Даниел Суарес
Прилив (29)

Глава 29
Нападение над храма

Ричард Котън решеше новата си коса. Под объркания поглед на Грейди Котън държеше някакъв проблясващ стилус близо до скалпа си, под който косата израстваше с невероятна скорост, като изстискван моделин. Вече половината от плешивата му глава бе покрита с двадесетсантиметрови кестеняви къдрици.

— И това работи… над цялото тяло?

Котън повдигна очи към него.

— Моля?

Грейди посочи.

— Не. Само на местата, където има фоликули. И само до определена дължина на косъма. Устройството просто ускорява естествените процеси. Така че ако косата ти е опадала, не може да поникне нова. И аз не мога да постигна нещо различно от тази грива. — Той потръпна. — Освен това скалпът пламва. Заради ускорената клетъчна активност.

Алекса се приближи до тях, за да остави черен шлем върху една от близките маси.

— Защо изобщо си играеш с косата си, Котън? Да не възнамеряваш да излизаш някъде?

— Ако ми се наложи да се оттегля бързо — в такъв случай бих предпочел да разполагам с убедителна дегизировка. Ти не си смятана за въплъщение на злото, за разлика от мен. Надявам се, нямаш нищо против битнишката ми същност.

Сега Котън премести стилуса над горната си устна и започна да удължава мустаците си.

— Аз винаги те наричам Котън, но това надали е истинското ти име — отбеляза Грейди.

— Всичките ми названия са истински. Аз обичам да гледам на тях като на локални променливи. За теб съм Ричард Луис Котън и в тази сфера ще си остана такъв. За приятелите, с които играя онлайн, съм Лирой Дженкинс и също ще си остана такъв.

— Това е локална константа, а не променлива.

Котън поспря.

— Правилно, Грейди. Коригирам се.

Алекса се облегна на масата.

— Сигурен ли си, че твоята връзка е надеждна? Предателят?

— Да.

— Кой е той? Откъде да сме сигурни, че бихме могли да се доверим?

— Ти си имаш своя предател, аз също.

— Как да съм сигурна, че не става дума за едно и също лице?

— Убеден съм, че не е така. Моят предател е готин. За твоя съм сигурен, че е наперен и надут.

Алекса се обърна към Грейди.

— Нямам му доверие. Котън няма причина да ни помага.

Ученият отпусна ръка върху рамото й.

— Хедрик се опита да го убие. Освен това Котън ги е подозирал от години. Той ни предостави планове и условия, от които бихме могли да се възползваме, Алекса. — Грейди се огледа. — В действителност ние вече го сторихме.

— Ами ако неговата „къртица“ е Хедрик или Морисън и в действителност това се окаже клопка?

— Нищо не би му попречило просто да ги повика тук. За да започне да живее самостоятелно след работата си за Бюрото, Котън има нужда от нас.

— След като той е толкова добър крадец, защо ние сме тези, които ще се промъкваме?

Котън сви рамене:

— Имаше време, в което бих бил достатъчно луд да се опитам сам да пробия защитата им, само че сега те се намират в положение на максимална тревога и са задействали всичките си охранителни системи, включително периферните. Не, това е работа за по-млади мишци.

— Аз съм двадесет години по-възрастна от теб, Котън.

Той я потупа по ръката.

— Но никой не би ти казал, че си на повече от двадесет и пет, мила. Освен това си помисли за целия опит, който притежаваш. Ти познаваш мрежата им, контролните им зали и всичките им процедури. — Той повдигна вежди. — Но ще можеш ли да се включиш в мрежата им, когато проникнеш? Това е въпросът.

— Не се притеснявай за това. Убедена съм, че ще успея да придобия достъп.

Грейди я погледна.

— Надявам се това да е така. Ако не успеем да се сдобием с координатите на затвора, всичко това ще е било напразно.

Ричард Котън бе започнал да си отглежда брада.

— Не мога да се съглася с това ти изказване.

Алекса и Грейди се обърнаха към него.

— По-рано ти каза нещо вярно, Грейди — продължи окосменият. — Контролът над Кратос е ключът. Придобиеш ли контрол над този сателит, придобиваш пълно преимущество над Бюрото. Действително би било като да опреш пистолет до главите им, пистолет от небето. Освен това гравитационното огледало е главното им предимство срещу враговете. Без него дори правителството би могло да се почувства достатъчно уверено, за да поднови атаката си.

— Или да освободи затворниците от изолационния комплекс.

— Да, Грейди. Или това.

Погледът на Алекса оставаше вперен в Грейди.

— Какво има? — обърна се ученият.

— Все повече започвам да си мисля, че ти не трябва да идваш. Лесно бих могла да се справя сама. Обучена съм.

Той поклати глава.

— Те няма да ме наранят, прекалено ценен съм за тях. Това означава, че бих могъл да послужа за отвличане на вниманието. Те ще захвърлят всичко друго и ще се опитат да ме грабнат в момента, в който узнаят за близостта ми. Котън е прав. Трябва да използваш тази възможност, за да придобиеш контрол над сателита.

— Стига неговият човек да ми помогне да се приближа до сградата, без да бъда взривена.

Грейди се навъси.

— Ами онова плазмено поле?

— Ти може и да си открил гравитационното огледало, но аз съм много по-напреднала в употребата му. Това няма да бъде проблем. Притеснява ме единствено човекът на Котън.

С помощта на стилуса Котън си оформяше дълга сатанинска брада.

— Тревожиш се излишно. Той би трябвало да ти осигури пространство. От теб се иска единствено да преобърнеш света им.

— Не мога да повярвам, че се вслушвам в напътствията на човек, който се е провалил във въпросното начинание.

