Даниел Суарес
Прилив (27)

Глава 27
Да се научиш да падаш

Тримата бяха разчистили участък от около десет метра в лабораторията. Джон Грейди стоеше с присвити крака в освободеното пространство, екипиран със собствено гравитационно огледало — онова, което Котън бе съумял да изтръгне от увредената броня на Морисън. Ученият носеше и ботушите, и ръкавиците на бронята. Ботушите бяха по-широки от удобното, но той бе съумял да ги натъпче с дунапрен. Пък и нямаше да му се налага да ги използва дълго по предназначение.

Ученият бе вперил поглед в микроскопичния механизъм на ремъците, който проблясваше в светлината на лабораторията.

— Това наистина е гравитационното огледало, само че умалено хилядократно. Как изобщо смогват да го захранват с достатъчно енергия?

Котън посочи към друга част от ремъците.

— Шестдесет мегаватов термоядрен реактор.

— Тази дреболия?

— На практика устройството е още по-малко, защото е обградено от броня.

— Бога ми. Окачил съм на пояса си достатъчно енергия, за да захраня градче.

— Нека не се разсейваме, предстои ни работа — намеси се Алекса.

Няколко найлонови въжета свързваха ремъците на Грейди с метални греди пред него, зад него и от двете му страни. Метални пръстени бяха прикрепени към земята и към тавана. В която и посока да паднеше той, полетът нямаше да трае дълго.

Алекса провери оборудването му и леко отпусна ремъците.

— Не е нужно да пристягаш грависа толкова. Не забравяй, че ти не си увиснал на него; той променя посоката на падането и падате заедно.

Ученият се навъси.

— Гравис? Кой е измислил това название?

— Не зная. Някой от служителите на БКТ, работещи върху проекта.

— Аз го изобретих. Трябваше да получа шанса да му дам название.

— Това беше първата ти грешка, Грейди — обади се стоящият наблизо Котън. — За хората дадено нещо не съществува, докато не получи название. Но онова, което притежава име, за тях е нещо реално, дори и ако в действителност то не съществува. Ако питаш мен, името трябва да предшества всяко проучване.

— И какво означава „гравис“? — продължаваше да недоволства Грейди.

Алекса проверяваше ботушите му:

— Означава „тежък“ на латински.

Той леко подскочи, за да изпита тежестта.

— В известен смисъл е подходящо. Тази проклетия тежи към двадесетина килограма.

— Когато го задействаш, тежестта няма да се усеща. А е тежък, защото това е военен гравис, брониран. Моят е много по-лек. Костюмът, от който това устройство беше част, имаше мрежа от електроактивен полимер, която да разпределя тежестта.

— Ще имаме възможността да зърнем още подобни костюми, ако нещата се объркат — промърмори Котън.

— Не му обръщай внимание. — Алекса коленичи край единия ботуш. — Усещаш ли насочващата система при пръстите си?

Благодарение на подплатата краката на Грейди изпълваха ботушите плътно. Той можеше да напипа две издутини в предната част на обувката.

— Да.

Тя посочи към другия ботуш.

— Ами в този?

Той отново повтори процедурата и с другия крак, преди да кимне.

— Добре. Стандартният контрол работи по следния начин: контролираш отклонението, представляващо завъртане по вертикалната ос чрез…

— Отклонение? Какво отклонение?

— Става дума за хоризонталната посока, в която си се отправил. Завиване, при което не се изменя височината или наклонът. — Тя направи грациозен пирует и се върна обратно. — За да контролираш неговата посока на падане, насочваш крака си ето така.

— Посока на падане? Нали ставаше дума за завиване?

Тя го изгледа мълчаливо.

— Да, разбира се — сети се той. — Защото избираме посоката, в която се намира „долу“.

Котън прихна:

— Ти си изобретил тази технология, Грейди. Постарай се да не изоставаш.

Алекса повдигна крак и го раздвижи надясно и наляво.

Грейди на свой ред повдигна десния си крак, за да повтори движението.

