Джоан Роулинг
Хари Потър и философският камък (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ПАЗИТЕЛЯТ НА КЛЮЧОВЕТЕ

БУУМ! Отново се почука. Дъдли се събуди стреснат.

— Къде е оръдието? — попита глуповато.

Зад тях прозвуча трясък и вуйчо Върнън се втурна в стаята. В ръцете си държеше пушка и сега те разбраха какво е имало в дългия тесен пакет, който беше донесъл.

— Кой е там? — кресна той. — Предупреждавам ви… аз съм въоръжен!

Настъпи пауза. После…

ДАН!

Някой блъсна вратата с такава сила, че тя изскочи от пантите и падна с оглушителен трясък на пода.

В рамката й стоеше един великан. Лицето му беше почти напълно скрито от дълга рошава коса като грива и огромна сплъстена брада, но човек все пак можеше да види очите му, които блестяха като черни бръмбари.

Великанът се провря в колибата, като се приведе, та главата му едва докосваше тавана. Наведе се, вдигна вратата и като на шега я закачи пак на рамката й. Грохотът от бурята навън позаглъхна. Той се обърна и изгледа всички.

— Да щете да ни направите чаша чай, а? Озорих се от туй пътуване…

Закрачи към канапето, където седеше Дъдли, смразен от страх.

— Я, мръдни малко бе, дебела буцо — каза непознатият.

Дъдли изквича и хукна да се скрие зад майка си, която се бе свила в ужас зад вуйчо Върнън.

— Ей го и Хари! — продължи великанът.

Хари вдигна поглед към свирепото, дивашко и засенчено от коса лице и видя, че бръмбарските очи са свити в усмивка.

— Кат’ те видях последния път, ти беше още бебе — рече великанът. — Много мязаш на татко си, ама имаш очите на майка си.

Вуйчо Върнън издаде странен хрипкав звук.

— Настоявам незабавно да напуснете, сър! — каза. — Нахлухте тук с взлом!

— Я да млъкнеш, Дърсли, дебелак такъв! — сопна му се великанът.

Пресегна се през облегалката на канапето, издърпа пушката от ръцете на вуйчо Върнън, прегъна я и с такава лекота я завърза на възел, че сякаш бе направена от гума, а сетне я захвърли в единия ъгъл на стаята.

Вуйчо Върнън издаде друг смешен звук — като настъпена мишка.

— Както и да е… Хари — каза великанът и обърна гръб на семейство Дърсли, — честит ти рожден ден! Нося ти нещо тук… може по някое време да съм седнал отгоре, ама на вкус ще е добра.

От един вътрешен джоб на черното си палто той извади леко смачкана кутия. Хари я отвори с треперещи пръсти. Вътре имаше голяма лепкава шоколадова торта, върху която беше изписано със зелена захарна глазура „Честит рожден ден, Хари!“

Хари погледна великана. Искаше да каже „Много благодаря!“, обаче думите се загубиха по пътя към устата му и вместо това попита:

— Кой сте вие?

Великанът се позасмя.

— Вярно бе, не се представих! Рубиъс Хагрид, Пазителят на ключовете и дивеча на „Хогуортс“^[1].

Протегна огромната си длан и разтърси цялата ръка на Хари.

— Е, к’во става с тоя чай, а? — каза, като разтриваше ръце. — Ама да знаете, че не бих отказал и нещо по-силно, ако ви се намира.

Погледът му падна върху празното огнище със сгърчените опаковки от чипс и новодошлият изпръхтя подигравателно. Наведе се над огнището. Те не виждаха какво прави, но когато се отдръпна след секунда, там гореше буен огън. Той изпълни цялата влажна колиба с игрива светлина и Хари усети как топлината го обгърна като гореща вана.

Великанът седна пак на канапето, което се огъна под тежестта му, и започна да вади най-различни неща от джобовете на палтото си: медна тенджерка, смачкан пакет наденици, дилаф, чайник, няколко нащърбени чаши и бутилка с кехлибарена течност, от която си сръбна, преди да се залови да приготвя чай. Скоро колибата се изпълни с уханието на цвъртяща наденица. Никой не продума, докато великанът действаше, но когато издърпа първите шест дебели, сочни, леко загорели наденици от дилафа, Дъдли се поразмърда. Вуйчо Върнън каза рязко:

— Няма да пипаш нищо, което той ти дава, Дъдли.

