Серия
Хари Потър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Philosopher’s stone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 411 гласа)

ГЛАВА ТРЕТА
ПИСМА ОТ НИКОГО

Бягството на бразилската боа удушвач докара на Хари най-дългото от всичките му наказания досега. Когато му позволиха да излезе пак от своя килер, лятната ваканция беше почнала, Дъдли бе успял да счупи новата си кинокамера, да разбие самолета с дистанционно управление и още при първото си качване на колелото бегач да блъсне старата госпожа Фиг, докато пресичала улица „Привит Драйв“ с патериците си.

Хари се радваше, че училището е свършило, но не можеше да избегне бандата на Дъдли, която гостуваше в къщата всеки божи ден. Пиърс, Денис, Малкълм и Гордън бяха до един едри и глупави, но тъй като Дъдли беше най-едрият и най-глупавият от всички, той им беше водач. Останалите бяха много щастливи да се включат в любимия спорт на Дъдли — преследване на Хари.

Затова Хари прекарваше колкото е възможно повече време извън дома, като се разхождаше и си мислеше за края на ваканцията, където виждаше тъничък лъч надежда. През септември щеше да постъпи в средно училище и за пръв път в живота си нямаше да е с Дъдли. Дъдли беше приет в „Смелтингс“[1], някогашното училище на вуйчо Върнън. Пиърс Полкис също щеше да ходи там. Хари пък отиваше в гимназията „Стоунуол“[2] — местното смесено общинско училище. Дъдли намираше това за ужасно смешно.

— В първия учебен ден в „Стоунуол“ натикват главите на новите в тоалетната чиния — каза той на Хари. — Искаш ли да се качим горе и да репетираме?

— Не, благодаря — отвърна Хари. — Горката тоалетна чиния никога не е поемала такова отвратително нещо като твоята глава, та може да й се доповръща.

После хукна, преди Дъдли да проумее какво е казал братовчед му.

Един ден през юли леля Петуния заведе Дъдли в Лондон, за да му купи униформата на „Смелтингс“, и остави Хари при госпожа Фиг. Госпожа Фиг беше по-малко досадна от обикновено. Оказа се, че си е счупила крака, като се спънала в една от своите котки, и като че ли не ги обичаше вече колкото преди. Остави Хари да гледа телевизия и му даде парче шоколадов кейк, който имаше вкус, сякаш беше престоял няколко години.

Тази вечер във всекидневната Дъдли се перчеше пред семейството с чисто новата си униформа. Момчетата от „Смелтингс“ носеха кафяв фрак, оранжев къс голф и плоска сламена шапка, наречена канотие. Към тях се добавяше възлеста пръчка, която използваха да се удрят един друг, докато учителите не гледаха. Това уж било добра тренировка за бъдещия живот.

Докато гледаше Дъдли в новия му голф, вуйчо Върнън каза дрезгаво, че е настъпил мигът, с който най-много се гордее в живота си. Леля Петуния, обляна в сълзи, заяви, че не можела да повярва това да е нейният миличък Дъделинчо — изглеждал толкова красив и пораснал. Хари не посмя да си отвори устата. Имаше чувството, че от усилието да не избухне в смях може би си е пукнал вече две ребра.

На другата сутрин, когато Хари влезе в кухнята за закуска, там се носеше отвратителна миризма. Като че ли идваше от голям метален казан в мивката. Отиде да погледне. Казанът беше пълен с нещо подобно на мръсни дрипи, които плуваха в сива вода.

— Какво е това? — попита той леля си Петуния.

Устните й се свиха както винаги, когато той дръзваше да зададе въпрос.

— Новата ти училищна униформа — каза.

Хари надникна пак в казана.

— О! — рече. — Не знаех, че трябва да е толкова мокра.

— Не говори глупости — сопна се леля Петуния. — боядисвам в сиво някои стари неща на Дъдли за теб. Когато привърша, ще изглеждат точно като дрехите на всички останали.

Хари се усъмни дълбоко в това, но реши, че ще е най-добре да не спори. Седна до масата, като се опитваше да не мисли как ще изглежда през първия си учебен ден в „Стоунуол“ — навярно като облечен в парчета стара слонска кожа.

