Джоан Роулинг
Хари Потър и философският камък (6)

ГЛАВА ШЕСТА
ПЪТЕШЕСТВИЕТО ОТ ПЕРОН ДЕВЕТ И ТРИ ЧЕТВЪРТИ

Последният месец на Хари със семейство Дърсли не беше весел. Вярно, сега Дъдли така се страхуваше от Хари, та не искаше да стои в една стая с него, а леля Петуния и вуйчо Върнън не заключваха Хари в килера, не го принуждаваха да прави нещо, нито му крещяха — всъщност изобщо не му говореха. Полуужасени и полубесни, те се държаха така, сякаш столът, на който седеше Хари, е празен. Въпреки че това беше в много отношения промяна за добро, след известно време стана потискащо.

Хари си седеше в стаята в компанията на своята сова. Тъй като беше женска, реши да я нарече Хедуиг — име, което бе открил в „История на магията“. Учебниците му бяха много интересни. Той се изтягаше на леглото си и четеше до късно през нощта, докато Хедуиг летеше ту навън, ту навътре през прозореца. За щастие леля Петуния не идваше вече да чисти с прахосмукачката, защото Хедуиг постоянно носеше мъртви мишки. Всяка вечер, преди да си легне, Хари отмяташе по един ден на лист хартия, който беше забол на стената, и отброяваше дните до първи септември.

През последния ден на август сметна, че ще е добре да спомене на леля си и вуйчо си, че трябва да отиде на гара Кингс Крос на другия ден. Затова слезе във всекидневната, където те гледаха забавно шоу по телевизията. Покашля се, за да им съобщи, че е там, и Дъдли изпищя и избяга от стаята.

— Ъъъ… вуйчо Върнън?

Вуйчо Върнън изгрухтя, за да покаже, че го слуша.

— Ъъъ… Утре трябва да бъда на гара Кингс Крос, за да… за да отида в „Хогуортс“.

Вуйчо Върнън пак изгрухтя.

— Съгласен ли си да ме закараш?

Грухтене. Хари предположи, че то означава „да“.

— Благодаря!

Беше се запътил да се качи пак горе, когато вуйчо Върнън стори невероятното — проговори.

— Странен начин да отидеш в магьосническо училище… с влак. Да не би на всички летящи килимчета да са им счупени крилете?

Хари не каза нищо.

— Къде се намира изобщо това училище?

— Не знам — отговори Хари, като чак сега си даде сметка за това. Извади от джоба си билета, който Хагрид му беше дал.

— Просто трябва да взема влака от перон Девет и три четвърти — прочете той.

Леля му и вуйчо му зяпнаха.

— Кой перон?

— Девет и три четвърти.

— Не говори глупости — каза вуйчо Върнън. — Няма перон Девет и три четвърти.

— Пише го на билета ми.

— Луди — отсече вуйчо Върнън, — луди за връзване, всичките до един! Ще видиш. Само почакай. Добре, ще те откараме до гара Кингс Крос. Бездруго отиваме утре в Лондон, иначе не бих си направил труда.

— Защо ще ходите в Лондон? — попита Хари, опитвайки се да поддържа дружелюбно настроение.

— Ще водим Дъдли в болница — изръмжа вуйчо Върнън. — Трябва да му махнат тая пуста опашка преди да постъпи в „Смелтингс“.

* * *

На другата сутрин Хари се събуди в пет часа, прекалено развълнуван и нервен, за да може да заспи отново. Стана и си обу джинсите, защото не искаше да отиде на гарата с магьосническите си одежди — смяташе да се преоблече във влака. Провери още веднъж списъка си от „Хогуортс“, за да е сигурен, че има всичко, от което се нуждае. Увери се, че Хедуиг е добре затворена в кафеза си, и след това тръгна из стаята, изчаквайки семейство Дърсли да станат. Два часа по-късно огромният, тежък куфар на Хари беше натоварен в колата на семейство Дърсли, леля Петуния бе придумала Дъдли да седне до Хари и те потеглиха.

Стигнаха до гара Кингс Крос в девет и половина. Вуйчо Върнън стовари куфара на Хари върху една количка и почна да я бута вместо него. Хари тъкмо си мислеше, че това е особено мило, когато вуйчо Върнън се закова на място срещу пероните със злобна усмивка на лицето.

— Ето на, момче. Перон девет… перон десет. Твоят перон би трябвало да е някъде по средата, ама май не са го построили още, какво ще кажеш?

Беше съвършено прав, разбира се. Над единия перон висеше голям пластмасов номер девет, над съседния — голям пластмасов номер десет, а по средата — нищо.

— Успешен срок! — каза вуйчо Върнън с още по-злобна усмивка.

Тръгна си, без да продума повече. Хари се обърна и видя как семейство Дърсли си заминават. И тримата се смееха. Устата на Хари пресъхна. Какво, за бога, щеше да прави? Започваше да привлича много странни погледи заради Хедуиг. Трябваше да попита някого.

