Нора Робъртс
Колекционерът (21)

19.

Когато се върнаха в Ню Йорк, Аш заяви — макар да смяташе, че никой мъж не бива да разхожда куче с големината на хамстер — че било негов ред да изведе Ърл Грей навън. Лила нямаше нищо против и се зае да проверява кухненските запаси. Малкото хапки от коктейла само бяха изострили апетита й. Когато Аш се върна, тя бе приготвила любимите си макарони със сирене и вече се ровеше във Фейсбук.

— Направила си макарони със сирене.

— От готовите. Или харесваш, или не харесваш.

— От синята кутия, нали?

— Разбира се. Аз си имам стандарти.

Той си взе бира от хладилника. Тъй като шофираше на връщане, на коктейла бе изпил само една бира. Сега напълно си беше заслужил още една.

— Макарони със сирене от синя кутия беше единственото, което можех да готвя, когато се преместих в първото си самостоятелно жилище. Това и гофрети „Егос“ — припомни си той с умиление. — Ако работех до късно, си приготвях едното или другото. Няма нищо по-вкусно от макарони със сирене в три сутринта.

— Може да изчакаме и да проверим дали още е вярно, но в момента умирам от глад. О, боже! Аштън, уцелих в десетката.

— Каква десетка?

— С разузнаването във Фейсбук. Антония Бастоне ми е отговорила. Това е отговор на моето запитване: „Имате ли роднинска връзка с Антонио Бастоне, който е играл покер с Джоунас Мартин през четиридесетте години на 20 век?“. Тя е отговорила: „Аз съм правнучка на Антонио Бастоне, който е бил приятел на американеца Джоунас Мартин. Ти кой си?“.

Той зарови вилицата си в купата с макарони и сирене и каза:

— Антония може да е четиридесетгодишен мъж с бирено коремче, който се надява да забие някоя наивна мацка по интернет.

— Който по една случайност е използвал точно това име за прикритие, така ли? Имай малко повече доверие в хората и ми подай една вилица. Щом ще ядем от купата за сервиране, и аз искам вилица — вдигна Лила очи от екрана на лаптопа.

— Много си придирчива. — Аш лапна още макарони. — Господи, това ме връща толкова години назад. Спомням си, че го правех след дълга нощ с… вилица — промърмори той и отиде в кухнята.

— Този спомен включва макарони със сирене и гола жена.

— Може би.

Аш се върна с вилицата и две салфетки.

— Само за твое сведение, и аз имам спомени с голи мъже.

— Тогава всичко е наред. — Той седна. — Добре де, малко прекалих с мъжа на средна възраст с биреното коремче. Тя отговаря на американка, вероятно е разбрала, че си такава, защото е проверила страницата ти в интернет. Да, мисля, че наистина си уцелила десетката. Много си ловка и съобразителна, Лила. Аз не бих отишъл на коктейл с куче, нито пък щях да търся информацията в социалните мрежи. Но ти успя и с двете.

— Бих казала, че е просто късмет, но фалшивата скромност е също дразнеща. Какво да й кажа, Аш? Не съм мислила, че ще получа отговор толкова бързо, и затова не съм планирала следващата стъпка, стратегията още не ми е съвсем ясна. Не мога да й кажа, че съм приятелка на доведения брат на мъжа, който е бил убит заради яйцето на Фаберже, което нейният прадядо не е спечелил от Джоунас Мартин. Но все трябва да й кажа нещо, което да е достатъчно, за да продължим диалога.

— Ти си писателка. Пишеш много добри диалози — твоите тийнейджъри наистина звучат съвсем достоверно.

— Знам, че съм писателка, и благодаря, но не съм доизпипала тази част.

— Не, ще й кажеш, че си писателка, което е истина. Тя може да го провери. Познаваш се с Миранда Суонсън, което също е истина, която е внучка на Джоунас Мартин и все още храни добри чувства към Джовани Бастоне. Всичко дотук е вярно. Проучваш техните семейни истории. Интересува те връзката между Мартин, Бастоне и залога заради книгата, която пишеш в момента. Не е вярно, но звучи убедително.

