Нора Робъртс
Колекционерът (14)

12.

Лила не искаше да разговаря с никого, а от телефона й продължаваха да се разнасят разтърсващите начални акорди на „Ще те разбием“.

При първа възможност щеше да смени този проклет рингтон.

И без това се чувстваше достатъчно зле в таксито, след като бе унизена от супер богатия баща на мъжа, с когото искаше да прави секс. Нямаше нужда да бъде постоянно бомбардирана от Куин, макар че харесваше музиката им.

Поуспокои се, след като изминаха трийсетина километра. Явно щеше да прекара остатъка от пътуването в лепкавото блато на самосъжалението.

По-добре да е бясна.

Пренебрегна припева на Куин и африканската племенна музика, разнасяща се от радиото на таксиджията, както и мелодията от „Магистралата към ада“ на Ей Си/Ди Си, която Лила използваше за есемесите.

По-спокойна, с по-бистър ум, макар и все още в мрачно настроение, Лила се поотпусна малко, когато влязоха в града. Едва тогава извади телефона и провери кой я бе търсил.

Имаше три обаждания от Аш и две от Джули. И по един есемес и от двамата. Въздъхна и реши, че Аш печели заради броя на обажданията.

Изслуша първото му съобщение на гласовата поща и завъртя очи.

Той щял да се справи.

Мъже!

Тя се справяше сама с всичко, което се изпречваше на пътя й. Правило номер едно на Лила Емерсън.

След това изслуша обаждането на Джули.

„Лила, току-що се натъкнах на Жизел Арчър. Тя каза, че си тръгнала. Какво става? Какво се е случило? Добре ли си? Обади ми се.“

— Добре, добре. По-късно — промърмори Лила.

Изслуша второто съобщение на Аш. Изсумтя презрително на нареждането му да си вдига телефона. После всичко сякаш застина. Пръстът й трепереше, докато избираше повторно прослушване на съобщението.

— Не, не, не — промълви тя и побърза да отвори есемеса му.

„Отговори, по дяволите. Пътувам с хеликоптер. Кажи ми името на хотела си. Заключи вратата. Не излизай.“

Лила спонтанно се наведе към шофьора и каза:

— Смяна на плановете. Трябва да ме закарате до… — Какъв беше проклетият адрес? Напрегна паметта си и успя да се сети за името на магазина, който Аш беше споменал. Въведе го в търсачката на телефона и бързо избърбори адреса на шофьора.

— Ще ви струва повече — предупреди я мъжът.

— Просто ме закарайте.

* * *

Аш стоеше на прага на кабинета на Вини до униформения полицай. Гневът, вината, скръбта се бяха стопили зад вцепенението. Краткият, но мъчителен полет от имението, целият смут и паника избледняха, когато видя мъжа, когото бе познавал и обичал.

Обичайният елегантен костюм на Вини бе изцапан с кръв и урина. Лицето му, винаги толкова гладко и красиво, бе набраздено със синини и рани, подпухнало след жесток побой. Единственото око се взираше безжизнено.

— Да, това е Винсънт Тартели. На стола — каза Аш внимателно.

— А другият мъж?

Аш пое дълбоко дъх. Риданията на леля му се носеха нагоре по стълбите — ужасни звуци, които сигурно винаги щяха да отекват в главата му. Една полицайка я бе отвела на горния етаж, по-далеч от този ужас. Бе отвела нея и Джанис, поправи се Аш. Слава богу, че я бяха завели на горния етаж.

Аш се застави да погледне тялото, простряно на пода.

Як и плещест, с големи ръце, охлузени около кокалчетата на пръстите, бръсната глава, квадратно лице на булдог.

И малка кръгла дупка точно между веждите.

— Не го познавам. Не мисля, че някога съм го виждал. Ръцете му — той е пребил Вини. Погледнете ръцете му.

— Ще ви заведа горе при госпожа Тартели. Детективите искат да говорят с вас.

Файн и Уотърстоун, помисли си той. Лично им се обади от хеликоптера.

