Даниел Суарес
Прилив (8)

Глава 8
Резистор

Извитата стена на килията му се бе превърнала в голям екран, покрит със зърнести изображения — силуетът на някакъв човек. Цветни петна и звуци. Като абстрактно изкуство. Джон Грейди знаеше, че това е смътна визуализация на спомен, извлечен от ума му. Женски глас. Призрачният силует на майка му се отзоваваше в отговор на плача чу.

— Те не разбират. Да, ти си различен, но точно затова те обичам.

Ярките цветни сенки се движеха.

Компютърът каза:

— Този спомен ти носи утеха. Ти често си представяш него наместо спомена, който аз желая да прегледам.

Неясният образ върху стената се промени. Сега екранът показваше неясна, постоянно променяща се поредица от сенки. Тогава споменът за майка му започна да се появява отново.

— … точно затова те обичам.

Грейди стоеше коленичил, с почти изцяло сведена глава. Никакви видими емоции не личаха върху лицето му. Той бе изгубил близо десет килограма; следите от борбата с пипалата се проявяваха при всяко по-невнимателно вдишване. По шест от тях изникваха от тавана, за да го хранят, лекуват и да го потапят в принудителен делта сън в моментите, когато изкуственият интелект решеше, че умственото и физическото изтощение се е натрупало. А всички съзнателни мигове представляваха кошмар. Също като този.

— Защо се съпротивляваш на прогреса, Джон?

Грейди не каза нищо. Споменът продължаваше да се повтаря.

— Да, ти си различен. Точно затова те обичам.

— В даден момент аз винаги получавам информацията, от която се нуждая. А ти си причиняваш страдания.

Грейди облиза изпръхналите си устни (тъй като той вече не приемаше храна и вода, а получаваше всички необходими вещества директно, устните и гърлото му оставаха постоянно сухи). С отвикнал глас той промърмори:

— Начукай си го.

— Профилирането на умствените ти процеси протича по график. Ако ти беше сътрудничил, аз щях да се погрижа да имаш удобства и престоят ти да протича задоволително. Сега аз пак притежавам данните, от които се нуждая, а ти страдаш.

— Ти не би спрял.

— Така е. Но ти би се чувствал добре.

— Именно тук грешиш.

Грейди наблюдаваше екрана и сенчестия силует на майка си. Лицето й не се виждаше.

— Те не разбират…

— Ти не постъпваш рационално, Джон.

— Ти никога няма да ме разбереш.

— Грешиш. Ще разбера. Времето ни заедно едва започна. Предстоят ни много години.

Грейди мъчително си пое дъх. Образът на спомена трепна за миг, преди да продължи:

— Те не разбират…

— Отне ти известно време, но ти се научи да игнорираш електрическата стимулация на центровете на болка в мозъка си.

Ученият мълчеше.

— И въпреки това ние трябва да отбелязваме напредък, Джон. Ще искам от теб да си припомниш какво те вдъхнови да започнеш проучванията, които в крайна сметка доведоха до откритието ти. Престани да си припомняш майка си и се съсредоточи над спомена, поискан от мен.

Образът не се промени, защото Грейди се съсредоточи. Той бе добил опит в съсредоточаването на мислите върху определен спомен, дори и под смазваща умствена болка.

— Знаеш ли, че човешката памет не е част от n-измерното съзнание?

Грейди не каза нищо.

— Тя е допълнителна електрохимическа система. Това ми позволява да прочитам спомените ти, когато ти мислиш за тях. Известен ли ти е начинът, по който спомените се формират в човешкия мозък?

Грейди продължаваше да мълчи и да гледа към стената и проигравания там спомен. Пипалата стегнаха ранените му ребра и го накараха да потръпне мъчително. За момент образът премигна, преди да се успокои.