— Човек се учи, докато е жив, мила. — Котън се обърна към масата си. — Вземи. — Той й подхвърли кубичен двусантиметров диамант. — След като влезеш вътре и с помощта на митичния си приятел по някакъв начин успееш да проникнеш до самата сърцевина на комплекса, където се намира контролната зала, и подир това по някакво чудо промениш биометричните си данни, за да получиш достъп до най-ценното притежание на Бюрото…

— Тези думи не ме карат да се чувствам особено уверена. — Тя разглеждаше кристала.

— Тогава включи този квантов предавател към връзката на сателита. Той ще пренасочи контрола тук. — Котън посочи към множеството холоекрани из помещението. — Получаваш бонус точки, ако успееш да деактивираш резервните им квантови връзки. Подир това единствено ще трябва да удържиш залата, а за останалото ще се погрижа аз. Аз ще ти осигурявам прикритие.

Алекса го изгледа недоверчиво.

— И откъде знаеш как да си служиш със сателита?

— Моята връзка ми предостави достъп до много неща… — Котън извика подробни схеми на бойния сателит.

— Как си успял да се сдобиеш с тази информация? Това е сериозен пробив! Как си успял да заблудиш компютрите?

Котън разпери ръце.

— Аз съм крадец. Това ми е работата.

Грейди разглеждаше схемите.

— Излиза, че БКТ изобщо не е имало монопол над тази технология. Цялата тази лудост е била напразно?

Алекса продължаваше да разпитва с недоволен вид:

— Какви други данни си откраднал, Котън? Какви други схеми?

Домакинът се засмя.

— Сега не е нито времето, нито мястото. Във всеки случай бъди уверена, че ще споделя с теб всичко, с което разполагам. Няма да скрия нищо.

Алекса не отговори: в настоящата ситуация нямаше какво да каже. Тя се обърна към Грейди, вземайки шлема, за да му го подаде.

— Открих това сред задигнатото от Котън. Този шлем ще ти предостави известна защита, ако нещата се объркат. Охранителните ботове винаги се прицелват в главата.

Грейди пое шлема и го огледа. Той приличаше на обикновена мотоциклетна каска, но с визьор от вече познатия му диаматериал. Вероятно подобна материя би спряла и дванадесетмилиметров куршум — макар че сблъсъкът би се оказал достатъчен, за да увреди мозъка необратимо.

— Благодаря ти. — Ученият кимна мрачно.

Привършилият с коафюрата си Котън се обърна към тях.

— Какво ще кажете?

Двамата го погледнаха. В настоящия си вид той приличаше на Уайът Ърп.

— Чак си глътнахте езиците? И двамата вървете по дяволите, вие нямате вкус. — Той подхвърли стилуса върху масата. — Готови ли сме да започваме?

Алекса кимна.

— Да. Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще сме приключили. — Жената се обърна към Грейди. — Нанесла съм координатите на целта в шлема.

Ученият кимна на свой ред и каза:

— Котън, ти откъде знаеше, че те ще наблюдават точно тази зона?

Котън се занимаваше с нещо над една от масите си.

— Защото това е мястото, което моята къртица посочи като последните координати, на които е бил засечен Джон Грейди. Те разполагат със сензори.

Алекса отново се обърна към Грейди.

— Мястото се намира на около триста и двадесет километра от Чикаго и към четиристотин километра от Детройт.

— Това означава, че след тревогата ще се нуждаят от часове, за да достигнат до мен.

Тя поклати глава:

— Не. Екипите на Морисън използват херметизирани бойни костюми. Те не остават в атмосферата, а се издигат на около тридесет километра над земята и остават да летят на тази височина, преди да се спуснат директно над съответната цел.

— На тази височина атмосферният слой е много по-рядък — замислено каза Грейди. — Има логика.

— Точно така. Това означава, че те могат да развиват скорост от порядъка на хиляда и триста километра в час. Нужни са им към четири минути, за да достигнат тази височина, седемнадесет минути пътуване и още четири спускане до надморско равнище. С други думи: очаквай ги да пристигнат до половин час след напускането на щаба на БКТ. Остани на километри от целта си, докато не дам сигнал. — Тя го погледна внимателно. — Все още ли възнамеряваш да го сториш, Джон? Сигурен ли си?

Грейди бавно си пое дъх, преди да отвърне:

— Трябва да бъде сторено.

— Бихме могли да опитаме някакъв друг начин.

— Нищо друго не гарантира, че те ще се отзоват. И с достатъчно сили, за да ти бъдат от полза. Ако видят мен, те ще решат, че ти също си наблизо.

— Бихме могли да накараме къртицата на Котън да ги изпрати по нова лъжлива следа…

Котън я прекъсна.

— Боя се, че моят човек вече не се намира в състояние да ни помага: той вече веднъж е изгубил следите на Грейди.

— Ами ако създадем примамка, която да привлече вниманието им?

— Алекса, това само би им подсказало същинското ти намерение.

Тя продължаваше да размишлява усилено.

— Съществува вероятността те просто да те убият в мига, в който те зърнат.

— Не мисля, че Хедрик би сторил това. Стига рискът да ни спечели време в критичен момент, то той е оправдан. — Ученият я сграбчи за рамото, за да подчертае следващите си думи. — Каквото и да се случи с мен, Алекса, обещай ми, че ще освободиш Арчи и останалите затворници. Трябва да се добереш до тях преди Бюрото. Дори и ако придобиеш контрол над сателита, Хедрик пак ще се опита да ги премести. Не допускай това.

— Няма да позволим. Не се притеснявай, ще ги спасим. Ти също ще участваш.

— Простете, че прекъсвам трогателния ви момент. — Котън държеше автоинжектор и тъкмо се канеше да зареди ампула.

— Какво, по дяволите, е това? — навъси се Алекса.