— Тя не бива да вижда това. Анджи — госпожа Тартели. Не бива да вижда Вини в този вид.

— Ние ще се погрижим. — Мъжът изведе Аш от кабинета. — Може да почакате горе, докато… — Млъкна, когато друг полицай му даде знак от входната врата. — Стойте тук.

Къде ли би могъл да отиде, помисли си Аш, докато полицаят вървеше към вратата. Огледа магазина, с който Вини толкова се гордееше — лъскаво дърво, проблясващо стъкло, пищна позлата.

Старинни експонати, ценни предмети. И доколкото можеше да види, нищо не бе докоснато, не бе счупено, не бе преместено.

Не беше обикновен обир, не беше някой шибан убиец, дошъл да търси пари или да открадне вещи, които да заложи.

Всичко бе свързано с Оливър. С яйцето.

— Една жена отвън ви търси. Лила Емерсън.

— Тя е… — Каква всъщност бе тя? Не можа точно да определи. — Тя е приятелка. Днес следобед бяхме заедно на погребението на брат ми.

— Лош ден за вас. Няма да я пуснем вътре, но можете да излезете навън, за да говорите с нея.

— Добре.

Тя не биваше сега да е тук. Отново си припомни, че Анджи нямаше да плаче на горния етаж, ако… Всичко се беше объркало, така че не му оставаше друго, освен да се справи и със случилото се.

Лила кръстосваше неспокойно по тротоара, но се спря веднага, щом го видя да излиза през вратата. Хвана го за ръцете и както при първата им среща, тези големи тъмни очи преливаха от състрадание.

— Аш. — Стисна ръцете му. — Какво се е случило?

— Какво търсиш тук? Казах ти да отидеш на хотел.

— Получих съобщението ти. Убит е вуйчо ти — вуйчото на Оливър.

— Пребили са го до смърт. — Замисли се за грозната синина върху шията на Вини. — Мисля, че е бил удушен.

— О, Аш. — Макар че ръцете й трепереха, те се вкопчиха още по-здраво в неговите. — Съжалявам. Жена му. По-рано днес се запознах с жена му.

— Вътре е. На горния етаж. Имат и горен етаж. Не трябваше да си тук.

— Защо трябва сам да се оправяш с това? Дай ми да свърша нещо, с нещо да ти помогна.

— Тук няма нищо за вършене.

Пръстите й се вкопчиха още по-силно в неговите.

— Нали ти си тук.

Преди да успее да й отговори, преди дори да измисли какво да й каже, той видя детективите.

— Обадих се да изпратят Уотърстоун и Файн. Ето ги там. Ти трябва да отидеш на хотел. Не, по-добре върви у дома. — Затърси ключовете в джобовете си. — Ще се прибера колкото мога по-скоро.

— Ще остана засега. Те вече ме видяха — каза тя тихо. — Не мога просто да избягам, а и няма да те оставя да се оправяш сам с всичко.

Застана решително до Аш.

— Господин Арчър. — Файн го гледаше изпитателно. — Още веднъж, съжалявам за загубата ви. Да поговорим вътре. И вие елате, госпожице Емерсън.

Влязоха в магазина, оставиха зад гърба си лятната жега и оживения трафик. Посрещнаха ги хлад и скръб.

— Съпругата му — каза Аш. — Знам, че искате да говорите с нея, да й зададете въпроси. Може ли да стане по-бързо? Тя трябва да се прибере у дома, да се махне от всичко това.

— Ще се опитаме да бъдем максимално бързи. Полицай, отведете госпожица Емерсън на някое тихо място, където да почака. Господин Арчър, можете да се качите горе, да почакате при госпожа Тартели. Ще разговаряме с вас възможно по-скоро.

Разделят ги, помисли си Аш, докато Лила стисна ръката му, преди да последва полицая.

Предположи, че е стандартна процедура, но при все това се почувства объркан, а сърцето му натежа от вина и скръб.

Качи се на горния етаж, седна до треперещата Анджи и я прегърна. После улови ръката на Джанис, която се бореше с напиращите сълзи. И се замисли за това, което трябваше да бъде направено.

