Нора Робъртс
Колекционерът (17)

15.

Тъй като трябваше да навакса с писането, Лила си устрои временно работно място върху плота за хранене и си направи кафе. Потопи се отново в света на героите си, който бе зарязала през последните дни. Облечена с ризата на Аш, тя забрави за всичко останало и се отдаде на заплетените интриги в гимназията и на войните между върколаците. Работи без прекъсване два часа, когато Аш се появи. Вдигна пръст, за да го помоли за тишина, и довърши последното изречение. Запомни файла, вдигна глава и му се усмихна.

— Добро утро — каза тя.

— Добро да е. Какво правиш?

— Пиша. Наистина трябваше да вляза в график, но ти идваш съвсем навреме. Стигнах до място, където мога да спра.

— Тогава защо плачеш?

— О. — Тя изтри сълзите си. — Току-що убих един много симпатичен герой. Трябваше да го направя, но ми е много мъчно. Ще ми липсва.

— Човек или върколак?

Лила издърпа една салфетката от пакетчето, което винаги държеше върху работната си маса.

— Върколаците са човешки същества, с изключение на три нощи — според моите познания — в месеца. Но си остават върколаци. Главната ми героиня ще бъде съсипана.

— Моите съболезнования. Искаш ли още кафе?

— Не, благодаря, вече изпих две. Реших, че ако работя тук, ще ти се пречкам най-малко — продължи тя, докато той зареждаше машината за кафе. — Трябва да съм на новата си работа днес следобед, а не ми се иска да ходя в апартамента на Джули. Не съм сигурна какво ще заваря там.

— Да ти имам грижите — измърмори Аш.

— Какво не е наред?

— Нищо не ми е наред, преди да си изпия кафето. — Той отпи жадно от черната течност. — Ако искаш, мога да ти приготвя бъркани яйца.

Тя го погледна — косата му бе разрошена, с набола брада, а очите — зачервени.

— Бърканите яйца са едно от малкото неща, които мога да приготвям наистина добре. В замяна на това ще поискам място, където да остана поне до два следобед.

— Дадено. — Аш отвори хладилника и извади яйцата.

— Ти седни и си изпий спокойно кафето, а аз ще изпълня моята част от сделката.

Той не седна, а остана да я наблюдава как отиде до хладилника и се порови вътре, докато намери сирене и масло. Отпиваше от кафето си, облегнат на плота, а Лила надничаше в шкафовете. Извади тиган, малка купа и тел за разбиване, която Аш не си спомняше да е купувал.

— Изглеждаш много добре сутрин — отбеляза той.

— А, кафето си свърши работата. — Младата жена се извърна с усмивка, свежа и жизнерадостна като пролетно лале. — Обикновено се чувствам добре сутрин. За мен сутринта винаги е ново и свежо начало.

— Страхувам се за теб. Има ли начин да откажеш тази работа? И да останеш тук, докато изпържим и последното яйце на планетата?

— Не мога. Няма достатъчно време, за да си намеря заместник, нито да го обсъдя с клиентите. Те разчитат на мен. Освен това — добави тя и счупи едното яйце в купата — САД няма как да узнае къде ще бъда.

— Имаш уебсайт.

— Там е отбелязано само кога съм ангажирана, но не се казва къде, нито има информация за клиентите. Тя няма причина да ме търси в Тюдор Сити.

— Може би не, но ще бъдеш доста далеч оттук, ако нещо се случи — каза Аш, като наблюдаваше как тя добави сирене към яйцата, щипка сол и малко пипер.

— Не се тревожи за мен, аз умея да се грижа за себе си. Просто досега не си имал случай да ме видиш в действие. — Изсипа сместа в тигана, където преди това беше разтопила кравето масло. — Искаш ли препечена филийка? Имаш ли някакъв хляб?

Той извади хляба, сложи две филийки в тостера и реши по-късно отново да говори с нея по този въпрос.

— Колко време още трябва да посветиш на върколаците?