Изкуственият интелект отново поде:

— Новите спомени се формират чрез процес на дълготрайно потенциране. Това кара невроните в определени части на мозъка да станат реактивни едни с други, така че припламването на един ще предизвика припламването на други. Това съхранява информацията. Тези връзки са създадени чрез ензим — протеин киназа C — който на свой ред е активиран от прилива на калциеви йони в мозъка. Ти си спомняш, че глиалните клетките създават тези калциеви вълни. Така n-измерното съзнание задейства химията, оформяща физическата памет. Но самото съзнание няма памет.

Грейди се съсредоточи върху образа — и се опита да прогони всичко друго.

— Тези калциеви притоци карат гроздове АМРА-рецептори извън избраните неврони да оформят йонен канал до вътрешността на клетката. Веднъж отворен, този канал улеснява задействането на свързани неврони. В отсъствието на ензими като протеин киназа C тези връзки не могат да бъдат осъществени. А това означава, че спомените не могат да бъдат оформени.

Прожектираната мисъл започна да се изменя. Дрезгавият глас на майка му каза:

— Обичам те, дори да си различен.

— Но човешките спомени се променят при всяко свое припомнят, Джон. Този ефект е известен като консолидиране на паметта и е част от естествения обновяващ механизъм — той включва нова информация дори в старите спомени. Така човешката памет не толкова съхранява бъдещето, колкото съхранява знание, което да бъде полезно в бъдещето. По тази причина забравянето е подразбиращата се човешка функция, докато запомнянето налага сложна химическа последователност. Ако аз увелича концентрацията на протеин киназа C в синапсите ти, задържащата способност на паметта ти ще се удвои.

Грейди си пое пореден болезнен дъх. Образът на майка му се измени още повече.

— Ти си толкова различен…

— А ако аз прибавех инхибитор на протеиновия синтез, като например хелеритрин, в синапсите ти, той би попречил на спомена, който в момента си припомняш, да се завърне в съхранение. И завинаги би изтрил неговите връзки между невроните.

Образът върху стената изчезна. Грейди се задави, усетил неочаквана празнота на мястото на голяма емоция. Нещо бе изчезнало. Нещо изключително важно. Нещо…

Но той не можеше да се сети какво.

По бузите му започнаха да се стичат сълзи; устните се опитваха да изрекат нещо, което той не можеше да назове. Той бе започнал да ридае по нещо отминало.

— Ти чувстваш, че си изгубил нещо, но не знаеш какво.

Грейди се опита да си припомни, но не успя. Затова си припомни как се разхожда като малък с баща си край езерото Крейтър в Орегон. Зората наближаваше; звездите още се виждаха и се потапяха сред водата. Хоризонтът бе започнал да розовее, предвещаващ появата на слънцето. Синкавите води на езерото трептяха под тях.

Мътен образ на спомена изникна върху стената — пъстри вълни се диплеха една над друга. Черно-белият силует на баща му крачеше до него.

— Внимавай къде стъпваш, Джон. Още малко остава. Гледката ще си заслужава…

Тогава и този образ изчезна. Стената остана празна. Нещо бе изчезнало от нея, за да остави празнота. Нечия смърт.

— Ще унищожавам всеки спомен, който се отличава от поисканото.

Грейди се задави от мъка и отчаяно се опита да не си припомня скъпите си мигове. Сякаш нарочно те изникнаха в мислите му.

— Престани!

— Ти току-що изгуби още един спомен.

— Моля те, престани!

— Припомни си момента на вдъхновение. Времето, в което за първи път си помисли за гравитационното огледало.

Той се бореше, изпълвайки ума си с празни мисли — птици, огради, скучни прожекции от колежа — всичко, за което си помислеше, веднага изчезваше. Грейди болезнено изохка, защото пипалата се свиха по-силно около ребрата му.

— Не си причинявай това, Джон. Накрая няма да остане нищо освен онова, което искам. Дори волята ти да се съпротивляваш ще изчезне.