— Добре. А посоките по вертикала се контролират с левия крак. — Тя докосна ботуша му.

Грейди повдигна левия си крак и се постара да повтори демонстрацията й.

— Просто извиваш стъпалото си в желаната посока. Ще се отправиш натам, накъдето сочат пръстите ти.

— Разбрах. Не изглежда сложно. А бутоните в самите ботуши?

— Всеки ботуш има по един бутон и по един плъзгач. На бутоните не обръщай внимание — те са превключватели, които фиксират настоящите настройки, за да не се налага да ги поддържаш непрекъснато. Тъй като в затворено пространство употребата им може да се окаже опасна за един новак, ограничи се до плъзгача.

Грейди размърда пръсти и кимна.

— Разбрах.

— Десният регулатор настройва диаметъра на гравитационното огледало: можеш да сведеш границите му до минимум, който да обхваща тялото ти, или да ги разшириш, за да обгръщат малко по-голяма площ. А левият регулатор променя фокуса. Ако го придвижиш напред, гравитацията се съсредоточава изцяло в една посока. Ако го изместиш назад, гравитацията се разпръсква.

— Значи говорим за степени? Половин гравитация, четвърт гравитация?

— Изчислява се в проценти, иначе си прав.

Грейди се навъси.

— Почакай за момент. Дори и в условията на микрогравитация аз ще продължа да ускорявам, докато не достигна равновесна скорост.

— По принцип е така, но софтуерът на грависа автоматично компенсира ускорението.

— По какъв начин?

— Огледалото бива преобърнато в рамите на микросекунди, за да поддържа постоянна скорост, съответстваща на обгръщащото гравитационно поле.

— В един момент и сам щях да се досетя за това — замислено каза Грейди.

— Не се разсейвай, Джон. — Тя посочи към ботуша му. — В крайна позиция гравитацията се разпръсква до равновесие.

— Което означава, че оставам да се нося неподвижно.

— Както ти е известно, равновесието няма да отнеме инерцията, която вече си натрупал, но ще спре ускоряването. За да забавиш ход, трябва да промениш посоката или за момент да се спуснеш. — Тя го огледа. — Готов ли си да опиташ?

Грейди подръпна найлоновите въжета. Те изглеждаха сигурни.

— Защо не. Какво толкова би могло да се обърка?

Котън прихна:

— Прословути последни думи.

— За начало измести десния регулатор до задна позиция. Нека гравитационното ти поле бъде колкото се може по-тясно. Това ще ограничи мащабите му малко над ръста ти.

Ученият раздвижи пръсти в ботуша и изпълни заръчаното.

— Това означава, че ще бъда обграден от излъчване с диаметър два метра.

— Точно така. Най-добре натисни бутона, за да фиксираш тази настройка. Не бихме искали по невнимание да разшириш границите му и да издърпаш някоя от стените върху главите ни.

Той натисна бутона и пробно докосна регулатора — последният не помръдваше.

— Готово.

— Сега постави левия регулатор в позиция на равновесие. По този начин няма да отхвърчиш, когато задействаш притока на енергия.

Грейди изпълни наставленията й и кимна.

— Добре. Сега включи захранването.

Ученият се поколеба за момент, преди да се обърне към ръкавиците си. Очевидно те и ботушите притежаваха собствено захранване и бяха свързани на квантово ниво с ремъците — и вероятно с останалата част от бронята. След миг той си припомни как да извика холографски панел пред ръката си.

— Запомни да не извикваш този интерфейс, докато се намираш във въздуха — посъветва го Алекса. — Никога не прекъсвай енергийния поток по време на полет.

— Разбрах. — Грейди докосна бутона за включване.

И неочаквано се озова във въздуха. Стомахът му подскочи като в увеселително влакче. Ученият леко се оттласна от пода и се понесе нагоре, докато найлоновите въжета не се изопнаха.

Той се усмихна широко и се засмя.

— Това е невероятно!

Котън стоеше до Алекса и гледаше развеселено.

