Даниел Суарес
Прилив (4)

Глава 4
Метод на действие

Бял „Еврокоптер AS350“ се спускаше сред мъгливото зимно небе. Той се извъртя по посока на вятъра, преди да се приземи край морето от полицейски и пожарни коли, струпани в паркинга на индустриалната зона в Едисън, Ню Джърси. Превозните средства с проблясващи светлини бяха струпани около масивен взривен кратер, превърнал постройката в димяща равнина. Пожарникари все още се бореха с остатъчните пламъци. Следователи от ФБР в пълно защитно облекло преравяха руините.

Роторите на хеликоптера бавно успокоиха движението си. Специален агент Денис Дейвис изникна от кабината и с приведена глава се приближи към двамата изчакващи мъже. Те носеха зимни парки със знака на Федералното бюро. Дейвис закопча собствената си парка — хеликоптерът все още навяваше мраз. Поне това й даде основание да се зарадва (за пореден път), че прическата й все още е по войнишки къса.

Тя кимна на двамата мъже. От своя страна, те не изглеждаха особено доволни от срещата: нещо, към което трябваше да се подходи внимателно.

— Идеята не беше моя, Томас.

Агент Томас Фауъл, строен и оплешивяващ мъж в средата на четиридесетте, изглеждаше смутен.

— Има ли значение?

— За протокола, мисля, че това беше глупаво.

Той се обърна и се загледа към обширното местопрестъпление.

— Разбрахме ли се? Или ще искаш преназначение?

Фауъл поклати глава.

— Просто ми се иска ти да притежаваше по-различно от настоящото си резюме — рече той. — Но пък на тяхно място бих взел същото решение.

Денис го погледна в очите и кимна.

— Това беше изключително ясно от твоя страна.

— Съветвам те да не повтаряш питането си, когато съм на две бири.

Тя кимна и се обърна към по-младия агент.

— Дуайт, можеш ли да откриеш екипа за бързо реагиране? Искам точен брой на жертвите колкото се може по-скоро.

— Имаш го, Денис. — Дуайт Уортман, по-младият агент, кимна и се отправи към колите.

Тя закрачи към димящите руини. Вървешком се обърна към крачещия до нея Фауъл:

— Какво имаме до този момент?

— Определено става дума за нашето момче. Котън публикува видеото в YouTube минути след експлозията. Показва как жертвите му се гърчат до последния момент. — Той й подаде таблет.

Тя докосна екрана. Видеото показа познато лице — Ричард Луис Котън, заобиколен от маскираните си следовници. В момента той сочеше към някаква сложна апаратура, към която бяха привързани учените.

— … е възмездието Му срещу онези, които поругават творението…

Дейвис го спря.

— Казва ли нещо ново?

— Не. Същата помия да сме се върнели назад.

Тя му върна таблета.

— Нещо за каченото видео?

— Кибернетиците казват, че публикувалият го акаунт е бил откраднат. Файлът е качен от украински IP адрес в Киев.

— А собственикът на домейна?

— Несъмнено ще се окаже прокси, но въпреки това тече проверка. Украинските власти понякога сътрудничат, понякога не.

— Записът позволява ли да бъде идентифициран серийният номер на камерата, използвана от терористите?

— Не. Отново си имаме работа със старо оборудване. Техниците откриха парчета от нея сред експлозията.

— „Бетакам“?

Той кимна.

— Да. Снабдена с безжична връзка, за да предава в Мрежата. Също като в предишните случаи.

— Произволно свързани технологии. Това е почеркът на Котън.

— Какво ще правим с каченото видео?

— Показва ли някакви противни неща?

Фауъл поклати глава.

— Не. Просто образът побелява.

— В такъв случай изгответе списък с IP адресите, които са го гледали преди новината да бъде обявена в медиите. Котън е предпазлив, но неговите другарчета може да не са толкова умни. Възможно е някой от тях да го е проверил от местен компютър, за да се убеди, че „шедьовърът“ им е качен успешно. Рано или късно те ще допуснат грешка, така че трябва да покрием всички възможности.

— Като за лудити тези момчета определено умеят да се оправят с технологиите.

— Лицемерието е най-малкият им недостатък.

Двамата бяха достигнали ръба на кратера. Големи късове зидария, извити греди и хиляди подписани документи, компютърни елементи, парчета мебелировка и неразбираеми елементи бяха пръснати по земята. Номерирани знаменца, указващи доказателства, се поклащаха на определени места.

Денис подуши въздуха и неволно подсвирна.

— Поредната бомба с амониев нитрат. Този път голяма.

— Лабораторните в момента анализират химическия тор, но и сега съм готов да се обзаложа, че ще принадлежи към товара от онзи вагон от две хиляди и шеста, използван в предишните два атентата.