Дъдли и вуйчо Върнън влязоха, и двамата със сбърчени носове заради миризмата от новата униформа на Хари. Вуйчо Върнън разгъна вестника си както обикновено, а Дъдли трясна върху масата своята смелтингска пръчка, която носеше навсякъде.

Чуха щракването на пощенската кутия[3] и падането на писма върху изтривалката.

— Донеси пощата, Дъдли — каза вуйчо Върнън иззад вестника си.

— Накарай Хари да я донесе.

— Донеси пощата, Хари.

— Накарай Дъдли да я донесе.

— Мушни го със смелтингската си пръчка, Дъдли.

Хари избягна смелтингската пръчка и отиде да вземе пощата. На изтривалката лежаха три неща: пощенска картичка от Марджи, сестрата на вуйчо Върнън (тя беше на почивка на остров Уайт), кафяв плик, който приличаше на сметка, и… писмо за Хари.

Хари го вдигна и се взря в него, а сърцето му задумка като огромен барабан. Никой никога през целия ме живот не му беше писал писмо! Кой ли можеше да му пише? Нямаше приятели, нито други роднини, не беше записан в библиотеката, та дори не бе получавал нелюбезни бележки с искане да върне книги. А все пак, ето го — едно писмо, адресирано толкова ясно, че не можеше да има грешка:

Г-н Х. Потър

Килерът под стълбището

ул. „Привит Драйв“ 4

Литъл Уингинг

Графство Съри

Пликът беше дебел и тежък, направен от жълтеникав пергамент, адресът пък бе написан с изумруденозелено мастило. Пощенска марка нямаше.

Като обърна плика с разтреперана ръка, Хари видя печат с червен восък, изобразяващ герб: голяма буква „Х“, заобиколена от лъв, орел, язовец и змия.

— По-бързо, момче — провикна се вуйчо Върнън от кухнята. — Какво правиш? Да не проверяваш дали няма писма бомби?

И се засмя на собствената си шега.

Хари се върна в кухнята, все още вперил поглед в своето писмо. Подаде на вуйчо Върнън сметката и пощенската картичка, седна и почна бавно да отваря жълтеникавия плик.

Вуйчо Върнън отвори сметката, изпръхтя с отвращение и зачете гърба на картичката.

— Марджи е болна — уведоми той леля Петуния. — Яла развалени миди…

— Татко! — каза Дъдли внезапно. — Хари е получил нещо!

Хари тъкмо искаше да разгъне писмото, написано на дебел пергамент, същия като на плика, когато вуйчо Върнън го изтръгна рязко от ръката му.

— То е за мен! — викна Хари, като се опита да го дръпне обратно.

— Кой ли ще ти пише на теб? — присмя му се вуйчо Върнън, разгърна със замах писмото с една ръка и му хвърли бегъл поглед. От червено, лицето му стана зелено, по-бързо от който и да е светофар. И не спря дотам. Само след секунди беше сиво-белезникаво, като застояла овесена каша.

— П-п-петуния! — възкликна той задъхано.

Дъдли се опита да грабне писмото, за да го прочете, но вуйчо Върнън го държеше високо, където той не можеше да го стигне. Леля Петуния го взе с любопитство и зачете първия ред. След миг изглеждаше, като че ли ще припадне. Хвана се за шията и издаде звук, сякаш се е задавила.

— Върнън! О, небеса… Върнън!

Те впериха очи един в друг, изглежда забравили, че Хари и Дъдли все още са в кухнята. Дъдли не беше свикнал да го пренебрегват. Нанесе на баща си силен удар по главата със своята смелтингска пръчка и викна:

— Искам да прочета това писмо!

— Аз искам да прочета това писмо — каза Хари яростно, — тъй като то е до мен!

— Излезте и двамата — изграчи вуйчо Върнън, като пъхна писмото обратно в плика му.

Хари не мръдна.

— ИСКАМ СИ ПИСМОТО! — провикна се той.

— Дай го на мен да го видя! — настояваше Дъдли.

— ВЪН! — кресна вуйчо Върнън, хвана Хари и Дъдли за вратовете, изхвърли ги в коридора и затръшна кухненската врата подире им.

