Андерш де ла Моте
Тръпката (6)

6. Double dealing

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 11 ноември, 09:13

 

От: MayBey

Всички добри полицаи рано или късно попадат във ВР^[1]…

 

публикацията има 32 коментара

* * *

„Разпит на полицейски инспектор Ребека Нормѐн във връзка с подозрения за служебно нарушение или грубо служебно нарушение при инцидент в провинция Дарфур, западен Судан, осемнадесети ноември.

Разпитът е информативен и присъстват разпитващите инспектори Валтерш и Вестергрен от Държавния отдел за полицейски дела, както и собственият свидетел на Нормѐн, комисар Лудвиг Рунеберг.“

Валтерш беше закръглен мъж на петдесетина години с вид на чичко и с мижащ поглед. Той се отмести назад и нагласи микрофона, който се намираше между тях.

Значи служебно нарушение — бе принудена да извади наказателния кодекс, когато получи призовката, сякаш за да провери да не би всичко да беше някаква абсурдна шега.

Но не, с първи параграф от двадесета глава на кодекса шега не биваше.

Ако при упражняване на дадена му власт, някой, умишлено или по невнимание, чрез действие или бездействие пренебрегне възложената му задача, той следва да бъде осъден на глоба или до две години затвор за служебно нарушение.

И малко по-долу на същата страница:

Ако престъпление от типа, описан в първия параграф, е извършено умишлено и се счита за грубо, извършителят следва да бъде осъден на най-малко шест месеца и най-много шест години затвор за грубо служебно нарушение. При оценката на грубостта на престъплението се взема под особено внимание дали извършителят сериозно е злоупотребил с позицията си, или дали действията му са довели до сериозни вреди или значителни неправомерни облаги за конкретно физическо лице или за обществеността.

Първоначално въобще не мислеше да казва нещо на шефа си, просто да приключи с разпита и да го забрави. Той трябваше да бъде нещо съвсем рутинно — нали все пак си беше свършила работата и не бе допуснала грешка. Или във всеки случай това се опитваше да си втълпи…

Но Рунеберг изглежда вече знаеше, че са я повикали във ВР, и беше настоял да я придружи като свидетел.

— Просто информативно е, не съм заподозряна в нещо, Луде — възрази тя.

— Те това искат да си мислиш, Нормѐн. Почти всички вътрешни разпити започват информативно. Това кара хората да се чувстват сигурни и може би дори да проявят желание да са полезни — така, между колеги. И после изведнъж се оказва, че са казали прекалено много, изскача прокурорът и хоп, лепват им подозрение. Помни, че вътрешните не са обикновени колеги. Те следват техните си приоритети!

И ето че сега стояха в стаята за разпит…

Въпросът беше само кой се беше погрижил тя да се озове тук.

Далеч не липсваха кандидати.

* * *

Малка стая, облепена с плочки и миришеща на хлор, койка, закрепена за пода маса и два завинтени стола — това беше всичко.

Някъде далеч забръмча климатик и скоро той усети студена струя въздух откъм гърба си.

Бяха свалили всичките му дрехи освен гащите и той започна да трепери само след няколко минути.

Главата го болеше и макар че вероятно го бяха отвели обратно в града, все още чувстваше устата си, като че беше пълна с пустинен пясък.

Всичко му беше мъгла с несвързани поредици от образи тук-там. Полицейският хеликоптер, който кацна до лагера, раздаване на заповеди, хора, които си крещяха нещо едни на други.

В следващия му спомен беше с белезници зад гърба и го закопчаваха здраво за една от седалките.

После трябва пак да се е отнесъл, защото не си спомняше нищо от самия полет.

Имаше неотложна нужда от дрехи, чаша джава и топъл душ, но преди всичко от обяснение какво, по шибаните дяволи, ставаше!

Задникът му щеше да измръзне в тая стая, което беше иронично, защото навън сигурно беше трийсет градуса.

Две минути, след като зъбите му започнаха да тракат неконтролируемо, вратата се отвори и вътре влезе пълничък дребен мъж, окичен с мустаци и добре изгладена бежова униформа.

Той остави една сива карта на масата и след това се настани на стола срещу HP. Разгърна картата, извади бавно чифт очила за четене от единия преден джоб и започна да чете.

— E-e-e-mbasssssy — изтрака HP през зъби. — N-need Embass-ssy, нно май н-не разбираш к-какво ти каз-вам? I h-have rights, you knoww, пр-пра-вва!