— Това е доста добро хрумване. — Лила загреба с вилицата от купата. — Може би наистина ще напиша книга за всичко това, затова мога да продължа в тази посока. Аз проучвам истината и възможната истина.

Тя написа отговора.

— Ще завърша с: „Имаш ли нещо против ти или някой член на семейството ти да поговори с мен?“ — каза Лила и го изпрати. — И така… — Загреба още по-ентусиазирано с вилицата от макароните. — Ще почакаме и ще видим.

— Можем да направим нещо по-добро. Какъв е графикът ти?

— Графикът ми? Ще бъда тук до понеделник следобед и след това ще разполагам с два дни почивка, преди следващата работа в Бруклин, после…

— Два дни може да не са достатъчни. Може ли да намериш някой, който да те замести в Бруклин?

— Бих могла, но…

— Намери някой да те замести в Бруклин — прекъсна я Аш. — Да отидем в Тоскана.

Тя го зяпна смаяна.

— Ти наистина знаеш как да се отплатиш за порция макарони със сирене.

— Ще тръгнем в понеделник, веднага след като уредиш заместника си. Така ще имаме достатъчно време да открием вилата на Бастоне, а и с малко късмет можем да получим и покана за посещение. Ако нямаме късмет, ще измислим нещо друго.

— Само че… — Ръцете й се завъртяха в знак на почуда. — Да заминем за Тоскана?

— Ти обичаш да пътуваш.

— Обичам, но…

— Трябва да предприема следващата стъпка и да проучва за Несесера. Не мога да замина без теб, Лила. Няма да те оставя сама, докато тази история не приключи. Може да не ти харесва, но това е положението. Затова го приеми, все едно че ми правиш услуга.

— Умееш да манипулираш, Аштън — отвърна тя с лека тъга в гласа и загреба от макароните.

— Виновен съм, но и ти искаш да отидеш. Искаш да участваш. Не искаш да си тук, докато аз се влача по италианските следи.

В Бруклин имаше котка, куче и аквариум с морски рибки, както и градина. Тя очакваше с нетърпение двете седмици престой там.

Но в сравнение с Тоскана, с възможността да открият още едно парче от пъзела, а и да бъде с Аштън…

— Ще трябва да намеря заместник за Бруклин, който да бъде одобрен от клиентите ми.

— Съгласен.

— Да видим тогава какво мога да направя.

* * *

Лила надникна в сламената си чанта, за да провери как е Ърл Грей, и влезе в галерията на Джули. Вътре видя двойка туристи — според нея зяпачи, а не купувачи — един служител разговаряше оживено с мъж и жена, които с напрегнати физиономии се бяха вторачили в скулптурата на плачеща жена, заровила лице в шепи.

Зачуди се защо някой би искал в дома си нещо толкова нещастно и тъжно, но всеки разбираше изкуството посвоему.

Намери Джули да отговаря на сутрешните си есемеси в задната стая, където продадените картини старателно се опаковаха за изпращане.

— Още една голяма продажба. Обещах лично да се погрижа за опаковането й. — Джули я изгледа набързо. — Чудесна чанта. Откъде я намери?

— Вчера я купих. Защо си боса?

— О, закачих си токчето в една решетка на път за работа и то се отлепи, не биваше да вървя пеша с тези обувки. Днес следобед ще го занеса на обущар.

Лила отвори чантата си, изрови малък комплект шкурки и мигновено залепващо лепило.

— Аз ще го поправя — взе тя обувката, която бе много елегантно творение на Джими Чу, и се залови за работа. — Що се отнася до чантата — продължи Лила, докато почистваше двете повърхности с шкурката, — ходих на коктейлно парти в Хамптън и ми трябваше нещо, в което да нося Ърл Грей.

— Взела си кучето на коктейлно парти в Хамптън?

