Андерш де ла Моте
Тръпката (15)

15. Bee handlers

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 27 ноември. 17:44

 

От: MayBey

… отворих със замах вратата на шофьорското място и изпразних лютивия спрей в лицето му. Хайде вънка на асфалта. Напред с палката.

Почти я изкривих от налагане. После пуснахме кучето. Гаменът се насра. Мамка му, как вонеше. Трябваше да го омотаем с покривалото за драйфащи. Откарахме го със свалени прозорци.

Instant justice, може да се каже.

 

публикацията има 69 коментара

* * *

— Разбира се — няма проблеми, Франк, ще намеря… Ще се видим там!

Той прекъсна разговора, хвърли мобилния на леглото и се зарови в малкия гардероб. Бежови чинос и изгладена риза — с такива дрехи трябваше да се облече неговата Манге-самоличност за малко bonding с дружките от работа.

Беше петък вечер и той беше започнал да се чуди дали не трябва да опита да се свърже с Бека. Тя му липсваше повече, отколкото беше готов да признае. По предишния път, когато я замеси в Играта, едва не я уби — буквално.

И като стана дума за Играта…

Като се събуди сутринта, телефонът лежеше на малкото бюро.

След няколко мига дива паника той внезапно се сети, че през нощта го беше взел, когато бе станал да пикае. Но не си спомняше защо точно…

Страшен късмет, че поне не го беше включил да се зарежда…

Изведнъж внимателно почукване на вратата го прекъсна.

Странно, не беше поръчвал манджа, а камериерката идваше само веднъж в седмицата.

Той сложи предпазната верига и после предпазливо открехна вратата. Хилав дребен мъж с твърде големи пилотски очила, зализана посивяла коса и тениска на „Хеп Старс“^[1] му кимна.

— Здрасти! И кутията цигари, и портфейлът ми са празни. Реших да проверя дали мога да заема малко цигари…

HP погледна мъжа развеселено. Кой, по дяволите, беше това? Дядо рокаджия? Но пичът изглеждаше, меко казано, безобиден и по някаква причина реши, че не може просто да му тресне вратата в лицето.

— Разбира се, влизай…

Той откачи веригата и отвори вратата.

— Чудно! — възкликна мъжът, след като HP във внезапен пристъп на щедрост му подаде неотворен пакет „Марлборо“.

— Казвам се Нокс, ти си нов тук, а?

HP отвори уста, за да отговори, но след няколко секунди размисъл отново я затвори, без да издаде друг звук освен неясно смънкване. Колкото и да му се искаше да си побъбри малко със забавния малък джуджак, той веднага осъзна, че не беше време за това. За да проработи цялата тази undercover история, той трябваше да избягва да лъже повече от необходимото. И без това му беше трудно да следи лъжите, с които жонглираше в работата, и изведнъж съжали, че беше отворил вратата. Наистина имаше сериозен проблем с контрола над поривите си…

— Окей, човек, няма лошо. Не си от най-приказливите, уважавам това.

Нокс, както рокаджията очевидно искаше да го наричат, се потупа по гърдите.

— Но ако нещо ти трябва, само почукай на вратата ми, долу в двайсет и четвърта съм.

Той направи жест към тесния коридор.

— Аз съм от постоянните гости, раираш ли…

HP кимна замислено.

Може би все пак щеше да изкяри нещо добро от тази визита по съседски.

— Значи знаеш какви хора живеят тук… — започна той. — … кои идват и си отиват, имам предвид?

— Естествено, ти например си тук от близо три седмици, а социалните минаха оттук с още двама новопристигнали едва онзи ден…

— Чудесно, значи може би можеш да ми направиш услуга и да си отваряш очите вместо мен. Дали се случва нещо необичайно, имам предвид. Хора, които не се вписват или нещо такова…

— На това място живеят само хора, които не се вписват… — ухили се Нокс. — Но мисля, че разбирам какво имаш предвид.

HP му подхвърли още един пакет цигари и духовитият дребен мъж го улови във въздуха. На излизане той почука с показалец по носа си.

— Само кажи, ако ти трябва нещо, човече. Нокс винаги е готов да услужи!

— Окей — каза HP колебливо. — Тогава може да те помоля за още нещо…

Нокс се спря на вратата.

— Може да си струва пакет или два.

— Sure, you name it!…

— Виждаш ли, имам нужда от помощ с малко съхранение. Трябва да се отърва от едно нещо за известно време, ако разбираш…

* * *

Ама това не е ли Ребека? Ребека Петершон? Дъщерята на Ерланд?

Той застана на тротоара право срещу нея и тя нямаше голям избор, освен да спре. Възрастен господин, облечен с тъмно палто и шапка.

— Нормѐн — измърмори тя, докато се опитваше да се сети кой беше мъжът.

— Да, разбира се, ама че съм глупав. Ти си смени името, след като майка ви… Не ме помниш, нали?

Тя го огледа внимателно. Беше малко по-висок от нея, вероятно към 1,80 и беше сигурно на около шейсет години.

Безспорно в стойката на мъжа и в строгото му изражение имаше нещо познато, но не можеше да го свърже с нищо конкретно. Вероятно беше някой от колегите на баща й от запаса.

— Таге, Таге Самер, но ти и брат ти ме наричахте чичо Таге. Бяхте на гости в лятната ми вила горе в Ретвик преди много години, помниш ли?

Той се усмихна и нещо в погледа му я накара да направи същото.

— Да, разбира се… — каза тя засмяна. Чичо Таге, как си?