Великанът се закиска мрачно.

— Тоя грамаден пудинг, дето ти е син, няма нужда от повече угояване, Дърсли, не се тревожи.

Той подаде надениците на Хари, който беше толкова гладен, та му се стори, че по-прекрасно нещо никога не бе вкусвал, но все пак не можеше да откъсне очи от великана. Най-накрая — тъй като явно никой нямаше намерение да обясни положението — той каза:

— Извинете, но все още не мога да разбера кой сте.

Великанът отпи голяма глътка чай и обърса устата си с опакото на ръката.

— Наричай ме Хагрид — отговори, — всички тъй ми викат. И както ти рекох, аз съм Пазителят на ключовете на „Хогуортс“… Ти знаеш всичко за „Хогуортс“, разбира се.

— Ъъъ… не — заекна Хари.

Хагрид изглеждаше потресен.

— Съжалявам — добави Хари бързо.

— Съжаляваш? — възкликна Хагрид сърдито, като се обърна и впери очи в семейство Дърсли, които се отдръпнаха назад в тъмнината. — Те трябва да съжаляват! Знаех, че не получаваш писмата си, но убий ме, не мислех, че дори не знаеш нищо за „Хогуортс“! Не си ли се питал къде родителите ти са научили всичко?

— Кое всичко? — попита Хари.

— КОЕ ’СИЧКО ЛИ? — гръмна гласът на Хагрид. — Я чакай малко!

Беше скочил на крака. В яда си той като че ли изпълни цялата колиба. Семейство Дърсли се долепиха до стената.

— Да не искате да ми кажете — изръмжа им той, — че туй момче… туй момче… не знае нищичко за… не знае съвсем НИЩО?

Хари реши, че това е малко прекалено. В края на краищата той ходеше на училище и бележките му не бяха лоши.

— Знам някои неща — обади се той. — Добър съм по математика и други предмети, разбра ли?

Но Хагрид само махна с ръка и каза:

— За нашия свят, искам да кажа. Твоя свят. Моя свят. За света на родителите ти.

— Кой свят?

Хагрид изглеждаше, сякаш ще експлодира.

— ДЪРСЛИ! — кресна той.

Вуйчо Върнън, страшно пребледнял, измърмори нещо, което прозвуча като:

— Бърболвайбър…

Хагрид отправи бесен поглед към Хари.

— Но за майка си и татко си поне трябва да знаеш! — викна. — Искам да кажа, че те са прочути. Ти си прочут.

— Какво? Моите… моите родители не са били прочути, нали не са били?

— Ти не знаеш… ти не знаеш… — Хагрид прокара пръсти през косата си и впери объркан взор в Хари. — Нима не знаеш какъв си ти? — добави най-сетне.

Изведнъж вуйчо Върнън си възвърна гласа.

— Спрете! — заповяда той. — Спрете дотук, сър! Забранявам ви да казвате каквото и да било на момчето!

Дори по-храбър мъж от Върнън Дърсли би потръпнал под яростния поглед, който Хагрид отправи към него. Когато великанът проговори, всяка сричка от думите му трептеше от гняв:

— Не сте му казали? Никога не сте му казали к’во пишеше в писмото, дето Дъмбълдор остави за него? Аз бях там! Видях, че Дъмбълдор го остави, Дърсли! И вие сте го крили от него през всичките тия години?

— Какво са крили от мен? — попита Хари нетърпеливо.

— СТОП! ЗАБРАНЯВАМ ВИ! — викна вуйчо Върнън.

Леля Петуния изпъшка от ужас.

— Я вървете и двамата да ви уврат главите — каза Хагрид. — Хари… ти си вълшебник.

В колибата настъпи тишина. Чуваха се само шумът от морето и свистенето на вятъра.

— Какъв съм? — ахна Хари.