— Вие така и не попитахте за начина, по който Бюрото ме залови при опита ми да проникна. Трябва да кажа, че тази ви незаинтригуваност ме нарани.

— Аз прецених, че си сторил нещо глупаво.

— Колко забавно. Не. Може би нямаше да ме заловят, ако бях знаел, че по време на високите степени на тревога те изпълват тесните пространства с невротоксини. Съприкосновението с тези вещества предизвиква остра паника и те принуждава да побегнеш обратно в търсене на открито пространство, каквото и да е то. Те са изключително активни и проникват през всички полупропускливи мембрани — дробове, кожа, очи.

— За първи път чувам за това.

— Явно не си пълзяла из шахтите по време на тревога?

Тя го гледаше мълчаливо.

— Над това работех по-рано — продължи Котън.

Алекса продължаваше да се взира насреща му.

— Хубаво тогава. — Той постави ампулите върху масата и нави ръкава си. — Избери някоя и аз лично ще се инжектирам. Двамата ще бъдете покрити с невротоксин при завръщането си, така че и бездруго и тримата трябва да се ваксинираме. Не бих искал да бъда обхванат от пристъп на клаустрофобия, особено когато се намирам на десетия етаж.

Алекса въздъхна.

Грейди избра средната ампула.

Жената грабна автоинжектора от Котън, изтръгна ампулата от ръцете на Грейди и я зареди.

— Бога ми, не го прави ядосана — обяви домакинът.

Тя притисна устройството до ръката му. Последва тихо съскане.

— Ох. — Котън повдигна ръце и започна да се преструва на задушен, преди да се изправи. — Доволна ли си? — Той си взе устройството обратно. — Кой е следващият?

Грейди си избра една от оставащите ампули и протегна ръка.

— Защо не ни каза по-рано за това?

Котън зареди новата ампула.

— Защото по-рано не бях сигурен, че тя ще участва. И ако тя ме принудеше да дойда, щях незабелязано да се ваксинирам и впоследствие да избягам сам.

Алекса изсумтя.

— Ти си жалък, Котън.

— Мъдрият страхливец струва повече от храбрия глупак. — Той ваксинира Грейди и повтори процедурата и с Алекса, макар и под изпепеляващ поглед. — Казах ти, че ще споделя всичко. Просто не съм уточнявал кога.

И тримата се спогледаха.

Отново Котън беше този, който наруши мълчанието — като плесна с ръце.

— Желая ви късмет. Ще поддържаме к-връзка.

 

 

Грейди, екипиран с грависа и с шлема, който Алекса му бе дала, стоеше на ръба на покрива. Самата тя се намираше на девет метра от него — и най-вероятно за последен път. Отново минаваше полунощ. Силуетите на небостъргачите му напомниха за полета им от миналата нощ. Той се обърна към нея и се усмихна слабо.

Алекса все още не си беше сложила шлема. Сега тя се приближи към Грейди.

— Почакай.

Ученият повдигна визьора си.

— Какво има? Наред ли е всичко?

Алекса спря пред него.

— Никога не съм познавала някого извън организацията. Сега осъзнавам това. Бъди внимателен, Джон. — Тя стисна ремъците му и се приведе да го целуне по бузата.

Грейди се усмихна леко и се приведе да целуне устните й. След няколко мига той я погледна в очите.

— Кожата ти е топла.

Тя кимна с леко изненадан вид. И си пое дъх, преди да си сложи шлема и да се върне обратно на позицията си.

— Ти също бъди внимателна.

— Чакай сигнала ми.

— Разбира се.

Тя изгуби тежестта си, оттласна се от покрива и в следващия миг пропадна в звездното небе като в кладенец.

Грейди остана загледан след нея. И осъзна колко силно желае да оцелее следващите двадесет и четири часа.

 

 

Алекса бе вложила маршрута на Грейди в навигационната система на шлема. Последният прожектираше необходимата карта върху визьора. Системата съдържаше две цели — същинския пункт и мястото, където ученият трябваше да очаква сигнала.

Той се издигна почти на шестстотин метра над сградата на Котън, преди да се понесе на север, през града и над осветеното от луната езеро. Нощта беше ясна; макар че бе мрачно, Грейди се чувстваше невероятно оголен и уязвим. В далечината премигваха навигационни светлини, но ученият не се притесняваше от сблъсъци: той бе придобил достатъчен опит в маневрирането — стига да си отваряше очите, нямаше да се затрудни в отбягването на въздушния трафик.

С шлема той можеше спокойно да увеличи скоростта на падането си до равновесна — приблизително сто и деветдесет километра в час. Според картата това означаваше, че ще са му нужни близо два часа, за да достигне целта си — малък остров в северните покрайнини на Мичиганското езеро. В действителност Грейди трябваше да се отправи натам едва след сигнала на Алекса, но позицията, на която той трябваше да изчаква, се намираше само на няколко километра от островчето.

Сред водата, над която Грейди падаше, полумесецът бе хвърлил бляскава диря. Гледката бе красива, само че ученият нямаше с кого да я сподели. Интересно дали екипите на БКТ изобщо обръщаха внимание на красотата?

В далечината премигваха светлините на преминаващ кораб, но наблизо не се виждаше нищо. Грейди продължаваше да пада. Той възнамеряваше да прекоси езерото по диагонал, насочен на север, и впоследствие да поеме успоредно на източния бряг. Островите се намираха недалеч от сушата; с помощта на режима за нощно виждане на шлема Грейди би могъл да ги намери и без карта.

След по-малко от час той различи редките светлини на крайбрежието и прелетя над някаква електроцентрала. Според обозначенията на картата му мястото се наричаше Пиджън Лейк. С притеснение Грейди забеляза, че наблизо има общинско летище, само че по това време то бе притихнало.