Хари и Дъдли незабавно се впуснаха в яростна, но мълчалива борба кой да подслушва на ключалката. Дъдли спечели и Хари, с очила, провиснали на едното ухо, легна по корем, за да слуша на пролуката между вратата и пода.

— Върнън — тъкмо казваше леля Петуния с треперещ глас, — погледни адреса… как е възможно да знаят къде спи той? Мислиш ли, че наблюдават къщата?

— Наблюдават… шпионират… може би ни следят — забъбри вуйчо Върнън объркано.

— Но какво ще правим, Върнън? Дали да не им пишем? Да им кажем, че не искаме…

Хари виждаше как лъскавите черни обувки на вуйчо Върнън сноват напред-назад из кухнята.

— Не — каза накрая. — Не, ще го оставим без последствие. Ако не получат отговор… да, така е най-добре… няма да правим нищо…

— Но…

— Не искам такъв един в дома си, Петуния! Нали си дадохме клетва, когато го приехме, че ще изкореним тези опасни глупости?

Когато се върна от работа тази вечер, вуйчо Върнън направи нещо, което никога досега не беше правил — той посети Хари в неговия килер.

— Къде ми е писмото? — попита Хари, щом вуйчо Върнън с мъка се провря през вратата. — Кой ми пише?

— Никой. Било е изпратено до теб по погрешка — отговори отсечено вуйчо Върнън. — Изгорих го.

— Не е било по погрешка — каза Хари сърдито. — Адресирано беше до моя килер.

— МЛЪК! — ревна вуйчо Върнън и два паяка паднаха от тавана. После пое няколко пъти дълбоко въздух и се насили да се усмихне — лицето му изглеждаше доста изкривено.

— Ъъъ… да, Хари… за този килер. Леля ти и аз обмислихме… Ти наистина си станал твърде голям за него… та решихме, че може да е хубаво, ако се преместиш във втората спалня на Дъдли.

— Защо? — попита Хари.

— Не задавай въпроси! — сряза го вуйчо му. — Качи тия неща горе, и то веднага.

Къщата на семейство Дърсли имаше четири спални: една за вуйчо Върнън и леля Петуния, една за гости (обикновено сестрата на вуйчо Върнън — Марджи), една, където спеше Дъдли, и една, където Дъдли държеше всичките играчки и принадлежности, които не се побираха в първата му спалня.

Хари трябваше да се качи само веднъж на горния етаж, за да премести от килера в тази стая вещите, които притежаваше. Седна на леглото и се огледа. Почти всичко, което видя тук, беше счупено. Кинокамерата отпреди един месец лежеше върху малък управляем танк, с който Дъдли бе прегазил кучето на съседите. В ъгъла стоеше най-първият телевизор на Дъдли, който той беше пробил с ритник, когато отмениха любимата му програма. Имаше и голям кафез, където някога живееше папагал, който Дъдли бе заменил в училище за истинска въздушна пушка, а тя пък лежеше на една полица с напълно изкривено дуло, защото Дъдли беше седнал отгоре й. По други лавици имаше много книги. Те бяха единствените неща в стаята, които изглеждаха недокоснати.

Някъде долу се чуваше гласът на Дъдли, който врещеше на майка си:

— Не го искам там… Тази стая ми трябва… Накарай го да се махне…

Хари въздъхна и се изтегна на леглото. Вчера би дал всичко, за да се озове тук горе. Днес би предпочел да се върне в своя килер с онова писмо, вместо да е тук без него. Всички бяха доста мълчаливи, докато закусваха на другата сутрин. Дъдли бе изпаднал в шок. След като беше крещял, удрял бе баща си със смелтингската пръчка, беше повръщал нарочно, бе ритал майка си и хвърлил костенурката си през стъкления покрив на зимната градина, все пак не му върнаха стаята. Хари си мислеше за това време на вчерашния ден и се разкайваше, че не бе отворил писмото в антрето. Вуйчо Върнън и леля Петуния се споглеждаха мрачно.

