Андерш де ла Моте
Тръпката (19)

19. Buzzy bees

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 6 декември, 08:48

 

От: MayBey

Чух, че най-големите заслуги на любимата на всички ни охранителка Регина Ретроди са чаршафни. Говори се за любовно гнездо в Сьодер.

Някой да знае нещо повече по въпроса?

 

публикацията има 23 коментара

* * *

— Ето, г-н Сандстрьом, готови сме.

Дребният мъж с шивашкия метър все още беше захапал няколко игли, което очевидно не му пречеше да звучи така умерено сервилно, както на HP му харесваше.

Господин Сандстрьом — хохо!

Тъкмо му бяха взели мерките за костюм и куп подхождащи му ризи. Действително не му се случваше за пръв път, но този шивач не говореше тайландски, ами носов йостермалмски^[1] диалект. Вероятно и банкнотите нямаше да си приличат много, но парите всъщност бяха най-малкият му проблем точно сега.

Беше си прехвърлил средства от Каймановите острови, така че имаше достатъчно, че и предостатъчно, а освен това се задаваше и първата му заплата.

— Ще е готово след седмица — завърши мъжът и му подаде разписка.

— Познатите на г-н Аргос са с предимство — добави той, когато видя изненаданото изражение на HP. — Но за съжаление, не можем да се справим по-скоро.

HP излезе от малкия бутик и помаха на едно такси.

Облегна се назад в седалката и си пое дълбоко дъх. Определено можеше да привикне към такъв живот.

* * *

Звънецът я събуди.

Чуваха се дълги настойчиви позвънявания и на нея й трябваше известно време да си навлече анцуг и блуза.

Някаква доставка, констатира тя през шпионката, преди да отвори.

— Здравей, ти ли си Ребека Нормѐн?

— Да, за какво става дума? — измърмори тя.

— Доставка от „Интерфлора“.

Мъжът й подаде нещо, което вероятно беше добре опакован букет цветя. Тя го взе и размести хартията отгоре, за да се добере до картичката.

Червени рози, поне дузина, но по-скоро повече.

Тя прочете картичката. После подаде обратно букета.

— Можеш да си ги вземеш — каза кратко.

— К-какво?

— Цветята, не ги искам, така че можеш да ги отнесеш обратно.

— А-ама, значи…

Мъжът изглеждаше объркан.

— Те са платени и всичко, не знам как да…

— Не е мой проблем — каза тя. — Но можете да ги пратите обратно на подателя. Тогава може би най-накрая ще схване…

* * *

— Много мило от страна на Франк да даде назаем голямата си звезда за няколко дни. Явно ти си новият golden boy на Филип?

Рилке му намигна и HP се изчерви против волята си.

Мамка му, все още беше скапан recognition junkie! Въпреки че беше супергерой, беше му достатъчно малко потупване по рамото от някого, когото уважаваше или по когото си падаше, и хоп, размахваше опашка като шибан кокер шпаньол…

— Иии с какво точно се занимавате тук, в ъгъла? — измърмори той и извърна лице.

— Значи Франк не ти е разказал, ама че мълчаливи момчета сте там, в пещерата.

Тя му отправи още една закачлива усмивка и HP усети как се ухили глупашки в отговор.

— С момичетата отговаряме за блоговете. Казвам момичетата, макар че всъщност имаме и едно момче в екипа — освен теб, тоест.

Тя пак се усмихна, но този път той запази покер фейс.

— Работи горе-долу като с троловете, само че всеки handler има по-малък обор. На човек се падат от четири до седем различни блог самоличности, с които се занимаваме. Музика, филми, техника, мода, книги, храна и естествено, политика. На практика покриваме цялата гама. Някои работят дългосрочно с посаждането на идеи, други — по-краткосрочно с популяризирането на определени предложения или продукта. Ще седиш до Халил ей тук, тя е номер две по ранг след мен.

Рилке застанало едно бюро, където млада жена с тесни черни дрехи и бежова кърпа на главата тъкмо натракваше някакъв текст.

— Така, готово! — каза тя за завършек, завъртя стола си наполовина към HP и Рилке и протегна ръка.

Halil is my name — blogging is my game…

— Манге — измънка HP.

— Приятно ми е!

