Нора Робъртс
Колекционерът (31)

28.

Лила реши, че синята рокля, която Аш й подари, след като му позира за пръв път, беше като талисман. Облече я и си сложи колието с лунния камък от Флоренция. Реши, че двете вече представляват силен амулет.

Посвети доста време на грима си. Не всеки ден човек имаше бизнес среща с международен престъпник, който наемаше убийци, за да изпълняват желанията му.

Провери съдържанието на чантата си, както специалният агент, ръководещ операцията, й каза, че ще постъпи охраната на Васин. Реши да остави обичайните вещи, които държеше в нея. Щеше да изглежда по-нормално, нали?

Извърна се и погледна към Аш в огледалото. Гладко избръснат, с почти строга прическа и стоманеносив костюм, който с всяка своя гънка подсказваше за сила и власт, защото силата не биваше да се набива на очи.

— Аз съм облечена твърде семпло. Ти си сложил костюм.

— Сериозна среща, сериозно облекло. — Той върза безупречен възел на вратовръзката си с цвят на отлежало каберне, хвърли й бърз поглед в огледалото, после го задържа. — Изглеждаш страхотно.

— Твърде семпло — повтори тя. — Но моят сериозен костюм е скучен. Точно заради това го държа в апартамента на Джули, защото го обличам по скучни поводи, а този не е от тях. Кълна се, че повече няма да кажа подобни безсмислици.

Порови в своята малка секция в дрешника и пробва късото бяло сако, което Джули я бе убедила да си купи във Флоренция.

— Така е по-добре. Много по-добре.

Той приближи до нея, взря се в лицето й и я целуна.

— Всичко ще бъде наред.

— Знам. Пукам се по шевовете от оптимизъм. Но искам да изглеждам прилично. Трябва да бъда облечена подходящо, когато съм се заела да се разправям с крадци и убийци. Нервна съм — призна Лила. — Но няма да е нормално, ако не съм. А не искам той да ме помисли за ненормална. Алчна или мръсница, или отмъстителна кучка, но не и луда.

— Извинявай, но трябва да ти кажа, че изглеждаш свежа, красива и притеснена, както може да се очаква.

— В такъв случай всичко е наред. Трябва да тръгваме, нали?

— Да. Ще отида да взема колата, след това ще се върна за теб. Не бива да ходиш пеш с тези обувки — подхвърли той. — Ако някой наблюдава апартамента, и той ще си помисли същото. Двайсет минути.

Това й даваше достатъчно време да крачи напред-назад и да упражнява строги и сурови погледи в огледалото. Запита се за последен път дали не бе по-добре да зареже всичко и да остане у дома.

Отвори чекмеджето на скрина, в който бе сложила вещите си, след това извади пътническия несесер. Плъзна пръст по писмата, които бе прибрала вътре.

По-добре да вярва, че те никога няма да бъдат отворени, че щеше да се върне с Аш и двамата щяха да са живи и здрави, приключили успешно мисията си. Щеше да ги скъса, а след това да каже лично на получателите това, което бе написала в тях, защото някои думи не биваше да остават неизречени.

Но се чувстваше много по-добре, след като знаеше, че ги бе написала. Не се съмняваше, че всяка дума бе заредена със сила и обичта й струеше от тях.

Когато Аш спря колата пред жилището, тя излезе.

Отговорът беше „не“. Не можеше да го остави да отиде сам.

Представяше си как агентите от ФБР ги следяха из центъра на града. Васин може би също ги следеше.

Щеше да бъде щастлива, когато отново щеше да бъде сама, истински сама.

— Трябва ли да се упражняваме? — попита го тя.

— Има ли нужда отново да повтаряме всичко?

— Не, няма нужда, освен това смятам, че ако отново и отново повтаряме, нещата ще изглеждат отрепетирани и нагласени.

— Само не забравяй, че ние имаме това, което той иска.

— И да те оставя ти да водиш играта, защото той това очаква. Макар че е малко дразнещо.

Аш докосна ръката й.

— Бъди естествена. Въвлечи го в разговор, както ти умееш.

— Мога да го направя. — Лила затвори за миг очи. — Да, мога да го направя.

Искаше да каже повече, осъзна, че на устните й напираха толкова много неща, отнасящи се само за тях двамата. Но освен че следяха движението им, властите навярно слушаха разговора им.