— Да. Щеше да е по-добре да имам специално лепило за обувки, но… — Лила подръпна току-що залепеното токче. — И това би трябвало да издържи. И така, ще ти разкажа набързо за последните събития. Имам нужда от съвет.

Разказа на Джули случилото се предишния ден, докато заглаждаше ръбовете на залепените повърхности, а приятелката й развиваше едно руло мехурчеста опаковка.

— Само на теб може да ти хрумне да търсиш във Фейсбук предмети на изкуството и убийци — отбеляза Джули.

— Тя още не е отговорила на последното ми съобщение, затова всичко може да се окаже празна работа. Но независимо дали е потомка или не на Антонио Бастоне, Аш иска следващата седмица да заминем за Тоскана. Настоява и аз да го придружа.

— Той ще те заведе в Италия?

— Не е романтично бягство, Джули, за каквото дори и не бих си помислила, тъй като имам планирани ангажименти.

— Извини ме, може и да не е романтично бягство, но едно пътуване до Италия, и то до Тоскана, си е романтика. — Джули сложи ръце на кръста и изгледа строго приятелката си. — Кажи ми, че заминаваш.

— Точно заради това търся съвета ти, а ти не се пали толкова. Мога да намеря някой, който да ме замести за следващата ми работа. Това ще наруши малко бюджета ми, но тя наистина е добра и клиентите ще я одобрят. Искам да замина поради… толкова много причини. Ще трябва да му кажа какво съм решила. Оттук ще отида в апартамента му. Тази сутрин се наложи едва ли не насила да го избутам през вратата, за да отиде на погребението на Вини, като преди това трябваше да се закълна, че ще взема такси до жилището му.

— Това са разумни предпазни мерки.

— Таксито трябвало да взема най-малко на десет пресечки от мястото, където работя. Започвам да се чувствам като Джейсън Борн^[1] — каза Лила, като подръпваше нервно кичур от косата си.

— Джули, в какво се забърквам?

— Мисля, че Аш ще се грижи за теб, но все пак е опасно. Ако си толкова нервна и несигурна за…

— Не става дума за това. Не мога да се измъкна от тази история. — Не, помисли си младата жена, нямаше начин да зареже всичко. — Аз съм вътре, откакто погледнах през проклетия прозорец през онази нощ. Имам предвид Аш. В какво се забърквам?

— Мисля, че е съвсем ясно. Ти го харесваш и си търсиш белята.

— Не си я търся. Абсолютно. Аз обичам да обмислям всичко предварително, да съм подготвена. Ако не предвидиш всякакви варианти, някой може да те захапе по задника.

— Ти знаеш как да се наслаждаваш на мига много по-добре от всеки, когото познавам, докато не се превърне в нещо лично. Харесва ти да си с него, имаш чувства към него. Съвсем ясно е, че срещаш взаимност. Защо имаш лошо предчувствие?

— Той е надвиснал над мен като квачка, закриляща пиленцата си.

— Ако питаш мен, ситуацията плаче за закриляне.

— Добре, признавам, че е така. Но той е свикнал да се справя с всякакви проблеми, хора и ситуации. Добави угризенията и вината, които изпитва, че все още не е открил убиеца на Оливър. Напрежението е твърде голямо. Той има начини да постига това, което иска и…

— А ти обичаш сама да се грижиш за своите проблеми, не си свикнала други да ти се бъркат. — Доволна от опаковката, Джули извади ролка тиксо. — Понякога отговорът се крие в това да станеш част от нечий друг живот, да се справяте заедно с всичко. Това е друг вид приключение.

— В очите ти свети цяло съзвездие — нацупи се Лила. — И дори луната. Сякаш си на седмото небе.

— Там съм. Влюбена съм в Люк, откакто бях на петнайсет. Дълго време не исках да го призная, но за мен винаги е имало само един мъж и това е Люк.

— Колко романтично! — Лила притисна ръка към сърцето си. — Сякаш сте Елизабет и господин Дарси^[2].

— За мен е самата реалност.