Изпратиха един полицай да извика Джанис, която го погледна измъчено със зачервените си очи, преди да слезе долу.

— Джанис каза, че са имали клиент малко преди да затворят магазина.

— Какво?

Досега Анджи не бе изрекла нито една смислена дума. Само плачеше, трепереше, полюшваше се напред-назад. Но сега се облегна на него и заговори с глас, пресипнал от сълзите:

— Когато Джанис си тръгнала вчера, той имал клиент. Една жена, която казала, че обзавежда новия си апартамент. Избрала доста неща, все хубави. Джанис каза още, че съпругът й щял да дойде, за да одобри избраното. Затова Вини останал до късно тук. Някой е дошъл, преди да заключи, или го е изненадал, преди да е успял. Бил е тук сам, Аш. През цялото това време аз си мислех, че той закъснява или се бави без причина някъде, а той е бил тук сам. Снощи дори не му се обадих. Бях толкова уморена от грижите за Олимпия, че дори не му се обадих.

— Всичко е наред — рече той, макар думите да бяха безсмислени.

— Когато тръгна вчера за работа, аз му натякнах, че все губи представа за времето. Често му се случваше. Знаеш какъв беше. Толкова му беше мъчно за Оливър. Искаше да остане малко насаме, но преди да тръгне за работа, аз не престанах да му мърморя, че все закъснява. Той щеше да им даде всичко, което са искали. — Сълзите се затъркаляха по страните й, но тя не откъсваше поглед от Аш. — Постоянно сме говорили за това. Ако някой нахлуе в магазина, за да го ограби, той щеше да им даде всичко, което искат. Винаги е казвал това на служителите си. Нищо тук не струва повече от живота и мъката на семейството. Не е трябвало да го нараняват. Не е трябвало да правят всичко това.

— Знам. — Той я държа в прегръдките си, докато сълзите й пресъхнаха и детективите се качиха при тях.

— Госпожо Тартели, аз съм детектив Файн, а това е детектив Уотърстоун. Много съжаляваме за загубата ви.

— Може ли да го видя сега? Те не ми позволиха да го видя.

— След малко ще го уредим. Знам, че ви е тежко, но трябва да ви зададем няколко въпроса.

Файн седна на стола от палисандрово дърво. Седалката беше тапицирана с дамаска на рози. Говореше тихо, припомни си Аш, както когато му съобщи за Оливър.

— Сещате ли се за някой, който би искал да нарани съпруга ви?

— Хората харесваха Вини. Можете да попитате всички, които го познаваха. Никой от тях не би искал да го нарани.

— Кога говорихте за последен път с него?

Аш продължи да държи ръката й, докато Анджи им казваше точно същото, което бе казала и на него, като обясни защо той е останал в града още един ден.

— Олимпия искаше да бъде с мен — майката на Оливър. Тя е сестра на Вини, но ние сме много близки. Като сестри сме. Тя се нуждаеше от мен. — Устните й се разтрепериха. — Аз заминах с нашите и с техните деца. Вини трябваше да дойде снощи или тази сутрин. Трябваше да го накарам да замине. Ако бях настояла, той щеше да дойде с нас. Но не го направих и сега…

— Не си го причинявай, Анджи — промърмори Аш. — Не го прави.

— Той щеше да им даде всичко, което са искали. Защо е трябвало да го измъчват така?

— Нашата работа е да разберем — каза й Файн. — Тук има доста ценни неща. Има ли трезор?

— Да. В склада на третия етаж. Там се държат главно експонати, запазени за определени клиенти, или такива, които предстоят да бъдат оценени.

— Кой има достъп?

— Вини, Джанис. Също и аз.

— Трябва да погледнем. Ще разберете ли, ако нещо липсва?

— Не. Но Вини има в компютъра си опис на всички предмети. А и Джанис ще знае.

— Добре. Сега ще ви отведем у дома. Искате ли да се обадим на някого от ваше име?

— Аш се обади… на децата ми. На нашите деца.

— Те вече са у вас — каза й той. — Ще бъдат с теб.