— Ако мога да нахвърля следващата сцена, в която Кейли намира осакатеното тяло на Джъстин, ще бъда доволна. Всичко е в главата ми, но ми трябват още два часа работа.

— Значи след това ще имаш два свободни часа, за да ми позираш отново. Така ме устройва.

Той допи кафето си и веднага си направи второ, след което извади две чинии.

— А защо не опиташ с: „Това устройва ли те, Лила?“ — предложи тя.

Той дръпна двете препечени филийки, сложи ги в чиниите и каза:

— Това устройва ли те, Лила?

— Не виждам защо не. — Тя раздели яйцата, сипа ги в чиниите и му подаде едната. — Да видим първо как ще ми потръгне писането.

— Съвсем справедливо.

* * *

На няколко пресечки от тях Джули се събуди. Чувстваше се превъзходно, напълно отпусната и блажено спокойна. Въздъхна доволно, докато протягаше ръце нагоре. Настроението й леко помръкна, когато видя, че Люк не е до нея, но не беше за дълго.

Той имаше пекарна, напомни си Джули. Беше споменал, че щеше да стане и излезе преди пет часа сутринта.

Отдавна бяха отминали дните, когато в пет сутринта тя се прибираше и се строполяваше в леглото след някой щур купон, но не го приемаше за разумен час за ставане и излизане.

Възхищаваше се на отговорността му, но пък мързеливият сутрешен секс бе идеално начало на деня. Особено последван от закуска, което ще й даде възможност да блесне с уменията си в кухнята. Е, доста ограничени, призна си тя, но пък правеше страхотни пържени филийки.

Уловила се да мечтае за лениви сутрини и дълги нощи, тя побърза да се опомни. Онези дни бяха минало, както и среднощните купони.

Случилото се беше просто секс. Наистина, фантастичен секс между двама души с общо минало, но само секс.

Докато ставаше от леглото, реши да не усложнява нещата. Откри пеньоара си върху нощната лампа. Двамата бяха възрастни хора, които се отнасяха към секса разумно и отговорно, независимо дали връзката бе за една нощ или не. Нямаше намерение да влага нещо повече.

Смяташе да си направи кафе, да изяде едно варено геврече или кофичка кисело мляко, защото не си спомняше да бе купувала гевречета, а след това да се приготви за работа. Влезе, тананикайки си, в кухнята и се закова на място. Там, върху плота, в една от красивите й порцеланови чинии за сладки се мъдреше голям златист мъфин, блестящ от полепналата захар, а отгоре бе похлупен със стъклена купа.

Бавно и внимателно тя вдигна купата. Наведе се и леко подуши.

Боровинки. Той беше намерил боровинките, които бе купила онзи ден, и ги бе сложил в мъфина. Разчупи го, за да го опита, макар че унищожаването на такава красота бе истинско кощунство.

Вкусът му беше дори по-божествен от вида му.

Той й беше опекъл мъфин. Направо от нищо.

Какво означаваше това?

Дали мъфинът беше благодарност за наистина страхотния секс? Или бе покана за връзка? Дали означава…?

Откъде, по дяволите, можеше да разбере значението му? Никой досега, освен баба й, не й бе пекъл мъфини. А той я бе изненадал, преди да успее да проясни мислите си с чаша кафе.

Отчупи още едно парче и го задъвка замислено.

* * *

В сутерена под пекарната Люк месеше тестото върху набрашнената дъска. Имаше машина, която много добре вършеше тази работа, но когато можеше, предпочиташе да го прави ръчно. Така имаше време да мисли или изобщо да не мисли, увлечен от ритъма на ръцете и пръстите си при допира с тестото. Първата партида хляб за сутринта вече беше омесена, втасала два пъти и се печеше в тухлената пещ зад гърба му.

Днес трябваше да изпече втора партида хляб по поръчка на един клиент.

Докато втасваше тестото за хляба, заедно с главния пекар бяха опекли в голямата пещ мъфините, рулата, плодовите пити, поничките и гевречетата за сутрешните клиенти и по време на второто втасване бяха започнали с курабийките, пайовете, кифличките и капкейковете. Когато и това тесто втаса, щеше да вдигне глава и да си отдъхне.