Затова запази думите в ума и сърцето си, докато пътуваха покрай Ийст Ривър.

— След като я убиеш, трябва да отидем на някое готино място. Влизам в образа — каза тя, когато той я погледна.

— Добре. Какво ще кажеш за Бали?

— Бали? — Тя се изправи на седалката. — Наистина ли? Никога не съм била там.

— Нито пък аз, така че ще сме на равно.

— Бали. Индонезия. Харесва ми кухнята им. Мисля, че там има слонове. — Лила изрови телефона си, за да го погледне, после се спря. — Влизаш в образ или наистина искаш да отидем в Бали?

— И двете.

— Може би през зимата. Бизнесът ми замира през февруари. Това не е от образа. Защо трябва да ми пука за някакъв бизнес с наглеждане на хорските къщи, когато съм уловила тлъста риба? Приключвам с това. Бали през зимата, а може би после ще отскочим да покараме малко ски в Швейцария. Разбира се, имам нужда от нов гардероб и екипировка и за двете пътувания. Ти ще се погрижиш, нали, бебче?

— Всичко, което ти е нужно, сладурче.

— Надявам се, че наистина мразиш жена да казва това, но за да съм в тон с образа, ако ми уредиш кредит в „Барнис“^[1], а може би и в „Бегдорф“^[2], бих могла да те изненадам. Едно момиче обича да изненадва любимия си.

— Много си добра в това.

— Превъплъщавам се в образа на порасналата Саша, която е моята разглезена, алчна героиня върколак. Смъртният враг на Кейли. Тя ще си поиграе с теб, после ще се отегчи и ще ти разкъса гърлото. Ако успея да мисля като нея, ще се справя с мисията.

Лила изпухтя раздразнено.

— Мога да мисля като нея. Аз съм я създала. Мога да изиграя тази роля. А ти ще бъдеш самият себе си, какъвто ставаш, когато си ядосан, и срещата ще бъде успешна за нас.

— Лила, аз наистина съм ядосан.

Тя му хвърли кос поглед.

— Изглеждаш много спокоен.

— Мога да бъда и двете. Също като с Бали.

Караха покрай висока каменна стена и тя зърна червените примигващи очи на охранителните камери.

— Това е, нали?

— Портите са малко по-напред. Ще се справиш отлично, Саша.

— Жалко, че не е пълнолуние.

Сребристите порти, достатъчно широки, за да минат две коли, блестяха на следобедното слънце. В средата им като страж бдеше релефното изображение на грифон с щит и меч.

Щом спряха, двама мъже излязоха от портала с дебели тухлени колони.

Започна се, помисли си Лила, докато Аш спускаше стъклото на прозореца си.

— Ако обичате, излезте от колата, господин Арчър, госпожице Емерсън, за контролна проверка.

— Контролна проверка? — Лила нацупи раздразнено устни, когато единият от пазачите отвори вратата от нейната страна. Изсумтя леко и се измъкна грациозно.

Те провериха колата от горе до долу със скенери, след това пъхнаха под шасито прът, на който според нея имаше камера.

Вдигнаха предния капак на колата, провериха и багажника.

— Може да минете.

Лила влезе плавно като Саша в колата. Извади малко огледалце от чантата си и освежи гланца на устните си. Но гледаше над огледалцето, когато зърна очертанията на къщата сред гъсто засадените дървета.

Дългата алея изви и тя я видя в пълния й блясък.

Беше масивна и много красива, извита като подкова постройка от златист камък, с висока арка в средата. Прозорците отразяваха слънчевите лъчи, загатвайки за това, което е зад тях. Най-отгоре се извисяваха три купола като луковици, с извити балкони в основите им.

Розова градина с бодливи храсти, осеяни с китни цветове, засадени в редици, стройни като военни колони, се простираше покрай обширната зелена и тучна морава.

Двойната входна врата бе охранявана от двойка каменни грифони с щитове и мечове. Очите им, също като светлините на камерите, блестяха в червено. Още двама мъже от охраната стояха пред статуите, застинали като тях. Лила съвсем ясно видя кобура под мишницата на единия, който приближи колата.

— Моля, излезте от колата и ме последвайте.

