Нора Робъртс
Колекционерът (15)

13.

Лила отговори съвестно на въпросите и въздъхна облекчено, когато полицаите им казаха, че могат да си тръгнат. Засега.

— Имам чувството, че трябва да им изпратя покана за сприятеляване във Фейсбук.

Замислен за нещо друго, Аш сведе поглед към нея, сграбчи ръката й и я повлече зад ъгъла.

— Имам предвид Файн и Уотърстоун. Толкова време прекарах с тях, че имам чувството, че ще останем близки завинаги. Или не. Аш, толкова съжалявам за Вини.

— Както и аз. — Той стъпи на бордюра и вдигна ръка, за да спре такси.

— Дори не мога да си представя всичко, с което си принуден да се справяш. Ще отида с метрото до Джули. Ще остана там тази нощ, преди да започна новата работа. Звънни ми, ако се нуждаеш от нещо.

— Какво? Не. Да, наистина трябва да се справя с много неща. Ти си част от тях. — Спря едно такси, направо я набута вътре и каза адреса на шофьора. — Отиваме у дома.

Тя прецени ситуацията и преглътна напиращото възражение, че предпочиташе първо да я питат, а не да й нареждат. — Добре тогава. Трябва да се обадя на Джули и да й кажа какво става. Тя ще ме очаква.

— Вече изпратих есемес на Люк. Той е с нея. Двамата знаят.

— Е, явно вече всичко си уредил.

Той или пренебрегна, или не забеляза сарказма й и само сви рамене.

— За какво разговаряхте двамата с Уотърстоун — когато Файн ме заведе долу?

— О, за сина му. Бренан е на шестнайсет и направо влудява Уотърстоун. Боядисал си е косата оранжева, като морков, решил е, че е „веган“, с изключение на пицата и млечните шейкове. Свири на бас китара заедно с някаква банда в гараж и е заявил, че иска да зареже училище, за да прави кариера в музиката.

За известно време Аш не каза нищо.

— Той ти е казал всичко това?

— Не само, започна да ми разказва и за дъщеря си. Джоузи е на тринайсет и отделя твърде много време да пише есемеси на приятелите си, с които е била заедно само преди десет минути. Сигурно е доста вълнуващо преживяване да имаш двама тийнейджъри вкъщи.

— Мислех, че той разпитва теб.

— Направи го — искам да кажа, че ме разпита, но аз наистина нямах какво толкова да му кажа. Затова го попитах за семейството му. Трябва да е трудно да си полицай, особено в Ню Йорк, и в същото време да се опитваш да бъдеш добър баща и съпруг. А и разговорът за децата му ми помогна за малко да забравя къде се намирах. Освен това е хубаво да узная, че той обича деца, но е малко объркан от тях.

— Защо ли не ми хрумна да попитам Файн за семейството й?

— Тя е разведена, няма деца. — Лила разсеяно оправи една фиба, изплъзнала се от кока й — и си помисли, че не бе зле да я пусне свободно. — Но в момента се вижда с някого и смята, че нещата помежду им са доста сериозни. Уотърстоун ми каза.

— Смятам до края на живота си да те водя със себе си на всички коктейли и полицейски разпити, на които ще съм длъжен да ходя.

— Нека се съсредоточим само върху полицейските разпити — продължи тя, въпреки че искаше да го попита какво възнамерява да прави с яйцето, но не мислеше, че задната седалка в таксито е подходящо място за това.

— Наистина ли взе хеликоптер от Кънектикът? — попита Лила.

— Това беше най-бързият начин да доведа Анджи, а зад тенискортовете има площадка.

— Разбира се.

— Трябва да й се обадя — каза той, докато вадеше портфейла си, когато шофьорът спря до тротоара пред жилището му. — И на майка. Ще й обясня какво се е случило, а тя ще каже на останалите.

— Смяташ ли да й кажеш за… всичко?

— Не. — Аш плати на шофьора и задържа отворена вратата, за да слезе Лила. — Не още.

— Защо?

— Казах на Вини, а сега той е мъртъв.