— Вълшебник, естествено! — каза Хагрид и седна пак на канапето, което изстена и хлътна още по-ниско. — И то невероятно способен, ще река, особено след като бъдеш обучен малко. С майка и баща като твоите к’во друго би могъл да бъдеш? И смятам, че е крайно време да прочетеш писмото си.

Хари протегна най-после ръка да вземе жълтеникавия плик, адресиран с изумруденозелено мастило до:

Г-н Х. Потър

На пода

Колибата на скалата

Морето

Хари извади писмото и го зачете:

УЧИЛИЩЕ ЗА МАГИЯ И ВЪЛШЕБСТВО

„ХОГУОРТС“

Директор: Албус Дъмбълдор

(Носител на Ордена на Мерлин — първа степен, Велик маг, Главен вълшебник, Върховен мъгъловраг, член на Международната конфедерация на магьосниците)

 

Уважаеми господин Потър,

С удоволствие Ви съобщаваме, че сте приет в Училище за магия и вълшебство „Хогуортс“. Молим Ви да обърнете внимание на приложения списък на всички необходими книги и принадлежности.

Срокът започва на първи септември. Очакваме Вашата сова не по-късно от трийсет и първи юли.

 

С уважение:

Минерва Макгонъгол,

заместник-директор

В главата на Хари се разгърмяха въпроси като фойерверки и той не можеше да реши кой от тях да зададе първо. След няколко минути каза, заеквайки:

— Какво значи това, че очакват моята сова?

— Да му се не знае! Добре че ме подсети! — възкликна Хагрид, като се плесна по челото със сила, достатъчна да повали каруцарски кон, и извади от друг вътрешен джоб на палтото си сова — истинска жива, доста рошава сова, — паче перо и ролка пергамент. Прехапал език, той надраска бележка, която Хари успя да прочете, както я гледаше наопаки:

„Уважаеми господин Дъмбълдор,

 

Предадох писмото на Хари. Утре ще го заведа да купим нещата му. Времето е ужасно. Надявам се да сте добре.

 

Хагрид“

Хагрид нави бележката и я даде на совата, която я заклещи в клюна си. После великанът отиде до вратата, хвърли птицата навън в бурята, върна се и седна, сякаш всичко това беше толкова нормално, както да говориш по телефона.

Хари осъзна, че седи със зинала уста, и бързо я затвори.

— Докъде бях стигнал? — попита Хагрид, обаче в същия миг вуйчо Върнън, все още пепелявоблед, но с много разгневен вид, пристъпи в светлината на огнището.

— Той няма да отиде — заяви вуйчото.

Хагрид изгрухтя.

— Бих искал да видя как един грамаден мъгъл като теб ще го спре — каза той.

— Един какъв? — попита Хари с интерес.

— Мъгъл — отговори Хагрид. — Така ние наричаме немагическите хора като тях. А ти имаше лошия късмет да израснеш в семейството на най-големите мъгъли, дето съм виждал.

— Когато го приехме, се заклехме, че ще сложим край на тези глупости — каза вуйчо Върнън, — заклехме се да ги изкореним от него! Вълшебник, да му се не видяло!

— Значи сте знаели — обади се Хари. — Знаели сте, че съм… вълшебник?

— Знаели ли?! — изписка внезапно леля Петуния. — Знаели! Разбира се, че знаехме! Как можеше да не си, след като проклетата ми сестра беше такава, каквато беше? О, тя също получи такова писмо и отиде в онова… онова училище… и се връщаше по празниците с джобове, пълни с жабешки хайвер, и превръщаше чашите за чай в плъхове. Бях единствената, която я виждаше такава, каквато беше — една щурачка! Ама за майка ми и баща ми… о, не… Все казваха: Лили така, Лили иначе. Те се гордееха, че имат магьосница в семейството!

Тя спря, за да си поеме дълбоко дъх, и после продължи да нарежда. Като че ли от години бе желала да каже всичко това.

— После се запозна с оня Потър в училището и… двамата заминаха и се ожениха, и родиха теб, и естествено аз знаех, че ти ще си същият, също толкова странен, също толкова… толкова… ненормален… и накрая, моля ти се, ги вдигнаха във въздуха и ни натрапиха теб!