— Това го прави още по-романтично.

— Предполагам, че си права. — Джули се усмихна и залепи тиксото. — Все пак се справях чудесно и сама. Аз мога да бъда щастлива, както и ти, и сама. Мисля, че чувствата са по-специални, по-силни, когато сме готови да си кажем: „Всичко е наред, това е някой, на когото мога да се доверя, с когото искам да бъда и да имам общи планове“.

— Имаш планове?

— Говорех за теб, но, да. С Люк го даваме бавно. По-бавно — каза тя с усмивка, когато Лила присви очи. — Но решихме да забравим последните дванайсет години. И без това изгубихме достатъчно време. Искаш съвета ми? Не захвърляй с лека ръка нещо, защото си преценила всички възможности, за да избегнеш всички клопки. Замини за Тоскана, пази се, разреши загадката и се отдай на любовта. Защото ти си влюбена.

— Не знам как да бъда влюбена.

— Не си първата, която го казва, просто се остави на чувствата си.

— Това променя всичко.

Джули й се закани с пръст и каза:

— Въпреки че живееш на ново място поне два пъти месечно, изпадаш в паника от промяната. Страх те е, когато не контролираш всичко. Опитай нещо различно. Смени посоката и продължи.

— Да сменя посоката, да замина за Тоскана, да позирам за картина, което нямах намерение да правя, а сега чакам с нетърпение да я видя завършена. Да съм влюбена. В сравнение с всичко това да примамваш с предмети на изкуството убиец прилича на детска игра.

— Забравяш, че трябва да се пазиш. Говоря сериозно, Лила. И ми пращай имейл всеки ден, докато те няма. Даже два пъти на ден. Преди да тръгнем, трябва да отидем на пазар.

— Не мога да си позволя да пазарувам, нали няма да получа хонорар от работата в Бруклин.

— Заминаваш за Италия и не можеш да не отидеш на пазар.

Това решаваше всичко, помисли си Лила, докато излизаше от галерията. Просто ще прати по дяволите бюджета за лятото, ще си позволи да действа малко безразсъдно. А и всъщност бяха минали години, откакто за последен път бе действала безразсъдно — съдържанието на куфарите й бе достатъчно доказателство.

Можеше малко да му отпусне края, реши тя и пое пеш към жилището на Аш, за да огледа витрините по пътя. Две нови летни рокли, един-два чифта панталони над глезените, няколко ефектни блузи и секси потничета. Щеше да прочисти и обнови гардероба си, за да го побере в куфарите си.

Една витрина привлече погледа й. Манекенът бе с ефирна рокля в дръзки цветове и с изумруденозелени сандали на високи токчета. Не биваше да купува зелени сандали. Трябваше да избере неутрални цветове, които да носи с всичко, както тези, с които беше в момента. Но и зеленото можеше да мине за неутрален цвят. Тревата бе зелена и като си помислеше, си отиваше с всичко.

Докато спореше със себе си, усети нечие присъствие зад гърба си и бодване отстрани, преди да успее да отстъпи.

— Не мърдай и не викай, ако не искаш ножът много бързо да влезе по-навътре. Кимни, ако си ме разбрала.

Във витрината Лила видя отражението — изумително красиво лице, водопад от черна коса. Тя кимна.

— Добре. Трябва малко да си поговорим, аз и ти. Помощникът ми е в колата, точно зад ъгъла.

— Ти уби помощника си.

— Винаги се намират такива като него. Той беше… незадоволителен. И след като ти е известно, се постарай да бъдеш задоволителна. Ще отидем до колата, като две приятелки, радващи се на слънчевия ден.

— Това, което търсиш, не е у мен.

— Ще поговорим. Аз имам тихо място, където никой няма да ни безпокои.

Жената обви плътно ръка около кръста на Лила, сякаш бяха първи приятелки или любовници. Ножът се притисна застрашително в плътта й.