— В онзи затвор здравата са ровичкали из главата му.

Алекса размаха ръка, за да привлече вниманието на Грейди.

— Добре. Сега искам да изпробваш движението в различни посоки. Не го прави при пълна гравитация; няма как да сме сигурни, че тези въжета или греди ще удържат. За начало избери посоката на падане с двата крака…

Грейди се съсредоточи и избра наляво — тази част на лабораторията бе по-свободна.

— Добре. Сега бавно плъзни напред левия регулатор, за да достигнеш четвърт гравитация.

Грейди си пое дълбок дъх и раздвижи пръсти. Неочаквано естествените закони на вселената се протегнаха към него и го дръпнаха наляво — която посока се бе превърнала в напълно убедително „надолу“. Струваше му се, че Алекса и Котън са залепили стъпалата си върху отвесна скала; подът на лабораторията се простираше към дъното на тухлена стена тридесет метра под него.

— Господи!

Найлоновите въжета не му позволиха да продължи падането си; няколко секунди той остана да виси като паяк, преди да успокои сърцето си.

— Лицето ти се е изчервило, Джон. Добре ли си?

Той се засмя.

— Да. Прекрасно е! Удивително. Просто ми трябва малко време, за да свикна.

Грейди промени посоката на падане, без да изменя силата на гравитацията. Ъгълът на падане се стрелна през хоризонта му. Въжетата и гредите проскърцаха.

— Удивително…

Той продължи да експериментира, първо в една посока, сетне в друга. Накрая погледна към спътниците си и кимна.

— Мисля, че съм готов за свободен полет.

Алекса го наблюдаваше със стиснати устни.

— Бъди внимателен, Джон. С такава екипировка лесно може да пострадаш, особено в подобно помещение. Ще паднеш от тридесет метра към тухлена стена, а може и да я разбиеш, ако не внимаваш.

Ученият си пое дъх и отново си преговори управлението.

— Няма. Вече усвоих нещата. В най-лошия случай просто ще дръпна регулатора в левия си ботуш и ще се върна в безтегловност. Нали така?

Тя кимна.

— Да. Спомни си това, ако изпаднеш в затруднение.

Котън се намръщи:

— Това не е всичко. Безтегловността е едно, но ти внимавай за посоката на падане край стени и мебели. Те са били наивно проектирани за среда, в която посоката за надолу остава неизменна. Затова внимавай да не строшиш нещо.

— Не се притеснявай, вече разбрах. Все пак тази технология съществува благодарение на мен.

— Гордостта предшества падането…

— Казах, че ще се справя. Сега аз влизам в равновесие, а вие започнете да ме развързвате.

Алекса пристъпи напред. Задържаща по-голямата част от тялото си извън измененото поле, тя започна да отвързва въжетата, прикрепени към грависа на Грейди. Само след минути той се носеше свободно във въздуха.

Освободен, Грейди възкликна високо, скръсти ръце пред себе си и започна да танцува казачок във въздуха.

— Добре, достатъчно с игрите. Опитай да се насочиш към вратата.

С един последен възклик ученият насочи десния си крак към целта и се съсредоточи. Без да помръдва левия си крак, той бавно усили силата на гравитацията.

Но не достатъчно бавно: в следващия миг той вече падаше с петдесет километра в час към прага.

— Ляво! Дръпни левия регулатор!

Грейди притисна левия регулатор с пръстите си и изключи гравитацията, само че инерцията продължаваше да го води със значителна скорост.

В пристъп на съобразителност той изви десния си крак и леко увеличи гравитацията в тази посока, за да завие обратно — като кънкьор, който убива инерция.

— Внимавай със стелажа!

Грейди се сблъска с мебелта съвсем леко. Но променената посока на падане накара стелажа да се наклони настрани и да изсипе съдържанието си. Ученият веднага се върна в равновесие. Всички предмети от рафтовете се понесоха във въздуха — множество дребни превключватели и електронни компоненти.