Прекосиха златистите павета и приближиха до нещо, което й заприлича на луксозна градинска пристройка. Вътре друг мъж следеше редиците от монитори.

Командният охранителен пункт, досети се тя и се изуми — поне вътрешно — при вида на сложната апаратура. Би дала много, за да може да си поиграе с нея.

— Трябва да проверя съдържанието на чантата ви, госпожице Емерсън.

Лила я притисна към гърдите си и направи разгневена физиономия.

— И двамата трябва да бъдете сканирани и претърсени, преди да влезете в къщата. Носите ли някакви оръжия и записващи устройства?

— Не.

Мъжът кимна и протегна ръка към чантата на Лила. Тя се подчини, демонстрирайки неохота, когато една жена влезе от друга врата, в ръката си тя държеше нещо, което приличаше на палка, използвана от охраната на летищата.

— Моля, вдигнете ръцете си.

— Това е глупаво — промърмори Лила, но се подчини. — Какво правите? — попита раздразнено, когато мъжът извади универсалния инструмент, спрея за първа помощ и тубичката със смазочно масло.

— Тези вещи са забранени. — Той отвори кутията, където тя държеше рулото с двустранно тиксо, и отново я затвори. — Ще ви бъдат върнати на излизане.

— Разкопчайте си сутиена — каза й жената. — Елате тук за ръчно обискиране.

— Какво? Аш!

— Лила, можеш да ме изчакаш отвън, ако не искаш да бъдеш обискирана.

— За бога, та това е сутиен.

Те я бяха предупредили, спомни си тя, но сега, когато това се случваше, младата жена усети как сърцето й се разтуптя. Стисна устни и демонстративно извърна очи към стената, докато жената прокара ловко и сръчно ръцете си по банелите на сутиена й.

— Следващото претърсване сигурно ще е на голо.

— Не е необходимо. Чиста е — каза жената и се доближи към Аш.

— Госпожице Емерсън, като се имат предвид многобройните предмети в чантата ви, които попадат в нашия списък за забранени вещи, ще я приберем в нашия сейф тук, в пропускателния пункт, и ще ви я върнем на излизане.

Лила тъкмо се канеше да възрази, когато жената от охраната извика:

— Записващо устройство. — Извади писалката от джоба на Аш. Ухили се самодоволно, като я хвърли върху един поднос.

— Това е писалка — каза Лила и се намръщи, но Аш само сви рамене.

— Исках малка застраховка.

— О! Това да не е шпионска апаратура? — Лила посегна към писалката и се намръщи, когато жената дръпна подноса настрани. — Исках само да я видя.

— Ще ви бъде върната, когато си тръгвате — отсече мъжът от охраната. — Проверени сте и можете да влезете в къщата. Моля, последвайте ме.

Той ги изведе, после заобиколиха почти в кръг, за да стигнат до главния вход.

Двойната врата се отвори отвътре. Една жена в строга черна униформа им кимна.

— Благодаря ти, Уилям. Оттук аз ги поемам. Господин Арчър, госпожице Емерсън. — Тя отстъпи назад към нещо като фоайе, отделено със стъклени стени от широко преддверие с висок таван и стълбище в средата, широко най-малко три метра и половина, с елегантни вити перила, блестящи като огледала.

Наоколо имаше безброй картини и скулптори.

— Казвам се Карлайл. Някой от вас използвал ли е тютюневи изделия през последните двайсет и четири часа?

— Не — отговори й Аш.

— Били ли сте в контакт с някакви животни през последните двайсет и четири часа?

— Не.

— Някакви заболявания през последната седмица, които са били лекувани или не са били лекувани от професионални медици?

— Не.

— Контакти с деца под дванайсет години?

— Сериозно ли ни питате? — Лила завъртя очи, но й отговори. — Не. Но сме имали контакти с човешки същества, включително и един с друг. Ще ни вземете ли кръвни проби?

Жената не каза нищо и извади от джоба си малко шишенце.

— Моля вдигнете си ръцете, с дланите нагоре. Това е антисептичен продукт. Напълно е безопасен. Господин Васин никога не се ръкува — продължи тя, докато пръскаше ръцете им. — Моля, обърнете дланите надолу. Не се приближавайте към него от мястото, което ви е посочено. Моля да се държите с нужното уважение и да се докосвате колкото е възможно по-малко до всичко наоколо. И не пипайте нищо без разрешението на господин Васин. Моля, елате с мен.