Погледна към часовника, подпрян върху един от безупречно лъснатите стоманени рафтове до отсрещната стена. Наближаваше осем и предполагаше, че Джули се бе събудила. Чудеше се дали бе намерила мъфина, който бе приготвил за нея. Тя обожаваше боровинките и черния шоколад. Някой път трябваше да й направи нещо специално с черен шоколад.

Тя му липсваше повече, отколкото си признаваше през годините. Липсваше му лицето й, гласът й, всичко в нея.

След Джули се бе заклел да не излиза с червенокоси. Високи, червенокоси красавици с невероятни тела и дръзки сини очи. Месеци, може би години, след като се разделиха, имаше мигове, когато копнееше за нея, особено докато се опитваше да изтърпи двугодишното следване в юридическия. Дори в деня, когато откри пекарната „Бейкърс Дозън“, той мислеше за нея, искаше да й покаже, че бе открил пътя си, че бе постигнал нещо.

Откакто Джули си тръгна, жените само преминаваха през живота му. Всички се оказваха краткотрайни увлечения, колкото и Люк да търсеше сериозна и солидна връзка. Тя винаги беше там, в едно кътче на съзнанието му, в центъра на сърцето му. Сега трябваше да измисли как да я върне в живота си и да я задържи в него.

— Почти приключих тук! — извика той, когато чу някой да слиза по стълбите. — Още пет минути!

— Казаха ми, че мога да сляза долу. Е, по-точно момичето с пурпурната коса — каза Джули, когато той вдигна глава.

— Разбира се, идвай.

Всичко в него запя и се оживи, сърцето му запрепуска, като видя пламтящата й коса, прибрана назад със сребърен гребен, разкошното й тяло в рокля с цвета на боровинките, които бе сложил в мъфина й.

— Не очаквах да те видя, но добре дошла в пещерата ми. Почти привърших с това. Айподът е на онзи рафт, намали музиката.

Тя го стори и заглуши гласа на Спрингстийн. Спомни си, че той винаги си бе падал по „Дъ Бос“.

— Прекарвам доста време тук долу, в главната кухня или в кабинета в дъното. Затова може би никога не съм те виждал, когато си идвала в магазина. В хладилната чанта има студени напитки — каза Люк, вперил поглед в нея, докато ръцете му продължаваха да месят тестото. — Или да ти донеса кафе.

— Няма нужда, благодаря. Трябваше да разбера какво означава.

— Кое? Може би се питаш какъв е смисълът на живота? — Той натисна тестото с основата на дланите си, за да провери плътността му. Трябваха му само още няколко минути. — Още не съм стигнал до никакво твърдо заключение по въпроса.

— Мъфинът, Люк.

— Какво означава мъфинът? — попита той и усети прекрасното й ухание, което бе смесица от парфюм и миризмата на втасващ хляб. — Неговото значение или главната му цел е една: „Изяж ме. Ще ме изядеш, нали?“.

— Искам да знам защо си ми изпекъл мъфин? Въпросът ми е много прост.

— Не съм ли пекар?

— Значи на сутринта печеш мъфин за всяка жена, с която спиш.

Той познаваше този рязък тон, който се стовари отгоре му с цялата си сила. Беше изнервена и раздразнена заради един мъфин?

— Някои предпочитат плодова пита — и не, не го правя. Но не мислех, че изпичането на един мъфин има някакво особено значение. Това беше просто мъфин.

Тя побутна дръжката на голямата си чанта, която висеше на рамото й.

— Ние спахме заедно.

— Със сигурност го направихме. — Люк продължи да меси, за да са заети ръцете му, но удоволствието от работата му, от сутринта, от нея се изпари. — Налегнали са те съмнения или е заради мъфина?

— Мисля, че трябва да сме наясно с всичко това.

— Тогава да го изясним — повиши глас Люк.

— Не ми викай. Вчера имахме труден ден. Нашите приятели се забъркаха в нещо опасно. Доста преживявания ни се струпаха и ние… ние не можахме да заспим, затова правихме секс като зрели хора. Без никакви… усложнения. После ти си ми опекъл мъфин.