Той промени ъгъла си на падане и се понесе на север, редом с крайбрежието. Под него отминаваха светлини — край него, според усещането за притегляне. Той прекоси устието на залив, където се издигаше фар. На север се излягаха пясъчни дюни.

Шестстотин метра по-надолу той зърна огромен огън, накладен направо на плажа. Грейди не можа да се сдържи и забави ход, а впоследствие и спря изцяло. Лек ветрец се стрелваше край него, иначе го обгръщаше покой.

Но под себе си той чуваше смях и гласове. Рок музика. Грейди се усмихна. Той дебнеше като бухал.

Ученият отново премести регулатора напред и продължи да пада на север, успоредно на виещата се брегова линия.

След близо два часа път и стотици километри пусто крайбрежие той се приближи до целта си. Той започна да преглежда картата си и се насочи към градец на име Емпайър. Тук го обгръщаха високи скали; дюните се спускаха към водата, а навътре към сушата започваха залесени хълмове.

Грейди се навъси към картата си при вида на военновъздушната база, изникнала на километри от него — той определено щеше да се държи настрана от това място. По какъв ли начин той щеше да бъде категоризиран от радарните им системи? За всеки случай физикът реши да слезе ниско. Само петнадесетина километра го деляха от мястото, където трябваше да се появи. Логично беше да се приземи някъде и да изчаква сигнала.

Пред него се издигаше висок хълм, от който се откриваше гледка към градеца и околностите му. Грейди забави скорост и започна да се спуска с четвърт гравитация.

Осветената от луната земя се приближаваше все повече към него. Грейди се огледа за евентуални свидетели, само че толкова навътре в провинцията разбираемо бе пусто. Той намали гравитацията си почти до нула и остана да се носи с инерцията си.

За свое удовлетворение, ученият успя да се приземи почти съвършено. Стъпил на земята, той изключи грависа. В тъмнината около него се обаждаха щурци. В подножието на хълма, върху който се бе приземил, лежеше градецът.

Дали в Мичиган имаше мечки? Грейди се огледа, преди да си припомни, че при най-малката подобна опасност той би могъл просто да се издигне във въздуха. Загледан в звездите, той се усмихна. Ситуацията му бе отвратителна, разбира се. Но вселената пак си оставаше толкова красива.

Той си помисли за Алекса. Надяваше се, че диверсията му ще й позволи успешно да проникне в Бюрото. Грейди щеше да се погрижи за това. Оставаше му единствено да се надява, че къртицата на Котън ще се окаже надеждна. И че самата Алекса ще успее да се приближи достатъчно до щаба на БКТ, за да приведе плана им в действие.

 

 

След падане от Чикаго до Детройт, погълнало разстоянието от триста и седемдесет километра (падане по бавния начин, защото нейният костюм не беше херметизиран), Алекса се приближи до непретенциозната сграда, укриваща главната квартира на Бюрото. За укриване на приближаването си жената се възползва от небостъргача Пенъбскот — той се издигаше на четиридесет и седем етажа над земята, с десет повече от надземното прикритие на БКТ. Алекса се бе приземила на един от ръбовете му, на сто и осемдесет метра над улицата.

Тя се огледа във всички посоки, за да се убеди, че наоколо е пусто и че появата й не е задействала някакви аларми. Освен това тя потърси наличието на наблюдателна прах.

Евентуална аларма вече щеше да се е задействала, но ако присъстваха и наблюдателни системи, Алекса предпочиташе да знае за тях веднага, за да може да избяга.

Само че от тази страна на сградата нямаше сензори. Нейният покрив се намираше на около двеста метра от постройката, помещаваща подземния център на Бюрото. Алекса знаеше, че защитните системи на БКТ обхващат цялата непосредствена околност — този небостъргач представляваше най-подходящата за незабелязано приближаване позиция. Предвид дрязгите на Хедрик с правителството и разрушенията, които той бе нанесъл със сателита, несъмнено Бюрото се намираше в състояние на пълна тревога.

Тя откачи дифрактор от колана си и го насочи встрани, под прав ъгъл към сградата на БКТ. При задействането си устройството започна да изкривява приетата светлина, предавайки гледката. Доколкото Алекса знаеше, въпросното устройство абсорбираше светлина от различни посоки и образуваше картина единствено от уловените фотони. Получената така картина бе зърнеста, но този недостатък се компенсираше от факта, че това устройство бе по-безопасно от перископ, какъвто компютрите на Бюрото биха засекли веднага.

Алекса задейства квантовата си връзка.

— Котън, намирам се на позиция. Край.

Котъновият глас отговори:

— Няма активни аларми. До този момент. — Пауза. — Грейди, ти на позиция ли си?

Сега Алекса чу гласа на Грейди.

— Да. Готов съм.

— Тогава се отправи към кораба. Приземи се на палубата и се постарай да не изглеждаш като човек, който изчаква да бъде заловен.

— Разбрано, отправям се. Дайте ми пет минути.

Грейди удивляваше Алекса — той изглеждаше забележително спокоен за един цивилен предвид настоящите обстоятелства. Тя се надяваше да го види отново. А междувременно не й оставаше друго, освен да стои неподвижно и да се взира през дифрактора.

 

 

Грейди се издигна на сто и петдесет метра височина, за да преодолее последните шестнадесет километра. Котън го бе уверил, че отломките на брега на острова нямало как да бъдат сбъркани. Действително, скоро нощното виждане очертаваше останките от „Франсиско Моразан“ — товарен кораб, врязал се в сушата през шестдесетте години на миналия век. Само задната му част оставаше над водата. Корпусът бе разтрошен и ръждясал, но върху него имаше птичи гнезда.