— Но Вини няма да бъде. — Очите отново плувнаха в сълзи. — Може ли да видя Вини?

— Трябва да се погрижим за още някои подробности, но ще ви уведомим кога можете да го видите. Един от полицаите ще ви отведе у вас. Ще направим всичко, което е по силите ни, госпожо Тартели.

— Аш…

Той й помогна да се изправи.

— Иди си у дома, Анджи. Аз ще се погрижа за всичко тук, обещавам. Ако се нуждаеш от нещо, ми се обади. Ще направя всичко, каквото мога.

— Аз ще поговоря утре с вас, госпожо Тартели. — Уотърстоун я улови за ръката.

— Това са роднини на вашия полубрат — отбеляза Файн, когато Анджи слезе долу. — Изглеждате доста близки, макар че не сте кръвни роднини.

— В семейство като моето всички са роднини. — Притисна с длани очите си. — Те са били женени, преди да съм се родил. Какво ще прави тя сега? — Отпусна ръце. — Тук трябва да има охранителна система. Знам, че Вини бе инсталирал добра охранителна система.

— Взехме видеозаписите.

— Тогава сте видели кой го е направил. Трябва да са били поне двама.

— Защо го казвате?

— Защото Вини не е застрелял мъртвия мъж в кабинета си. Мъжът, който, съдейки по ръцете му, е пребил Вини. Не е нужно да си детектив, за да го разбереш — отговори Аш. — Всичко се свежда до елементарната логика.

— Кога за последен път се видяхте с убития?

— Видях се с Вини в четвъртък вечерта. Той дойде в жилището ми. Дайте ми да погледна записите.

— Това, че разсъждавате логично, не ви прави детектив.

— Подозирате, че убийството на Вини е свързано с това на Оливър. Както и аз. Никога не съм виждал онзи мъж в кабинета му, но може да съм виждал някой друг или други. Детектив, смятате ли, че Анджи щеше да разчита толкова на мен, ако двамата с Вини имахме някакви търкания? Тя беше права за това, което каза преди малко. Всички го харесваха. Той беше добър човек, добър приятел и може и да не се вписва във вашето определение за роднина, но за мен бе такъв.

— Защо е идвал в четвъртък вечерта в жилището ви?

— Аз изгубих брат, а той племенник. Ако искате да ви кажа нещо повече, ми позволете да видя записите.

— Да не би да се пазарите с мен, господин Арчър?

— Не се пазаря, а ви моля. Двама членове на семейството ми бяха убити. Брат ми работеше за Вини тук, в този магазин. Ако мога по някакъв начин да ви помогна да откриете този, който го е извършил, ще го направя.

— Вини съхраняваше ли тук нещо на брат ви?

— Не, но някой може да си е мислил, че съхранява. Вини беше безкрайно почтен — не е нужно да приемате думите ми на доверие и вероятно няма да го направите. Проверете го и ще се убедите.

— А Оливър?

Туптенето в главата му бе станало толкова силно, че почти заглуши гласа на детектив Файн.

— В зависимост от обстоятелствата Оливър би могъл да прекрачи някои граници и никога да не разбере, и то съвсем искрено да не разбере, че го е сторил. Детектив, семейството ми е съсипано.

Замисли се за баща си — непоклатим и недостижим в гнева и скръбта си.

— Откриването на извършителя ще ни помогне да се съвземем и продължим напред.

— И семейството е най-важното?

— Да, така и трябва да бъде. Колкото и да е сбъркано и странно. — Отново притисна очите си с длани. — А може би най-вече когато е сбъркано и странно.

Детектив Файн се изправи.

— Няма да навреди да ви покажа записите. Защо госпожица Емерсън е тук?

— Тя беше на погребението и си тръгна преди мен.

— Била е на погребението на брат ви?

— Аз я помолих, аз исках да присъства. Когато Джанис се обади, че е намерила Вини, аз й позвъних. Ако убийството е свързано с това на Оливър, тя също е в центъра на събитията.

— Какви са отношенията ви с нея?