— Не мога да го отрека. Направих го.

— Исках само да сме наясно, че и двамата знаем какво стана снощи. Не е нужно да се усложнява излишно, особено когато заради Лила и Аш попаднахме в много заплетена ситуация.

— Всичко е просто, също както някога. Мислех си, че е просто един мъфин.

— Добре тогава. Чудесно. Благодаря. А сега трябва да се залавям за работа.

Тя се поколеба за миг, сякаш чакаше той да каже нещо. После тръгна нагоре по стълбата. Излезе, след като се скара с него, също както бе направила преди десет години.

* * *

Когато Аш настоя да придружи Лила до следващото й работно място, тя не възрази. Нямаше нищо против той да научи къде щеше да живее през следващите дни, да провери лично охранителната система, за да се успокои.

— Те са ми стари клиенти — обясни му тя, когато таксито пое към отдалечения квартал. — Два пъти съм работила за тях, но не на този адрес, защото се преместиха тук едва преди няколко месеца. А Ърл Грей е новата им придобивка, но действително е много сладък.

— Това ново място може да се окаже по-добро в много отношения.

— Великолепен квартал, с прекрасна панорама. Приятно е да се разхождаш наоколо в компанията на Ърл Грей. Тази сутрин получих имейл от Мейси.

— Мейси?

— Мейси Килдербранд, последната ми клиентка. Двамата със съпруга й са много доволни от услугите ми. Мейси смята, че липсвам на Томас. През следващия януари са планирали да заминат на ски и най-вероятно пак ще ме наемат. И така, въпреки всичко, което се случи, резултатът е едно на нула за мен.

— Но тази работа тук е за по-кратко време.

— Да, няма да бъда заета за дълго с Лоуенстайн — всичко на всичко само осем дни, докато гостуват при техни приятели и проверят някакъв имот на остров Сейнт Бартс.

Шофьорът спря таксито пред входа на масивна сграда в неоготически стил на Източна четиридесет и първа улица. Лила извади кредитната си карта.

— Аз ще платя — каза Аш.

— Това е моя работа, служебни разходи. Може и да имам богат любовник, но го използвам само за секс — възпротиви се Лила, поклати глава и остави бакшиш.

— Щастливец — подхвърли шофьорът.

— О, да, такъв е — възкликна тя, като прибра касовата бележка, и излезе. — Здрасти, Дуейн — усмихна се лъчезарно на портиера, който се втурна към таксито. — Аз съм Лила Емерсън. Може би не ме помниш, но…

— Помня ви, госпожице Емерсън, от онзи път, когато дойдохте да посетите семейство Лоуенстайн. Трябва да ви дам ключовете. Идвате точно навреме.

— Старая се да съм точна. Всичко наред ли беше със заминаването на семейство Лоуенстайн?

— Видяхме се преди не повече от час. Аз ще взема това. — Той извади втория куфар от багажника, преди Аш да протегне ръка към него. — Мога ли да ви помогна с носенето?

— Не, благодаря, ще се справим. Това е приятелят ми Аштън Арчър. Той ще ми помогне. Да си спомняте кога за последен път са извели Ърл Грей на разходка?

— Господин Лоуенстайн го разходи за последно точно преди да тръгнат. Не е нужно да бързате да го извеждате.

— Отлично. Каква прекрасна сграда. Престоят ми тук ще бъде много приятен.

— Ако имате някакви въпроси кое къде е, ако ви потрябва транспорт или каквото и да е, просто ми се обадете.

— Благодаря. — Тя взе ключовете, които той й подаде, и влезе във фоайето, осветено като в катедрала от прозорците с цветни стъкла. — Кажи сега, че работата ми не е страхотна — обърна се тя към Аш, когато се насочиха към асансьора. — Как иначе бих могла да прекарам една седмица в мансарден апартамент в елитния квартал Тюдор Сити? Знаеш ли, че тук има малко игрище за голф и тенискорт? На него играят тенис прочути личности. Само че не мога да си спомня кои точно, защото не си падам по тениса.