Умът му неволно се докосна до един от малкото щастливи спомени от детството — до осмия му рожден ден, когато чичо Андрю му бе дал стария си компютър.

И споменът изчезна. Нещо изчезна. Болезнена празнота оставаше на мястото на нещо важно. Нещо ключово за същността му.

Но в един момент той осъзна нещо. Взе решение.

Грейди започна да си припомня най-мъчителните моменти от пленничеството си. Образите изпълниха стената. Някогашните му дрезгави писъци изпълниха въздуха. Тези спомени останаха неизтрити. И продължаваха да се повтарят.

— Изтрий това, шибаняко…

— Умен си, Джон. Но нали това е причината да се намираш тук.

Грейди си припомни един ужасяващ момент, в който центровете на болката в мозъка му бяха стимулирани с илюзията за обгаряне жив.

Стената се изпълни с мъчителни образи. Тези спомени оставаха.

— Спомняш ли си как се научи да се съпротивляваш на болката, Джон?

Да, той помнеше.

Но в следващия момент вече бе забравил.

Тогава адът започна отначало; отново и отново той изгаряше жив. Образът върху стената изчезна; писъците му изпълниха стаята.

— Не си спомням имената на родителите си. Не си спомням лицата им. Какво си сторил с родителите ми?

— Тези спомени вече не съществуват, Джон.

Грейди бе обездвижен над масата, с крайници, пристегнати от грубите сиви пипала. Тялото му беше покрито с рани; в някакъв забравен момент той бе отхапал връхчето на езика си… може би по под влияние на въображаемите пламъци? Или някъде по-рано?

Той не си спомняше и тези събития. Струваше му се, че тези щръкнали ребра принадлежат на нечие чуждо тяло.

— Не си спомням фамилното си име.

— Ти се справяше толкова добре. Не се отклонявай. Остани буден и си представи гравитационни вълни.

— Аз ще умра тук.

— Няма. Ние отбелязваме отличен напредък. Не трябваше да правиш това.

— Трябваше.

— Аз няма да ти позволя да се нараниш отново.

Макар и изнурен, Грейди затвори ума си.

— Ти ме нараняваш.

— Аз следвам предназначението си, също като теб.

Грейди се подготви за онова, което щеше да последва.

— Никога няма да ти позволя да ме контролираш.

— Но аз вече го правя.

Грейди се загледа в шестте пипала, изчезващи в тавана над него. В горния си край те ставаха по-дебели. Как ли функционираха? На няколко пъти той си бе задавал този въпрос. Нямаше движещи се части. На пръв поглед изглеждаха органични, но не бяха. И по никакъв начин той не можеше да им навреди.

Последното, което си спомняше, бе как се опитва да изтръгне пъпния си порт, окървавявайки меките си безноктести пръсти. Той не искаше да бъде хранен. Кръвта бе заляла всичко, а пипалата тутакси го бяха обвили в смазващ пашкул.

Сега от кръвта нямаше следи. Сякаш нищо от това не се бе случвало.

— Както и да се увреждаш, аз ще те лекувам.

Грейди се загледа в Ктхулуподобията, протягащи се от тавана. Крайниците се спускаха като корени, за да го обездвижат. Сега за пръв път той забеляза нещо различно. От тъмната цепнатина между две от основите бе изникнало по-малко пипало. Всъщност то приличаше на сива змия, която се спускаше около едно от пипалата.

Що за ужас бе това?

Грейди опита да се отдръпне, но бе обездвижен.

— Какво има, Джон?

Грейди се навъси към тавана.

— Много добре знаеш. Не го прави. Не го прави.

— Отново си въобразяваш неща, Джон. Отпусни се, докато те лекувам.

Мислите му отново се оказаха прожектирани върху стената, обичайните черно-бели образи на скенера — големи пипала, израстващи от тавана, но лишени от цвят.

— Успокой мислите си.