Котън бе сграбчил плешивата си глава.

— Небеса! Погледни какво направи!

А Алекса кимаше одобрително.

— Бързо мислене, Джон. Физичните ти знания ще ти бъдат от полза. Първият закон на Нютон. Праволинейно движение.

Грейди кимна и потупа стелажа пред себе си.

— Благодаря ти, Исак.

— Сега опитай отново.

— И този път се постарай да не се докосваш до смъртта — посъветва Котън.

Грейди си преповтори функциите на грависа и пробно направи желаните движения.

— Вече разбрах — каза той, погледна към прага и обяви: — Ще се насоча към вратата.

— Не се приближавай прекалено, за да не я откъртиш от рамката.

— Добре, ще спра на три метра от прага.

— Сигурен ли си, че си готов?

Той удари диамантоидните си ръкавици една о друга.

— И още как.

— Не мога да гледам — прошепна й Котън.

— Защо се боиш толкова, маловерецо?

— Забравяш кой бях доскоро.

Грейди бавно си пое дъх и измени посоката на падането си. Този път той постепенно увеличи гравитацията с левия си крак, като се придвижваше напред постепенно. Той започна да се плъзга над пода. Някои от отломките го последваха, стържещи по бетонната повърхност.

— Браво, не ти стигаше, че събори неща, а трябва и да ги разхвърляш из убежището ми.

Грейди се съсредоточи върху целта си. Той бе достигнал скорост от осем километра в час, която поддържаше.

— Вече разбирам. В затворено пространство трябва да внасяш съвсем леки изменения.

Алекса кимна.

— Точно така. Справяш се отлично.

— И трябва да внимаваш до какво се приближаваш, в противен случай бързо събираш свои спътници.

След няколко мига Грейди отпусна регулатора. Този път той се спусна съвсем ниско до пода, като почти се допря до него. След момент ученият спря почти на три метра от прага. Там той превключи до половин гравитация, като посоката за долу съвпадаше с обичайната. Накрая физикът застопори тези настройки, обърна се към другите двама и разпери ръце.

— Какво ще кажете?

— Много добре — одобри Алекса. — Мисля, че е време да повишим трудността.

Грейди повдигна вежди.

— А именно?

Котън отговори наместо нея:

— Време е пиленцето да напусне гнездото.

 

 

Грейди стоеше върху плоския сребрист покрив на сградата. Многоетажният боядисан знак се издигаше зад него. Беше около два през нощта. Светлините на Чикаго се виждаха в далечината, но улиците на десет етажа под него бяха притихнали.

Алекса стоеше до него в прилепналия си тактически костюм. Нейният гравис бе интегриран в нанотъканта; неговият изглеждаше тромав в сравнение. Беше задушна лятна нощ, но Грейди бе облечен с оглед на ветровито време, екипиран с чифт предпазни очила, връчени му от Котън.

Жената се приближи до ръба на покрива и погледна надолу.

— Няма да се приближаваме прекалено до земята. Няма смисъл да привличаме излишно внимание. — Тя се обърна. — А и колкото по-високо се намираш, толкова повече време имаш да коригираш евентуални грешки.

Грейди кимна. Той започваше да се чувства изнервен.

— Ще се справиш. Аз ще бъда до теб. — Алекса изрече тези думи в микрофона си. Гласът й прозвуча досами ухото му. — Наистина. Ще се справиш.

Тя се отдалечи на десетина метра от него.

— Помни, ако се приближим един до друг, гравитационните ни полета ще влязат във взаимодействие. Ти си физик, така че можеш да прецениш влиянието по-добре от мен. Не го забравяй.

— Няма. Да започваме.

Алекса повдигна ръка.

— Равновесие.

Грейди направи проверка.

— На линия.

— Включи захранването.

Той задейства притока на енергия.

— Включено. — В следващия момент Грейди се поклащаше във въздуха.

— За начало се оттласни от покрива. Няма смисъл и гредите да попадат в гравитационния ти кладенец.