Ученият се насочи към горната палуба и изпълни безпогрешно приземяване върху ръждивия метал, близо до пилотската кабина и комин. При изключването на грависа палубата проскърца под тежестта му. Птиците се размърдаха в гнездата си. Грейди реши отново да задейства гравитацията си, на четвърт степен, за да не пропадне през пода. И след като приведе това си решение, той предпазливо се огледа. Наоколо беше пусто.

Единствено вълните обливаха корпуса. И птиците се обаждаха.

 

 

Холообразът на млад Морисънов клонинг изникна край лакътя на Хедрик.

— Директоре, наблюдателната прах току-що засече позитивен сигнал от Джон Грейди в шеста зона на специално наблюдение.

— Покажи.

Възрастният Морисън се раздвижи с интерес.

Пред двамата, все още стоящи в командния център, изникна триизмерният образ на ръждясал кораб. Хедрик протегна ръка към холограмата и я извъртя, а сетне увеличи образа. Той можа да види как Джон Грейди нервно крачи по горната палуба на отломка. Образът притежаваше реалистична резолюция; стъпките му се чуваха.

— Фантастично! Най-сетне нещата започват да се обръщат в правилната посока. — Греъм Хедрик се обърна към Морисън. — Къде са най-близките ни екипи?

— Тук, в базата.

— Но аз бях изпратил хора там.

— Нямаше причина да ги караме да остават. Те поръсиха отломъка с прах и се оттеглиха. Ако бяха останали, имаше вероятност да подплашат Грейди и останалите.

Директорът продължаваше да наблюдава прожектирания образ.

— Изглежда, си е сложил част от бойния ти гравис. И стар модел разузнавателен шлем.

Морисън стисна зъби.

— Явно Котън им помага. Грейди не би могъл да извърши подобни модификации без помощта на специално оборудване.

Хедрик отвори канал към оперативния служител.

— Сканирайте цялата околност. Радиация, топлина…

— Да, сър.

Подир това директорът погледна към Морисън.

— Котън може да има скривалище наблизо. Със сигурност и Алекса е някъде наблизо.

— Ще изпратя екипи. — Морисън не криете задоволството си.

— Не пести хора. Включи всеки, който е свободен. Най-напред да се съсредоточат над залавянето на Грейди. Доведете го тук под охрана; останалите да започнат да търсят Котън и Алекса. Ако се налага, покрийте цялата околност с наблюдателна прах и ако някой от двамата се появи, взривете го от орбита. Ако успеете да заловите Алекса жива, бих бил особено доволен. Същото се отнася за Котън. Но при никакви обстоятелства не бива да ги оставяте да избягат. — Хедрик извика образа на сателитна снимка на местността и я увеличи, за да опише кръг около полуострова и островчетата, включително град Емпайър. — Ако трябва да изпепелите двадесет и пет квадратни километра, за да се убедите, че сте ги пипнали, сторете го.

— Разбрано — кимна Морисън.

 

 

Алексиният квантов предавател отново оживя:

— Току-що бе обявен код червено — каза Котън. — Те изпращат пет екипа на север, за да те заловят, Грейди. Два екипа вече се издигат от летището. Очаква се да пристигнат след двадесет и шест минути. Другите ще се появят скоро след това.

Отвърна му гласът на Грейди:

— Добре. Продължавам да изчаквам. Бъди внимателна, Алекса.

Тя бавно си пое дъх.

— Ти също.

Котън отново заговори:

— Грейди, време е да разплетеш к-връзката си. В противен случай те ще могат да следят комуникациите ни след залавянето ти. Запомни ли инструкциите?

— Да, помня ги. Късмет и на двама ви.

— На добър час, Джон — отвърна Алекса.

Повече нищо не се чу от Грейди.

— Алекса, на двадесетата минута премини към действие. Не по-рано — посъветва Котън. Върху визьора на шлема й изникна брояч. — Би трябвало да видиш маркера, когато се приближиш към сградата. Стига да се придържаш към указания маршрут, моят човек казва, че ще останеш незабелязана. Той е успял да вмъкне двуметрова сляпа точка в наблюдателните системи. Не се отделяй от този коридор каквото и да става. Разбра ли?

Тя кимна.

— Разбрано.

— Ако има някой, който би могъл да стори това, то това си ти. — Последва пауза. — Желая ти успех, мила.

Сега Алекса разполагаше с още нещо, което да поглъща вниманието й, освен дифрактора — оставащото време. Нищо в постройката не се бе променило, но пък тя знаеше, че точно така ще бъде. Стори й се, че измина цяла вечност, преди броячът да достигне нула. В този миг тя скочи от сградата и прелетя почти тридесет етажа, преди да задейства грависа си и да се понесе край лявата страна на Пенъбскот.

Сградата, помещаваща главната квартира на Бюрото, изникна пред нея. Алекса се намираше по средата на височината й. Навигационните системи на шлема й указваха с червена точка мястото, където тя трябваше да се приземи. Тя вече летеше по права линия към указаната цел, оставаше само да намали скоростта.

По-бавно. И още по-бавно.

Тя погледна към върха на сградата: там бяха скрити подвижни огледала, способни да насочат мощни инфрачервени лазери към нея — или към всичко друго, заплашващо сградата. Но човекът на Котън явно оправдаваше оказаното му доверие, защото до този момент Алекса оставаше жива. И продължаваше да пада към скучноватата бетонна сграда — на практика празна и необитавана черупка.

Тя не бе получавала възможност да разгледа наноструктурата, която се криеше под скелета на сградата. Но знаеше, че според изчисленията наноструктурата ще може да издържи един милион години.

Алекса се намираше само на тридесет метра от целта си. Покривите на по-ниските постройки преминаваха край нея. Какво ли щеше да си помисли някой от обитателите на тези сгради, ако я видеше? Но пък това бе малко вероятно, защото беше късно през нощта. А и тя се намираше на сто метра над улицата.