Когато тя се обърна, стъклените врати се разтвориха. Тя прекоси плочките, които бяха златисти като паветата отвън. В центъра им бе изобразен гербът на династията Романови.

Качиха се по стълбите, вървяха по средата, откъдето не можеха да достигнат до блестящите перила. По стените на втория етаж, както и на първия, висяха картини и други произведения на изкуството. Всяка врата, покрай която минаваха, оставаше затворена и върху всяка имаше електронен панел за достъп. Нямаше широки, отворени пространства, като че ли беше строго охраняван затвор. По скоро музей, помисли си младата жена, където се помещаваше колекцията му, и между другото дом.

Пред последната врата Карлайл извади магнитна карта за достъп, след това се наведе, за да приближи окото си до малкия скенер. Що за параноик бе този човек, каза си Лила, който правеше скенер на ретината, за да влезе в стая от собствения си дом?

— Моля, седнете ето тук. — Жената посочи две тъмночервени кожени кресла с високи облегалки. — И не ставайте. Ще ви донесат леки освежаващи напитки, а господин Васин ще дойде много скоро.

Лила огледа стаята. Типичните руски кукли, които се слагаха една в друга, изпълваха една от витрините. Зад друга бяха подредени изрисувани лакирани кутии. През бледозлатистите стъкла на прозорците струеше мека светлина, виждаше се част от горичка, която сякаш беше от ябълкови и прасковени дървета.

От стените тъжните очи на мрачните портрети съзерцаваха скръбно посетителите, подсилваха и без това унилата атмосфера, което очевидно бе целта на така подредената галерия. Лила бе длъжна да признае, че се почувства неудобно и малко потисната.

В средата на стаята имаше голямо кресло. Кожата му блестеше с няколко оттенъка по-ярко отколкото на останалите столове, а задните му крака се издигаха по-високо, обградени с тънка рамка от резбовано дърво. Цялото кресло се извисяваше над останалите мебели, забеляза тя, а краката му бяха оформени като грифони.

Неговият трон, помисли си младата жена, предназначен да подчертава властното му положение. Но на глас каза само:

— Това е удивителна къща. Дори е по-голяма от къщата на твоето семейство в Кънектикът.

— Той ни разиграва по всички правила. Кара ни да го чакаме.

— Сега, Аш, не е моментът да губиш самообладание. Обеща ми.

— Не обичам игричките — промърмори той.

След няколко секунди вратата се отвори. Карлайл въведе друга жена в униформа, която буташе количка с поднос, върху който бе подреден красив чаен сервиз с украса в кобалтовосиньо, изрисувана върху белия фин порцелан, чиния с курабийки, декорирани с тънки резени плодове, и купа с лъскави зелени гроздове. Вместо салфетки имаше изящни малки купички с вода за измиване на пръстите, по една за всеки посетител. И те имаха щемпел, изобразяващ грифон.

— Чаят е от специален сорт жасмин, отглеждан лично за господин Васин. Ще се убедите колко е освежаващ. Гроздето също се отглежда в имението. Курабийките са традиционните пряники или курабийки с много подправки. Да ви е сладко. Господин Васин всеки миг ще се присъедини към вас.

— Изглеждат много вкусни. А чаеният сервиз е толкова красив.

— Това е руски порцелан и е много стар — каза Карлайл с каменно лице.

— О, ще внимавам. — Тя изчака Карлайл и сервитьорката да излязат и завъртя очи. — Не може да се фукаш с красивите си сервизи, а след това да караш хората да се чувстват неудобно да ги ползват. — Докато бъбреше, тя нагласи цедките за чая върху чашите и вдигна чайника, за да налее чая.

— Не му искам проклетия чай.

— Е, аз пък искам. Ухае страхотно. Чакането ще си струва, Аш. И когато се отървеш от глупавото яйце, виновно за всички тези проблеми, ще можем да заминем на нашето пътешествие — каза Лила и го погледна закачливо. — Заради това определено си струва да почакаме. Успокой се, бебче. Вземи си курабийка.

Той поклати намусен глава, а тя само сви рамене и отхапа от курабийката.