Спря един минаващ пазач, но не посмя да попита за перон Девет и три четвърти. Пазачът никога не беше чувал за „Хогуортс“ и когато Хари не можа дори да му каже в коя част на страната се намира, онзи взе да се дразни, като че ли Хари нарочно се правеше на глупав. С отчаяние Хари го попита за влака, който тръгва в единайсет часа, но пазачът отговори, че такъв няма. В края на краищата пазачът си тръгна, като си мърмореше нещо за хората, които само губят времето на другите. Сега Хари се мъчеше усилено да не изпадне в паника. Според големия часовник над таблото за пристигащите влакове му оставаха десет минути, за да се качи на този за „Хогуортс“, а той нямаше представа как да го стори! Беше зарязан посред гарата с един куфар, който едва можеше да повдигне, с джоб, пълен с магьоснически пари, и с голямата сова.

Хагрид вероятно беше забравил да му каже нещо, което трябваше да направи, като например да чукне по третата тухла вляво, за да влезе в улица „Диагон-али“. Чудеше се дали да не извади магическата си пръчка и да почне да чука по билетния автомат между девети и десети перон.

В този миг точно зад него мина група хора и той дочу няколко думи от разговора им:

— …претъпкано с мъгъли, разбира се…

Хари се обърна. Казала го беше пълна жена, която говореше на четири момчета с огненочервени коси. Всяко от тях буташе пред себе си по един куфар като този на Хари и… те също имаха сови.

С разтуптяно сърце Хари взе да тика количката си подир тях. Те спряха и той също — достатъчно близо, за да чуе разговора им.

— Кой е номерът на перона? — попита майката на момчетата.

— Девет и три четвърти — изписука едно момиченце, също червенокосо, което я държеше за ръката. — Мамо, не може ли и аз да отида…

— Още не си дораснала, Джини, мълчи сега. Хайде, Пърси, ти върви пръв.

Момчето, което изглеждаше най-голямо, тръгна към девети и десети перон. Хари наблюдаваше, като внимаваше да не примигне, за да не изтърве нещо. Но тъкмо когато момчето достигна границата между двата перона, голяма група туристи плъпнаха пред него и докато се махна и последната раница, момчето беше изчезнало.

— Фред, твой ред е — каза пълната жена.

— Не съм Фред, а съм Джордж — рече момчето. — Жено, чудя се как може да се наричаш наша майка? Не можеш ли да различиш, че съм Джордж?

— Извинявай, Джордж, миличък!

— Само се пошегувах, аз съм Фред — каза момчето и тръгна.

Близнакът му извика след него да побърза и той явно беше бързал, защото секунда по-късно бе изчезнал. Но как го беше направил?

Сега третият брат тръгна забързано към билетната бариера… почти я достигна… и после изведнъж го нямаше никъде.

Нямаше какво друго да се прави.

— Извинете! — обърна се Хари към пълната жена.

— Здравей, моето момче! — откликна тя. — За пръв път ли отиваш в „Хогуортс“? Рон също е нов.

Тя посочи последния, най-малкия от своите синове. Беше висок и слаб като върлина, с лунички, големи ръце и крака и дълъг нос.

— Да — отговори Хари — Работата е там, че не знам как да…

— Как да стигнеш до перона? — каза тя благо и Хари кимна. — Не се тревожи — добави жената. — Трябва просто да тръгнеш право срещу бариерата между пероните девет и десет. Не спирай и не се страхувай, че ще се блъснеш в нея… това е много важно. Най-добре е да го направиш бегом, ако се притесняваш. Хайде, тръгни сега преди Рон.

— Ъъъ… добре — отговори Хари.

Обърна количката и се взря в бариерата. Изглеждаше много яка.

Тръгна да върви към нея. Бутаха го хора, запътили се към пероните девет и десет. Хари ускори крачките си. Ще се блъсне право в билетното гише и тогава ще си има неприятности. Наведен над количката, той се затича изтежко… бариерата все повече наближаваше… той нямаше да може да спре… не можеше да овладее количката… оставаше още една стъпка… Хари замижа, готов за сблъсъка…

А сблъсък не последва… Той продължи да тича… и отвори очи.

Яркочервен парен локомотив чакаше до перон, пълен с хора. Над него висеше табела с надпис „Експрес «Хогуортс», 11 ч.“ Хари погледна назад и видя на мястото, където преди това беше билетното гише, арка от ковано желязо, на която пишеше „Перон Девет и три четвърти“. Беше успял.

Дим от парната машина се носеше над бъбрещата навалица, докато котки във всякакви цветове се галеха тук-там между краката на хората. Сови кряскаха раздразнено една срещу друга над бърборенето и стърженето от влачене на тежки куфари.

Първите няколко вагона бяха вече претъпкани с ученици, някои висяха по прозорците и говореха с близките си, други се боричкаха за места. Хари избута количката надолу по перона, за да си търси празно място. Мина покрай кръглолико момче, което тъкмо казваше:

— Бабо, пак си загубих жабата.

И Хари чу възрастната жена да въздиша:

— Ох, Невил.