— Развиват се — отвърна той просто.

— Ще трябва и тя да погледне записите. Имате ли нещо против?

— Не — поклати глава Аш, докато слизаха по стълбите. — Навярно ще е по-добре, ако го направи.

— Едно сбъркано семейство може да забави едни развиващи се отношения.

О, господи, и не само да ги забави, мислеше си Аш, но само каза:

— Предполагам, че предстои да разберем.

Бяха дошли още ченгета, забеляза той. Навярно бяха криминалисти, чиято работа бяха кръвта и смъртта. Файн даде знак на Аш да почака и отиде да поговори с един от полицаите. Докато чакаше, той влезе в кабинета и се огледа.

По някое време, докато траеха безкрайните чакания, успокоения, пак чакане, те бяха отнесли телата на Вини и непознатия мъж.

— Ще й се наложи да го види, както аз видях Оливър — рече той, когато Файн се върна. — В моргата, покрит с чаршаф. През стъкло. И тази гледка никога няма да се изтрие от паметта й, независимо колко други подобни ще види през годините. Точно тази гледка няма да забрави.

— Елате с мен. — Файн донесе един лаптоп и найлонов плик за веществени доказателства, пълнен с компактдискове. — Госпожа Тартели има ли изповедник, протестантски, католически или еврейски?

— Не са много религиозни.

— Мога да ви дам имената на двама психолози, които консултират хора, загубили близък.

— Да — кимна Аш. — Да, благодаря ви.

Прекосиха обратно магазина, заобикаляйки столове, маси, витрини и рафтове с експонати.

Лила седеше заедно с Уотърстоун край поставена на подиум маса за хранене и слушаше напрегнато детектива.

Уотърстоун се изправи и по врата му плъзна лека червенина. Прокашля се и седна обратно.

— Ще им покажа записите от охранителните камери — осведоми го Файн.

Уотърстоун смръщи вежди. Аш реши, че се кани да възрази или да попита нещо, но явно уловил някакъв безмълвен знак от партньора си, той само сви рамене.

— Ще започна от записа, на който господин Тартели е сам в магазина с все още неидентифицирана жена.

— Жена? — Лила гледаше Файн, която отвори лаптопа и го включи. — Жена е направила това? Глупаво е да се изненадвам — побърза да добави тя. — Жените правят не по-малко ужасни неща от мъжете. — Пресегна се и докосна ръката на Аш, който спря до стола й. — Какво стана с Анджи?

— Отведоха я у тях. Семейството й е там.

Файн постави диска в гнездото и кликна върху иконата.

Аш видя как Вини предлага вино на някаква жена в ефирна лятна рокля, със сандали с високи токчета. Къса тъмна коса, гладки мускулести ръце, великолепни крака. Тя се извърна и той я видя в пълен профил. Азиатка, отбеляза художникът. Пълни, изваяни устни, остри скули, очи с бадемовидна форма, гъст бретон.

— Ще видите, че тя не се притеснява от камерите, а знае, че са там. На предишните записи се вижда как обикаля магазина, етаж по етаж, заедно с жертвата. Докосва доста предмети, така че явно не се безпокои за отпечатъците си.

— Не виждам добре лицето й — обади се Лила.

— Ще го видите.

Но Аш го виждаше. За един художник бе достатъчно да зърне само профила, за да си представи цялото лице. Екзотични, удивително красиви, правилни черти, сякаш изваяни от талантлив скулптор.

Щеше да я нарисува като сирена, която примамва мъжете към тяхната гибел.

На екрана жената се усмихна и се обърна.

— Почакайте. Можете ли… почакайте. Можете ли да спрете записа и да се върнете няколко секунди назад и отново да го спрете? — Стиснала устни, Лила се наведе по-близо. — Виждала съм я. Виждала съм я някъде, но… В магазина! В магазина, между банката и апартамента, който наглеждах. Но косата й беше дълга. Тя беше в магазина, аз говорих с нея.

— Говорила сте с нея? — попита остро Файн.