— Аз просто гледах през прозореца — каза Лила, като се опитваше трезво да прецени ситуацията. Намираха се на улицата посред бял ден и реши да действа при първа възможност. — Дори не познавах Оливър Арчър.

— И все пак отиде на погребението му.

— Заради брат му.

— Но брат му познаваш много добре. Всичко може да стане много просто и лесно. Братът ми дава обещаното и всички са доволни.

Лила зърна в стъклото отраженията на преминаващите хора. „Погледнете ме! — крещеше безмълвно. — Обадете се на полицията!“

Всички отминаваха забързани за някъде.

— Защо правиш това? Защо убиваш?

— А ти защо наглеждаш къщите на хората? — погледна я Джей и се усмихна. — Това правим всички ние, изхранваме се. В уебсайта ти има много похвали и препоръки. И двете сме добри в това, което вършим.

— Значи е само работа.

— Това е американски израз. Не е само работа, а и приключение. Моят работодател ми плаща добре и изисква безупречна работа, а аз му я осигурявам. Мисля, че помощникът ми трябва да е завил в пресечката. Сега Ню Йорк е доста оживен. Харесва ми. Струва ми се, че в това отношение имаме нещо общо. И двете пътуваме заради работата си. Даже имаме много общо. Ако разговорът е удовлетворителен, ще можеш да се върнеш и да си купиш тази красива рокля.

— А ако не е?

— Тогава ще си свърша работата. Разбираш, че имам задължения към работодателя си.

— Аз не бих убила заради работодателя си. Полицията разполага с твоя снимка. Ти не можеш…

Ножът се заби по-дълбоко и Лила усети остро парване.

— Наоколо не виждам полицаи, а ти?

— Аз също не виждам помощника ти.

— Търпение — усмихна се Джей.

Лила зърна мъжа с тренчкота да пристъпва бавно към тях. Можеше да се възползва от неговия гняв и безумна враждебност. Просто трябваше да издебне идеално мига и тогава…

В този момент Ърл Грей подаде глава от ъгъла на чантата на Лила и нададе радостно скимтене.

Беше само за част от секундата, трепване от изненадата, леко отхлабване на хватката, но Лила се възползва.

Бутна я силно с гръб, така че Джей се подхлъзна назад. Лила се извъртя рязко и заби юмрук в това ослепително лице. Загубила равновесие, китайката падна по задник на тротоара.

Лила хукна.

Отначало тичаше, без да вижда нищо, заслепена от паниката, ушите й пищяха, а й сърцето биеше до пръсване. Рискува да погледне назад и видя, че убийцата бута настрани един мъж, който се бе спрял, за да й помогне да се изправи.

Тя беше на токчета, сети се Лила и през пелената от паника усети прилив на надежда. Суетността щеше да й струва доста скъпо.

Тя продължи да бяга, стиснала чантата и кучето, което отново се бе сгушило вътре. Беше твърде далеч да се връща обратно в галерията на Джули, а трябваше да пресече улицата, за да стигне до жилището на Аш.

Пекарната. Пекарната на Люк.

Стигна до следващата пресечка, без да намалява скоростта, като разбутваше пешеходците, когато не можеше да ги заобиколи, без да обръща внимание на ругатните им. Дишането й се учести, не усещаше краката си, зави зад ъгъла и връхлетя през вратата в „Бейкърс Дозън“.

Хората застинаха над плодовите си пайове и пастите с киви и се вторачиха любопитно в нея, но тя продължи да тича право към щанда, заобиколи го, някой от персонала извика след нея, а тя се втурна в огромната кухня, ухаеща на мая и захар.

Плещест здравеняк с дебел врат застина с шприца в ръка, с който украсяваше с розички една триетажна торта.

— Госпожице, не бива да влизате тук — скара й се той.

— Люк — успя да изсъска задавено тя. — Трябва ми Люк.

— Още една. — Една жена с пурпурна коса вадеше от пещта тава с шоколадови сладки. Въздухът се изпълни с уханието на шоколад.

Но нещо в изражението на Лила я сепна. Жената остави тавата и придърпа един стол.