Дейвис приклекна, за да огледа прогорена оригамна сфера, прободена като доказателство. Геодезичните фасети бяха симетрични. Съвършени.

Фауъл кимна към находката:

— Цялото място гъмжи от подобни неща.

Тя се надигна и забеляза обгорените и смазани останки от очевидно скъпа спортна кола, отчасти затрупани от зидария. Виждаше се нюйоркската регистрация: MKT WIZ. Дейвис погледна към Фауъл.

— „Астън Мартин One-77“.

— Малко необичайна за този квартал кола.

— Принадлежала е на една от жертвите. Как ти се струват два милиона и четиристотин хиляди долара?

Тя се втренчи в него.

— Шегуваш се. Толкова пари за една кола?

— От този модел са произведени само седемдесет и седем бройки, на което се дължи и името. Но сега имат основание да променят названието му на модел седемдесет и шест.

— Кой е собственикът?

— Албърт Марано, изпълнителен вицепрезидент в „Шиърсън-Байерс“, нюйоркски инвестиционен фонд. Марано и негов колега са се намирали в сградата по време на нападението. Бяха идентифицирани във видеото, заедно с останалите жертви. Техниците все още претърсват човешките останки. Кости. Органи. Пръсти. По първоначални данни разполагаме с частите на шест тела. Това съвпада с показаното от видеоматериала.

Дейвис се загледа към друг маркер, забоден в земята край пресните следи от гуми в снега. Тези дири достигаха близо до опустошения „Астън Мартин“. На места целостта им оставаше нарушена от отхвърчали отломки.

— Тези следи са пресни. От времето непосредствено преди експлозията. — Тя погледна към опустошената кола и се постара да проследи пътя на пристигането й. — Дошли са след инвеститорите.

— Аварийните вече се занимават с това.

— Свалете записите от всички кръстовищни камери в рамките на километър и половина. Когато техниците идентифицират типа превозни средства по следите от гумите, ще прегледаме видеото. Може да зърнем някой от Вършачите без маска — на пристигане или на тръгване.

Фауъл си водеше бележки.

— Разбрано.

— Дали онези от Уолстрийт просто са избрали лош момент за посещението си? Или по невнимание са раздразнили Котън? Нека Дуайт прегледа всички прессъобщения, инвестиционни новини и интервюта на фонда за последната година. Да види дали изобщо се споменава тази организация. — Тя напразно подири с поглед непокътната табела. — Впрочем как се е наричала тя?

Другият направи справка с предишните страници на бележника си.

— „Киралити Лабс“.

— С какво по-точно са се занимавали?

— С нещо, наречено кирални свръхпроводници.

— Свръхпроводници — това ми е ясно. А какво означава „кирални“?

— И аз самият не знаех. А от обяснението не разбрах много. Нещо, свързано с електрони, които се движат само в една посока.

— Във всеки случай нещо, което са направили тук, е раздразнило Котън. Накарало го е да доведе екзекуторите си.

— Щом той е толкова възмутен от високите технологии, защо не е нападнал някоя фирма, занимаваща се с биотехнологии или космически полети?

Тя се замисли над думите му.

— Това би било прекалено трудно. Той напада само дребните риби. — Денис погледна към старата постройка. — Огледай се. Те дори не са имали охранителен портал. Под десет служители. Също като предишните атентати. Малки, сравнително неизвестни организации. Той просто иска лесни жертви, които да му гарантират отразяване в медиите. Готова съм да предположа, че тази компания не се е отличавала с нищо. Не е имала никакви големи клечки сред служителите си.

Фауъл направи поредна справка със записките си.

— Онзи Алкот е преподавал физика в най-престижните университети.

— Това го видях. Но отдавна е бил пенсиониран. Бил е над осемдесетгодишен. Най-вероятно са го използвали за малко престиж. — Няколко мига Дейвис остана замислена. — Ами финансирането им?

— По-рано сутринта събрах тази информация. — Фауъл отново повдигна таблета си, този път за да отвори файл със сканираните копия на корпоративни документи. — Първоначалното финансиране е дошло от нюйоркската „Шиърсън-Байерс“. Съдейки по хронологията, основателите са били достатъчно досетливи да използват първоначалната инвестиция, за да привлекат други, по-малки вложители.

— Някакви връзки с организациите от предишните атентати?

Фауъл поклати глава.

— Ще прегледаме фиктивните фирми и дъщерните организации, но на първо четене няма общи неща. В случая говорим за съдружничества от Средния запад и югоизточната част на страната. Най-вероятно медици и адвокати, които искат да постигнат голям технологичен успех, но нямат връзки в Силициевата долина. — Той отмести още няколко страници. — Само дето изглежда, че са били пратени за зелен хайвер.