— Вината не е твоя. Не е — настоя младата жена. — Оливър е купил яйцето, Оливър е работил за Вини. Оливър е придобил яйцето, докато е работил за Вини. Наистина ли вярваш, че тази жена не би… направила същото, независимо дали си казал или не на Вини? Не е възможно да е знаела какво си му казал, но се обзалагам, че й е било известно, че Оливър е работил за него.

— Може би.

— Не е може би, а сигурно. Логично е. Ако се абстрахираш от емоциите, което наистина е трудно, ще стигнеш до логичния извод.

 

 

— Искаш ли бира? — попита той, когато влязоха вътре.

— Да, бира, защо не? — Тя го последва в кухнята. — Аш, това е логично и аз навярно разсъждавам по този начин, защото не познавах Оливър или Вини. — Млъкна, докато той вадеше две бутилки „Корона“ от хладилника. — Искаш ли да чуеш теорията ми?

— Разбира се, теорията, защо не?

— Ти си умен, но имайки предвид обстоятелствата, пропускаш някои основни неща. Добре, логично е тази жена да е познавала Оливър, двамата със Сейдж вероятно са я пуснали в апартамента онази нощ. Полицаите казаха, че не е имало следи от влизане с взлом. Той ти е писал, че има клиент — тя е клиентът. Може би се е запознал с нея чрез Сейдж, защото по всичко изглежда, че главната мишена е била Сейдж. Мъртвият убиец сигурно е бил този, когото съм видяла да я удря. Ала тя не е могла да му каже къде е яйцето, защото Оливър не й е казал? Как ти звучи?

Той й подаде отворената бира.

— Логично.

— Така е. Убиецът се е престарал и Сейдж е паднала през прозореца. Двамата са се озовали в доста неприятна ситуация, наложило се е да действат бързо. Оливър е бил в безсъзнание, защото те са го дрогирали, което отново навежда на мисълта, че те са смятали, че Сейдж разполага с нужната им информация, освен това са решили, че по-лесно ще я накарат да проговори. Трябвало е бързо да изчезнат, не са могли да вземат Оливър със себе си, затова са инсценирали самоубийство. Извинявай.

— Извинението е прието. Продължавай.

— Мисля, че са останали наблизо, наблюдавали са. Може би са проверили телефона на Оливър, разбрали са, че той ти се е обадил преди няколко дни. Аха, решават, че братът знае нещо.

Въпреки безкрайната умора, той се усмихна.

— Аха?

— Или нещо подобно. Проследяват те до пощата, виждат те с мен, виждат ни да разговаряме. Аз съм свидетел заради това, което съм видяла, питат се дали може да съм замесена по-надълбоко? Както и да е, те, навярно само тя, отива в апартамента на Джули, където си мисли, че живея, но там не открива нищо. Взима някои сувенири и започва да мисли. Тогава аз идвам у вас и нейното логично заключение е, че тук става нещо. Тя ни проследява, идва с мен в магазина, където аз й правя комплимент за обувките. Видяла ни е да влизаме заедно в сградата на Килдербранд.

— И решавайки, че така разполага с известно време, идва тук, прониква в жилището и го претърсва — довърши мисълта й Аш.

— Но яйцето или нещо, свързано с него, не е тук. Тогава тя се е запитала защо си отишъл в банката, но, поне наглед, ти си излязъл от там с това, с което си влязъл. Много вероятно е тя да смята, че ти или ние сме замесени, но е решила следващата й спирка да е Вини.

— И ако го е видяла да идва тук, предположението й, че той знае нещо, се е затвърдило.

— Да, добре, така е, но тя така или иначе е щяла да го посети. Бонбониерата на Фаберже, която е взела, ме навежда на мисълта, че тя сигурно го е разпитвала за яйцата на Фаберже, просто е пробвала почвата. Не смяташ ли, че би го направила?

— Ако се представях за богат клиент, да, и аз бих попитал за Фаберже.

— Логично — кимна Лила. — Тя вика убиеца, който отново се е престарал, но този път тя се отървава от него.

Аш отпи от бирата и наблюдаваше с любопитство и вълнение как Лила вади фибите от косата си.

— Изблик на ярост или хладнокръвно убийство?

— Може да е било и двете. Той е бил убиец, но тя е хищник.