— По-добре да се огранича само с една, ако искам да изглеждам добре в новите бикини, които се каня да си купя. Може ли да наемем яхта? Не може да не си виждал снимки на знаменитости и кралски особи, шляещи се по палубата на някоя голяма, бяла яхта. Ще ми бъде много приятно. Ще го направим ли?

— Каквото поискаш.

Въпреки че тонът му явно бе натежал от скука, лицето й грейна.

— Толкова си добър с мен. Веднага щом се приберем у дома, ще ти покажа колко добра мога да бъда с теб. Защо да не…

Замлъкна, когато един панел в стената се отвори. Скрита врата, осъзна тя, старателно прикрита с корниз.

Пред нея стоеше самият Николай Васин.

Много бе мършав, беше първото й впечатление. По лицето му се виждаха жалки остатъци от някогашната му красота, но като цяло приличаше на празна черупка. Косата му, буйна бяла грива, изглеждаше прекалено гъста и обемиста за спаружената му глава, сякаш тежестта й можеше всеки миг да прекърши тънкия му врат. Очите над хлътналите бузи грееха като черни въглени, а кожата му беше толкова бледа, че почти прозираше.

И той като Аш носеше костюм, но светлобежов, с жилетка и вратовръзка в същия оттенък.

Ефектът беше пълна безличност, като се изключат пламтящите черни очи. Явно бе обмислил всичко, помисли си Лила.

На ревера си имаше игла, оформена като грифон и украсена с диаманти. Около тънката му костелива китка висеше златен часовник.

— Госпожица Емерсън, господин Арчър, добре дошли. Простете ми, че не се ръкувам.

От шепнещия му глас — сякаш крачета на паяк шумоляха по коприна — по гърба на Лила пробягаха студени тръпки.

Да, всичко беше предварително обмислено.

Той седна и отпусна ръце върху страничните облегалки на трона си.

— Нашият готвач винаги приготвя пряники за чая, още откакто бях дете.

— Възхитителни са. — Лила повдигна чинията. — Желаете ли една?

Той махна с ръка.

— Придържам се само към макробиотичната^[3] си диета. Но на гостите, разбира се, трябва да се угажда.

— Благодаря ви — отвърна Лила, докато Аш мълчеше с каменна физиономия. — Домът ви е невероятен, има толкова много красиви неща, съдейки по малкото, което успях да видя. Колекционирате кукли, които се слагат една в друга. Толкова са очарователни.

— Матрьошки — поправи я той. — Стара традиция. Винаги трябва да почитаме и ценим корените си.

— Обичам предмети, които се отварят и вътре се крие още нещо. Да откриеш какво още представляват.

— Започнах да ги колекционирам като дете. Те и лакираните кутии са първите ми колекции, затова ги държа в частния си салон.

— Те наистина са неповторими. Може ли да ги погледна отблизо?

Той махна великодушно.

Тя стана и приближи.

— Никога не съм виждала толкова сложно изработени… матрьошки. Разбира се, най-вече съм ги виждала в магазини за сувенири, но… О! — Тя се озърна назад, като посочи към куклите, внимавайки да не докосва стъклото на витрината. — Това царското семейство ли е? Николай, Александра, децата.

— Да, имате наблюдателно око.

— Каква ужасяваща трагедия. Толкова жестоко, особено с децата. Знаех само, че всички са били подредени в редица и застреляни, което е достатъчно потресаващо, ала след като Аш намери… Искам да кажа, че напоследък прочетох повече за случилото се. Не проумявам как някой може да бъде толкова безчувствен и безмилостен към деца.

— Кръвта им е била царска. Това е било достатъчно за болшевиките.

— Те навярно са си играли с подобни кукли — децата. Колекционирали са ги, също като вас. Това е още една връзка помежду ви.

— Съвсем правилно. За вас това са камъните.

— Моля?

— Взимате по един камък от всяко място, което посещавате, още като малко дете. Може би малки обли камъчета?

— Аз… да. Това беше моят начин да отнеса нещо със себе си, когато се налагаше да се преместим. Сега майка ми ги държи в един буркан. Откъде знаете?