Едно момче с гъсти къдрици беше заобиколено от малка тълпа.

— Дай да погледнем, Лий, хайде!

Момчето вдигна капака на една кутия, която държеше в ръцете си, и хората около него писнаха и се развикаха, когато отвътре се подаде дълъг космат крак.

Хари се провираше през навалицата, докато намери празно купе близо до края на влака. Първо сложи вътре Хедуиг, а после почна да влачи и дърпа куфара си към вратата на вагона. Опита се да го качи по стъпалата, но едва успяваше да повдигне единия му край и два пъти го изтърва върху крака си, от което го заболя.

— Искаш ли помощ? — Оказа се един от близнаците, след които бе минал през билетното гише.

— Да, моля — изпъшка Хари.

— Ей, Фред! Я ела да помогнеш!

С помощта на близнаците куфарът на Хари най-после бе сврян в единия ъгъл на купето.

— Благодаря! — каза Хари и отмести мократа от пот коса от очите си.

— Какво е това? — попита изведнъж единият близнак и посочи мълниевидния белег на Хари.

— Да не повярваш! — каза другият близнак. — Ти да не си…

— Той е — обади се първият близнак и се обърна към Хари. — Нали си ти?

— Кой? — попита Хари.

— Хари Потър — казаха близнаците в един глас.

— А, той ли! — отговори Хари. — Искам да кажа… да, аз съм.

Двете момчета го зяпнаха и Хари усети, че се изчервява. После за негово облекчение долетя глас през отворената врата на влака.

— Фред? Джордж? Тук ли сте?

— Идваме, мамо.

С един последен поглед към Хари близнаците скочиха от влака.

Хари седна до прозореца, откъдето — полускрит — можеше да наблюдава червенокосото семейство и да слуша какво говорят. Майка им тъкмо беше извадила носната си кърпичка.

— Рон, имаш нещо на носа си.

Най-малкото момче опита да се отдръпне, но тя го сграбчи и почна да търка върха на носа му.

— Мамо… стига! — и то успя да се изкопчи.

— Аааа, нима миличкото Роненце има нещичко на нослето си? — каза един от близнаците.

— Млъкни! — сопна му се Рон.

— Къде е Пърси? — попита майка им.

— Сега идва.

Най-големият син се появи и закрачи към тях. Вече се беше преоблякъл в широките черни хогуортски одежди и Хари забеляза на гърдите му лъскава сребърна значка с буквата П.

— Не мога да остана дълго, мамо — каза. — Аз съм отпред. За префектите има две купета…

— О, нима си префект^[1], Пърси? — попита с вид на много изненадан единият близнак. — Трябваше да ни кажеш. Изобщо не знаехме.

— Я почакай, май си спомням, че той спомена нещо — намеси се другият близнак. — Веднъж…

— Или два пъти…

— Една минутка…

— Цялото лято…

— Ох, млъкнете! — каза Пърси Префекта.

— И откъде накъде Пърси получи нови одежди? — попита единият близнак.

— Защото стана Префект — отговори майка им любвеобилно. — Добре, моето момче. Успешен срок… И ми прати една сова, когато пристигнеш.

Тя целуна по бузата Пърси, който си тръгна. После, майката се обърна към близнаците:

— А вие двамата… да се държите добре тази година. Ако получа още една сова със съобщение, че сте… че сте, вдигнали във въздуха някоя тоалетна или…

— Да вдигаме във въздуха тоалетна? Никога не сме вдигали във въздуха тоалетна!

— Но идеята е чудесна! Благодаря мамо!

— Това не е смешно. И да се грижите за Рон.

— Не се тревожи. Миличкото Роненце ще е в добри ръце.

— Млъкни — каза пак Рон.

Той беше вече почти толкова висок, колкото близнаците, а носът му още розовееше, където майка му го бе търкала.

— Ей, мамо, познай… познай кого срещнахме току-що във влака!

Хари се облегна бързо назад, за да не го видят, че гледа.

— Сещаш ли се за онова чернооко момче, което беше до нас на гарата? Знаеш ли кой е?

— Кой?

— Хари Потър!

Хари чу гласа на момиченцето:

— Мамо, може ли да се кача на влака да го видя, моля ти се, мамо…

— Ти го видя вече, Джини, и бедното момче не е нещо, което да зяпаш като в зоологическата градина. Наистина ли е той, Фред? Как разбра?

— Попитах го. Видях белега му. Наистина го има… като мълния.

— Горкото, милото дете… нищо чудно, че беше само. Аз пък се чудех. Толкова възпитано се държа, когато попита как да стигне до перона.

— Това няма значение. Мислиш ли, че помни как изглежда Ти-знаеш-кой?

Изведнъж майка им стана много строга.

— Забранявам ти да го питаш, Фред. Да не си посмял! Като че ли трябва да му се припомня това още от първия учебен ден.

— Добре де, не се горещи толкова.

Прозвуча свирка.

— Побързайте! — каза майка им и трите момчета се качиха във влака. Наведоха се през прозореца, за да ги целуне тя за сбогом, а сестричката им заплака.