Хари бе много пребледнял. Щом си възвърна гласа, каза:

— Вдигнали са ги във въздуха? Ти ми каза, че са загинали в автомобилна злополука!

— АВТОМОБИЛНА ЗЛОПОЛУКА! — изрева Хагрид и скочи толкова разгневено, че семейство Дърсли хукнаха обратно към своя ъгъл. — Как би могла една автомобилна злополука да убие Лили и Джеймс Потър? Това е безобразие! Скандал! Хари Потър да не знае собствената си история, когато всяко дете в страната знае името му!

— Но защо? Какво се е случило? — попита Хари настойчиво.

Гневът изчезна от лицето на Хагрид. Сега той изглеждаше разтревожен.

— Т’ва не го очаквах — каза с тих, притеснен глас. — Когато Дъмбълдор ме предупреди, че може да имам трудности да те намеря, нямах представа колко много не ти е известно. Ех, Хари, не знам дали съм подходящият човек да ти го кажа… ама някой все пак трябва… Не може да отидеш в „Хогуортс“, без да знаеш.

Той хвърли злобен поглед към семейство Дърсли.

— Е, по-добре да знаеш колкото мога да ти кажа аз… Но помни, че не мога да ти кажа ’сичко — то е голяма загадка… Поне част от него…

Той седна, загледа се няколко секунди в огъня и после каза:

— Предполагам, че ’сичко започва с… с едно лице на име… невероятно е, че не знаеш неговото име — всеки в нашия свят го знае…

— Кой?

— Ами… не обичам да казвам името, ако мога да го избегна. Никой не обича.

— Защо?

— Пусто-опустяло, Хари, хората все още се страхуват. Повярвай, трудно ми е. Разбираш ли, имаше един магьосник, който стана… абе… лош. Толкова лош, колкото изобщо можеш да станеш. Още по-лош. От по-лош, та най-лош. Името му беше…

Хагрид преглътна, но дума не продума.

— Не можеш ли да го напишеш? — предложи Хари.

— Не. Знам ли го как се пише?! Добре де… Волдемор — Хагрид потръпна. — Не ме карай да го казвам пак. Както и да е, тоя… тоя магьосник преди около двайсет години почна да си търси последователи. И ги намери… някои от страх, други просто искаха част от неговата власт, ’щото той събра много голяма власт. Абе… мрачни дни, Хари. Да не знаеш на кого да се довериш, да не смееш да се сприятелиш с непознати магьосници… Ставаха ужасни неща. Той ’зимаше властта в свои ръце. Разбира се, някои му се противопоставяха… и той ги убиваше. По ужасен начин. Едно от малкото сигурни места, дето останаха, беше „Хогуортс“. Мисля, че Дъмбълдор беше единственият, от когото… Ти-знаеш-кой се боеше. Не се осмели да превземе училището, поне не тогава… А твоята майка и татко ти бяха толкова добри магьосници, че по-добри не знам. Отличник и отличничка на „Хогуортс“ по тяхно си време! Мисля, че голямата загадка е защо Ти-знаеш-кой никога не се опита да ги привлече на своя страна… Може да е знаел, че са прекалено близки с Дъмбълдор, за да поискат да имат нещо общо с Тъмната страна… Може би е смятал, че би могъл да ги убеди… А може просто да е искал да ги премахне. ’Сичко, дето се знае, е, че на Вси светии преди десет години се появил в селото, където вие живеехте. Тогава ти беше само на годинка. Пристигнал във вашата къща и…

Изведнъж Хагрид измъкна една много мръсна носна кърпа на точки и се изсекна със звук на корабна сирена в мъгла.

— Извинявай — каза, — ама толкова ми е мъка… Познавах майка ти и татко ти и не биха могли да се намерят по-мили хора… Както и да е… Ти-знаеш-кой ги убил. А после — и т’ва е голямата загадка в цялата работа — се опитал да убие и теб. Искал е да свърши работата докрай, предполагам… или по това време вече просто му харесвало да убива. Обаче не успял. Никога ли не си се питал откъде ти е този белег на челото. Т’ва не е обикновена рана. Т’ва получаваш, когато те докосне силно, зло проклятие… То унищожило майка ти и татко ти и дори къщата ви… ама тебе не те хванало и затова си прочут, Хари. Никой, освен теб, не е оживявал, след като той бил решил да го убие. А той уби някои от най-добрите магьосници на нашето време — семействата Макинън, Боунс, Прюет… А ти беше само бебе и все пак оживя.