— Баща ми се колебаеше дали да го купи, заедно с неколцина партньори, когато Хелмзли^[1] го обяви за продажба.

— Наистина ли? Брей.

— Не мога да си спомня подробностите, защо се провали сделката. Помня смътно само някакви разговори.

— Родителите ми си купиха неголям имот в Аляска. Тогава имаше разгорещени обсъждания и доста колебания. Обичам да работя в сгради, които са по-стари — добави тя, когато влязоха в асансьора. — И в новите се чувствам чудесно, но в сградите като тази има нещо специално.

Тя отключи вратата.

— Вътре също е специално. — Махна с ръка, преди да се извърне към алармения панел, за да въведе кода. Целият Ню Йорк се виждаше през високите от пода до тавана прозорци, заемащи цялата стена, и най-вече великолепието на Крайслер Билдинг. Високите тавани, блестящият дървен под, мекото, разкошно сияние на антиките бяха съвършен фон за панорамната гледка.

— Много величествено. Може би трябваше да се качим направо на втория етаж. Апартаментът е на три нива, но реших, че ще оцениш впечатляващия интериор на първия.

— Наистина съм впечатлен.

— Трябва да надникна в кухнята. Ърл Грей е там или се крие в голямата спалня.

Лила прекоси трапезарията с дълга махагонова маса, малка газова камина и бюфет, в който бяха подредени фини китайски порцеланови сервизи. Влезе в кухнята, която се вписваше в общата атмосфера на сградата със старата тухлена стена, тъмните резбовани шкафове от орехово дърво и множество медни съдове.

Там, върху пода с цветна теракота, беше поставено малко бяло кучешко легло. В него се намираше най-малкото куче — Аш всъщност не би го сметнал за куче — което някога бе виждал.

Бяло като леглото, то беше с традиционна пуделска подстрижка, а вместо каишка, около шията му бе вързана миниатюрна панделка на пурпурни и бели точки.

Създанието трепереше като лист на вятъра.

— Здравей, бебче. — Лила говореше с приветлив, но тих глас. — Помниш ли ме? — Вдигна капака на яркочервената метална кутия, оставена върху плота, и извади кучешка бисквита, не по-голяма от палеца му. — Искаш ли бисквитка? — попита тя и се наведе.

Треперенето престана. Опашката — или това, което бе останало от нея — се размаха. Кучето, което не приличаше на истинско куче, изскочи от малкото легло, изправи се на задните си крачета и затанцува.

Аш неволно се усмихна, а Лила се засмя и му даде бисквитка.

— Няма защо да се тревожиш, когато това свирепо подобие на куче е около теб — отбеляза Аш.

— Аз мисля, че охранителната система е достатъчно добра защита за мен и за Ърл Грей. — Тя взе кученцето и го притисна до гърдите си. — Искаш ли да го подържиш?

— Ще се въздържа. Той всъщност малко ме стряска. Не съм сигурен, че е редно едно куче да се побира в джоба на ризата ти.

— Той е малък, но е много умен. — Тя целуна пудела по носа и го остави на пода. — Искаш ли да те разведа наоколо, преди да разопаковам багажа?

— Нямам нищо против.

— Предполагам, че искаш да огледаш мястото, да добиеш представа, в случай че се наложи да тичаш насам и да ме спасяваш.

— Защо се заяждаш? И без това трябва да качим куфарите ти горе.

Докато го развеждаше из първия етаж, Аш си помисли, че Лила щеше да устрои работния си кабинет в трапезарията, за да се наслаждава на гледката. Когато тя посегна към един от куфарите, той я изпревари, взе двата и ги понесе към горния етаж.

— Правиш го, защото си мъжкар или кавалер с добро възпитание?

— Аз съм мъжкар с добро възпитание.

— Тук има и асансьор, малък, но достатъчно удобен.

— Добре че ме осведоми.

— Три спални, всички със самостоятелни бани, голям кабинет за него, а за нея има просторен салон, където отглежда орхидеи. Невероятни са. Аз ще се настаня в тази стая.