— Недей, Джини, ще ти пратим безброй сови.

— Ще ти пратим една хогуортска тоалетна чиния.

— Джордж!

— Само се шегувам, мамо.

Влакът потегли. Хари видя как майката на момчетата им махаше, а сестричката им — полузасмяна, палуразплакана — тичаше покрай влака, докато той набра прекалено голяма скорост. Тогава тя изостана и само махаше.

Хари наблюдаваше как момиченцето и майка му изчезнаха, когато влакът направи завой. Къщи профучаваха покрай прозореца. Сърцето на Хари подскочи от вълнение. Не знаеше към какво отива, но то непременно беше по-добро от онова, което оставяше зад себе си.

Вратата на купето се плъзна, отвори се и вътре влезе най-малкото червенокосо момче.

— Седи ли някой там? — попита то и посочи мястото срещу Хари. — Всичко останало е заето.

Хари поклати глава и момчето седна, хвърли поглед към него, а после бързо надникна през прозореца, като се престори, че не го е погледнало. Хари видя, че все още има черно петно на носа си.

— Хей, Рон!

Близнаците се появиха пак.

— Слушай, отиваме до средата на влака… там Лий Джордън имал една гигантска тарантула.

— Добре — промърмори Рон.

— Хари — започна другият близнак, — ние представихме ли ти се? Фред и Джордж Уизли. А това е Рон, нашият брат. Хайде, ще се видим после.

— Чао! — казаха Хари и Рон.

Близнаците затвориха вратата на купето след себе си.

— Ти наистина ли си Хари Потър? — изтърси Рон.

Хари кимна.

— Аха… Аз пък си помислих, че е някоя от шегите на Фред и Джордж — каза Рон. — И наистина ли имаш… нали се сещаш… — Той посочи челото на Хари.

Хари отдръпна бретона си, за да покаже мълниевидния белег. Рон се ококори.

— Значи там Ти-знаеш-кой…

— Да — отговори Хари, — обаче не си спомням.

— Нищо ли? — попита Рон нетърпеливо.

— Е… помня силна зелена светлина, обаче нищо повече.

— Олеле! — каза Рон, остана няколко мига загледан в Хари, а после — сякаш изведнъж е осъзнал какво върши — бързо погледна пак през прозореца.

— Във вашето семейство всички ли са магьосници? — попита Хари, който намираше Рон за точно толкова интересен, колкото Рон намираше него.

— Ъъъ… да, мисля — отвърна Рон. — Мама май че има един втори братовчед, който е счетоводител, ама никога не говорим за него.

— Сигурно знаеш вече сума магии.

Семейство Уизли явно принадлежаха към един от онези стари магьоснически родове, за които говореше бледото момче на улица „Диагон-али“.

— Чувах, че си живял с мъгъли — каза Рон. — Какви са те?

— Ужасни… е, не всички. Обаче леля и вуйчо, и братовчед ми са. Иска ми се да съм имал трима братя магьосници.

— Петима — поправи го Рон. По някаква причина изглеждаше унил. — Аз съм шестият от нашето семейство, който постъпва в „Хогуортс“. Може да се каже, че трябва да оправдая големи очаквания. Бил и Чарли вече завършиха… Бил беше отличник, а Чарли — капитан на отбора по куидич. Сега Пърси стана префект. Фред и Джордж вършат доста дивотии, ама все пак получават добри бележки и всички ги намират за много забавни. Очакват и аз да съм такъв добър ученик като другите, но ако съм, няма да е чудо голямо, защото те са били такива преди мен. А с петима братя никога не получаваш нещо ново. Имам старите одежди на Бил, старата магическа пръчка на Чарли и стария плъх на Пърси.

Рон бръкна в сакото си и извади един дебел сив плъх, който спеше.

— Името му е Скабърс и за нищо не става. Почти никога не се събужда. Пърси получи от татко сова, задето стана префект, ама не можахме да си позво… искам да кажа, че вместо това аз получих Скабърс.

Рон се изчерви до ушите. Явно смяташе, че е казал прекалено много, защото пак се загледа през прозореца.

Хари не смяташе, че има нещо лошо в това да не можеш да си позволиш да си купиш сова. В края на краищата през целия си живот допреди един месец той никога не беше имал пари и разказа на Рон всичко — че трябваше да носи старите дрехи на Дъдли и никога не получаваше истински подаръци за рождения си ден. Това изглежда ободри Рон.

— …и докато Хагрид не ми каза, изобщо не знаех, че съм магьосник, нито знаех нещо за родителите си, нито за Волдемор…

Рон ахна.

— Какво има? — попита Хари.

— Каза името на Ти-знаеш-кого! — отговори Рон поразен. — Мислех, че особено ти…

— Не се опитвам да бъда храбър или нещо подобно, като казвам името — заяви Хари. — Никога не съм знаел, че не бива да се казва. Разбираш ли? Трябва да науча много неща… Обзалагам се — добави той, като произнесе за пръв път нещо, което го тревожеше много напоследък, — обзалагам се, че ще съм най-слабият в класа.