Нещо много болезнено ставаше в душата на Хари. Когато Хагрид завърши своя разказ, момчето отново видя ослепителното лумване на зелена светлина, и то по-ясно, отколкото си го беше спомнял преди, и — за пръв път в живота — си спомни нещо друго — един гръмък, студен, жесток смях.

Хагрид го наблюдаваше тъжно.

— Самият аз те извадих от разрушената къща по заповед на Дъмбълдор. Донесох те при тая паплач…

— Само щуротии! — каза вуйчо Върнън.

Хари подскочи — почти беше забравил, че семейство Дърсли са там. Вуйчо Върнън явно беше възвърнал смелостта си. Гледаше яростно Хагрид със свити пестници.

— Слушай какво, момче — изръмжа той. — Приемам, че у теб има нещо странно, навярно не е нищо, което не би излекувал един хубав пердах… а колкото до всичко това за твоите родители… Е, не може да се отрече, че бяха вещери, и според мен е по-добре, че светът се е отървал от тях… Получиха си, каквото заслужаваха, след като се забъркаха с всичките тия магьоснически типове… Точно както очаквах — винаги съм знаел, че ще завършат зле…

Но в този миг Хагрид скочи от канапето и извади от вътрешността на палтото си разнебитен розов чадър. Насочи го към вуйчо Върнън като меч и каза:

— Предупреждавам те, Дърсли… предупреждавам те… още една дума и…

При заплахата да бъде намушкан от брадатия великан с върха на чадъра храбростта на вуйчо Върнън отново се изпари. Той се прилепи до стената и млъкна.

— Ха тъй — каза Хагрид, като дишаше тежко и седна отново на канапето, което този път се огъна до пода.

Междувременно Хари все още искаше да задава въпроси, стотици въпроси.

— Но какво стана с Вол… извинявай… искам да кажа с Ти-знаеш-кого?

— Добър въпрос, Хари. Изчезна. Изпари се. Същата нощ, като се опита да те убие. Това те прави още по-прочут. И то е най-голямата загадка, разбираш ли… Той ставаше все по-могъщ… ’Що му трябваше да се маха? Някои твърдят, че е умрял. Дивотии, по мое мнение. Не знам дали у него беше останала достатъчно човещина, че да умре. Други казват, че все още е някъде и сякаш чака да му дойде времето, ама аз не го вярвам. Хора, дето бяха на негова страна, се върнаха на нашата. Някои като че излизаха от транс. Не вярвам да можеха да го сторят, ако той смята да се върне… Повечето от нас мислят, че той все още е някъде, но е загубил способностите си. Че е прекалено слаб, за да продължи. Защото нещо у теб го е пречупило, Хари. Онази нощ е станало нещо, дето той не е предвидил… Аз не знам какво е било, никой не знае… обаче нещо у теб го е разгромило яко!

Хагрид погледна Хари и очите му излъчваха топлота и уважение, но вместо да почувства задоволство и гордост, Хари беше съвсем сигурен, че е станала ужасна грешка. Магьосник? Той? Можеше ли да бъде? Бе прекарал живота си, бит от Дъдли и хокан от леля Петуния и вуйчо Върнън. Ако наистина беше вълшебник, защо те не се бяха превръщали в пъпчиви жаби, колкото пъти се опитваха да го заключат в неговия килер? Ако той навремето беше победил най-могъщия вещер в света, как така Дъдли винаги можеше да го рита насам-натам като футболна топка?

— Хагрид — каза той тихо, — според мен трябва да си сгрешил. Не вярвам, че може да съм вълшебник.

За негова изненада Хагрид се изсмя.

— Не си вълшебник, а? Никога ли не си правил така, че да се случват разни неща, когато си бил изплашен или ядосан?

