Андерш де ла Моте
Тръпката (13)

13. Raising the stakes

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 21 ноември, 06:53

 

От: MayBey

Ако човек иска някаква промяна, понякога трябва да вземе нещата в свои ръце.

 

публикацията има 56 коментара

* * *

По дяволите, все още си беше страшничко да не може да се разпознае… Късо подстриган, гладко обръснат, с очила с рамки като на Бъди Холи и стъкла като прозорци на носа.

Когато бяха малки, доста хора си мислеха, че той и Манге са братя.

Понякога те дори се преструваха на такива.

Оттам му хрумна идеята.

Разбира се, като прати CV-то, чисто и просто си пробва късмета, но от ArgosEye бяха налапали директно. Автобиографията на Манге беше солидна и с малко фокуси и основен курс по photoshop можеше да смае света. Като се добавеше и собствената му пробивна личност, и резултатите бяха гарантирани.

Като се има предвид с какво се занимаваше фирмата, той очакваше да го гугълнат, така че си отвори акаунти във Facebook, Myspace, Spotify и Linkedln.

Всички профили бяха снабдени с леко пипнатата му снимка, така че никой да не може да го тагне.

Истинският Манге Сандстрьом беше твърде параноичен, че да има онлайн профил с реалното си име и снимка. Освен това Мангелито съвсем навременно беше out of office — според пъпчивия ученик, който караше практика в магазина, малкият конвертиран мюсюлманин беше на поклонение в Саудитска Арабия.

Всъщност той нямаше представа какво се надява да постигне с малкия си маскарад. Единственото, което знаеше с що-годе някаква сигурност, беше, че смъртта на Анна Аргос бе свързана с фирмата й — защо иначе Мусад щеше да му дава визитката и да го моли да си отваря очите?

Бившият съпруг, естествено, беше номер едно в списъка със заподозрени. Но нещата невинаги бяха такива, каквито изглеждаха. Нямаше прости истини — нищо не можеше да се приеме за дадено.

Още повече ако Играта беше замесена…

* * *

Прекара половин час в Google, но за момента това не я бе просветлило кой знае колко. MayBey очевидно беше изкривяване на английската дума maybe. И то съзнателно, беше съвсем сигурна в това, което означаваше, че псевдонимът имаше някакво значение.

Google, за жалост, не й беше от особена полза. Първите резултати, бяха чисто и просто хора, които са направили правописна грешка, после имаше фирма за превози в Олбъни, Ню Йорк, а след това няколко души във Facebook, чиято фамилия всъщност беше MayBey. Никой от тях обаче не беше швед, доколкото тя можеше да прецени.

Вместо това пробва с Wiktionary и въведе думата maybe.

Maybe [meibi]

Може би — Нещо, което е възможно да е вярно (нареч.)

Показва липсва на сигурност (нареч.)

Синоним на думи като perhaps, mayhaps, possibly

Освен това, ако се разместеха буквите, можеше да се получат още три други думи:

beamy — което означаваше лъчист;

embay — което означаваше обкръжавам, затварям или улавям;

abyme — което явно беше излязла от употреба дума за бездна.

Дотук не беше научила кой знае какво.

* * *

— Кажете здрасти на Манге — нашия нов трол.

Три глави погледнаха нагоре откъм масата за кафе — кимащи поздрави, докато новият му шеф представяше екипа.

— Деян ръководи Филтъра — това е групичката при всички монитори и проектора в стъклената стая ей там.

Шефът на HP посочи с палец през рамо към дясната къса страна на офиса.

— Здрасти, приятно ми е — поздрави го Деян, който беше дребничък оплешивяващ мъж на около трийсет.

— Рилке отговаря за блоговете, а Бийнс се грижи за Пералното.

HP се здрависа с двамата. Устата му беше пресъхнала и сърцето му все още биеше силно от страх и от вълнение, но той правеше всичко възможно, за да изглежда отпуснат и cool. Групата около масата пред него далеч не беше нещо заплашително.

Бийнс изглеждаше и се държеше като малък, пълничък компютърен нърд. Мазна коса с път отстрани, очила с дебели рамки и чаша за кафе с цитат от „Blade Runner“. Странно, но нямаше износена тениска или дънки, които да са му къси. На това място изглежда всички носеха бизнес униформи. Костюм, вратовръзка и изгладена риза за господата и нещо в същия стил за дамите. Малко като свидетелите на Йехова…

Виж, Рилке, определено би предпочел нея за шеф вместо ухиления prettyboy, който го посрещна на рецепцията. Тя имаше маслинена кожа, тъмни очи и съответстваща им коса.

Ръкостискането й беше меко, а гласът — умерено закачлив.