Грейди присви крака и отскочи. Нервен смях придружи издигането му на три метра над покрива, които бързо се превърнаха в десетина и продължиха да нарастват. Все повече и повече пресечки от града се разгръщаха през него.

— Толкова е красиво!

Алекса, издигаща се едновременно с него, повдигна пръст до устните си.

— Изчакай да се издигнем, преди да говориш. Във въздуха гласовете се разнасят надалеч. — И тя посочи нагоре. — Четвърт гравитация, право нагоре. Среща на височина триста метра.

С тези думи тя започна да пада нагоре, ускорявайки.

Грейди кимна и задейства регулатора, с което на свой ред започна да пада нагоре. Това му предостави възможност да види още по-голяма част от града. За момент той бе споходен от инстинктивен страх, успокоен от убеждението на сетивата, че „долу“ се намира над главата му, а не под краката. В действителност разглеждането на града приличаше на взиране в небето. Той отново се засмя. А гледката „над“ него продължаваше да се разгръща.

— Джон!

Грейди отмести поглед и видя, че е започнал да надминава Алекса. Той побърза да възстанови равновесие; тя се издигна да го настигне. В момента двамата се намираха на около триста и тридесет метра над улиците на касапския квартал. Обграждащият ги пейзаж спираше дъха.

— Това се казва полет.

— Оглеждай се за хеликоптери. Ако бъдеш засечен, полети бързо — в каквато и да е посока, само не обратно към убежището. Един стандартен хеликоптер притежава максимална скорост от двеста и четиридесет километра в час, което надвишава равновесната скорост. Подвеждащите маневри са единственият ти шанс. Ще откриеш, че грависът е способен да променя посоките много по-повратливо от обичайните летателни машини.

Грейди все още се оглеждаше, усмихнат.

— Не мога да повярвам. Сякаш сънувам.

Алекса кимна.

— Наистина е удивително. Самата аз също съм виждала определени удивителни неща. През осемдесетте, когато бях полеви служител… — Гласът й заглъхна. — Както и да е. Готов ли си?

Той кимна.

— Сега ме последвай. Ако се окажем разделени, ще те открия с инфрачервения режим. — Тя посочи напред и леко вляво. — Виждаш ли онази висока постройка? Джон Ханкок Център. Да се насочим към нея. — Алекса повдигна ръка към ухото си. — Ще поддържаме квантова връзка. — За момент тя се усмихна, докато затваряше шлема си. — И се постарай да не изоставаш.

Тя се извъртя и падна напред, превъртайки се във въздуха като гмурец. След мигове тя изчезваше в нощта.

Грейди не помнеше някога да е изпитвал подобно вълнение. В отговор на изместения регулатор вселената го дръпна към хоризонта. Въздухът прелиташе около него със сто и деветдесет километра в час. Той погледна надолу. Това изглеждаше най-крайната проява на бейзджъмпинг, в която град Чикаго влизаше в ролята на покрит с бетонни сталагмити отвесен склон, успоредно на който падаше Грейди. Ученият започна да направлява полета си с ръце. Ставаше все по-лесно.

Той не можа да сдържи радостния си вик.

— Постарай се да сведеш крясъците до минимум. Не искаме да привличаме внимание.

— Права си. Не можах да се сдържа, съжалявам.

Четиридесететажни блокове се плъзгаха под него — или по-скоро край него, в контекста на настоящата му гравитация. Сега той минаваше край тясна река, обсипана с мостове. Пред него Алекса летеше с прилепени към тялото ръце — прицелена като хищна птица.

Грейди последва примера й и веднага усети, че е започнал да лети по-бързо. Освен това можеше и да вижда по-лесно. Вятърът ревеше край ушите му.

За по-малко от минута двамата започнаха да се доближават край стоетажния небостъргач. Грейди започна да отслабва гравитацията едновременно с Алекса и двамата спряха, все още блъскани от вятъра.

— Виждаш ли онази постройка с четирите малки кули от лявата страна на небостъргача? — посочи тя.