Заинтригуван, защото и той си я представяше точно така, художникът отпи още една глътка от бирата, този път по-бавно.

— Защо го каза?

— Забеляза ли начина, по който си е играла с Вини? Разходила се е из магазина, избирала е предмети, нали? — Тъй като роклята й нямаше джобове, Лила остави фибите върху кухненския плот, прокара пръсти през косата си, разтри леко тила си. — Тя е знаела какво ще се случи с Вини, може би не точно конкретния начин, но, Аш, те са щели да го убият дори яйцето да беше у него и да им го беше дал. Тя е паяк и се е наслаждавала да плете паяжината си около Вини. Не може да не го разбираш.

— Не мога да споря за това. Теорията ти е много добра. Само за едно не съм съгласен.

— За кое?

— Красивият паяк не е клиентът.

— Виж, това е напълно логично, след като тя…

— В такъв случай на кого се е обадила?

— Извинявай, какво?

— На кого се е обадила, когато е оставила онзи убиец насаме с Вини? Изчакала е, говорила е някого. На кого друг би могла да се обади в разгара на жесток побой, когато се е опитвала да измъкне информация от един беззащитен човек?

— О. Забравих за това.

Тя повдигна косата от врата и раменете си, докато обмисляше думите му. Не беше съзнателно, каза си той — умееше да разпознава преднамерените женски трикове. Но я повдигна, а сетне я остави да се разпилее свободно, защото я бе освободила от елегантния кок и това явно й беше приятно.

Макар и без умисъл, жестът го възбуди.

— Би могла да се обади на… гаджето си — предположи Лила. — На майка си, на жената, която храни котката й, докато е извън града. Не, по дяволите! На шефа си!

— Схвана.

— Тя не е клиентът. — Въодушевена от хрумването си, Лила размаха бутилката бира, която едва бе докоснала. — Работила е за клиент. Някой, който може да си позволи да купи онова яйце и въпреки че тя е възнамерявала да го открадне от Оливър, трябва да е имал основателна причини, за да повярва, че може да се справи със задачата. Ако можеш да си позволиш това, няма да скиташ из Ню Йорк, да влизаш в чужди апартаменти, да пребиваш хората. Ще наемеш някой, който да свърши черната работа. По дяволите, не се сетих за това. Но моята теория, подкрепена с твоите предположения, изглежда съвсем логична.

— Съвършено ясно е, че шефът няма нищо против да плати за убийство. Може да си права, че Сейдж е била връзката между този клиент, или паякът му, и Оливър. Въпросът е да разберем как и кой е организирал всичко.

— Аш. — Тя остави бутилката и той видя, че бе отпила само три малки глътки.

— Искаш ли нещо друго? Може би чаша вино?

— Не, бирата е добре. Аш, трима души, поне ние знаем за толкова, са мъртви заради онова яйце. Сега то е у теб.

— Правилно.

— Трябва да го предадеш на полицията или на ФБР, или където трябва. Да стане достояние на света. Да дадеш интервюта, да привлечеш общественото внимание. Да предоставиш това рядко и почти безценно съкровище за съхранение на властите.

— Защо да го правя?

— Защото тогава те няма да имат причина да те убиват, а аз наистина не искам да пострадаш.

— Те нямаха причина да убиват и Вини.

— Той ги е видял.

— Лила, да се върнем обратно към логиката. Те, или поне тя, са знаели, че лицата им са записани от камерите. На нея не й е пукало. Те убиха Сейдж, Оливър и Вини, защото това им е работата. В момента, в който яйцето вече не е в мен, аз ставам излишен и уязвим. Но докато е у мен или докато те не са сигурни дали е у мен, мога да бъда полезен.

Тя отпи още една скромна глътка от бирата.

— Не ми харесва да го призная, но си прав. Защо не каза всичко това на полицаите?

— Защото би трябвало да са много некадърни детективи, ако вече не са се досетили за това. А на некадърните детективи нищо няма смисъл да се казва.

— Не мисля, че са некадърни.

— В такъв случай няма защо да се казва и на добрите детективи. — Отвори хладилника и избра бутилка вино „Шираз“.

— Не я отваряй само заради мен.