Когато пристигна пощата, вуйчо Върнън, който изглежда искаше да се покаже мил към Хари, накара Дъдли да отиде да я донесе. Чуха го да блъска всички предмети със смелтингската си пръчка по цялата дължина на коридора. После се провикна:

— Ето още едно! Господин Х. Потър, Най-малката спалня, улица „Привит Драйв“ 4…

С приглушен вик вуйчо Върнън скочи от мястото си и хукна по коридора, а Хари беше по петите му. Вуйчо Върнън трябваше да повали Дъдли на пода, за да му вземе писмото, което стана трудно, защото Хари беше сграбчил отзад вуйчо Върнън за шията. След минута хаотична борба, по време на която всеки отнесе доста удари със смелтингската пръчка, вуйчо Върнън се изправи, едва поемайки си дъх, стиснал в ръка писмото за Хари.

— Върви в килера! Искам да кажа… в спалнята си — изсумтя той на Хари. — Дъдли, махай се… просто се махай!

Хари крачеше ли, крачеше в кръг из новата си стая. Някой знаеше, че се е изнесъл от своя килер, и като че ли още знаеше, че не е получил първото си писмо. Това сигурно означаваше, че ще опита пак, нали? И този път той щеше да се погрижи този някой да успее. Вече имаше план.

Поправеният будилник звънна на другата сутрин в шест часа. Хари бързо го изключи и тихо се облече. Не биваше да събужда семейство Дърсли. Прокрадна се надолу, без да запали нито една лампа. Щеше да причака раздавача на ъгъла на улица „Привит Драйв“ и пръв да вземе писмата за номер четири. Сърцето му биеше лудо, докато Хари пъплеше през тъмното антре към входната врата…

— ООООХХХ!

Подскочи високо във въздуха — беше стъпил върху нещо голямо, противно и меко на изтривалката, нещо живо!

Горе щракнаха лампи и за свой ужас Хари осъзна, че противното меко нещо е било лицето на вуйчо му. Вуйчо Върнън беше легнал в спален чувал пред входната врата, явно за да се увери, че Хари няма да направи точно това, което се беше опитал да направи. Той крещя на Хари около половин час, а после заповяда да отиде и да му приготви чаша чай. Хари повлече нещастно крака към кухнята и когато се върна, пощата беше пристигнала право в скута на вуйчо Върнън. Хари успя да види три писма, надписани със зелено мастило.

— Искам… — подхвана той, но вуйчо Върнън разкъса писмата на парчета пред очите му.

Този ден вуйчо Върнън не отиде на работа. Остана вкъщи и закова процепа за поща на входната врата.

— Виж какво — обясняваше той на леля Петуния с уста, пълна с гвоздеи, — ако не могат да ги доставят, просто ще се откажат.

— Не съм сигурна, че това ще подейства, Върнън.

— Ох, умът на тия хора работи по странен начин, Петуния, те не са като теб и мен — каза вуйчо Върнън, като се опитваше да забие гвоздей с парчето плодов сладкиш, което леля Петуния току-що му беше донесла.

* * *

В петък пристигнаха цели дванайсет писма за Хари. Тъй като не можеха да минат през пощенската кутия, бяха мушнати под вратата, проврени през страничните пролуки, а няколко бяха пъхнати със сила през малкото прозорче на тоалетната на долния етаж.

Вуйчо Върнън отново си остана у дома. След като изгори всички писма, той извади чук и гвоздеи и закова с дъсчици всички пролуки около предната и задната врата, тъй че никой не можеше да излезе. Докато работеше, си тананикаше „На пръсти през лалетата“ и трепваше при най-малкия шум.

* * *

В събота нещата излязоха извън контрол. Двайсет и четири писма за Хари успяха да се промъкнат в къщата, навити и скрити във всяко едно от двете дузини яйца, които крайно обърканият млекар беше подал на леля Петуния през прозореца на всекидневната. Докато вуйчо Върнън водеше разярени телефонни разговори с пощата и с млекарницата, за да намери някого, комуто да се оплаче, леля Петуния смля писмата в своя миксер.

— Кой ли, за Бога, толкова много иска да говори точно с теб? — чудеше се Дъдли.

* * *

В неделя сутринта вуйчо Върнън седна на масата за закуска с изморен и доста болнав вид, но щастлив.