— За мен е от първостепенна важност да познавам гостите си и техните интереси. Вашият основен интерес — извърна се домакинът към Аш — винаги е бил изкуството. Вероятно сте се интересували от коли и кукли, с които момчетата обичат да си играят като деца, ала тези неща не заслужават да бъдат запазени. Но изкуството — вашето изкуство или нечие друго, намиращо отклик в душата ви — си струва да се колекционира.

Преплете за миг дългите си фини пръсти, а Аш отново остана мълчалив.

— Имам някои от творбите ви в колекцията си. Една ранна картина, наречена „Бурята“. Представлява градски пейзаж с една кула, която се извисява над останалите сгради, а зад най-високия й прозорец е застанала жена. Бурята бушува — продължи Васин, като събра пръстите си в съвършена кула, — намирам цветовете за удивително необикновени по яркост и дълбочина, облаците, осветени от светкавица, изглеждат толкова призрачни, че сякаш са нещо чуждо и неземно. Каква динамика. При първоначален поглед човек може да си помисли, че жената — неземна красавица в девствено бяло, е затворена в кулата, жертва на бурята. Когато се вгледаш обаче по-отблизо, разбираш, че тя направлява бурята.

— Не. Тя е бурята.

— Ах. — По устните на Васин пробяга усмивка. — Преклонението ви пред жената — тяло, ум, душа — ме очарова. Притежавам и още една ваша творба, наскоро придобита. Скица с въглен, от която лъха щастие, радост и опиянение от силата, а една жена стои на поляна, огряна от пълна луна и свири на цигулка. Кого или какво, се питам, зове музиката й?

Портретът от апартамента на Оливър, помисли си Лила и застина.

— Единствено тя знае — рече Аш студено. — Точно в това е смисълът. Обсъждането на творбите ми няма да ви даде това, което желаете.

— При все това е забавно. Аз нямам много посетители, а малцина са тези, които истински споделят моите интереси.

— Общите интереси са различно нещо.

— Разликата е почти неуловима. Но ние споделяме също така разбирането за произхода и предците, кръвните връзки, които трябва да се уважават, тачат и пазят.

— Семействата и кръвните връзки са различни неща.

Васин разпери ръце.

— Вашето семейство е доста… необикновено. За много от нас семейството е кръвна връзка. Ние разбираме трагедията, загубата и необходимостта да се запази равновесието, както вие бихте казали. Моето семейство е било избито, защото е било господстващо. Защото е притежавало власт. Властта и привилегиите винаги са нападани от по-незначителните хора, които твърдят, че имат кауза. Но каузата винаги е алчността и властолюбието. Каквито и възвишени и благородни извинения да използват хората, за да оправдаят войната или революцията, истинската им цел са могъществото и властта, които има някой друг.

— Значи сте се заключили в тази крепост, за да се защитите от алчността на хората?

— Вашата жена е постъпила мъдро, оставайки в кулата.

— Но е самотна — обади се Лила. — Да бъдеш отделен от света? Да го виждаш, но без да си част от него? Това би било отчайващо самотно.

— Изглежда във вас се крие една романтичка — реши Васин. — Има толкова много неща, които могат да ти правят компания, не са единствено хората. Както казах, имам малко посетители. Ще ви покажа най-ценните си компаньони. След това може да поговорим за бизнес.

Изправи се и вдигна ръка.

— Момент, моля.

Пристъпи зад скритата врата. Още едно ирисово сканиране, осъзна Лила. Не го бе забелязала под корниза.

— Малко посетители — рече Васин, — а малцина са тези, които някога прекрачват през тази врата. Но мисля, че ние с вас ще се разберем, а когато съществува и общ бизнес, разбирателството винаги е добре дошло. — Той отстъпи настрани от вратата и ги покани с жест. — Моля, след вас.

Аш отиде до вратата, като внимателно препречи пътя на Лила да влезе, преди той да огледа какво има вътре. После стрелна поглед към доволната физиономия на Васин, хвана Лила под ръка и влезе с нея.

Светлината, проникваща през затъмнените прозорци, обливаше помещението в златисто, почти призрачно сияние, съвсем подходящо за колекцията му. Зад стъклените острови, кули и стени блестяха в цялото си великолепие творбите на Фаберже.

Имаше витрини за часовници, ковчежета, бижута, изящни шишенца. Всички експонати бяха прецизно подредени по категории.