Лила влезе в красива, неголяма стая за гости, в меки сини и зелени тонове и мебели в бяло. На стената висеше картина с макове, която добавяше неочаквана яркост и свежест.

Тя мислено се радваше. Всичко това щеше да бъде нейно, само нейно, през следващите осем дни.

— Това е най-малката стая, но излъчва спокойствие. Можеш да оставиш куфарите тук и ще отидем да проверим третия етаж.

— Води ме.

— Телефонът у теб ли е? — попита го Лила.

— Да.

— Да вземем асансьора, само за да се уверим, че всичко е наред. Знам, че има авариен бутон, но винаги е добре да имаш и телефон в себе си.

Асансьорът бе така умело прикрит, че Аш щеше да го помисли за дрешник.

— Не е толкова забавен като твоя — отбеляза Лила, докато се изкачваха нагоре.

— Много по-тих е.

— Мисля, че мога да оправя онзи глух шум в твоя.

— Да не би да поправяш асансьори с онзи твой странен инструмент?

— Казва се „Летърман“ и е великолепен. Твоят асансьор ще ми е първият, но на мен всъщност ми харесва потракването и люлеенето. Така разбирам, че се движи.

Когато спряха и вратите се разтвориха, те се озоваха в аудио- и видеозала, която беше много по-голяма от повечето домашни студия.

Имаше огромен екран, шест удобни кожени кресла с облегалки за главата и поставки за краката, още една баня, мокър бар с вграден мини хладилник.

— Притежават жестока колекция от дискове. Разрешено ми е да я ползвам. И аз не мога да определя кой е любимият ми.

Взе дистанционното. Черните завеси се разтвориха, разкривайки широки стъклени врати, а зад тях красива тухлена тераса, с фонтан по средата, който не работеше.

— Няма по-хубаво от това да имаш градина в Ню Йорк.

Тя отключи вратите и ги отвори.

— Няма домати, нито билки, но има няколко много красиви делви с цветя — а там, в онази малка барака, държат градинарските инструменти и допълнителни столове.

Тя машинално провери пръстта в делвите и остана доволна, като установи, че са леко влажни.

— Хубаво място, където да изпиеш по едно питие преди или след вечеря. Искаш ли по-късно да вечеряш с мен?

— Аз те използвам само за секс — шеговито отвърна Аш.

Тя се засмя и се извърна към него.

— Тогава ще поръчаме храна отвън.

— Трябва да свърша някои неща. Ще се върна около седем или седем и половина и ще донеса вечеря.

— Звучи страхотно. Изненадай ме.

* * *

Той отиде да види Анджи, но слезе от таксито на няколко преки преди апартамента й, за да се поразтъпче. Приятно му беше да ходи пеш, но имаше и друга причина — ако азиатката го дебнеше на този адрес, можеше да запомни номера на таксито и да намери начин да проследи обратно маршрута, по който бе дошъл, и така да открие къде беше Лила. Може би беше параноично, но не искаше да й предоставя такава възможност.

Прекара един час в напрегната и тягостна атмосфера с Анджи и семейството й. После отново предпочете да походи пеша.

Надяваше се на шестото си чувство, за да усети, ако тя го следи. Ако пътищата им се пресекат, щеше да я познае, сигурен бе в това, като и бе почти сигурен, дори съвсем сигурен, че тя щеше да предприеме нещо.

Видя мъжа с дългия до глезените тренчкот да крачи и да мърмори и една жена с детска количка. Спомни си, че я бе видял преди няколко седмици в напреднала бременност. Но никъде не забеляза висока, красива азиатка.

Отби се в една книжарница и обиколи щандовете, като държеше вратата под око. Купи си книга за яйцата на Фаберже и една историческа, после поговори с продавача, за да го запомни, ако някой реши да го разпита.

Оставяше следа.

Стори му се, че космите по врата му настръхнаха, когато стигна само на една пресечка до апартамента си. Извади телефона от джоба си, все едно че някой му звънеше, поигра си малко с пазарската торба, извърна се на всички посоки, огледа се и назад.