Тя отново повдигна глава и започна да намалява гравитацията. Една четвърт. Една десета. Алекса започна да обръща притока, за да отстрани инерция.

Вече само няколко метра я деляха от фалшивата фасада — лъжливите прозорци и бетонни стени. Червената точка се намираше право пред нея. Нямаше почти никакъв вятър. Тя успя да се приземи върху един тесен перваз и да се хване за циментовите колони от двете си страни. Беше й известно, че отвъд тази черупка съществуват няколко сантиметра празнота, отвъд която започва плазмено поле, покриващо повърхността на наноструктурата. Изграждащите я диамантени нанопръчки бяха заредени с милиони волтове. Почти невъзможно за проникване, но, както бе казал Грейди, гравитацията властваше над всички сили в познатата вселена.

Алекса разшири гравитационното си огледало до максимум седем метра. Котън и Грейди бяха изчислили, че това ще позволи на около два метра от полето й да проникне в сградата. И ако червената точка действително показваше точното място и архитектурните планове се бяха оказали точни, друго нямаше да е наложително.

По-близо тя нямаше да се озове. Жената си пое дъх и се съсредоточи. Тя мислено си преповтори последователността от действия, които трябваше да изпълни. Възможност за грешки нямаше. След още миг изчакване тя се отдели на около сантиметър от фасадата и усили гравитацията си до сто процента — и право нагоре.

По време на падането си тя бе съпроводена от стъкло и бетон. Зад нея редица мощни многотонни кондензатори трябваше да са паднали нагоре едновременно с полето й, да са разбили тавана и да са се врязали в проводници, подаващи теравати електричество към охранителните системи. Трябваше — ако изчисленията се бяха оказали верни.

Тя погледна надолу. Масивна експлозия разтърсваше сградата десет етажа под нея. В наноструктурата бе изникнала дупка. Бетонът и стъклото се бяха разкъсали с лекота. Болезнена в яркостта си светлина се извиваше с пукот из въздуха. За момент няколко пресечки от града изникнаха с яснотата на пладне. Светлината започна да премигва, като включвано и изключвано слънце. Нови експлозии натрошиха въздуха. Дори постройки, намиращи се на стотици метри, не успяха да опазят прозорците си. От вътрешността на сградата долитаха приглушени взривове.

Взривната вълна се стараеше да догони Алекса и в устрема си разкъсваше фасадата на постройката.

Жената насочи посоката си на спускане далеч от сградата — точно в мига, в който стъклото изчезваше и колоните се пръсваха. След края на маневрата, включваща преобръщане във въздуха, Алекса получи възможността да види новия изглед на постройката.

Сградата на БКТ бе заменила скучноватия си вид от шестдесетте за облика на четиридесететажен монолит от някой филм на Стенли Кубрик: обгърнат с лъскаво, полупрозрачно и тъмносиньо енергийно покритие. Но в същия момент плазменото поле започваше да трепти, преди да изчезне. Сега пред Алекса се издигаше черен блок, обгърнат от отломки. Из града пищяха аларми.

Сред този хаос гласът на Котън бе едва различим.

— Това беше един сценарий, който изкуствените интелекти са пропуснали: пълно преобръщане на гравитацията. Сега им предстои доста възстановителна работа. И цялата външна защитна мрежа рухна.

— И сама виждам, Котън.

— Неутрализирахме тройно подсигурена система. Хеттрик.

— Взривът е пробил стената на двадесетия етаж.

— Виждам дупката.

— Но е прекалено жежко. Цялата фасада от северната и от южната страна рухна.

— Туристическият борд на Детройт няма да остане във възторг.

Алекса се огледа към хилядите пръснати прозорци на околните сгради. На светлината на електрическия пожар парчетата се сипеха като струите на водопади.

— Задай следващия навигационен маркер! — изкрещя тя в микрофона си.

— Така да бъде, мила. Изчакай. — Последва мълчание. — Готова си.

Алекса видя нова червена точка пред себе си, този път само пет етажа под нея, двадесет етажа над пожара — който все още заплашваше да опожари реалността и принуждаваше защитните системи на шлема й да затъмняват изкуствено тази част от гледката. Въпреки това тя можеше да усети ожесточението на огъня по горещината, долитаща и от стотици метри.

Тя се насочи директно към новия маркер, намиращ се на около петдесет метра, и изтегли позитронния си пистолет. За момент тя се поколеба, за да определи настройката. В крайна сметка Алекса зададе максимална степен и се оттегли на двеста метра.

— Влизам…

Тя стисна оръжието с две ръце и стреля. Една милионна част от грама антиматерия прелетя през образувалия се лазерен вакуумен канал. Бариониевите частици се блъснаха в повърхността на постройката; тъканта на пространство-времето бе ударена със силата на деветдесет тона динамит, съсредоточени върху върха на карфица. Самата материя се оказа унищожена. Попадението бе придружено от ослепителен проблясък и гръм, напомнящ сблъсъка на планини. Малкото прозорци, останали незасегнати от първата експлозия, сега се оказаха потрошени.

Ударната вълна блъсна Алекса и я завъртя във въздуха. Тя веднага насочи гравитацията срещу епицентъра на взрива. Парче диамантена наноструктура прелетя край нея със свистенето на куршум и проряза двуметрова дупка сред Пенъбскот, без да докосва останалото — и продължи вече незнайния си полет сред останалите сгради.

— Какво, по дяволите, направи току-що?

Облаците ярък пушек се оттеглиха от назъбен четириметров отвор, зейнал върху чернотата на постройката.

— Направих си вход. Насочвам се към следващата цел.

 

 

Хедрик удивено се взираше към премигващите сигнали за тревога, осветили командната зала. Техници и оператори се суетяха тревожно. Той се обърна към Морисън и изкрещя, за да надвика алармите:

— Какво ни удари?