Лила не видя друга врата, освен тази, през което бяха влезли. Макар таванът да беше висок, а подът с блестящ бял мрамор, тя се почувства като в пещерата на Аладин.

— От всичките ми колекции тази е най-голямото ми постижение. Ако не е работил за Романовата династия, Фаберже можел да се ограничи до създаването на бижута само за аристократите или богаташите, а неговият велик майстор Перхин заслужава огромно уважение заради въображението, уменията си, дори и заради рисковете, които е поемал, превръщайки един несъмнено успешен бизнес в империя на изкуството. Ала без покровителството на царете, на Романови, голяма част от тази красота никога нямаше да бъде сътворена. В света на изкуството той щеше да бъде споменаван единствено в бележка под линия.

Тук бяха събрани стотици предмети, помисли си Лила. От малките, колкото бонбонени желета яйца, до изкусно изработения чаен сервиз, за който се досети, че е част от комплект за пикник, представителни трофеи, вази и още една витрина, в която бяха подредени фигурки на животни.

— Това е удивително. Виждам размаха на въображението и майсторската изработка, толкова богато разнообразие на едно място. Удивително е — повтори Лила. — Сигурно е отнело години, за да се съберат толкова много експонати.

— Започнах от дете — съгласи се Васин. — Виждам, че ви харесват часовниците — отбеляза той и пристъпи към нея, но помежду им остана една ръка разстояние. — Този часовник във формата на ветрило подхожда идеално за бюро или лавица над камина. Обърнете внимание на блясъка на емайла, на мекия, но наситен оранжев оттенък. Детайлите — златните розетки в долните ъгли, розата, гравирана до диамантения обков по краищата. И този тук е от същия майстор — Перхин — изключително семпъл кръгъл часовник, светлосин с преплетени като панделки тръстики по ръба.

— Всички са много красиви. — И заключени тук, помисли си младата жена, а изкуството никога не биваше да бъде държано под ключ, достъпно само за очите на един или малцината избраници, които допускаше в светилището си.

— Всички ли са антики? Някои изглеждат съвременни.

— Всички са стари. Нямам желание да притежавам нещо, което всеки може да си купи с кредитна карта.

— Всички часовници са нагласени да показват полунощ.

— Полунощ, когато убийците са събрали царското семейство. Това щеше да бъде краят на Романови, ако Анастасия не се бе спасила.

Лила ококори очи насреща му.

— Но аз мислех, че учените доказаха, че тя също е била убита заедно със семейството си. ДНК тестовете и…

— Те лъжат. — Руснакът разсече с ръка въздуха като със секира. — Както са излъгали и болшевиките. Аз съм последният Романов, последният, в чийто вени тече кръвта на Николай и Александра, предадена чрез тяхната дъщеря на моя баща, а от него на мен. Това, което е било тяхно, ми принадлежи по право.

— Защо тук? — попита Аш рязко. — Защо не съхранявате колекцията в Русия?

— Русия не е това, което беше, и никога няма да бъде. Аз създадох мой свят и живея в него според предпочитанията си.

Васин направи няколко крачки.

— А това тук е нещо, което аз наричам практичен лукс. Този златен театрален бинокъл с диаманти или тази златна стойка за кибрит от яспис, този разделител за книги, украсен с емайл, със съвършена форма и толкова наситенозелен емайл. И, разбира се, шишенцата за парфюм ето тук. Всяко едно е произведение на изкуството.

— Вие познавате всеки предмет? — удиви се Лила. — Те са толкова много, че аз бих се объркала.

— Отлично познавам това, което е мое — каза той студено. — И невежата може да се сдобие с някоя ценна вещ, но не може да я притежава истински, без да я познава. Отлично познавам това, което е мое.

Извърна се рязко, отиде в средата на стаята до отделна стъклена витрина. Вътре бяха поставени осем бели пиедестала. Върху единия Лила разпозна по описанието императорското яйце Несесера. Златно, искрящо, изящно, то бе оставено отворено, за да се вижда вътре инкрустираният с диаманти комплект за маникюр.

Тя се пресегна, улови ръката на Аш и сплете пръсти с неговите, докато се взираше в очите на Васин.

— Изгубените императорски яйца. Тук има три.

— Скоро ще бъдат четири. А един ден ще притежавам всичките.