. Мисля, че си депресиран. Трябва да бъдеш по-активен. Да се затваряш тук не ти помага. Дегизирай се, превърни се в нещо… не знам… защо не отидеш при мама и не си отдъхнеш. Там има хладилник. Нещо, което не присъства в гнусните мотелски стаи.

— Не е нужно да си зла — каза Фреди.

— Просто казвам. Утре мама и Ингрид ще излизат. Няма да има никой и вечерта. Отбий се и си вземи, каквото ти е нужно. Ще оставя задната врата отворена. Може да влезеш оттам — каза тя, с надеждата, че той не е наясно с празничните дни и традициите. Имаше нещо наум.

Фреди изглеждаше тъжен.

— Добре, Фрея. Не знаех, че ти е толкова неудобно да ми помагаш.

— Не ми е, Фреди. Разбира се, че не. Но заминавам и се тревожа, че ще си гладен и самотен.

— Не съм самотен. Имам Хили — каза той.

— Вярно — тя си взе чантата — Помни да наминеш утре — каза тя. Още преди Фреди да стане от креслото си, тя вече беше навън и изкарваше колата си от паркинга.