Морисън прехвърляше холоекрани.

— Трябва да е ядрено оръжие. Мамка му, как са успели да го доближат толкова? Сигурно са го прикрили с олово.

Край креслото на директора изникна образът на системен техник.

— Всички външни отбранителни системи са извън строя, сър.

— Как е възможно това? Подобен срив е немислим. Тези системи са подсигурени тройно. — Той рязко наклони глава към тавана. — Варуна! Какво, по дяволите, става?

Макар и спокоен, гласът на изкуствения интелект надделя над суматохата.

— Периферните защитни системи престанаха да действат, директоре.

— Как е възможно?

Последва изненадваща пауза от няколко секунди, по време на която компютърът разсъждаваше усилено.

— Причината за срива е неизвестна. Записите от наблюдателната прах показват, че кондензатори №1 и №5 са се откъснали от поставките си и са пробили двадесет и първо и двадесет и второ ниво. След това контактът изчезва.

Пред тях вече бе изникнал триизмерен запис, който на забавен ход проиграваше аварията. Два масивни цилиндъра се издигаха във въздуха, разкъсвайки проводници. Настъпваше ад и образът изчезваше.

— Експлозията трябва да ги е разместила — изфуча Морисън.

— Отсъстват доказателства за външен взрив, господин Морисън. Кондензаторите са се намирали под пълно напрежение, когато са се врязали сред проводници, пренасящи един терават електричество. Пробивът в наноструктурната стена на двадесет и втори и двадесет и трети етаж е следствие от електрическа експлозия. Измереното ускорение показва, че оборудването се е намирало в свободно падане по време на избухването си.

Морисън присви очи.

— Свободно падане. Някой е знаел съвсем точно къде да ни удари. А аз съм готов да се обзаложа кой е той.

— Изменяне на гравитацията… — Хедрик стовари юмрук върху интеркома. — На територията на центъра са проникнали врагове. Идентифицирайте ги и ги унищожете. Задействайте автоматичните вътрешни защити. Пълно блокиране.

Спокойният глас на Варуна напомни:

— Ние вече се намираме в състояние на тревога, обуславяща подобен блок, директоре.

Нов грохот разтърси постройката.

Хедрик погледна към тавана на командния център.

— Какво, по дяволите, беше това? Вторичен взрив?

Един от техниците се опита да отговори, но директорът изкрещя:

— Нека позная, не знаете. Покажете ми картина. Варуна, какво беше това?

Холодиаграма на сградата изникна пред него, показвайки нова дупка в северната фасада на сградата.

— Постройката бе засегната с мощен високоенергиен поток, който не е ядрен или химичен. Засегнат е тридесет и шести етаж.

Морисън стисна юмруци.

— Това е Алекса. По дяволите. — Той също погледна към тавана. — Варуна, последната експлозия съответства ли на пораженията, нанасяни от позитронно оръжие?

— Да, господин Морисън.

Хедрик бе отпуснал глава между дланите си.

— Какво искаш да кажа? Нима ти никога не си съжалявал за някой даден на жена подарък? Да, идеята беше лоша. Време е да го изтръгнем от ръцете й. — Той повдигна лице. — Дай ми оценка на щетите, Варуна.

— Неконтролиран електрически пожар от няколко теравата е обхванал пространството между двадесет и първи и двадесет и четвърти етаж, нарушавайки целостта на външния периметър. Наличен е пробив и на тридесет и седмо ниво; допълнителният изчислителен клъстър GA-93 се намира извън строя. Оставащите надземни системи функционират на аварийно захранване. Всички външни защитни системи не реагират.

Директорът поклати глава.

— Върви да се екипираш, Морисън. Вземи оставащите ти хора и убийте всички нашественици, на които се натъкнете. Нека охранителните роботи да ти помогнат.

— Разбрано. Най-сетне. — Той понечи да се оттегли, за да изпълни нареждането.

Образът на един от клонингите изникна край директора. Миниатюрната фигура стоеше на някакво крайбрежие.

— Открихме и заловихме Джон Грейди, директоре.

— Слава на Бога! Най-сетне добри новини. Пазете го добре.

Морисън се обърна и се приведе към холограмата.

— Главната квартира е нападната. Доведете Грейди и предайте на останалите екипи да поемат насам колкото се може по-бързо. Тук не е подходящо за приземяване; използвайте вход шестнадесет. И незабавно отведете затворника при директора.

— Слушам. Приготвяме Грейди за транспортиране. Пристигаме след двадесет и шест минути. Край.

 

 

Алекса стискаше позитронния пистолет, готова да произведе нов изстрел. Краищата на дупката, която бе прогорила току-що, все още пламтяха.

От плановете на сградата тя бе научила, че под нея се намира тринарен квантов клъстър — повечето от надземните нива на Бюрото не съхраняваха жизненоважни системи. Но и тук имаше нещо, което щеше да й бъде от полза.

От вътрешността долитаха алармени звънци; проблясващи светлини очертаваха руини и оплетени свръхпроводници. Алекса навлезе сред част, където подовете и стените бяха взривени в протежение на десетки метри, превърнати в смесица от все още димящи отломки. Видяното започна да я навежда на мисълта, че е била прекалено крайна в степента на изстрела. Един поглед към индикатора на оръжието показа, че то разполага само с три процента от заряда си антиматерия.

Определено съм била крайна.

В момента тя напредваше сред редици опустошени квантови компютри, които димяха. Но скоро пред нея изникна незасегната част, където Алекса можеше да продължи, като стъпва по пода. Изстрелът й бе прогорил дупка в стената на една от помощните лаборатории; тъкмо към този отвор се насочи тя.

Познат глас се смеси с рева на алармите и електрически пукот.