— Няма да си. Сума ученици идват от мъгълски семейства и се научават много бързо.

Докато си говореха, влакът ги беше извел от Лондон. Сега се носеха покрай поля, пълни с крави и овце. Известно време мълчаха и наблюдаваха как полетата и пътищата профучаваха край тях. Към дванайсет и половина по коридора се чу силно дрънчене и една усмихната жена с трапчинки бутна вратата и каза:

— Да искате нещо от количката, милички?

Хари, който не беше закусил, скочи на крака, но Рон пак се изчерви до ушите и промърмори, че си носел сандвичи. Хари излезе в коридора.

У семейство Дърсли никога не беше имал пари за лакомства и сега, когато в джобовете му дрънчаха злато и сребро, беше готов да си купи толкова десерти „Марс“, колкото можеше да носи… но жената нямаше „Марс“. Имаше обаче „Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот“, „Най-добрата надуваема дъвка Друбъл“, „Шоколадови жаби“, „Тиквен пай“, „Котелни сладкиши“, „Лакрицови магически пръчки“ и много други странни неща, които Хари не беше виждал през целия си живот. За да не се мине, той взе по няколко от всички и плати на жената единайсет сребърни сикли и седем бронзови кнута.

Рон се ококори, когато Хари донесе всичко в купето и го изсипа на едно свободно място.

— Гладен си, а?

— Умирам от глад — отговори Хари и отхапа голям залък от тиквения сладкиш.

Рон бе извадил безформен пакет и го разви. Вътре имаше четири сандвича. Той раздели двете филии на един от тях и каза:

— Тя вечно забравя, че не обичам осолено телешко.

— Размени го с един от тези — обади се Хари и му подаде един сладкиш. — Хайде…

— Това няма да ти хареса, много е сухо — каза Рон. — Тя няма много време — добави бързо — с петима като нас.

— Хайде, вземи си пай — настоя Хари, който никога досега не бе имал какво да дели с някого, нито пък някого, с когото да дели каквото и да било. Изпита хубаво чувство, когато си седеше с Рон, и двамата постепенно излапаха всичките пайове и сладкиши на Хари (а сандвичите лежаха встрани забравени).

— Какво е това? — попита Хари и вдигна пакет „Шоколадови жаби“. — Не са истински жаби, нали?

— Не — каза Рон. — Ама виж каква е картичката. Липсва ми Агрипа.

— Какво?

— Ох, разбира се, ти не можеш да знаеш… В шоколадовите жаби има картички, разбираш ли, за да ги събираш… Прочути магьосници. Имам около петстотин, ама нямам Агрипа и Птолемей.

Хари разви своята шоколадова жаба и взе картичката. На нея се виждаше лице на мъж. Той носеше очила с формата на полумесец, имаше дълъг гърбав нос и буйна сребриста коса, брада и мустаци. Под снимката стоеше името Албус Дъмбълдор.

— Значи това е Дъмбълдор! — възкликна Хари.

— Не ми казвай, че никога не си чувал за Дъмбълдор! — каза Рон. — Ще ми дадеш ли една жаба? Може да ми се падне Агрипа… благодаря…

Хари обърна картичката и зачете:

„АЛБУС ДЪМБЪЛДОР, директор на «Хогуортс»

Смятан от мнозина за най-големия магьосник на нашето време, професор Дъмбълдор е прочут най-вече с победата си над черния магьосник Гриндълуолд през 1945 година, с откриването на дванайсетте употреби на змейската кръв и с работата си по алхимия заедно със своя съдружник Николас Фламел. Професор Дъмбълдор обича камерна музика и боулинг с десет кегли.“

Хари обърна пак картичката и за своя изненада видя, че лицето на Дъмбълдор беше изчезнало.

— Няма го!

— Е, не можеш да очакваш да виси тук цял ден — каза Рон. — Ще се върне. Не, пак ми се падна Моргана, а май че имам шест от нея… искаш ли я? Можеш да си почнеш колекцията.

Очите на Рон се насочиха към купчината шоколадови жаби, които чакаха да бъдат развити.

— Заповядай! — подкани го Хари. — Ама в света на мъгълите хората си остават на снимките.

— Тъй ли? Как, изобщо ли не мръдват? — Рон изглеждаше смаян. — Жестоко!

Хари се ококори, когато Дъмбълдор се намести пак на снимката на неговата картичка и лекичко му се усмихна. Рон беше по-заинтересован да яде жабите, отколкото от картичките с „Прочути магьосници“, но Хари не можеше да отвърне очи от тях. Скоро той имаше не само Дъмбълдор и Моргана, а и Хенгист от Уудкрофт, Олберик Гръниън, Цирцея, Парацелзий и Мерлин. Най-после откъсна поглед от друидката Клиодна, която си чешеше носа, и отвори един пакет с „Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот“.