Но не видя жената.

Преди да си прибере телефона, апаратът наистина звънна в ръката му. Не познаваше изписания върху дисплея номер.

— Да, Арчър.

— Господин Арчър, аз съм Алексей Керинов.

Аш забави крачки. Гласът говореше с лек акцент, но определено беше от Източна Европа.

— Слушам ви, господин Керинов.

— Аз съм приятел на Винсънт Тартели — Вини. Неотдавна научих какво се е случило, когато се опитах да се свържа с него… Ужасно е.

— Как се запознахте с Вини?

— Бях негов клиент, а понякога и консултант. Наскоро ме помоли да му преведа едни документи от руски на английски, като ми даде вашето име и телефонен номер.

Не беше шефът на убийцата, помисли си Аш, а преводачът.

— Той ми каза, че ви ги е дал. Успяхте ли да ги прегледате?

— Да, да. Не съм ги превел докрай, но установих… точно затова исках да говоря с Вини, но когато най-после го потърсих в дома му, Анджи ми съобщи… Това е тежка загуба.

— За всички нас.

— Той говореше с много топлина за вас. Каза ми, че сте получил тези документи и трябва да узнаете какво е написано в тях.

— Да. Той ми направи услуга — каза Аш и почувства, че това винаги щеше да му тежи. — И ги е предал на вас.

— Трябва да обсъдя с вас документите. Може ли да се срещнем и да поговорим? Утре ще съм в Ню Йорк. В момента съм във Вашингтон и ги взех със себе си. Утре се връщам. Ще може ли да се срещнем?

Като стигна до дома си, Аш извади ключовете, отвори външната врата и въведе новите кодове, но не прекъсна разговора.

— Да, няма проблем. Някога посещавали ли сте къщата на Вини?

— Да, много пъти.

— Може би за вечеря.

— Да, защо?

— Какъв е специалитетът на Анджи?

— Печено пиле с чесън и градински чай. Моля ви, попитайте Анджи. Разбирам, че сте разтревожен. Тя ще ви каже кой съм аз.

— Улучихте с пилешкото, това е достатъчно. Защо не ми опишете накратко какво установихте?

— Знаете ли нещо за Фаберже?

Аш остави книгата на една маса.

— Всъщност да, донякъде.

— А знаете ли за императорските яйца?

— Знам, както и за изгубените осем яйца. Особено за Херувима с колесницата.

— Вече го знаете? Разбрали сте го от документите?

— Не, не от тези документи — отвърна Аш, докато измисли задоволително обяснение. — Имаше и няколко документа на английски.

— Тогава знаете, че е възможно да се проследи едно яйце с помощта на тези документи. Това е огромна находка. Както и за другото.

— Какво друго?

— Другото изгубено яйце. В тези документи се споменава за две яйца. Първото е Херувимът с колесницата, а второто е известно като Несесера.

— Значи стават две — промърмори Аш. — Къде ще бъдете утре?

— Ще пристигна в един следобед.

— На никого не разказвайте за това — предупреди го Аш.

— Вини поиска от мен да говоря или с него, или с вас. Забрани ми дори с жена му да разговарям. Той ми беше приятел, господин Арчър, добър приятел.

— Разбирам ви и го оценявам. Ще ви дам сега един адрес и там ще се срещнем утре, веднага щом можете.

Той даде на Керинов адреса на Лила в Тюдор Сити. Така щеше да е по-безопасно, реши той. По-далеч от неговата къща и от магазина на Вини.

— Имате номера ми. Ако нещо се случи, ако се чувствате притеснен от нещо, обадете ми се. Или на полицията.

— Това ли е причината за случилото се с Вини?

— Мисля, че е това.

— Утре веднага ще дойда при вас. Знаете ли колко биха стрували тези яйца, ако бъдат намерени?

— Имам доста добра представа.

След разговора Аш взе двете книги и ги отнесе в кабинета си. Напрегнато започна да търси какво бе написано за второто яйце.