Рилке му придърпа един стол и ги остави.

— Окей — започна Халил. — Дръж се, Манге, потегляме.

Тя щракна с пръсти във въздуха.

— Аз се занимавам главно с мода и музика. Санди ето там се грижи за техническите блогове. Андерш и Рилке отговарят за политиката, а останалите три се грижат на практика за всичко останало. Техническият и дизайнерски отдел, който се намира встрани до коридора, се грижи страниците да функционират и всичко да изглежда файнско. В моята клетка имам седем блогъри — шест момичета и едно момче. Половината имат фронтове, другите три са анонимни, малко като вашите тролове… Muziklover, Blingdarling, схващаш идеята…

Аха, схващаше, само че не съвсем…

— Фронтове? Значи… какво?

— Истински хора, които са лицето на блога.

Отне му няколко секунди, докато зацепи.

— Чакай, значи пишеш за блога на някой друг? Като един вид ghostwriter?

— Бинго! По принцип аз се занимавам с всичкото сериозно писане. Фронтовете най-често са прекалено заети да говорят глупости един за друг или да обсъждат шопинг навици, и това е съвсем файн. Техните компютри и смартфони имат ап, който ги свързва с мен, така че аз винаги имам последната дума, преди нещо да се публикува. Като цяло не им се бъркам, но ако става дума за нещо важно, поемам аз.

Тя отвори мини хладилника, който стоеше на бюрото, извади две кенчета кола и подаде едното на HP, който поклати глава.

Халил отвори своето и отпи няколко дълбоки глътки.

— Ама… значи… — каза HP след няколко секунди объркано време за размисъл. — Те какво печелят от цялата работа, фронтовете имам предвид?

— Въпросът е по-скоро какво не печелят? Освен месечна заплата от нас: внимание, безплатни мостри, превюта, VIP-events, you name it… Някои от тях дори са толкова известни, че ги канят по телевизията и обикалят по гала премиери.

— Какво, като тази… офкаксеказваше… тази, дето се кара с онази другата…

HP търсеше трескаво в паметта си за името, но без успех.

Халил очерта отметка във въздуха — после още една.

— Check за нея, както и за противничката й! И двете са наши, а споровете привличат още повече читатели. Над милион кликвания седмично на блог и нито едно от момичетата си няма представа, че и двете в действителност работят за една и съща фирма… Съгласи се, че е адски добре направено!

* * *

Четирийсет и пет минути тренировка със смесен интензитет на кростренажора и потта се стичаше по гърба й. Тя почти можеше да усети вкуса на млечна киселина по езика си, но не мислеше да се предава, преди да е издържала един час. Знаеше, че ако изобщо иска да спи тази нощ, единственото, което щеше да свърши работа, беше да се измори достатъчно.

MayBey не я беше споменавал по-рано, не и преди Дарфур. А сега тя внезапно се беше оказала тема за разговор номер едно.

Имаше двайсет и три коментара последния път, когато провери. Двайсет и трима „колеги“, които твърдяха, че знаят с пълна или поне с голяма сигурност, че си е изчукала пътя нагоре в полицията. Че точно тя има навик да скача в леглото с когото и да е, стига да е от полза за кариерата й. Значи двайсет и трима души и вероятно още много, които са прочели темата и са се подхилквали вкъщи пред компютрите.

Как можеше хора, предполагаемо логично мислещи и зрели индивиди, да отделят време да клеветят и да изливат жлъчка върху нея и нейния личен живот?

Кое ги подтикваше: омраза, завист, злоба или пък ревност? Трябваше да има поне малко логика. Но тя подозираше, че беше дори по-зле от това.

Че двигателят на всички хейтъри из форумите не бяха някакви дълбоки силни чувства, ами главно чиста рутина.

Нещо, което правеха просто защото можеха. За убиване на времето.

Така че защо MayBey изневиделица бе почнал да се интересува от нея?

Хората, които той или тя хранеше, обикновено се появяваха веднъж или два пъти най-вече като случайни, второстепенни герои, колкото да направят историята още по-добра. MayBey беше разказвачът и читателите можеха да коментират наистина, но никога не бяха подканвани да допринасят с някаква информация. В случая Регина Ретроди обаче беше различно.