— О, да, разбирам какво казвате — отвърна мъжът и безукорният му английски накара HP да подскочи. — Проблемът е, че не знам с кое посолство да се свържа. Не е норвежкото, защото паспортът ви е фалшификат.

Той погледна HP над тънките си очила.

— Името ми е сержант Азиз, следовател в кралската дубайска полиция. Но кой сте вие всъщност?

Той гледаше HP въпросително.

— Не успяхме да открием каквато и да е информация за истинската ви самоличност нито във вас, нито сред вещите ви в хотела. Човек почти би си помислил, че изобщо не съществувате. А човек, който не съществува…

Полицаят се наведе над масата.

— … също така не може да има някакви права — нали така?

* * *

— И така, Нормѐн, да обобщим — пристигнали сте на мястото и сте заварили пътя блокиран от тълпа хора. Вместо да слезете от автомобилите и да продължите пеша до сградите с охрана и ескорт от правителствени войници, ти си решила да прекратиш операцията, дотук вярно ли е?

— Забравяш атентатора — изстреля тя, все по-раздразнена от саркастичния тон на разпитващия.

Вестергрен хвърли продължителен поглед на колегата си.

— Той не се ли е появил, след като сте се качили обратно по колите?

— Не. Забелязах го, докато все още стояхме намясто — преди да взема решението за отстъпление.

— Беше ли въоръжен още тогава? — въпросът отправи гологлавият дребен чичко Валтерш и тя се обърна към него.

— Не, не още. Носеше торба и ми се стори, че мярнах оръжие в нея.

— Стори ти се? Мярна? Не беше ли сигурна?

Отново говореше Вестергрен все със същия дразнещ тон.

Тя пое дълбоко въздух.

— Точно както вече казах, възприех това, което видях, като оръжие. Всичко стана страшно бързо, невъзможно е да се каже в кой миг какво точно се случи…

— Разбираме това, Ребека — кимна Валтерш. — Но въпреки това бихме искали да се опиташ да раздробиш събитията колкото можеш, до най-малките подробности. Това ще ни помогне да разберем всичко по-добре, все пак нито Пер, нито аз сме били на мястото.

Той кимна към своя колега и отправи към нея още една приятелска усмивка, на която тя не можа да не отвърне.

— Стана, както ви разказах. Пристигнахме, спряхме и докато се опитвах да направя оценка на ситуацията, видях атентатора сред тълпата. Наблюдавах го в продължение на няколко секунди, след което прецених, че ситуацията е толкова опасна, че съществува риск както за охранявания обект, така и за екипа, и затова наредих да прекратим.

Тя се усмихна облекчено на Валтерш и хвърли бърз поглед към Рунеберг. Шефът й не издаваше никакви емоции, вместо това стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше двамата мъже от другата страна на масата.

— И какво се случи после, Ребека? — продължи Валтерш меко.

— Започнахме да се движим назад и тогава тълпата полудя. Проби през огражденията и навсякъде настана хаос. За малко да бъда съборена, но успях да се задържа на крака и да извадя служебното си оръжие. Тогава бе открита стрелба…

— Значи си открила пряк огън? — Вестергрен атакува като кобра, но тя не налапа примамката.

— Не, произведох предупредителни изстрели — три на брой по-точно и тъй като не можех да стрелям в земята поради риска да улуча трето лице, бях принудена да стрелям във въздуха. Приблизително в същия момент някой друг започна да стреля, вероятно войниците измежду тълпата.

Валтерш й кимна насърчително да продължи.

— Видях или възможно е да съм чула хора, повалени от куршуми, тълпата се разбяга и в паниката си хората се събаряха едни други на земята. Продължихме да отстъпваме, аз се оказах приклещена между колата и вратата и точно тогава той се приближи тичайки.

— Имаш предвид атентатора?

— Точно така.

— В доклада си пишеш, че той е изскочил пред колата, че си го видяла да рови за оръжието и след това да го вади. Че си мислела да изстреляш предупредителен изстрел, лошата видимост и движението на колата са направили това невъзможно…

— Точно така — повтори тя, този път леко нетърпеливо. Бяха обсъдили събитията няколко пъти и всичко го имаше записано. Какво толкова не разбираха?

— Възможно ли е да е станало така, Ребека, просто излагам една теория така, между колеги…

Валтерш я погледна над ръба на очилата си за четене.