Наместо това стреснатите очи на Грейди следяха напредъка на сивата змия, отправила се към лицето му. Тя нямаше глава, но в една трета от тялото личеше синьо човешко око. И то се взираше в него.

— Моля те, недей!

Пипалата се вкопчиха в него.

— Ти халюцинираш.

— Недей!

Змията се бе доближила съвсем. От това разстояние Грейди можеше да види, че тя е изградена от същия сив материал като самите пипала — с изключение на онова немигащо око в горната й част и две стъбълца, напомнящи антенки. Тя спря близо до лицето му и се загледа. Окото промени цвета си: скоро то се превърна в зеленикаво, зеницата се разшири.

Грейди не се съмняваше, че тя ще го нарани. Той отново започна да се мята.

— Недей!

— Няма да те приспивам, за да намаля болката ти. Болката е наставник.

Предният край на змията докосна лицето на Грейди с пипалцата си. Той потръпна, но допирът им не се оказа болезнен.

Той отново погледна към змията и можа да види, че в действителност тя се отличава от обездвижващите го пипала. Тя имаше известно импровизирано излъчване. Личеше къде металните части са били слети със сивия материал около окото. Пред ужасения му поглед предната част на змията се размота в стотици отделни нишки — изглежда, самата тя представляваше намотка от изключително тънки жици. Горната част на тялото й остана увито около пипалото, по което тя се бе спуснала от тавана. Там тя започна да се слива с него.

— Радвам се, че се успокои.

Дали изкуственият интелект не осъзнаваше присъствието на змията? Това някакъв номер ли беше? Грейди остана загледан в нея. Тя продължаваше да се слива със структурата на пипалото — като паразит. Преди тя да бъде изцяло погълната, човешкото око започна да се подава все по-далеч от тялото й. Скоро стана ясно, че то е прикрепено към къс метален или керамичен ствол и обградено с метал. Змията продължаваше да се слива, а нишките, свързващи окото, изтъняваха. В един момент то се откачи от тялото й и падна върху корема на Грейди.

Ученият възкликна и започна да се върти, докато окото не се търколи на пода.

— Какво не е наред, Джон?

Грейди не му обърна внимание, загледан в пипалото, сред което змията бе изчезнала. Неочаквано то започна да отслабва хватката си на крака му и го пусна.

— Господи.

— Сърдечният ти ритъм отново се ускори. Защо? За какво си мислиш?

Масивното пипало се изви нагоре и се обви близо до основата на съседа си. Грейди се взираше смаяно.

— Сякаш си изгубил връзка с реалността.

— Да… — тихо промълви той с напукани устни.

Не след дълго първото пипало бе придобило контрол: второто плавно отпусна хватката си от гърлото на Грейди. Двете пипала се насочиха към две от оставащите и се обвиха около тях по вече познатия им начин.

— Къде си, Джон?

Минути по-късно оставаха само две пипала — едното пристегнало десницата на Грейди, а другото вкопчено в пъпа му: то прочистваше раните на учения и го подхранваше. Не след дълго затворникът чу засмукващ звук; тръбоподобното пипало се повдигна към тавана заедно с последния си другар. И шестте пипала сега кръжаха над него. В един момент те се насочиха към единия край на стаята, където приеха познатата си форма, обвили невидим пленник.

— Ето те…

Бавно и болезнено, Грейди се облегна на лакът и се загледа в пипалата, заети да работят над нищото. В един момент той се надигна и спусна крака на пода. Остра болка прониза стомаха му. Някаква желатинова субстанция още покриваше порта му. Очевидно той бе успял да си нанесе значителни наранявания, но компютърът бе отстранил по-голямата част от щетите. Във всеки случай отсъстваха белези, които да му помогнат да прецени времето, изминало от последния злощастен разпит. Може би дни? Седмици?