— Чудесно, благодаря, тъкмо щях да те питам същото.

— Много добре — излъга тя.

— Все още ли работиш в Службата за охрана?

Тя се сепна и той изглежда го забеляза.

— Баща ти имаше много приятели, Ребека, и ние с взаимна помощ се опитвахме да хвърляме по едно око на двама ви. Като последна услуга към Ерланд. Той много би се гордял с теб, ти му беше любимката.

Той отново се усмихна и тя изведнъж усети, че в гърлото й започва да се надига малка бучка.

Бързо я преглътна.

— Между другото, съжалявам, че не можах да присъствам на погребението на майка ви — продължи той. — Изпратихме венец, надявам се, че е пристигнал?

Тя кимна, спомняше си ясно венеца.

Последно сбогом от старите приятели.

— Бяха ме командировали в Африка. За съжаление, бях ранен и не можех да пътувам…

Той посочи към единия си крак и едва сега тя забеляза бастуна в дясната ръка на мъжа.

— Тъжна история — и с бащата ви, и с майка ви — продължи той. — Ерланд не заслужаваше да си отиде толкова рано. И определено не при такива обстоятелства…

Тя сви вежди и отвори уста да каже нещо, но той я прекъсна.

— Беше ми наистина приятно да те срещна, Ребека.

Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади малка изискана визитка.

— Обади се някой ден, ще зарадваш много един стар човек.

— Обещавам, чичо Таге.

Те си стиснаха ръце и главно поради някакъв импулс тя направи крачка напред и го целуна леко по бузата. Той миришеше на цигари и афтършейв, почти същата миризма като тази на баща й и за няколко секунди буцата се върна обратно в гърлото й.

— Между другото — каза той точно преди да се разделят. — Брат ти Хенрик — чуваш ли се понякога с него?

* * *

— Еее, Манге, Франк казва, че ти си новата ни изгряваща звезда в пещерата…

Бяха ги настанили в самостоятелно помещение на прилично разстояние от входа, което устройваше HP чудесно.

Манге-ролята му наистина се беше оказала достатъчно добра, че да заблуди непознатите, но той не беше сигурен, че хора, които го познаваха, щяха да се вържат също толкова лесно. От друга страна, нито неговите приятели, нито тези на Манге се навъртаха по пош места като това.

Бяха се наяли и вече бяха успели да вкарат по няколко бири. Освен HP и Франк на срещата присъстваха всички началници на отдели с изключение на готик кралицата. За жалост, HP пристигна твърде късно, за да може да се настани до Рилке. Вместо това трябваше да се задоволи с Бийнс, който изглежда вече беше загрял с няколко силни бири.

Но не беше чак такъв проблем. Момчето очевидно обичаше да говори почти толкова, колкото обичаше да пие бира.

— Да, всъщност върви доста добре. Интересна компания е ArgosEye! — HP се усмихна косо на Бийнс, опитвайки се да звучи скромно.

— Ммм, фирмата е много специално работно място, но това сигурно вече си го схванал. Почти никога не се случва някой да напусне — поне не и доброволно. Всички тук сме заедно още от началото.

Бийнс посочи към останалите около масата.

— Деян и Рилке са работили с Анна почти десет години, а Стофе, който се връща след две седмици, дойде с Филип от „Бърстън“. Аз и Франк работихме заедно в една друга фирма, но Анна ни привлече горе-долу едновременно. Нашата скромна дружина малко или много е изградила ArgosEye от основите. Всъщност всички имаме дял от акциите — идеята беше на Филип.

Чесновият дъх на Бийнс не беше шега работа, а на всичкото отгоре той беше от хората, които предпочитат да говорят мааалко по-отблизо, но HP стисна зъби.

— С Анна още не съм успял да се срещна… — пробва той и затаи дъх.

Деян поклати глава и отпи няколко глътки от халбата си.

За пръв път някой изобщо бе споменал Анна по име и HP не бе издържал на изкушението. По дяволите, това очевидно не беше моментът да приказват за мъртвите…

Бийнс остави чашата си и избърса уста с опакото на ръката си.

— Не, нея не я виждаме често, откакто тя и Филип се разделиха…

HP неволно потръпна и се завъртя в стола, за да опита да го прикрие.

— Аха. От най-лошия тип разводи? — продължи той, опитвайки се да звучи умерено заинтересован.

— Може да се каже. Никой от тях не е точно от хората, които правят компромиси…

Мина сервитьорката и HP й показа с жест да му донесе нова бира.

Бийнс наистина ли не знаеше, че Анна е мъртва, или пичът просто разиграваше театър?

Беше невъзможно да определи.

— Значи всичко се е подобрило, когато Анна се е оттеглила? — продължи той толкова неутрално, колкото можеше.

Бийнс сви рамене.

— Не знам дали се е оттеглила, но като я няма, Филип може да ръководи фирмата, както той иска.

— Както ние искаме — добави той и довърши бирата си. — Единствената пречка е, че Анна все още притежава част от фирмата. Докато това е така, ние не можем…

Бийнс внезапно се спря и HP забеляза как Рилке му хвърли бърз поглед. Останалите около масата изглежда също бяха чули коментара, защото разговорите наоколо изведнъж замряха. Но вместо да си държи езика зад зъбите, Бийнс се опита да поправи грешката си.

— Ама… не ме разбирайте погрешно. Анна беше страшно важна за фирмата. Но хайде…

Той разпери ръце пред себе си и потърси подкрепа от останалите.

— … от чиста бизнес гледна точка всички ще спечелят, ако тя изчезне завинаги…