— По-добре седни. Аз ще го доведа.

Лила пое дълбоко въздух, пъхна ръка в чантата, за да извади телефона си и напипа треперещия Ърл Грей.

— О, бебче, съжалявам.

— Не можете да стоите тук с това нещо! — Творецът на торти остави шприца и гласът му се повиши с две октави. — Какво е това? Веднага напуснете кухнята.

— Извинете. Спешно е. — Лила притисна треперещото кученце до гърдите си и отново зарови в чантата за телефона.

Преди да успее да набере 911, Люк изтрополи по стълбите.

— Какво се е случило? Къде е Джули?

— В галерията. Тя е добре. Тя имаше нож.

— Джули?

— Не. Азиатката. Имаше нож. Трябваше да бягам. Не знам дали ме е видяла, че влизам тук. Не погледнах назад. Или май имаше кола. Не съм сигурна.

— Седни. — Люк буквално я вдигна и я стовари върху един стол. — Саймън, донеси чаша вода.

— Шефе, тя има животно. В кухнята не се допускат животни.

— Той е миниатюрен пудел. — Лила притисна още по-силно кученцето към гърдите си. — Казва се Ърл Грей и спаси живота ми. Той спаси живота ми — повтори тя и погледна към Люк. — Трябва да се обадя в полицията. И на Аштън.

— Аз ще се погрижа. Изпий това сега.

— Добре съм. Просто малко се паникьосах. Не съм тичала толкова бързо от часовете по физическо в гимназията. — Изпи няколко глътки вода. — Може ли да ми дадеш някаква купичка? Трябва да дам на Ърл Грей малко вода. Той също е изплашен.

— Донеси й купа — нареди Люк.

— Ама шефе!

— Донеси купата, по дяволите. Аз ще те заведа при Аш и ще се обадим на полицаите. Можеш да ни разкажеш какво се е случило.

— Добре. — Лила взе купата, която Саймън неохотно й подаде. — Той е моят герой.

— Е, той не е… Госпожице, вие кървите.

— Аз… — Паниката отново се завърна, когато сведе поглед и видя кръвта върху блузата си. Подръпна долния край, сетне присви облекчено рамене. — Тя само ме убоде два пъти с ножа. Само една драскотина.

— Хали, донеси аптечката.

— Няма нищо, наистина… само дето върху хубавата ми бяла блуза се е появила малка дупка и има петно от кръв.

— Ето, госпожице, аз ще дам вода на кучето.

— Изплаших го, когато побягнах. — Лила погледна към Саймън и видя как очите му омекнаха. — Лила, искам да кажа аз съм Лила. Това е Ърл Грей. — Подаде внимателно кученцето и купата на Саймън.

— Ще почистя това — каза й Люк. Гласът и ръцете му бяха нежни като на майка, успокояваща изплашеното си дете. — Ще почистя раната и ще я превържа.

— Добре, добре. Аз ще се обадя на детектив Файн. Ще я попитам дали може да се срещнем в апартамента на Аш. Той ме очаква, а аз закъснявам.

Чувстваше се замаяна. След като адреналинът бе спаднал, усещаше тялото си като в безтегловност. Беше благодарна на Люк, който я подкрепяше по краткия път до апартамента на Аш. Без неговата ръка имаше чувството, че щеше да полети.

Той беше толкова спокоен и внимателен в пекарната, а сега приличаше на здраво дърво, което можеше да издържи на всякаква буря.

Нищо чудно, че Джули го обичаше.

— Ти си дърво.

— Аз съм какво?

— Ти си дървото на Джули. С дълбоки, здрави корени.

— Добре. — Едната му ръка я придържаше стабилно, а другата нежно и успокояващо галеше нейната.

Тя видя Аш да тича с такава скорост, че почти се сблъска с тях.

Лила усети как се отдели от тротоара и се озовава в прегръдките му.

— Добре съм — чу се тя да казва.