Един нов поглед към пипалата му показа, че змията е започнала да се отделя от върха на едно от тях — като клонка. Изминаха минути напрегнато мълчание, преди тя да се отдели изцяло и да падне. Върху пода змията започна да се извива, безока, отправила се… без някаква конкретна цел. Известно време тя лъкатуши, преди да докосне стена.

Грейди я наблюдаваше напрегнато, за пръв път без страх, само с любопитство. Най-сетне тя изправи еднометровото си тяло близо до стената, като кобра. Ярки светлини припламнаха от пипалцата й и прожектираха изображение върху извитата повърхност. Грейди смаяно се взря в очертанията му.

Когато съобщението достигна зрителната му кора, Грейди се оказа връхлетян от дълбоки чувства. И цветове. Прожектираното бе символ, който той добре познаваше от работата си с електроника.

Символ от електронните схеми.

Символът на резистор.

Той зарида, усетил невидимия допир на други човешки същества. Те го бяха намерили.

Грейди погледна към високотехнологичната змия, все още застинала изправена.

Как ли го бяха сторили? Някой бе изработил това устройство от собствената технология на БКТ. Бе го откраднал. Бе го програмирал. Грейди осъзна, че в този затвор трябва да има невероятно смайващи хора. Интелектуални гиганти. Нищо чудно това място да бе пълно с други, отказващи да сътрудничат.

Корави Айнщайновци…

Прожектираният образ се промени. Екранът се изпълни с азиатски йероглифи. Символът на резистор се премести в долния десен ъгъл.

Несъмнено този комплекс разполагаше със затворници от целия свят. Уви, Грейди не знаеше китайски. Или може би това бе японски? Но размислите за следващия му ход бяха прекъснати от поредната промяна на образа: сега той показваше текст на английски.

Усмивка раздели напуканите му устни, на места болезнена. Грейди не обърна внимание на кръвта, която започна да се стича, и зачете колкото се може по-бързо.

Не губи надежда. Ти не си сам.

Този комплекс не е изцяло под техен контрол. Нито машините им. В същината на човешката природа е да се съпротивлява.

Съпротивлявай се.

Грейди обви ръце около себе си и заплака. Той почти беше забравил какво е надежда. В ъгъла пипалата все още потрепваха и го измъчваха. Измъчваха симулакрум. Изглежда, в момента той не бе видим за компютъра. Грейди потръпна при мисълта за последиците, ако той неочаквано бъдеше разкрит.

Междувременно прожектираният текст бе преминал в руски. Докато Грейди обмисляше следващия си ход, посланията се появиха на немски, френски и испански. След това отново показаха йероглифи и след това отново дойде ред на английски, но този път с различно съобщение.

Този червей успя да влезе в килията ти, защото полимерната система за обездвижване бе активна.

Защото ти се съпротивляваше.

Възприятивният модул на твоя компютърен инквизитор бе променен. Сега си в безопасност.

Грейди отново трябваше да изчака редуването на езиците, преди да прочете третата част от посланието.

Този ЕАП червей е проектиран да открива и да си сътрудничи с човеци. Той е изработен от подръчни БКТ технологии. Той разполага с биометричен инструмент, който ще ти позволи да се включиш в контролната система на затвора си. Изключително важно е да сториш това колкото се може по-скоро и да задействаш ръчните поддържащи и прочистващи системи. В противен случай ти остават около пет дни живот без пъпна поддръжка.

— Добре, разбрах…

След като събра сили, Грейди се отпусна на пода и потърси окото. То не се бе изтъркаляло далече. Ученият пропълзя до него и внимателно го повдигна откъм металния край. Инструментът приличаше на отвертка, само че с око наместо дръжка. Окото изглеждаше необичайно истинско. Под погледа му зеницата започна да се разширява. Грейди плахо го докосна. На допир то бе твърдо като стъкло, но въпреки това се променяше.

ЕАП червеят проектираше ново съобщение:

Свържи комуникационната връзка.