— Надявам се, че Франк не е успял да те изплаши твърде много… — усмихна се тя и кимна към шефа на HP. — Животът като тролски крал изглежда понякога му се отразява зле на главата…

Всички се засмяха и HP се постара да изглежда сякаш разбира шегата.

— Окей — така работим накратко — обобщи Франк, докато те вървяха бавно през стъкления коридор към онази част от хипермодерния офис, която явно се наричаше Пещерата на трола.

— Нашите клиенти ни наемат, за да наглеждаме търговските им марки — но това вече го знаеш. Грижим се те да узнават всичко, което се казва за тях, и им помагаме да се справят с евентуални проблеми…

Той отново посочи с палец през рамо.

— Деян и неговият екип там, в стъкления балон, работят с програма, която наричаме Филтъра. Програмата сканира всички познати търсачки и търси резултати, които съдържат името на клиентите ни, както и различни комбинации от негативен buzz.

— Тип „Нестле“ и маймунски пръсти^[1] или БиПи и екоцид^[2]?

— Горе-долу — усмихна се Франк. — Само че Филтърът е неимоверно по-сложен… Можеш да питаш и Деян, но мисля, че до този момент програмата вече съдържа няколко хиляди комбинации от негативни коментари, и неговият екип го обновява ежедневно с появата на нови изрази.

Те стигнаха до една врата и Франк допря картата си до четеца.

— Тук се намира Стратегическият отдел. По принцип това е екипът на Стофе, но той е в отпуска, така че в момента Мила ей там го замества.

Франк махна към бледата готик мацка, потънала толкова дълбоко в съдържанието на монитора си, че изглежда почти не ги забеляза.

— Викаме й Лисбет^[3] — прошепна той. — Но само когато не ни чува…

HP кимна, като в същото време се опитваше да гледа надолу.

Макар и рискът да бе малък, той не можеше да се отърве от усещането, че всеки момент ще бъде разкрит.

— Когато Филтърът се натъкне на някакъв вид buzz, който може да навреди на клиентите ни, работа на Стратезите е да определят каква стратегия да използваме, за да „разрешим проблема“, така да се каже — продължи Франк.

HP кимна механично.

— Всичко това се вкарва в модела за управление на риска, проектиран от Филип. В зависимост от резултатите, които покаже моделът, информацията се праща на нас в оперативните отдели…

— Да, тъкмо това, ъъх… кои бяха те точно… — смотолеви HP.

Франк му хвърли недоволен поглед.

— Троловете, Пералното и Блоговете… Между другото, Манге, облеклото ти… — той погледна към зле стоящия костюм на HP и шарената му вратовръзка.

— Какво?

— Напомни ми да ти дам адреса на шивача ни, преди Филип да те е видял…

Тя излязоха от стаята и продължиха по стоманено сивия мокет в коридора в посока към още една заключена врата. Точно както при предишната Франк допря електронната си карта към дискретния четец и после отвори вратата.

— Вече сме у дома. Добре дошъл в Пещерата на трола, Манге!

* * *

Алармата на мобилния телефон изписка и тя рязко се изправи.

Часът беше един през нощта, крайно време да се завлече към къщи.

Погледна към едрото му тяло, заслуша се в тежките му вдишвания през няколко секунди и се опита да открие някакви чувства към него. Но единственото, което усети, беше отвращение. От него, от себе си и от цялата ситуация.

Тя стана от матрака и събра дрехите си.

Изми се набързо в банята, за да отмие колкото може миризмата му от себе си, преди да се отправи към къщи.

Тъкмо когато си нахлузи якето, чу шум откъм външната врата. Първо си помисли, че е вестникарчето, но после осъзна къде се намира. В празния апартамент на Хенке, естествено, не се получаваше сутрешен вестник.

Отново се заслуша.

От вратата се чуваше слабо метално дращене, почти като че някой се опитваше да отключи ключалката. Лампите в апартамента бяха изгасени, така че би трябвало да може да види светло петно при шпионката, където лампите ма стълбите хвърляха светлина. Но всичко беше тъмно.

Направи няколко крачки през хола.

Една от новите дъски на пода изскърца под крака й и тя спря намясто.

Чегъртането беше престанало.

Тя внимателно се приближи до вратата, стъпвайки на пръсти, и се опита да погледне през шпионката.

Но стълбището беше съвсем тъмно.

И тогава тя внезапно чу бързи стъпки по стълбите и как няколко секунди по-късно входната врата се отваря. Изтича до прозореца, взря се към пътеката долу и успя да види гърба на тъмен силует тъкмо преди да свие зад ъгъла.

— Квосслучва — измърмори той от матрака.

— Крадец — отговори тя, без да отмества поглед от улицата.

Но по някаква причина не беше напълно убедена в това…