Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (38)

Зависимости

Крайпътната закусвалня извън Норт Хемптън беше класическа, продълговата, в стилистиката на 50-те години, с черно-бели плочки, червени сепарета, въртящи столове на бара, щори на прозорците, чийзкейк с неестествено червени ягоди, поставен в стъклен поднос. Естествено, или клиширане, се казваше „Закусвалня“, ярко обозначена от огромния неонов знак пред фасадата.

Беше изпълнена с обичайните за такива места хора, често в особени етапи от житейските си пътища: тийнейджъри след купони или абитуриентски вечери, двойки на меден месец, вдовици, семейства с крещящи деца, камионаджии, първокурсници тежкари с вдигнати яки на ризите, жени с изкуствени нокти и прическа тип Лиз Тейлър (от късния й период), или всеки, който, независимо от часа копнееше за палачинки, напоени с топъл кленов сироп.

Жан-Батист седеше на едно от задните сепарета, облечен с идеален ръчно ушит костюм. От джоба му се показваше червена копринена кърпичка, а кашмиреното му палто беше преметнато през облегалката. Носеше очила, макар че навън беше тъмно. Фрея го забеляза веднага — трудно беше да го пропуснеш — и се мушна в сепарето.

— Изглеждаш добре, Фрея — каза той с кадифен баритон и с намек за южняшка мелодия.

Гледаше я през тъмните си „Рей Бан“ и й се усмихна леко иронично. Едното ъгълче на устните му, което обикновено беше леко надолу, се повдигна много бавно и изразените бръчки встрани от устата му станаха по-дълбоки, показвайки удоволствие, че я вижда.

— Ти също, Жан — гледаше мълчаливо красивото му лице, прошарените мустак и козя брадичка, перфектно гладката му глава и кехлибарената му кожа. Жан-Батист Месоние навеждаше мисълта на думи като елегантен и производните й: секси, галантен, интелигентен и така нататък.

— Гладна ли си? — попита той.

— Да, бих хапнала докато си говорим. Излизам от дълга смяна — обясни тя.

Жан отпи шумно последната си глътка шейк като дете, след което извика сервитьорката и Фрея поръча.

След като останаха сами, той приведе глава и въпросително погледна Фрея зад очилата си.

— Чудя се с какво ще оправдаеш изкарването на старец като мен от леглото, за да прелети целия този път от Ню Орлиънс до Хемптън посред нощите. Добре, че зная краткият път. Ако не ме беше извикала самата богиня на любовта и красотата, щях да предпочета да си поспя.

Фрея прехапа устна.

— Съжалявам. Трябваше да се обърна към теб.

Жан се засмя гръмко и я стресна. Тя също се засмя, за да не обиди бога на паметта и да изгуби всичките си спомени.

— Бъзикам се, дете. Честно казано, напоследък съм отегчен и бих дал всичко, почти всичко, за да зърна красивото ти лице за минута, независимо от деня и мястото.

Фрея се подсмихна. Не беше виждала Жан-Батист от няколко живота, за последно беше дете на коленете му. Изглеждаше по същия начин. Не беше човек, когото да забравиш лесно, освен ако той не го искаше.

— Както ти написах в съобщението, без подробности — понижи глас тя. — Става въпрос за моста.

Той я погледна подозрително и наклони глава.

— Бофрир?

Фрея кимна.

Жан подсвирна, поглеждайки я изумен.

— Знаеш, че не може да говорим за това. Каквото било, било. А и със сигурност старец като мен не може да направи нищо. Мостът е разрушен и в резултат магията ни отслабна. Край. Точка — той повдигна вежди, челото му се набръчка и за момент изглеждаше много по-стар и уморен. — Не зная какво повече мога да ти кажа, хлапе.

Фрея продължи.

— Искам да чуя всичко, което знаеш за този ден, Жан, всеки детайл.

Жан й разказа същата стара история: близнакът й Фрир и Локи били заловени. Локи излежавал своите пет хиляди години в Ледените дебри, а Фрир бил наказан в Необятното. Тризъбецът на Фрир унищожил моста, заточвайки асите и ваните в Мидгард, където Один и жена му Фриг, щели да са в безопасност.