MayBey първо беше нахвърлил историята с отстраняването й и после бе помолил другите да я допълнят с повече информация. Последната публикация също беше съставена по същия начин. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че MayBey знае, че тя чете всяка една изписана дума. И именно това знание беше накарало него или нея да промени поведението си, да го направи по-лично. Другото, което беше доста гадно и обезпокоително, бяха приказките за „любовно гнездо“ в Сьодермалм. MayBey можеше, разбира се, да си е измислил всичко и да е имал късмета да налучка. Но ако случаят не беше такъв, това означаваше, че някой се беше раздрънкал. И тогава имаше само един кандидат. Стига някой да не я следеше…

Бипкането на кростренажора прекъсна хода на мислите й. Серията беше свършила и тя имаше няколко минути да си почине.

Наведе брадичка към гърдите си, пое няколко дълбоки глътки въздух и поради това не видя, когато мъжът влезе в залата.

* * *

— Слушай, Манге, всичко се върти около това да си този, който задава модата! В нета има хиляди блогъри и почти всички от тях постоянно се озъртат към другите и най-вече към големите имена. Обикновено мисля за интернет като за гигантски училищен двор. Всички искат да се мотаят с the cool kids и да бъдат асоциирани с правилните кръгове. Така че няма нужда да контролираме всички, само известен брой, които са достатъчно уважавани и хип, за да могат да насочват бъза в посоката, която устройва нашите клиенти.

Тя отпи още една глътка от кенчето кола.

— Започваме с фронт блог, закачаме няколко анонимници, които да го подкрепят, и после се надяваме да клъвне. Разбира се, ме всички блогъри захапват, но това не е и нужно. Има критична маса, един момент, когато толкова много хора казват едно и също, че тяхното мнение изведнъж става всеобща истина. А някъде навън има хиляди и хиляди хора, които изпитват такъв глад за чуждите животи, вместо да живеят своя собствен, че с радост поглъщат всичко, което правилните хора им предлагат. Парченца от нечий чужд живот, които те несъзнателно подреждат в пъзела на собственото си съществуване. Продукти, хранителни навици, марки, мнения — you name it! Схващаш ли как работи всичко, Манге?

Да, всъщност разбираше, но за разнообразие веднъж и той бе останал без думи. Филип Аргос наистина не се бе шегувал, когато говореше за контрол. Троловете бяха едно, ровиш се из някакъв форум и подкрепяш версията на клиентите. В добавка съществуваха и няколко измислени блога, които правеха приблизително същото, само че имаха малко по-твърда основа под краката си. Но това тук беше много по-голямо и в същото време много по̀ cool! Едва сега започна да проумява мащаба на това, за което говореше Филип.

Knowledge — Security — Control

Около това се въртеше всичко и най-добрият начин да…

Грешка!

Несравнимо най-добрият начин да контролираш the buzz или каквото друго име дават хората на информационния поток, не беше да действаш според мълвите. Ами да ги започваш.

* * *

Тя бършеше кростренажора, когато той дойде при нея. Тъй като беше с гръб към входа, първоначално не го видя и гласът му я стресна.

— Хей, ти си нова тук, нали?

Беше мъжът от бягащата пътека.

— Да — отвърна му кратко, привършвайки заниманието си.

Той изчака няколко минути, докато тя приключи окончателно, и се видя принудена да се обърне към него.

— Така си и мислех — каза той и се усмихна леко. — Тренирам тук от няколко години и обикновено разпознавам всички, които идват. Определено щях да си спомням красива жена като теб.

Усмивката на мъжа разкри ред снежнобели зъби, които се връзваха с дълбокия му тен. Тя прерови мислите си за подходящ коментар, с който да се отърве от него, но по някаква причина не изникна такъв. Вместо това неочаквано се усети, че на свой ред му се усмихва.

Имаше нещо в него, което мигновено я накара да се почувства в по-добро настроение. Нещо в излъчването му. Нещо, което й липсваше от толкова дълго време.

— Казвам се Ребека — каза тя и за своя изненада му подаде ръка.

Ръкостискането му беше сухо и здраво.

— Приятно ми е, Ребека! Мислех съвсем безсрамно да те попитам дали би искала да вечеряш с мен. Какво ще кажеш за следващата събота?