— Да, виждам я.

— Да проверим дали ще успееш да се приземиш върху някоя от кулите й.

Грейди се сепна. Падането сред въздуха бе фантастично, но онези сблъсъци в работилницата на Котън…

Алекса се приближи на няколко метра от него и изрече направо, без да използва квантовата връзка.

— Трябва да можеш да се спускаш веднага, дори и във ветровито време.

— Права си. Заемам се.

Грейди промени посоката си на падане и намали силата на гравитацията. Покривът на сградата бавно се приближаваше към него. При първото си вглеждане ученият бе решил, че това е стара постройка в стил ар деко. Сега той имаше възможност да види, че архитектът само е загатвал въпросния стил. Тук по-скоро доминираше ъгловатостта на осемдесетте. Наместо със заострени върхове, постройката приключваше с четири сходни и декоративни кули — метални кубове, увенчани с пирамиди. Грейди се съсредоточи върху най-близката и измени вертикалното си движение, като наклони стъпало.

— Не забравяй да намалиш гравитацията си след приземяване. Това ще предотврати нанасянето на щети върху сградата.

Грейди подигна палец в отговор и отново се обърна към целта си. Сега тя се намираше на три метра от него. Върху пирамидата имаше метално скеле с широчина около метър, върху което се издигаше гръмоотвод.

Грейди погледна надолу, към покрива на постройката десетина метра под него. Към останалите кули. И чикагските улици на стотици метри под него.

Вятърът го отнесе леко встрани, но ученият коригира курса си и сграбчи върха на металната пирамида. В следващия миг той я обгръщаше с ръце и свеждаше гравитацията си почти до нулева, насочена в посоката на земната — достатъчно, за да го задържа прикрепен. Той погледна към Алекса, застинала на около тридесет метра от него.

— Как беше?

— Отлично. Почувства ли как сградата започна да реагира на гравитационното ти излъчване?

— Да. Намалих полето точно когато се приближих. Мина добре.

Грейди се огледа и сведе очи. Смайващо… Той се намираше на място, което при други обстоятелства би го влудило. Изглежда, променянето на гравитационната посока отстраняваше замайването.

В този момент той се чувстваше като Кинг Конг, сграбчил Емпайър Стейт Билдинг.

— Запомни, когато се оттласнеш, не усилвай полето веднага, иначе ще отнесеш със себе си част от кулата.

Грейди кимна и се отдели от върха почти с настоящата си гравитация. И започна да я увеличава съвсем плавно, за да набере височина.

— Как беше?

Алекса дойде още по-близо — досами границата, отвъд която гравитационните им полета щяха да влязат във взаимодействие.

— Добре. А какво ще кажеш за малко маневриране с висока скорост?

— Нямам желание да троша прозорците на някой небостъргач.

— Ще се отправим натам. — Тя посочи към водата, където дълги каменни ивици ограждаха пристанище. Над този участък премигваше светлината на фар. — Край кея, до пристанището. Среща при морския фар. Тръгвай!

Тя направи салто във въздуха и се понесе с пълна скорост, падайки към брега на езерото на около километър и половина от тях.

Грейди бързо се увлече в преследване. Той вече се ориентираше в насочването на посоката и промяната на скоростта. На практика това представляваше проява на законите за движение, които той бе изучавал в продължение на години. Той почти можеше да различи очертанията на кривите, които описваше във въздуха, следствие от промяната на съответните променливи. Практическо доказателство за необичайните му възприятия.

Ученият разсичаше нощния въздух със сто и шестдесет километра в час, над покривите на по-ниските небостъргачи. Когато и последните постройки останаха след него, Грейди промени посоката на падането си и си избра въображаема точка близо на километър от брега. Той се спусна на сто и петдесет метра и безшумно се понесе над тъмните води.

При доближаването си до проблясващия фар в края на дълъг каменен кей той намали скоростта и се отпусна само на метри от водата. При самия фар Грейди спря и се издигна към върха му. Там го чакаше Алекса, очевидно обгърната от нормална гравитация.