— Като се вземе предвид, че никой от другите охранители или останалите хора на мястото не е забелязал атентатор — не може ли да е било така, че стресовата ситуация и ограничената видимост да са повлияли на преценката ти? И е възможно да си се объркала по отношение на извършителя?

Тя отвори уста, за да отговори, но той я прекъсна.

— Никой тук няма да сметне това за странно, напротив — той разпери ръце към другите в стаята. — Всички знаем какво е, когато адреналинът препуска. Започваш да виждаш като в тунел, фокусираш се върху отделни детайли, които всъщност трябва да се разгледат в по-общ план. Мобилен телефон се превръща в граната, фотоапарат се превръща в револвер… Случвали са се такива неща. Не е ли възможно да е било така, Ребека?

Тя понечи да отговори, но Рунеберг сложи ръка на коляното й. Очевидно беше подценила чичкото. Макар че завоалираше нещата добре, именно той щеше да се опита да изкопчи някакво признание от нея.

Тя пое дълбока глътка въздух.

— Не виждам причина да коментирам какво са видели или не са видели другите. Мога да отговарям само за себе си — каза тя възможно най-сдържано и забеляза как усмивката на Валтерш помръкна. — Видях атентатор и оръжие, опасността както за охранявания човек, така и за екипа беше очевидна, така че действах в съответствие с правомощията си.

Тя погледна бързо към Рунеберг с периферното си зрение и получи одобрително кимване в отговор. Валтерш погледна разочаровано към документите пред себе си и Вестергрен веднага пое щафетата.

— Какво е отношението ти към факта, че на мястото са умрели хора, Нормѐн? Вероятно като директно последствие от съмнителните ти действия…

Ребека потръпна. Да, беше разбрала, че има пострадали хора, може би дори убити от стрелбата на войниците — но да й го захвърлят така в лицето, беше съвсем друго нещо. Но съдейки по изражението на Вестергрен, него изглежда не го беше грижа, че е прекрачил границата.

— За пореден път… — каза тя толкова спокойно, колкото можа, но гневът й бе напът да избие на повърхността. — Взех решението си въз основа на оценката на опасността за моя екип и моя обект. Не мога да поема отговорността за това какво са направили или не са направили други хора.

— Значи не ти пука, че около теб са загивали хора, това ли искаш да кажеш?

— Естествено, че не! — отсече тя, но преди да успее да продължи, Рунеберг я прекъсна.

— Какво целиш с тези въпроси, Вестергрен?

Двамата мъже впериха погледи един в друг.

— Свидетелят трябва да пази мълчание по време на разпита — изчурулика Валтерш отстрани, но никой не погледна към него.

— Интересува ме дали полицейски инспектор Нормѐн наистина осъзнава, че последиците от съмнителните й действия включват това, че са умрели хора? Че тя пряко или косвено е причинила смъртта им, като е провокирала стрелба от страна на войниците?

— Нещо си се заблудил, Пеле…

— Наистина ли е така, Луде? Може би трябва да си преговориш малко по-добре параграфите в закона за служебни нарушения, вместо да висиш толкова във фитнеса?

Рунеберг се изправи бавно и Вестергрен направи същото.

— Нека всички се поуспокоим — изкряка Валтерш. Той също се надигна от стола и с известно усилие застана между двамата мъже.

— Разпитът е прекъснат в 09:51 за кратка почивка.

* * *

Беше стоял в килията около три денонощия. Или поне така му се струваше. Спеше на дървената койка, сереше в кофа и се опитваше да убие времето, както можеше. Естествено, така му се пушеше, че щеше да пукне. Но поне му дадоха малко дрехи.

Бяла тениска и оранжев гащеризон, който му беше с два номера по-малък.

Първите часове буквално се беше насрал от страх, но след като се посъвзе и пое малко течности и храна, пелените в мозъка му се вдигнаха и той започна да събира две и две.

Беше доволно напушен, когато ченгетата го хванаха, а освен това бяха разкрили фалшивия му паспорт, но макар че и двете престъпления вероятно бяха доста сериозни тук, такова отношение не им отговаряше.

Нещо не се връзваше…

* * *

— Какво, по дяволите, беше това? — тя се вторачи в Рунеберг, докато шефът й разсеяно човъркаше кафе машината.

— Нищо особено…

— О, хайде, та вие за малко да се сбиете там вътре, ти и Вестергрен… Познавате ли се?

Рунеберг кимна неохотно.

— Пеле и аз работихме заедно в полицията преди доста време, още тогава беше подло копеле — беше неколегиален, ако ме разбираш?