— В неделен ден няма поща — напомни той радостно, докато мажеше портокалово сладко върху вестника си, — днес никакви проклети писма…

Докато говореше, нещо изсвистя през кухненския комин и го удари силно по тила. В следващия миг от камината излетяха като куршуми трийсет-четирийсет писма. Семейство Дърсли се свиха, а Хари подскочи високо, опитвайки се да улови едно…

— Вън! ВЪН!

Вуйчо Върнън хвана Хари през кръста и го изхвърли в коридора. След като леля Петуния и Дъдли побягнаха, закрили лицата си с ръце, вуйчо Върнън затръшна вратата. Те чуваха как писмата продължават да се сипят в кухнята и да отскачат от стените и пода.

— Дотук беше! — каза вуйчо Върнън, като се опитваше да говори спокойно, а в същото време скубеше големи туфи косми от мустака си. — След пет минути всички да се върнете тук, готови за път. Заминаваме. Опаковайте си само дрехи. Без възражения!

Изглеждаше толкова страшен с липсващия половин мустак, че никой не посмя да спори. Десет минути по-късно вече се бяха проврели с мъка през закованите врати, седяха в колата и пътуваха бързо към магистралата. Дъдли подсмърчаше на задната седалка. Баща му го беше нашамарил, защото ги бавеше, докато се опитваше да побере своя телевизор, видеото и компютъра в спортния си сак.

Пътуваха. И пътуваха. Дори леля Петуния не смееше да попита къде отиват. Сегиз-тогиз вуйчо Върнън вземаше остър завой и шофираше известно време в обратна посока.

— Да се отървем от тях… да се отървем от тях — мърмореше всеки път, когато правеше това.

През целия ден не спряха, за да хапнат и пийнат. На стъмване Дъдли ревеше. Не бе преживявал такъв ужасен ден през целия си живот. Беше гладен, изтървал бе пет телевизионни предавания, които искаше да гледа, и никога не бе прекарвал толкова дълго време, без да вдигне във въздуха поне един извънземен на своя компютър.

Най-сетне вуйчо Върнън спря пред мрачен хотел в покрайнините на голям град. Дъдли и Хари щяха да делят стая с двойно легло и влажни, миришещи на мухъл чаршафи. Дъдли захърка, но Хари остана буден — седеше на перваза на прозореца, гледаше светлините на преминаващите автомобили долу и размишляваше…

* * *

За закуска на другия ден ядоха престояли овесени ядки и студени консервирани домати върху препечен хляб. Тъкмо бяха свършили, когато собственичката на хотела дойде при тях.

— Извинете, ама някой от вас да е господин Х. Потър? Работата е там, че имам стотина такива неща на рецепцията.

Тя вдигна високо едно писмо, та всички можаха да прочетат адреса, написан със зелено мастило:

Г-н Х. Потър

Стая 17

Хотел „Рейлвю“

Коукуърт

Хари посегна да грабне писмото, но вуйчо Върнън отблъсна ръката му. Жената се втрещи.

— Аз ще ги взема — каза вуйчо Върнън, стана бързо и излезе след нея от столовата.

* * *

— Не би ли било най-добре да се приберем вкъщи? — предложи плахо леля Петуния часове по-късно, но вуйчо Върнън сякаш не я чу.

Никой от тях не проумяваше какво точно търси той. Закара ги насред една гора, излезе от колата, огледа се, поклати неодобрително глава, качи се пак и продължиха нататък. Същото се повтори посред разорана нива, на средата на висящ мост и на върха на някакъв многоетажен паркинг.

— Татко е полудял, нали? — попита Дъдли мрачно майка си късно същия следобед. Вуйчо Върнън бе паркирал край морския бряг, заключи ги всички в колата и изчезна.

Започна да вали. Едри капки забарабаниха по покрива на колата. Дъдли подсмърчаше.

— Днес е понеделник — каза той. — Довечера е програмата на Великия Хумберто. Искам да пренощуваме на място с телевизор.

Понеделник! Това напомни нещо на Хари. Ако наистина бе понеделник — а обикновено можеше да се разчита на Дъдли да знае дните от седмицата заради телевизията, — тогава утре, вторник, беше единайсетият рожден ден на Хари. Естествено неговите рождени дни никога не бяха особено весели — миналата година семейство Дърсли му подариха закачалка за палто и чифт стари чорапи на вуйчо Върнън.