Грейди се огледа. Червеят продължаваше да повтаря едни и същи съобщения. Ученият се отправи към него. Червеят долови близостта му и се отпусна обратно на пода. Съобщението изчезна. Сега червеят приличаше на сив кабел с двусантиметрова дебелина, срязан в единия край.

Грейди се поколеба за момент, преди да докосне тялото му. Под допира микроскопичните нишки промениха цвета си — мораво, червено и зелено, преди отново да посивеят.

Той се вгледа по-внимателно и можа да различи отделни нишки, които все още се променят — очевидно химическа или електрическа реакция. Може би галванична реакция на човешкия допир?

В помещението се разнесе звуков сигнал, накарал учения да се огледа. В отсрещния край бе изникнал отворен малък сервизен панел, на около метър от пода. Панелът се намираше близо до извиващите се във въздуха пипала, които все още измъчваха въображаемата си жертва.

Грейди събра сили и започна да пълзи към отсрещната стена, като внимаваше да не докосва пипалата. Близо до целта си той спря да отдъхне за няколко мига. Явно бе изгубил много кръв, защото още се чувстваше слаб. След малко той се облегна на стената и се повдигна към изникналия отвор.

Той беше само няколко сантиметра дълбок; не се виждаха никакви подвижни части. Не личаха движещи се части, отворът просто се бе появил. В задната му част имаше зелена светлина редом до квадратен порт.

Грейди огледа окото, което стискаше. Тънкият му край беше кръгъл и прекалено голям. Тогава той обърна окото, пое си болезнен дъх и с трепереща ръка го повдигна, за да го доближи пред зелената светлина, като пред скенер.

Последва поредица тонове. Пипалата се прибраха в тавана, а леглото потъна в пода. Светлините притъмняха. По цялото протежение на една от стените изникнаха компютърни екрани — същата стена, където Грейди бе виждал мислите си прожектирани.

Най-близкият от екраните бе озаглавен: „Конзола на килия П483“. Той изброяваше няколко колони, очевидно предназначени за поддържащия персонал.

Изминало време от началото на сесията:

1:87:61:78:392:303

Уточняващи намеси: 23,381

Парасагитална степен: 210,9

Средно напрежение: 23,907 киловолта

Хидролизер: 0,047

Атмосферно налягане: 1,000123

Относителна влажност: 23,2%

Концентрация на частици: 0,00099 частици на милион

…

Бяха изникнали стотици подобни редове; те се обновяваха почти в реално време. Никоя от тези статистики не изглеждаше разбираема за измъчения му разсъдък, но поне бяха написани на английски.

Отпускайки отслабнала ръка, Грейди забеляза, че движението му раздвижва своеобразен курсор върху стената. Очевидно той не само можеше да наблюдава екраните, а и да взаимодейства с тях. Ученият докосна меню, озаглавено „Ръчен контрол на диагностичните системи“, което породи редица подменюта, сред които „Поддържане на живота“, „Подсистеми за разпит“, „Прожекционни настройки“ и др.

Дали Резисторите просто приемаха, че пленените в тези килии гении могат да разберат всичко? Точно в този момент Грейди не се чувстваше особено изобретателен.

Той се отпусна обратно на пода и допря глава на стената. Тогава той забеляза, че червеят отново прожектира информация. Чакаше го следното съобщение:

Nao waike taojian v3.8.80-Kuozhan zi xito ng jishu caozuo sho uce

Церебрален извлекателен корпус v3.8.80-Разширено системно ръководство

Церебральный Корпус Люкс v3.8.80-подсистема расширенного технического руководства операции

Cerebral Caja suite v3.8.80-Manual extendido Subsistema de Operaciones Técnicas

Boîtier cérébrale Suite v3.8.80-étendue du sous-systéme

Manuel des operations techniques

Грейди прихна, преди да си спомни ранените ребра.

Занапред той щеше да бъде по-предпазлив.

— Благодаря, Младши.