Тя сви рамене в отговор.

— И?

Рунеберг въздъхна.

— Преди няколко години подаде молба за прехвърляне в Сепо и когато ме попитаха, аз възразих срещу назначаването му. По някакъв начин той разбра за това и оттогава чака шанс да ми го върне. Имах предчувствието, че той ще се нахвърли на този случай, все пак колко често се случва някой охранител да се озове във ВР?

— Значи затова настоя да дойдеш с мен? Да си играеш на защитник?

Той измърмори нещо.

— Оценявам идеята ти, но щеше да е по-добре, ако ми беше разказал от самото начало…

Той кимна.

— Напълно си права — трябваше да го направя, но всички можем да сгрешим, нали?

Хвърли й дълъг поглед, който тя все още се опитваше да разтълкува, когато ги извикаха обратно в стаята за разпит.

— Отнесохме случая до прокурора… — започна Валтерш. — Обичайната процедура в такива случаи е да уведомяваме писмено началника ти за всички решения, след което той или тя трябва да предприеме евентуални мерки, докато разследването приключи.

Вестергрен се намеси.

— Но така се случи, че имаме късмета шефът ти да присъства като свидетел, така че можем да съобщим и на двама ви, че ти, Нормѐн, от този момент си считана за основателно заподозряна за служебно нарушение или грубо служебно нарушение.

Той се ухили и кимна към Рунеберг.

— Комисар Рунеберг ще ти съобщи какво предстои, но когато става дума за подозрение за неправомерно изпълнение на служебните задължения, няма голям избор. Новите правила са кристално ясни. Може би ти искаш да продължиш, Луде?

Рунеберг беше пребледнял. Той отвори уста, като че ли за да възрази, но я затвори почти моментално. Вместо това пое дълбоко въздух и се обърна към нея.

— От този момент си освободена от служба, Ребека. Оставаш на пълна заплата, но докато трае разследването, трябва, за съжаление, да те помоля да предадеш ключовете и електронната си карта.

Те се разходиха заедно обратно до участъка. Въздухът беше сух и студен и от време на време надолу прехвърчаха по няколко жалки снежинки, само за да се разбият в черния асфалт. Никой от двамата не говореше много.

Рунеберг изсумтя няколко къси изречения за процедурите при вътрешните случаи и после малко празни приказки как всичко сигурно щяло да се нареди. Ребека едва събра сили да отговори.

Щом стигнаха до отдела, тя трябваше да остави картата си за достъп и ключа за шкафчето със служебното си оръжие.

Можеше да задържи значката си.

С други думи, все още беше полицай — поне засега.

Все беше нещо.

Рунеберг изглеждаше, сякаш му тежеше още нещо, но тя нямаше желание да слуша. На излизане засече Каролина Мудни, но другата жена просто я поздрави кратко, като внимателно избягваше да срещне погледа й.

В момента, в който вратата на полицейския участък се затвори зад нея, отново я обзе онова странно усещане като насън. Сякаш нищо от това, което се случваше, всъщност…

* * *

… не беше наистина.

И преди беше лежал в ареста, вярно, у дома, в Швеция, но процедурите навярно са горе-долу същите. Като начало трябваше вече да са го разпитали няколко пъти.

Да са му обяснили в какви престъпления го подозират и евентуално също така да са му осигурили някакъв вид юридически представител. Не се пропиляваха ценни часове в това да оставят заподозрения да зъзне в килията, достатъчно беше човек да погледа малко „От местопрестъплението“, за да схване the basics. И като стана дума за разследване на местопрестъпления…

Не го бяха боли за кръв, не му бяха взели отпечатъците, дори не му бяха направили снимка, поне не и доколкото си спомняше. Тревата му беше докарала кървене от носа, докато къртеше. И преди беше имал напушен нос^[2], винаги изглеждаше много по-зле, отколкото бе всъщност, и сигурно беше изкарал акъла на хората в лагера. Ако ченгетата не му бяха взели кръв, докато беше в несвяст, то ризата му със сигурност съдържаше всички проби, които им бяха нужни.

Но точно както цялата тази проклета страна целият сценарий изглеждаше фейк, почти като нагласен.

Едва завърши мисълта си и получи сърцебиене и се принуди да поеме няколко дълбоки глътки въздух.

Фактите бяха, че както и да го сучеше, колкото и да въртеше всички подробности от изминалите денонощия, просто не можеше да се отърси от мисълта, че всичко беше някакъв вид…

Игра…