Хари се загледа в огъня. Всъщност като си помисли… всички странни неща, които караха леля му и вуйчо му да беснеят срещу него, бяха ставали, когато той, Хари, беше разтревожен или уплашен. Подгонен от бандата на Дъдли, той някак се измъкваше извън техния обсег… В ужас да отиде на училище със смешно подстриганата си коса бе успял да я накара да порасне… А последния път, когато Дъдли го блъсна, не си ли беше отмъстил, без дори да го съзнава? Не беше ли насъскал боата удушвач срещу него?

Хари погледна с усмивка пак към Хагрид и видя, че той направо сияе.

— Ясно? — каза Хагрид. — Хари Потър не бил вълшебник!… Ще видиш, че ще се прославиш в „Хогуортс“.

Но вуйчо Върнън нямаше да отстъпи без борба.

— Нали ви казах, че Хари няма да ходи там! — процеди той. — Ще отиде в средното училище „Стоунуол“ и ще бъде благодарен. Прочетох онези писма — ще му трябват книги за заклинания и магически пръчки, и…

— Ако иска да иде, един голям мъгъл като теб няма да го спре — изръмжа Хагрид. — Ще спираш ти сина на Лили и Джеймс Потър да иде в „Хогуортс“! Ти да не си луд, бе? Той е записан в него, откакто се е родил. Ще иде в най-доброто училище за магия и вълшебство. След седем години там няма да познае себе си. Вече ще бъде с хлапета от неговия си свят и ще се учи при най-добрия директор, когото училището „Хогуортс“ някога е имало — Албус Дъмбъл…

— НЯМА ДА ПЛАЩАМ НА НЯКАКЪВ СИ СМАХНАТ СТАР ГЛУПАК ДА ГО УЧИ НА МАГЬОСНИЧЕСКИ НОМЕРА! — кресна вуйчо Върнън.

Обаче този път прекали. Хагрид грабна чадъра и го развъртя над главата си.

— НИКОГА — гръмна гласът му — …НЕ ОБИЖДАЙ… АЛБУС… ДЪМБЪЛДОР… ПРЕД… МЕН!

Като изсвистя във въздуха, чадърът се насочи към Дъдли, последваха мълния от виолетова светлина, пукот като от фишек, остър писък и в следващия миг Дъдли подскачаше на място, хванал с ръце дебелото си седалище, и виеше от болка. Когато братовчед му се обърна с гръб към тях, Хари видя, че през една дупка в панталона му се подава навита като каравай свинска опашка.

Вуйчо Върнън се разкрещя. Повлече леля Петуния и Дъдли в съседната стая, хвърли последен ужасен поглед към Хагрид и затръшна вратата след тих.

Хагрид погледна надолу към чадъра и взе да си приглажда брадата.

— Не трябваше да си изпускам нервите — каза унило, — ама то тъй или иначе не подейства. Смятах да го превърна в прасе, но той и без т’ва толкова прилича на прасе, та не оставаше много да се направи.

После хвърли кос поглед към Хари изпод рунтавите си вежди.

— Ще съм ти благодарен, ако не споменаваш това пред никого в „Хогуортс“. На мен… ъъъ… право да си кажа, не ми е позволено да правя магии. Разрешиха ми да използвам това-онова, колкото да те проследя и да ти предам писмата и разни неща… Затуй — между другото — толкоз исках да ми възложат тая работа…

— Защо не ти е позволено да правиш магии? — попита Хари.

— Ами то… и аз учех в „Хогуортс“, само че… ъъъ… ме изключиха, щом искаш да знаеш истината. На третата година. Счупиха магическата ми пръчка и к’во ли не. Ама Дъмбълдор ме задържа като пазач на дивеча. Голяма работа е тоя Дъмбълдор, брей!

— Защо те изключиха?

— Става късно, пък утре имаме да вършим много работа — каза Хагрид на висок глас. — Трябва да идем в града да ти купим ’сичките книги и останалото. Той свали дебелото си черно палто и го подхвърли на Хари. — Може да се свиеш под туй — каза. — Не обръщай внимание, ако шава малко. Мисля, че в един от джобовете имам две съселчета.