— Искам да ми позираш за около час. Една чаша вино ще ти помогне да се отпуснеш. На мен също.

— Аш, не мисля, че моментът наистина е подходящ за това.

— Не биваше да разпускаш косата си.

— Какво? Защо?

— Следващия път, когато го направиш, внимавай повече — посъветва я той. — И както разговорът с Уотърстоун за семейството му те разсея — Аш извади тапата от бутилката, — така и рисуването ще разсее мислите ми. Ще оставим бутилката да подиша, докато се преоблечеш — рече той и донесе една чаша за нея. — Дрехите ти са в дрешника до ателието. Междувременно аз ще проведа няколко разговора.

— Не съм сигурна, имайки предвид всичко случило се, че мога да ти помогна, ако ти позирам за картината. Освен това през следващите няколко дни ще се намирам в другия край на града, така че…

— Няма да позволиш на баща ми да те сплаши, нали? — Наклони глава и видя как думите му попаднаха в целта и дотолкова я изненадаха, че тя замълча. — Ще поговорим за това, но първо трябва да проведа тези разговори. Върви да се преоблечеш.

Тя пое дълбоко въздух и го издиша.

— Защо не опиташ така: „Трябва да се обадя, Лила, а ти ще бъдеш ли така добра да се преоблечеш, за да ми позираш един час? Наистина ще ти бъда благодарен“.

— Добре. — Той се усмихна леко, когато срещна хладния й, твърд поглед, после сложи ръка под брадичката й и нежно повдигна лицето й. Целуна я бавно и толкова чувствено, че тя замърка от удоволствие. — Наистина ще ти бъда благодарен.

— Хубаво, а като се качиш горе, все пак ще пийна от това вино.

Е, той вече знаеше защо си бе тръгнала от имението. Може би така беше по-добре, помисли си младата жена, докато изкачваше стълбите към ателието на третия етаж. И може би тогава бе решила, че в крайна сметка няма да му позира, но не защото се бе почувствала заплашена, а защото беше бясна. Нямаше смисъл да започва сексуална връзка с някого, когато баща му я вбесяваше, а тя вбесяваше баща му.

— Сексът — промърмори Лила, отговаряйки на собствения си въпрос.

Смисълът беше сексът — или поне част от него. Най-важното за нея обаче беше самият Аштън. Тя го харесваше, обичаше да разговаря с него, да бъде с него, да го гледа, обичаше да си представя, че се люби с него. Навярно събитията засилваха желанието й, а окончателното разрешаване на случая може би щеше да угаси този копнеж.

Когато влезе в дрешника, Лила беше решила, че нищо не траеше вечно. Затова беше още по-важно да се наслади докрай на момента.

Свали роклята от закачалката и я огледа, както и пъстроцветния волан на фустата. Шивачките веднага я бяха стеснили и нагодили към фигурата й, но тя предполагаше, че по принцип хората изпълняваха незабавно поръчките на Аш. За негов късмет — или за неин — си бе сложила един от новите сутиени.

Свали и закачи черния тоалет, събу и черните обувки. И се облече като циганка.

Сега роклята й беше напълно по мярка, а дълбокото деколте разкриваше гърдите й, повдигнати от новия сутиен. Илюзия, помисли си Лила, но доста ласкателна. Роклята я обгръщаше плътно до кръста, подчертаваше тънката талия и се спускаше надолу в огненочервена вихрушка. Едно завъртане и отдолу се показваше пъстроцветният волан на фустата.

Той знаеше точно какво иска, каза си тя възхитено. И го бе получил.

Искаше й се в чантата да си бе взела повече гримове, а не само гланц за устни и носни кърпички, както и бижутата, с които той си я представяше.

Вратата се отвори и Лила рязко се обърна.

— Ето и виното ти.

— Трябваше да почукаш.

— Защо? Дрехата изглежда чудесно — продължи той, въпреки недоволното й сумтене. — Направо идеално. Нуждая се от нещо повече в очите — премреженост, знойна страст, и по-тъмни устни.

— Не нося със себе си гримове.

— Там има купища — посочи той към скрина с многото чекмеджета. — Не погледна ли?

— Не отварям чужди чекмеджета.