Все пак не всеки ден ставаш на единайсет…

Вуйчо Върнън се върна усмихнат. Носеше дълъг тесен пакет и не отговори на леля Петуния, когато го попита какво е купил.

— Намерих идеалното място! — каза. — Хайде! Всички да слизат!

Извън колата беше много студено. Вуйчо Върнън сочеше нещо, което приличаше на голяма скала далеч навътре в морето. Кацнала на върха на скалата, стоеше най-жалката барачка, която човек може да си представи. Едно нещо беше сигурно — там нямаше телевизор.

— За тази нощ се предвижда буря — каза вуйчо Върнън злорадо и плясна с ръце. — А този господин най-любезно се съгласи да ни заеме лодката си!

Някакъв беззъб старец се доближи до тях и посочи с доста лукава усмивка стара гребна лодка, която се люшкаше в стоманеносивата вода под тях.

— Купил съм вече провизии — каза вуйчо Върнън. — Сега — всички на борда!

В лодката беше толкова студено, че да измръзнеш. Ледени морски пръски и дъжд се стичаха по вратовете им и студеният вятър брулеше лицата им. Стори им се, че минаха часове, докато стигнат до скалата, където вуйчо Върнън, плъзгайки се и залитайки, ги поведе към разнебитената къща.

Вътре беше ужасно — миришеше силно на водорасли, вятърът духаше през пролуки в дървените стени, а огнището беше влажно и празно. Имаше само две стаи.

Провизиите на вуйчо Върнън се оказаха по пакетче чипс за всеки и четири банана. Той се опита да запали огън, но празните опаковки от чипс само задимяха и се сгърчиха.

— Сега биха ни свършили работа ония писма, а? — каза той бодро.

Беше в много добро настроение. Явно смяташе, че никой няма възможност да стигне до тях по време на буря, за да достави поща. Мислено Хари беше съгласен с него, въпреки че тази представа никак не го ободряваше.

Когато се спусна нощта, около тях се развихри обещаната буря. Пръски от високите вълни плющяха по стените на колибата и стихийният вятър караше мръсните прозорци да дрънчат. Леля Петуния намери няколко мухлясали одеяла във втората стая и приготви легло за Дъдли на прояденото от молци канапе. Тя и вуйчо Върнън се оттеглиха на продъненото легло в съседната стая и оставиха Хари да си избере възможно най-меката част от пода и да се свие под най-тънкото и най-парцаливо одеяло. През нощта бурята се развихри още по-свирепо. Хари не можеше да заспи. Трепереше и се въртеше в опитите да се намести по-удобно, а стомахът му къркореше от глад. Хъркането на Дъдли бе заглушено от грохота на гръмотевици, които започнаха към полунощ. Светещият циферблат на часовника на Дъдли, който висеше от ръба на канапето върху дебелата му китка, съобщи на Хари, че след десет минути ще стане на единайсет години. Лежеше и наблюдаваше как рожденият му ден наближава, питаше се дали семейство Дърсли изобщо ще си спомнят за него и се чудеше къде ли е писмописецът сега.

Още пет минути. Хари чу нещо да скърца навън. Надяваше се покривът да не рухне, макар че навярно би му станало по-топло, ако рухнеше. Още четири минути. Може би къщата на улица „Привит Драйв“ щеше да е толкова пълна с писма, като се върнеха, че той някак би успял да си открадне поне едно.

Още три минути. Морето ли пляскаше толкова силно по скалата? И — още две минути — какво беше това странно хрущене? Да не би скалата да се сгромоляса в морето? Още една минута, и той щеше да е единайсетгодишен. Трийсет секунди… двайсет… десет… девет… Дали пък да не събуди Дъдли само за да го ядоса… Три… две… една…

БУУМ!

Цялата барака се разтресе и Хари седна, изпънат като свещ, вперил очи във вратата. Някой стоеше отвън и чукаше, за да влезе.

Бележки

[1] Смелтингс — от топя, стопявам — англ.

[2] Стоунуол — каменна стена — англ.

[3] Това, което в Англия наричат „пощенска кутия“, всъщност е само процеп във входната врата — през него раздавачът пуска пощата — Б.пр.