Това я накара да извърне глава към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Президентът на компанията, Джон Грейди; тридесет и една годишен. Родителите му казват, че той бил получил финансиране от държавния научен фонд.

— Нека позная, в действителност той не е получавал.

— Именно. Грейди не присъства в архивите на фонда.

— А академичните му постижения?

— Тъкмо това е. Той няма диплома. Или поне не от истинско учебно заведение. Напуснал е университета в Олбъни. Получил е магистърска степен по физика от онлайн курс. Родителите му казват, че са били особено горди с него, защото той преодолял когнитивно увреждане.

— По-точно?

Той погледна към бележника си.

— Вродена синестезия.

— Или казано на човешки език…?

— Очевидно той е виждал музика и е чувал цифрите — някакви преплетени жици в мозъка. Нещо от този сорт. И е имал мания да прегъва хартия.

Това обясняваше опърлените оригами, които лежаха сред руините.

— Липса на академични постижения. Чудатост. Поведенчески проблеми. — Фауъл се загледа в записките си. — И прочее, и прочее.

Дейвис се замисли.

— Тези неща започват да ми звучат познато. Атентатът в Ню Орлиънс преди пет години — основателят на компанията страдаше от синдром на Аспергер, или нещо от сорта. Нямаше ли и един друг с някакво подобно състояние?

Фауъл я погледна.

— Ще прегледам предишните досиета. Виждам, че имаш някаква идея?

Тя продължаваше да размишлява над предишните случаи.

— Кога се случи онзи атентат в Тампа? Преди и двамата да започнем да работим по тези случаи? Преди девет години? Ставаше дума за електроинженер, който твърдял, че е финансиран от МО. Но в действителност не бил.

Другият кимна.

— Може би става дума за някакви специализирали се в приложната наука измамници, които Котън мрази. Може би майка му си е изгубила спестяванията заради подобни мошеници…

— „Киралити Лабс“ произвели ли са някакъв продукт? Подавали ли са заявление за патент?

Няколко мига Фауъл преглеждаше записките си, преди да повдигне очи и да поклати глава.

— Да, това никога не се случва. — Агент Дейвис погледна към медийните хеликоптери, които кръжаха на около километър над тях. Предаваха на живо от местопрестъплението. И подхранваха егото на Котън. — Котън обича да се насочва към плодове, които са почти узрели.

— Но защо му е да напада дребни технологични фирми на всеки няколко години? Какво постига с това?

— Вероятно е достатъчно умен да разбере, че ако се прицели прекалено нависоко или стане прекалено активен, по петите му ще бъдат изпратени сериозни сили.

Фауъл се замисли над това.

Дейвис се загледа във все още димящия кратер, който имаше диаметър шест метра и дълбочина близо два.

— Минаха две години и половина от последната му проява. А пък преди нея имаше две години затишие. Кой притежава подобно търпение, Томас? Кой може да поддържа подобна тайнственост сред група анархисти за толкова дълго време?

Фауъл прибра таблета си.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Денис. И ще искам от теб да ме изслушаш.

Тя едва сдържа трепването си.

— Мислех, че вече сме се разбрали за назначението…

— Не, не става дума за това… Вече от седем години преследвам Котън. Сега, след поредния взрив, когато медиите са гръмнали, от Вашингтон ще ти дадат допълнителни човешки ресурси. Също както сториха с мен.

— Няма да им позволя да забравят усилията, които си положил, Томас.

— Пак не ме разбра. Искам да изтъкна, че след около година този екип ще бъде окастрен отново.

— В такъв случай ще трябва да заловим Котън преди това.

— Просто те предупреждавам, че Котън не прилича на никой от нарцистичните социопати, за които съм чувал. В един момент трябва да се запитаме дали той още съвпада с поведенческия профил, който сме му изготвили.

— Бихме могли да поискаме нов анализ.

— Никога не съм виждал човек, склонен да изчезне за толкова дълго, почти да бъде забравен, и в един момент да удари на съвсем друго място. И винаги с безлични маскирани следовници. Тук има нещо, което пропускаме. От години разполагаме с информатори сред противниците на технологичния напредък — и нищо. Сякаш Ричард Котън престава да съществува, когато не напада.

Тя спря и се обърна към него:

— Каквото и да става, едно нещо не бива да се променя. Трябва и занапред да ми казваш онова, което наистина мислиш.

Той кимна.

Дейвис се отправи обратно към струпаните коли, от които се приближаваха Дуайт и член на екипа за бързо реагиране. През рамо тя додаде:

— Не щади допълнителните агенти, когато ги получим, Томас. Пусни ги по всички дири. И ако Котън действително престава да съществува между атентатите, явно ще трябва да го призовем.