— Трябва да внимаваш с тези — предупреди го Рон. — Като пишат всякакъв вкус, наистина имат предвид всякакъв вкус… разбираш ли, ще срещнеш всичките обикновени вкусове като шоколад, мента и портокал, ама може да попаднеш на спанак, дроб и шкембе. Джордж мисли, че веднъж хапнал едно с вкус на таласъм.

Рон взе зелено бобче, огледа го внимателно и захапа крайчето.

— Брр-пфу… виждаш ли? Брюкселско зеле.

Прекараха си славно, докато ядоха всякаквовкусови бобчета. На Хари се паднаха препечен хляб, кокосов орех, ягода, къри, трева, кафе, сардина и той дори се престраши да гризне крайчето на едно сиво, което Рон не искаше да докосне и което се оказа чер пипер.

Пейзажите, които летяха край прозореца, ставаха все по-диви. Спретнатите ниви бяха свършили. Сега имаше гори, кривуличещи реки и тъмнозелени хълмове.

На вратата на купето се почука и влезе кръглоликото момче, което Хари бе отминал на перон Девет и три четвърти. Изглеждаше, сякаш му се плаче.

— Извинете — каза, — ама да сте виждали една жаба?

Когато поклатиха глави, то изхленчи:

— Загубих я! През цялото време бяга от мен!

— Ще се намери — обади се Хари.

— Да — рече момчето отчаяно. — Но ако я видите…

И си тръгна.

— Не разбирам защо се тревожи толкова — каза Рон. — Ако аз бях донесъл жаба, бих я загубил колкото може по-скоро. Като се има предвид, че нося Скабърс, всъщност нямам право да говоря.

Плъхът все още дремеше в скута на Рон.

— Би могъл да умре и никой няма да забележи разликата — каза Рон презрително. — Вчера се опитах да го направя жълт, за да стане по-интересен, ама заклинанието не подейства. Ще ти покажа, виж…

Разрови куфара си и извади много охлузена магическа пръчка. На места беше нащърбена и нещо бяло проблясваше на върха й.

— Косъмът от еднорог почти се подава. Както и да е…

Тъкмо бе вдигнал пръчката, когато вратата на купето пак се отвори. Безжабото момче се връщаше, но този път водеше и едно момиче. То вече беше облякло новите си хогуортски одежди.

— Някой да е виждал една жаба? Невил е загубил своята — съобщи момичето. Имаше властен глас, дълга гъста кафява коса и доста големи предни зъби.

— Вече му казахме, че не сме я виждали — отговори Рон, но то не го слушаше. Гледаше магическата пръчка в ръката му.

— О, магия ли ще правиш? Хайде да видим.

И седна. Рон изглеждаше смутен.

— Ъъъ… добре.

После се покашля.

— Слънце, цвете, масло, мъх,

жълт да стане този плъх.

Той размаха пръчката, обаче не се случи нищо. Скабърс остана сив и дълбоко заспал.

— Сигурен ли си, че това е правилното заклинание? — попита момичето. — Не може да се каже, че е добро, а? Аз опитах няколко лесни заклинания, просто за да пробвам, и всичките подействаха. В моето семейство никой ни най-малко не е магьосник и беше страхотна изненада, когато получих писмото, но бях много доволна, разбира се… Искам да кажа, че доколкото съм чувала, това е най-доброто училище за магическо изкуство… Научила съм наизуст всичките учебници, разбира се, надявам се, че ще е достатъчно… Впрочем аз съм Хърмаяни Грейнджър, а вие как се казвате?

Тя избъбри всичко това много бързо.

Хари погледна Рон и му олекна, като разбра по слисаното му лице, че и той не е научил наизуст всичките учебници.

— Аз съм Рон Уизли — промърмори Рон.

— Хари Потър — каза Хари.

— Наистина ли? — възкликна Хърмаяни. — Знам всичко за теб, разбира се… Купих си няколко книги в повече за допълнителна подготовка и за теб пише в „Съвременна история на магията“, и във „Възход и падение на Черните изкуства“, и във „Велики магически събития на двайсети век“.

— За мен ли? — попита Хари, който се почувства просто замаян.

— Божичко, не си ли знаел? Ако бях на твое място, щях да открия всичко, което бих могла — каза Хърмаяни. — Знае ли някой от вас в кой дом ще бъдете? Аз поразпитах и се надявам да съм в „Грифиндор“, струва ми се определено най-добрият, научих, че самият Дъмбълдор е бил там, но предполагам, че и в „Рейвънклоу“ не би било зле… Както и да е, трябва да вървим да търсим жабата на Невил. Слушайте, вие двамата ще направите добре да се преоблечете, защото предполагам, че скоро ще пристигнем.

И излезе от купето, като отведе със себе си безжабото момче.

— В който и дом да съм, надявам се тя да не е там — каза Рон и хвърли магическата пръчка в куфара си. — Глупаво заклинание… Джордж ми го каза и се обзалагам, че е знаел, че нищо не струва.

— В кой дом са братята ти? — попита Хари.

— В „Грифиндор“ — отговори Рон. Изглеждаше пак обзет от униние. — Мама и татко също са били там. Не знам какво ще кажат, ако аз не съм. Не вярвам в „Рейвънклоу“ да е особено лошо, ама представи си, ако ме сложат в „Слидерин“.