— Ти навярно си една от петимата на този свят, които могат да го заявят напълно искрено. Сега погледни в чекмеджетата и вземи каквото ти е нужно.

Лила отвори първото чекмедже и очите й се ококориха от изненада. Там имаше сенки за очи, моливи за очи, всякакви видове очна линия — течна, на прах, кремообразна, спирали за мигли. Всичко бе подредено по тип и цвят.

Дръпна следващото и видя фон дьо тен, руж, бронзова пудра и огромно многообразие от четки.

— Господи, Джули направо щеше да припадне от възторг — възкликна Лила.

Отвори още чекмеджета: червила, гланц за устни, моливи за устни, боя за устни.

— Имам цял отбор сестри, които постоянно попълват запасите — поясни Аш.

— Можеш да отвориш собствен бутик.

В другите чекмеджета Лила откри бижута — обици, медальони, колиета, верижки, гривни.

— Какъв блясък.

Аш пристъпи до нея и разрови искрящата купчина.

— Пробвай това, това и това, и да… пробвай и това.

Сякаш си играеше на преобличане, реши тя и се отдаде на новото приключение.

По дяволите, може би щеше да се справи.

Избра бронз, руж, огледа замислено комплектите гримове за очи, после погледна Аш и се намръщи.

— Смяташ да стърчиш тук и да ме гледаш ли? — троснато попита тя.

— Засега.

Лила сви рамене, извърна се към огледалото и играта започна.

— Трябва ли да се извиня заради баща си?

Очите й срещнаха неговите в огледалото.

— Не. Той трябва да го направи сам. Не очаквам извиненията му със затаен дъх.

— Аз също няма да го извинявам. Той може да е много труден и неприятен за общуване и при най-нормални обстоятелства. А тези далеч не бяха такива, но при все това не е имал никакво право да се държи с теб по такъв начин. Трябваше да дойдеш при мен.

— И какво? Да ти кажа, подсмърчайки: „Твоето татенце ме обиди!“. Къщата е негова и той съвсем ясно показа, че присъствието ми е нежелано. Кой баща би искал една жена, която смята за измамна и безскрупулна златотърсачка, безмилостна пираня, да се навърта около сина му?

— Не се опитвай да го извиниш — отсече Аш. — Той греши във всяко едно отношение.

Лила смеси няколко сенки и огледа резултата.

— Спречкал си се с него.

— Не бих го нарекъл „спречкване“. Просто изложихме противоположни гледни точки, при това ясно и открито.

— Не желая да заставам между теб и баща ти. Особено в този момент, когато семейството ви трябва да е сплотено.

— Ти не заставаш помежду ни, той те постави там. Той трябва да поправи стореното. Трябваше да дойдеш и да ми кажеш.

Тя сложи малко руж на бузите си.

— Аз сама водя своите битки.

— Тази не беше твоя. Ела, когато си готова. Ще отида да поседна.

Младата жена спря да се гримира, взе чашата с вино и отпи малка глътка. В гърдите й се бе надигнал същият гняв, обхванал я, докато излизаше тичешком от онази голяма красива къща в Кънектикът.

Сега поне нещата се изясниха. Той знаеше, тя знаеше, те знаеха и нямаше какво повече да се умува.

Имаше толкова много по-важни, много по-спешни проблеми, с които да се справя, отколкото фактът, че бащата се отнасяше с пълно презрение към нея.

— Няма да спиш с баща му, нали — промърмори Лила, докато нанасяше очната линия. — Не помагаш на баща му да се справи с яйцето на Фаберже и убийството.

Това, което се случваше, беше между нея и Аштън — точка по въпроса.

Довърши грима си, огледа се и реши, че се е справила много добре.

И за свое удоволствие, се завъртя.

Засмя се на отражението си, взе чашата с вино и отиде в ателието. Когато Аш се извърна от триножника, Лила вдигна поли и кокетно ги разлюля.

— Е, как е?

Той се взираше в нея и проницателните му очи я оглеждаха от главата до петите.

— Почти съвършено.

— Почти?

— Колието не е подходящо.

Тя се нацупи и повдигна медальона.

— На мен ми хареса.