Тя се усмихна.

— Бързо се учиш.

Грейди остана да виси на три метра над нея, като застинал във въздуха балон.

— Точно както си го представях. И изглеждаше толкова обичайно.

— Не привиквай прекалено, за да не изпитваш затруднения, когато свалиш колана. — Тя замълча за момент. — Все още ни предстои да експериментираме с взаимодействащи си гравитационни полета. Ще бъде по-безопасно, ако се издигнем високо.

— Колко високо? — Грейди изви врат към небето.

— Как ти се струва досами облачната покривка? Ще се срещнем там.

Още по време на кимването си Грейди вече пропадаше към небето. Вертикалният му полет бе съпроводен от лудешки смях.

Той отново се обърна към града. От тази перспектива гледката действително спираше дъха. Никой от външните асансьори на небостъргачите не можеше да предложи съперничещо изживяване. Едва след километър и двеста метра Грейди започна да се доближава до първите облаци. Там той възстанови равновесието и бавно спря. Мъглата над главата му бе гъста и започваше от ясно очертана граница. Тук определено бе много по-хладно, достатъчно хладно за роса.

Явно Алекса го бе последвала веднага, защото в следващия миг тя вече се изравняваше с височината му и спираше на не повече от три метра. Покривът, оформен от облаците над главите им, бе непрогледен, но не и непрекъснат: срещаха се празнини, отвъд които личаха звездите. Миризмата на влага се усещаше особено остро. Под тях припламваха светлините на нощен Чикаго.

— Да започваме, Джон. За начало ще започнем да се приближаваме; бавно, една десета гравитация. Искам да ме хванеш за ръката, докато се разминаваме.

— Сякаш сме в Космоса.

— Точно така. Заради гравитационните ни полета ще изглежда, че притежаваме много по-голяма маса. Проявата ще бъде като срещата на разминаващи се звезди — взаимно ще изменим траекториите си.

— Кажи, когато си готова.

Тя кимна.

— Започваме.

Двамата започнаха да падат един към друг. Последвалата промяна в траекториите бе странно усещане, но въпреки това то не изненада Грейди. Случващото се сега също бе проява на познатите му физични закони.

— Да опитаме отново — извика той. — Този път под малко по-остър ъгъл. Съвсем малко.

— Промени ъгъла си на падане.

— Готово. Хайде пак. — Той се загледа право пред себе си; двамата отново се отправиха един срещу друг. Проявата бе осезаема точно в очаквания момент. Грейди започна да пада към нея, а тя се понесе към него. Тогава двамата се разминаха, докосвайки протегнати ръце.

И тогава двамата започнаха да се въртят един около друг, без никаква намеса от тяхна страна. Бяха се превърнали в бинарна система.

При всяко завъртане те се приближаваха по-близо и започваха да се въртят по-бързо.

— Така ще ни се завие свят — подсмихна се Алекса.

Той кимна, вперил поглед в лицето й.

— Още колко обиколки, преди да се срещнем?

— Не зная. — Тя раздвижи глава.

— Аз предвиждам, че ще бъдат шест.

— Шест?

Грейди кимна.

— Ще видим. — Нова обиколка и ново ускорение. — Две.

Грейди продължаваше да се взира в нея. С всяка следваща орбита естествените последователности на вселената ги приближаваха.

— Четири.

При шестата орбита двамата се оказаха лице в лице. Те се хванаха за ръце, за да забавят въртенето си. И се обърнаха към светлините дълбоко под себе си.

— Как успя, Джон?

— Елементарна физика.

— Нямам предвид отгатването. Говоря за… за гравитационното огледало. Дори учените от БКТ не разбират принципа му. Никой не го разбира.

Грейди се замисли за момент, преди да повдигне рамене.

— Става дума за обикновено прилагане на естествените закони. Аз просто съм първият човек, който се е вгледал в тях по такъв начин.

Красивите й очи го изучаваха.