— Това е домът, в който е бил Вол… искам да кажа Ти-знаеш-кой, нали?

— Да — каза Рон и се отпусна на седалката с потиснат вид.

— Знаеш ли, струва ми се, че краищата на мустаците на Скабърс станаха малко по-светли — рече Хари, опитвайки се да отвлече мислите на Рон от домовете. — А какво правят сега двамата ти най-големи братя, когато вече са завършили?

Хари се питаше какво ли работи един магьосник, след като е завършил училище.

— Чарли е в Румъния и изследва змейове, а Бил е в Африка и работи нещо за „Гринготс“ — отговори Рон. — А чу ли за „Гринготс“? „Пророчески вести“ се занимаваше дни наред с това, но предполагам, че при мъгъли не можеш да го получаваш… Някой се е опитал да ограби един от строго охраняваните трезори.

Хари зяпна.

— Вярно ли? И какво е станало с него?

— Нищо и затова е такава голяма новина. Не са го заловили. Баща ми смята, че трябва да е бил някой могъщ Черен магьосник, за да успее да надхитри „Гринготс“. Обаче мислят, че нищо не е взел, и това е странното. Естествено, всички се плашат, когато стане подобно нещо, защото Ти-знаеш-кой може да стои зад цялата работа.

Хари взе да премисля тази новина. Почваше да изпитва тръпка на страх всеки път, когато се споменаваше Ти-знаеш-кой. Предполагаше, че това е част от навлизането му в магическия свят, обаче преди това — когато можеше да каже „Волдемор“, без да се тревожи — се беше чувствал много по-спокоен.

— Кой е твоят отбор по куидич? — попита Рон.

— Ъъъ… не знам нито един — призна Хари.

— Какво?! — Рон изглеждаше потресен. — Ще видиш, това е най-хубавата игра в света… — и се впусна да обяснява всичко за четирите топки и за разположението на седемте играчи, да описва прочути мачове, на които бе присъствал с братята си, и метлата, която би искал да си купи, ако имаше парите. Тъкмо описваше на Хари по-големите тънкости на играта, когато вратата на купето отново се отвори, но този път не беше нито безжабото момче Невил, нито Хърмаяни Грейнджър.

Влязоха три момчета и Хари моментално позна средното: беше бледият му познайник от магазина за одежди на Мадам Молкин. Той гледаше Хари с много по-голям интерес, отколкото бе проявил там, на улица „Диагон-али“.

— Вярно ли е. — попита то? — Из целия влак се говори, че Хари Потър е в това купе. Значи си ти, така ли?

— Да — отвърна Хари. Огледа другите двама. Те бяха набити и изглеждаха крайно злобни. Застанали от двете страни на бледото момче, приличаха на бодигардове.

— О, това е Краб, а това е Гойл — каза бледото момче нехайно, като забеляза накъде гледа Хари. — Моето име е Малфой, Драко Малфой.

Рон се закашля, което може би беше опит да прикрие едно хихикане. Драко Малфой^[2] го погледна.

— Името ми май ти се струва смешно, а? Няма нужда да питам ти кой си. Баща ми каза, че всички Уизли имат червени коси, луничави лица и повече деца, отколкото могат да изхранят. — Обърна се пак към Хари. — Скоро ще откриеш, че някои магьоснически семейства са много по-добри от други, Потър. Не ти трябва да се сприятеляваш с неподходящия вид. — Той подаде ръка да се ръкува с Хари, но Хари не я пое.

— Мисля, че мога да реша сам кой е неподходящият вид, благодаря — отвърна хладно.

Драко Малфой не се изчерви, обаче по бледите му бузи се появи лека розовина.

— На твое място бих бил по-предпазлив, Потър — каза бавно. — Ако не си по-учтив, може да ти се случи нещо като на родителите ти. И те не били разбрали какво е добро за тях. Навъртай се ти около паплач като Уизлиевци и оня Хагрид и ще се заразиш.

Хари и Рон скочиха на крака. Лицето на Рон беше червено като косата му.

— Кажи го пак — сопна се той.

— О, искате да се биете с нас? — надсмя им се Малфой.

— Освен ако не напуснете още сега — каза Хари по-храбро, отколкото се чувстваше, защото Краб и Гойл бяха доста по-едри от него и Рон.

— Но ние не искаме да напуснем, нали, момчета? Изядохме си закуските, пък вие все още си имате.

Гойл посегна към шоколадовите жаби до Рон… Рон се хвърли напред, но още преди да е докоснал Гойл, натрапникът нададе ужасен вой. Плъхът Скабърс висеше на пръста му, забил острите си малки зъби дълбоко в костта… Краб и Малфой се отдръпнаха заднешком, докато Гойл с писъци размахваше Скабърс в кръг, а когато плъхът най-сетне излетя и се блъсна в прозореца, тримата мигновено изчезнаха. Може би мислеха, че между сладкишите се крият още плъхове, или пък бяха чули стъпки, защото секунда по-късно влезе Хърмаяни Грейнджър.