— Не става, но в момента това няма значение. Иди отново до прозорците. Почти няма светлина, но ще се опитам да се справя.

Беше свалил сакото, вратовръзката и бе навил ръкавите на ризата си.

— Не смяташ да рисуваш с тези дрехи, нали? Не трябва ли да облечеш специална блуза или нещо подобно?

— Те са за сеансите, когато рисувам малки момичета по поляни. Днес няма да рисувам. По-точно тази вечер — поправи се той. — Изпий си виното или остави чашата.

— Като художник си много властен — измърмори Лила, но остави чашата.

— Завърти се. Вдигни ръце, без да откъсваш очи от мен.

Тя се подчини. Всъщност беше забавно. Пищната рокля, пъстроцветната фуста я караха да се чувства секси и предизвикателна, способна да покори всеки мъж. Спря се, завъртя се отново, когато той й каза, и се опита да си представи, че танцува пред златните пламъци на лагерния огън, а от небето я гледа голяма, бяла, кръгла луна.

— Дръж брадичката повдигната. Мъжете те наблюдават, желаят те. Нека те желаят. Накрай ги да те желаят. Към мен. Очите насочени към мен.

Тя се въртя, докато стаята се залюля пред очите й и вдигнатите й нагоре ръце я заболяха — а моливът му не спираше да бяга по платното.

— Мога да се завъртя само още един път, преди да се пльосна по лице.

— Достатъчно. Почини си.

— Еха. — Тя отиде право при чашата и отпи щедра глътка. — Още един път „Еха“.

Взе я със себе си, отиде до него и ахна:

— О!

Изглеждаше едновременно дръзка, страстна и женствена. Беше я нарисувал с развята коса, завихрени поли, тяло, извито в кръста, а единият й крак се подаваше под повдигнатата фуста.

Очите й се взираха от платното — уверени, развеселени и жарки.

— Удивително — промърмори младата жена.

— Нуждае се от още работа. — Аш захвърли молива. — Но е добро начало. — Погледна я и онези настойчиви тръпки отново пробягаха по гърба й. — Умирам от глад. Ще поръчаме нещо за ядене.

— И аз бих хапнала.

— Ти се преоблечи, а аз ще поръчам. Какво искаш?

— Всичко, което не включва гъби, аншоа или краставици. За всичко останало не съм придирчива.

— Добре. Ще бъда долу.

Тя се върна в дрешника, свали роклята по-неохотно, отколкото си представяше. След като я закачи на мястото й, свали грима и завърза косата си на опашка.

От огледалото отново я гледаше познатата Лила.

— С това завърши тазвечерното ни представление.

Слезе долу и го откри в дневната да говори по телефона.

— Ще ти се обадя, когато разбера. Направи каквото можеш. Да, аз също. Ще се чуем по-късно. — Остави телефона. — Беше сестра ми.

— Коя от всичките?

— Жизел. Каза да ти предам поздрави.

— О, поздрави и на нея. Какво ще хапнем?

— Избрах италианска кухня. В ресторанта, където ходя обикновено, приготвят невероятни спагети с пилешки гърди и пармезан. Без гъби.

— Звучи чудесно.

— Ще ти налея още една чаша вино.

— Първо искам вода с лед. От въртенето доста се ожаднява.

Тя отиде до предния прозорец и се загледа в минаващите долу хора. Някои вървяха бавно и наперено, а други бързаха. Уличните лампи хвърляха снопове от бяла светлина, в които хората ту влизаха, ту излизаха.

Беше станало късно, осъзна тя. Какъв странен, дълъг, объркан ден си бе отишъл.

— Тук долу е като сцена — отбеляза Лила, когато го чу да се връща. — Нямам нужда от бинокъл. Толкова много хора, улисани в грижите си. Благодаря. — Пое чашата с вода. — Обичам да наблюдавам Ню Йорк повече от всеки друг град. Винаги има какво да се види, някой забързан за някъде, а зад всеки ъгъл дебне изненада.

Лила се облегна на широкия перваз.

— Не усетих кога е станало толкова късно. Ще хапна и ще тръгвам.

— Оставаш тук.

Тя се извърна и го погледна.

— Така ли?