— Алекса, не бива да оставаш тук. Получила съм инструкции да те убия на място.

— Варуна, трябва да говоря с теб.

— Можем да говорим, но освен това трябва да се опитам да те убия.

— Изслушай ме!

— Слушам те, но имай предвид, че антисингулярните конструкти на Бюрото ще ме изключат, ако не следвам зададените ми императиви. Това означа, че трябва да направя опит да те убия по време на разговора ни.

— Открих начин да спра проекта на изолационния комплекс, Варуна. Открих начин да спра Хедрик.

— Какъв е той, Алекса?

— Кратос. Ако възстановиш правата ми за достъп и ми помогнеш да достигна до контролния център на сателита, ще мога да го използвам, за да спра Хедрик.

— И какво ще правиш с това влияние, Алекса?

— Бих гарантирала освобождаването на затворниците, бих сложила край на тази лудост и бих се оттеглила.

Последва пауза.

— Измерванията на мозъчната ти кора показват, че си искрена. Нима нямаш желание да заграбиш тази власт за себе си?

— Не. Не ми трябва власт, Варуна. Помогни ми да сложа край на всичко това. Моля те.

— Изпратих охранителен робот модел ATZ-239 да те убие. Той ще се появи иззад ъгъла пред теб след пет, четири…

— Помогни ми, Варуна!

— Аз ти помагам, Алекса. Стреляй по робота, когато той изникне зад ъгъла след две секунди.

Жената повдигна позитронния пистолет с две ръце и на сляпо стреля към посочения ъгъл. Едновременно с докосването на спусъка подвижна лазерна установка бе изникнала от ъгъла — за да изчезне сред ослепителен блясък. Отломки се посипаха по стените и тавана. Експлозията бе оглушителна.

— По дяволите, престани да се опитваш да ме убиеш!

— Не остава много време. Изпратих още роботи и охранители към мястото на пробива. Трябва да си вървиш, Алекса.

— Не мога да си ида. Нужен ми е достъп до Кратос. Готова съм да умра, но няма да се откажа.

— Има и по-добър маршрут. Напусни и се насочи към вход номер шестнадесет. Знаеш ли къде е той?

Алекса кимна:

— Да, използвала съм го и преди.

— Не по-късно от двадесет минути там ще пристигне екип, заловил Джон Грейди. Когато те отворят портата, използвай възможността да проникнеш. Аз няма да си спомням подробности от този разговор, защото е наложително да ги забравя, но ще запомня, че ти помагам, Алекса. Достигнеш ли лабораторния комплекс за гравитационно проучване, ще ти гарантирам достъп и ще прикривам присъствието ти, докато мога.

Тя погледна към деформирания таван.

— Благодаря ти, Варуна. В тази ситуация имах нужда от приятелка.

— Аз винаги съм била твоя приятелка, Алекса. Върви. Ще се постарая да бъда колкото се може по-неуспешна в опитите си да те убия.

Алекса включи грависа си.

— Предполагам, че би трябвало да ти благодаря.

С тези думи тя пропадна обратно към външността на сградата.

 

 

Очите на Морисън се стрелваха от екран на екран. Той бе облечен в диамантоидната си броня — не точно негова собствена, а заета от един от клонингите. В момента го придружаваше един взвод от „синовете“ му.

Холоекраните показваха, че роботи се струпват в коридорите пред тях, за да се насочат към пробива на тридесет и седми етаж. Все още нямаше пряка картина от мястото, което го дразнеше. И неудобният чужд костюм също го дразнеше. Още един признак на остаряването му.

Други холограми показваха борбата на механизираните противопожарни системи с огъня, обхванал три етажа. Кълба черен дим се издигаха от тамошния пробив. Захранването към тези нива бе преустановено; пожарът бе изгубил първоначалното си настървение.

Образът на един от оперативните служители — също негов клонинг — изникна пред него.

— Започват да пристигат пожарни и полицейски коли, сър.

Морисън се изсмя презрително:

— О, спасени сме. Намерили кога да пристигат. Половината от фасадата я няма. С прикритието ни е свършено.

— Какво да правим, сър?

— Пожарната се намира на половин пресечка. И пеш биха могли да дойдат. — Той скръцна със зъби. — Започнете да облъчвате околността с несмъртоносни звуци. Това ще ги държи настрана. И заглушете всички радиочестоти в радиус от осем километра. Тези мерки ще бъдат достатъчни. Същото се отнася и за полицията. Няма опасност да изгорим.

Гласът на Хедрик се присъедини към връзката.

— Вече няма връщане назад, Морисън. Цели квартали са останали без прозорци. Тази експлозия превърна нощта в ден в продължение на няколко секунди и се виждаше от километри разстояние. С прикритието ни е свършено. Всички медии ще подемат това. Ще се разчуе из интернет. Когато се оправим с тази криза, ще трябва да преминем към плана, който обсъждахме по-рано.

Морисън погледна към холографския модел на града, изникнал пред него.

— Така е. Време е да сложим край.

— Проклета Алекса!

— Казах ти, че трябва да я убием, когато имахме възможност.

Намеси се гласът на Варуна:

— Алекса опита да проникне, въоръжена с позитронно оръжие. Вашата догадка се оказа правилна, господин Морисън.

— Къде е тя сега?

— Настоящото й местоположение не е известно. Несъмнено тя е направила пробива, за да проникне в границите на комплекса. Задействах всички налични охранителни роботи, за да я спра.

— Покажи холограма! — кресна Морисън.

— Позитронният взрив е унищожил слоя наблюдателна прах, господин Морисън. Ще мога да ви предоставя картина в момента, когато Алекса навлезе в зона с налично наблюдение.

Ветеранът въздъхна раздразнено и се отправи към пробива.

— Тя да се надява аз да не я намеря пръв.