— Трябва да видя как е Джули — каза Люк. — Трябва да се уверя, че е добре.

— Върви. Вече съм с нея.

— Мога да вървя. Това е глупаво. Тичах цели три преки. Или почти. Мога да вървя.

— Не и в момента. Трябваше да те изчакам. Или да дойда да те взема.

— Престани. — Но тъй като нямаше сили да спори, младата жена само отпусна глава върху рамото му, докато той я носеше на ръце към дома си.

Положи я на дивана.

— Нека да видя къде те е ранила.

— Люк вече се погрижи за раната. Тя само ме одраска. Искаше да ме изплаши и постигна целта си. Наистина ме изплаши. Но това бе всичко, което направи, и не получи това, което искаше. Кучката съсипа блузата ми.

— Лила.

Когато Аш се надвеси над нея, тя въздъхна дълбоко и усети как главата й се прояснява.

Отново бе здраво закотвена, осъзна тя. Няма да отплува, защото той я държеше.

— Ърл Грей отново беше ненадминат.

— Какво?

— Надзърна от чантата ми и я изплаши. Тъкмо обмислях как да използвам мъжа с тренчкота, но Ърл Грей се появи навреме. Кой очаква да види куче да се подава от чанта, особено когато си се съсредоточил да отвлечеш някого посред бял ден? Ърл Грей я стресна и аз я блъснах, после я ударих с юмрук и тя се пльосна по задник. След това си плюх на петите. Тя беше с високи токчета, от което си правя извода, че е суетна и твърде самоуверена. Тя ме подцени, а това още веднъж доказва каква кучка е. Трябва да стана.

Лила се надигна от дивана, извади кученцето от чантата си, гушна го и закрачи напред-назад, сякаш успокояваше капризно бебе.

Обзе я гняв и тя почувства облекчение. Гневът и обидата заклокочиха и изместиха страха.

— Тя не очакваше, че ще я затрудня. Представяла си е, че просто ще я последвам покорно, трепереща, слаба и глупава. Тази жена ме напада посред бял ден насред Челси и не очаква да й се противопоставя?

Завъртя се на пети и отново закрачи. Очите й изпускаха искри, лицето й вече не бе бледо, а зачервено от праведен гняв.

— За бога, аз съм дъщеря на подполковник от армията на САЩ, макар и пенсиониран. Може и да не владея кунгфу, но знам основните техники на самозащитата. Мога да си служа с оръжие. Умея да се защитавам. Тя е тази, която се озова по задник на земята. Е, коя е кучката сега?

— Тя те е порязала.

— Тя ме предизвикваше. — Паниката, шокът, целият стрес експлодираха в истинска ярост. — „Трябва малко да си поговорим“, каза ми тя с наглия си високомерен тон. И ако разговорът не бил задоволителен, е, тя щяла да си свърши работата, която е да убива хора. Искаше да ме стресне, да ме разплаче, да ме накара да се моля, както се е молила нещастната приятелка на Оливър. Е, не стана така, нали? Може и да е съсипала най-хубавата ми бяла блуза, но ще си мисли за мен всеки път, когато през следващите няколко дни се погледне в огледалото или седне.

Той прекоси стаята и приближи към нея, после се спря с ръце в джобовете.

— Свърши ли?

— Почти. Къде е Люк?

— Отиде да провери как е Джули.

— Хубаво, само дето и тя ще се разстрои и разтревожи. — Погледна надолу и видя, че Ърл Грей бе заспал и бе клюмнал глава върху гърдите й. — Цялото това вълнение го изтощи.

Лила отиде при чантата си, извади малкото одеялце, постла го върху дивана и нежно зави спасителя си, за да си подремне на спокойствие.

— Смятах да я блъсна и да побягна. Но тогава щеше да се наложи да ме откарат в спешното и да ме шият. Тя нямаше само да ме одраска с ножа. Но Ърл Грей ми осигури точно този миг, напълно достатъчен, за да го направя, при това без да пострадам сериозно. Смятам да го заведа в магазина за домашни любимци и да му купя каквото му душа иска.