— Тук е безопасно — подсилил съм ключалките и съм инсталирал нова охранителна система. Люк ще остане при Джули — просто като предпазна мярка.

— Така ли му викат в полицейските кръгове?

— Той го нарече така. — Аш се усмихна леко. — Каза, че щял да спи в твоята стая.

— Което означава, че аз оставам без легло. Тук има легло, но багажът ми го няма.

— Изпратих да го донесат.

— Ти… изпратил си да го донесат.

— Скоро ще пристигне. Момчето от фирмата за доставки ще пристигне всеки момент.

— Ето че пак сам уреждаш всичко.

Отдръпна се от перваза и прекоси стаята.

— Къде отиваш?

Тя махна с ръка и отвърна:

— Вино. Ще си налея вино.

— Е, тогава донеси и на мен една чаша.

Аш се усмихна на себе си. Тя го очароваше, трябваше да го признае. В нея имаше толкова много състрадание, толкова прямота, наблюдателност, остър и проницателен ум, както и желязна воля.

Представяше си как тя се отдалечаваше от баща му. С пламнал поглед и гордо изпънати рамене.

Когато се върна с две чаши, пламъците в очите й бяха стихнали и тлееха само малки въгленчета.

— Мисля, че трябва да си изясним някои неща…

— Това е или храната, или багажът — рече той, когато чу звънеца. — Запомни мисълта си.

Върна се с багажа й, вкара го направо в дневната, а доставчикът си тръгна, след като Аш му плати.

— Аз сама плащам сметките си.

— Следващият път, когато ти уредиш нещо, ще го платиш. Няма проблем.

Нямаше нищо против пламъците или тлеещите въглени, но беше малко уморен от споровете, затова опита по друг начин.

— Денят беше много тежък, Лила. Ще ми е по-леко, ако знам, че си тук и си в безопасност. Можеше да отидеш на хотел, но не го направи.

— Не, не го направих. Но…

— Дойде направо при мен, искаше да помогнеш. Сега ми позволи аз да ти помогна. Тази нощ ще останеш тук, а утре сутринта или следобед ще те закарам до новата ти работа. Независимо по кое време.

Той се бе сбогувал с брат си, мислеше си младата жена, в компанията на ято бели пеперуди. Беше загубил чичо си по ужасен начин. А на всичко отгоре тя се бе скарала с баща му. Всичко това, събрано накуп, бе достатъчно да пречупи и най-силния мъж.

— Оценявам помощта ти. Просто е по-добре първо да попиташ.

— Чувал съм го някъде, някога.

— Така е по принцип. Ще се преоблека, преди да дойде храната. Имам чувството, че нося тази рокля цяла седмица.

— Тогава ще качим багажа горе. — Затъркаля куфарите към асансьора. — Можеш да се настаниш в която стая си избереш. Не е задължително да спиш с мен.

— Това е добре. Не би ми харесало, ако беше задължително. — Тя го изчака да дръпне решетката. — Но ако е по избор, би било екстра.

Той се извърна към нея.

— Определено е по избор — притегли я той към себе си.

Тя се отдаде на целувката, която този път беше повече собственическа и по-малко страстна, но на половината път към асансьора чу звънеца на входната врата.

— По дяволите. Пилешките гърди с пармезан — промърмори Аш задъхано. — Бърза доставка.

— О, предполагам, че трябва да отвориш.

— Дай ми минута.

Той отиде до вратата, провери кой е, отвори на нисък младеж с бейзболна шапка.

— Здрасти, господин Арчър. Как сте?

— Добре, Тони.

— Имате два пъти спагети с пилешко и пармезан, две салати и вашите специални хлебчета. На сметката ви, както пожелахте.

— Благодаря.

Аш размени поредната разписка за голяма торба с храна.

— Благодаря. Да ви е сладко, господин Арчър.

— Ще се насладя. — Аш затвори вратата и впери поглед в Лила. — Определено ще се насладя.

— Обзалагам се, че този пармезан ще се стопли идеално в микровълновата фурна — усмихна се Лила. — По-късно.

— Предстои да разберем. — Той остави торбата на масата и последва в асансьора приканващия го пръст и усмивката й.