— Някой трябваше да заплати — каза Жан. — Фрир изглеждаше ужасно гузен.

Сервитьорката се върна с порция топли палачинки, полети с ягодово сладко, яйца на очи и препържени наденички. Но Фрея и Жан не обърнаха внимание на храната. Сервитьорката духна кичура коса от лицето си, оправи престилката си и се отдалечи.

Фрея въздъхна отчаяна.

— Не мисля, че се е случило точно така, Жан — каза тя и най-сетне се обърна към купчината храна. Изсипа дебела струя кленов сироп върху палачинките, разряза ги и започна да говори, докато яде. — Мисля, че Валкириите не са проучили подробно случилото се. Не казвам, че са били мързеливи, но всичко се е случило толкова бързо — бърбореше, мислейки на глас, докато лапаше големи парчета палачинка. — Да, бяха намерили тризъбеца на Фреди, но ако е бил натопен? Накиснат? Ако някой е искал да изглежда, сякаш той го е направил? Кой може да го е сторил? — намекна тя. — „Кого познавам, способен на такава злина?“

Жан се усмихна, сякаш я съжаляваше.

— Не може да е Локи. Той получи наказанието си. Пет хиляди години не са малко, мила. Били са млади. Било е глупава шега.

Фрея сви рамене. Имаше въпроси. Жан търпеливо я изслуша. „Ако някой знае нещо, то това би бил богът на паметта“, помисли си Фрея. Той пазеше историческите записи, които Съветът беше определил като годни за архивиране. Стигнеше ли значимо събитие до одобрителен печат, то се съхраняваше в плешивата глава на Жан, в безкрайния лабиринт на неговия мозък. Но Фрея вярваше, че той ще може да помогне и на Килиан да възвърне паметта си. Мислеше, че той притежава силите да помогне за откриването на истината за миналото му или поне да я насочи в правилната посока, за да му помогне сама.

— Фреди твърди, че когато с Локи са пристигнали на мястото, мостът вече е бил разрушен — каза Фрея.

Изражението на Жан беше между усмивка и гримаса.

— Ако това е вярно, въпросите, които задаваш са много опасни. Мостът крепеше цялата ни мощ. Те бяха вплетени в него от самото начало — каза той. — Когато се срути, силите на боговете отслабнаха. Локи и Фрир изглеждаха безпомощни и виновни, Один реши, че силата на моста се е изпарила във Вселената, че е изчезнала във вечността. Ако това, което казваш, е истина, който и да го е разрушил, е всемогъщ, тъй като той или тя, притежават тази мощ и силите на всички богове. Това биха били последиците, ако си права и момчетата не са виновните. Не трябва да се забъркваш с такъв бог, Фрея.

Приведе се към него през масата и трескаво му прошепна.

— Познавам някой, който е бил там, Жан. Потенциален свидетел. Друг бог, но не мога да ти кажа кой. Поради някаква причина не може да си спомни какво се е случило онзи ден, само отделни проблясъци. Няма спомени или са откраднати, за да си мълчи. Трябва да му помогна да си спомни, за да знаем какво се е случило наистина. Брат ми е невинен и е наказан за престъпление, което не е извършил.

За секунди Жан се смути и не каза нищо. После се приближи още по-близо до нея, за да може да говори на ухото й.

— Има начин да се помогне на този… човек. На този свидетел на разрушаването на Бофрир. Но дори опитът за това е забранен и опасен — и леко омекнал, старият магьосник допълни: — Не се забърквай в тези неща; говорим за „черна магия“, с извинение — каза той с усмивка. — И съм сериозен. Това е истинско вуду. Ти и твоят приятел можете да пострадате. Сигурна ли си, че искаш да поемеш този риск?

По гръбнака на Фрея преминаха тръпки. Жан не се шегуваше. Беше сериозен и малко изплашен, което стресна и нея. Щом богът на паметта беше разтревожен, защо й трябваше да се замесва в такава дяволия? Но тя беше сигурна, че е готова на всичко, за да предпази Килиан от забвение в Необятното.