— Откъде ще разбереш какво иска душата му?

— Помежду ни вече съществува духовна връзка. Също като при джедаите. — Вече поуспокоена, Лила приседна върху страничната облегалка на дивана, за да бди над съня на кучето.

— Умея да отгатвам какво таят хората в себе си — погледна тя към Аш. — Аз съм наблюдателна, винаги съм била. Винаги съм била пришълка, новото дете в града. Така че се научаваш или поне аз се научих да наблюдавам, да преценявам, да чета в хорските души. Много ме бива в това. Каквото и да й бях казала, ако ме беше завела на онова усамотено място, където тя искаше да поговорим, пак щеше да ме убие. И щеше да се наслаждава на това. Това е нейното умение и призвание.

— Ще й дам яйцето на Фаберже и ще приключим цялата история.

— Това няма да е достатъчно, не и за нея. Казвам ти го. Може да е достатъчно за работодателя й, а тя има такъв, спомена го. Но няма да е достатъчно за нея, особено сега.

Младата жена се изправи и отиде при него. Вече беше готова, осъзна тя, да се отпусне в прегръдките му.

— Тя има безупречна кожа. Отблизо лицето й е невероятно красиво, кожата й е гладка и нежна, но има нещо сбъркано с очите й. В очите й — поправи се Лила. — Имам такава героиня в книгите си. Тя е груба, примитивна и безмилостна, независимо дали е в човешка или вълча форма. В представите ми очите й бяха също като на тази жена.

— Саша.

— Да. — Лила едва не се засмя. — Ти наистина си чел книгата. Разбрах каква е тази жена, когато днес погледнах в очите й. Тя е убийца. И това не е свързано само с работата й. Това е същността й. Дива, варварска, безпощадна и за нея винаги е пълнолуние.

Пое дълбоко дъх и го издиша, вече напълно спокойна.

— Аш, ние можем да й поднесем яйцето на Фаберже, увито с панделка, и тя пак ще ме убие, ще убие и теб, и всеки, който се изпречи на пътя й. Тя се нуждае от това, както ти изпитваш нужда да рисуваш, а аз — да пиша. Може би дори по-силно от нас.

— Аз искам само ти да си в безопасност и за мен няма нищо по-важно.

— В такъв случай трябва да довършим започнатото, защото докато не го направим и тя е на свобода, никой от нас няма да е в безопасност. Повярвай ми, Аш, видях го в очите й.

— Вярвам ти. Повярвай ми и ти, че докато тя е на свобода, ти не бива да оставаш сама. Не спори — изрече рязко той, преди тя да успее да отвори уста. — Следващият път тя няма да те подцени.

Думите му я подразниха и ограничаваха, но бяха истина.

— Имаш право.

— Какво искаше да кажеш с това, че знаеш да държиш оръжие?

— Аз съм дъщеря на военен — напомни му тя. — Баща ми ме научи как да държа пистолет, как да стрелям. Може би от пет или шест години не съм хващала оръжие в ръка, но ако се наложи, мога да се справя. Освен това владея малко бокс, даже не много малко, познавам основните и полезни хватки за самоотбрана. Един негодник ме нападна и се опита да ме ограби, месец след като се преместих в Ню Йорк. Натиках топките му в гърлото. Може би още са там.

— Винаги успяваш да ме изненадаш.

Аш отново я прегърна, за да успокои нея и себе си. Надяваше се да няма нужда от оръжие, ако или когато отново се срещнеха с онази убийца. Той никога през живота си не бе удрял жена и никога не си бе представял, че може да го направи. Но щеше да направи изключение за тази, която бе проляла кръвта на Лила.

Той се грижеше за това, което бе негово.

Повдигна брадичката й и нежно целуна устните й.

— Аз ще отворя — рече той, когато чу звънеца. Полицаите, помисли си, или Люк. И в двата случая беше време да се раздвижи. Беше повече от готов за действие.