— Какво е станало тук? — попита тя, като гледаше всичките сладкиши по пода и Рон, който тъкмо вдигаше Скабърс за опашката.

— Струва ми се, че е нокаутиран — каза Рон на Хари. После разгледа Скабърс по-отблизо. — Не… май не е… пак е заспал.

Така и беше.

— Запознавал ли си се с Малфой преди?

Хари му обясни за срещата на улица „Диагон-али“.

— Чувал съм за неговото семейство — каза Рон мрачно. — Те били едни от първите, които се върнали на наша страна, след като Ти-знаеш-кой изчезнал. Казали, че били омагьосани. Татко не им вярва. Твърди, че бащата на Малфой нямал нужда от оправдание, за да премине към Тъмната страна. — После се обърна към Хърмаяни. — Можем ли да ти услужим с нещо?

— Ще направите добре, ако си облечете по-бързо одеждите. Току-що ходих напред във влака да питам машиниста и той каза, че след малко пристигаме. Да не сте се били? Ще си имате неприятности още преди да сме пристигнали!

— Скабърс се би, не ние — каза Рон, като й се начумери. — Имаш ли нещо против да излезеш, докато се преобличаме?

— Добре де… Влязох тук само защото всички навън се държат много детински и тичат нагоре-надолу по коридорите — заяви Хърмаяни презрително. — А между другото, ти имаш нещо мръсно на носа си, знаеш ли?

Когато си тръгна, Рон я изгледа ядосано. Хари надникна през прозореца. Притъмняваше. Той видя планини и гори под едно тъмновиолетово небе. Влакът като че ли забавяше ход. Той и Рон си свалиха саката и навлякоха дългите черни одежди. На Рон му бяха малко къси — отдолу се подаваха маратонките му. Във влака проехтя глас:

— След пет минути ще пристигнем в „Хогуортс“. Моля, оставете багажа си във влака, ще ви го докарат отделно до училището.

На Хари му се сви стомахът от притеснение. Забеляза, че и Рон изглежда бледен под луничките си. Натъпкаха джобовете си с последните сладкиши и се присъединиха към навалицата в коридора. Влакът съвсем забави ход и накрая спря. Децата се блъскаха към вратата и излязоха на мъничък тъмен перон. Хари потрепери в студения нощен въздух. После се появи един фенер, заподскача над главите на учениците и Хари чу познат глас:

— Първокурсниците! Първокурсниците — насам! Всичко наред ли е, Хари?

Едрото космато лице на Хагрид засия над морето от глави.

— Хайде, след мен… Има ли още първокурсници? Внимавайте къде стъпвате! Първокурсниците — след мен!

Като се плъзгаха и препъваха, те последваха Хагрид надолу по нещо, което сякаш беше стръмна тясна пътека. От двете им страни бе толкова тъмно, та Хари си помисли, че там трябва да има гъсти дървета. Никой не говореше много. Невил, момчето, което постоянно губеше жабата си, подсмръкна веднъж-дваж.

— Подир миг ще видите за пръв път „Хогуортс“ — провикна се Хагрид през рамо, — точно зад този завой.

Последва силно „Ооооо!“.

Тясната пътечка завърши внезапно на брега на голямо черно езеро. Кацнал на върха на висока канара на отсрещната страна, с грейнали прозорци под звездното небе, се издигаше голям замък с много кули и кулички.

— Не повече от четирима в лодка! — извика Хагрид, като посочи цяла флотилия от малки лодки, които чакаха във водата до брега. Хари и Рон бяха последвани в тяхната лодка от Невил и Хърмаяни.

— Всички ли се качиха? — гръмна гласът на Хагрид, който имаше самостоятелна лодка. — Хайде тогава… НАПРЕД!

И цялата флотилия се задвижи наведнъж, плъзгайки се по езерото, което беше гладко като стъкло. Всички мълчаха, вперили очи в големия замък над тях. Той се извисяваше все повече, докато доближаваха канарата.

— Долу главите! — кресна Хагрид, когато първите лодки достигнаха скалата.

Всички наведоха глави и малките лодки минаха през една завеса от бръшлян, която прикриваше широк отвор в предната страна на канарата. Понесоха се през тъмен тунел, който като че ли ги отвеждаше точно под замъка, докато стигнаха до един вид подземно пристанище, където слязоха върху скали и камъчета.

— Ей ти! Твоя ли е тази жаба? — попита Хагрид, който проверяваше лодките, след като всички бяха слезли от тях.

— Тревър! — извика Невил щастливо и протегна ръце.

После се изкатериха по един ход в скалата, следвайки фенера на Хагрид, и най-сетне излязоха на гладка влажна трева в сянката на замъка. Изкачиха се по каменна стълба и се струпаха пред огромната дъбова входна порта.

— Всички ли са тук? Ей, ти, у теб ли е още жабата?

Хагрид вдигна грамадния си пестник и почука три пъти по вратата на замъка.