— Да. Тръгвах си с пазарските торби и тя беше там. Казах й, че харесвам обувките й. Бяха наистина невероятни. Тя ми отговори, че харесва моите, но излъга. Аз бях с обикновени, удобни сандали без ток.

— Сигурна ли сте, че това е същата жена? — попита Уотърстоун.

— Погледнете това лице. Изумително е. Колко жени притежават такова фантастично лице?

— Говореше ли с акцент? — поинтересува се Файн.

— Не, изобщо. Беше с рокля — по-къса от тази, с която е на записа, и много по-секси. Много по-разголена, със сандали с безумно високи токчета. Изглеждаше малко изненадана, когато я заговорих, но е разбираемо, когато някой непознат ти изтърси нещо неочаквано. Но беше учтива. Имаше великолепна кожа, като златен прах върху порцелан.

— Къде се намира този магазин?

Лила му каза и Уотърстоун си записа.

— А вие? Вие познавате ли я?

— Не — поклати глава Аш. — Щях да запомня това лице. Тя е висока. Вини е около метър и осемдесет и с токчетата очите им са почти на едно ниво. Тя е около три сантиметра по-ниска от него, следователно е приблизително метър и седемдесет и седем. Слаба, но в отлична физическа форма. Щях да я позная веднага, ако я видя отново. Преструва се на клиентка с богат съпруг, която ще пазарува с щедра ръка.

— Откъде знаете?

— Джанис е казала на Анджи. Анджи каза на мен. Вини останал, като затворили магазина, за да почака съпруга й.

Файн не каза нищо и пусна отново записа.

Вини пиеше вино с убийцата си и след това отиваше до вратата, за да пусне съучастника й.

Тогава всичко се промени. В очите на Вини се изписа страх. Той вдигна ръце — знак, че щеше да им сътрудничи, после го подкараха под дулото на пистолета към кабинета му. На екрана вече се виждаше само празният магазин.

— Познавате ли мъжа? — обърна се Файн към Лила.

— Не. Не мисля, че някога съм го виждала. Изобщо не ми е познат. Само нея съм виждала.

Файн извади диска, прибра го в плик и го надписа.

— Двамата са дошли тук, за да търсят нещо конкретно. Както изглежда, неидентифицираният мъж е пребил до смърт жертвата, за да изтръгне информация. Приблизително около половин час след като влизат в кабинета, жената излиза от магазина, за да се обади по телефона. Говори няколко минути, изглежда доволна и се връща вътре. Около четири минути по-късно излиза сама от кабинета. Този път не изглежда доволна, а ядосана. Качва се на горния етаж, където камерите показват как взима декоративна кутия от един рафт и я опакова. Слиза долу, допълнително я опакова и дори я завързва с панделка. От витрината зад щанда взема и още една вещ — дамска табакера — сякаш й е хрумнало в последния момент. Слага и двете в пазарска торба и излиза през предната врата.

— Служителката заяви, че табакерата е австрийска — намеси се Уотърстоун. — От началото на двайсети век, струва около три хиляди долара. Кутията всъщност е бонбониера, изработка на Фаберже, много по-ценна. Струва около двеста хиляди долара. Какво знаете за тази кутия?

— Нищо. Дори не знам какво представлява.

— Кутията е предназначена да съхранява бонбони или сладкиши — вметна Лила. — Старинните бонбониери могат да бъдат много скъпи. Аз описвам такава в книгата си — поясни тя. — Още не съм продала книгата, но според сюжета моята бонбониера се използва за доставка на отровни шоколадови трюфели. Фаберже — повтори тя. — Аш.

Той кимна.

— Не знам нищо за кутията. Може би е взела табакерата като сувенир, както е взела обувките на Джули и парфюма й. Кутията може би е предназначена за подарък, защо иначе ще я завързва с панделка? Но е взела предмет, изработен от Фаберже, което вероятно не е случайно. Те са дошли тук, за да търсят друга вещ, изработена от Фаберже, която струва много повече от тази кутия. Струва милиони. Едно от изгубените императорски яйца. Херувимът с колесницата.

— Откъде знаете?

— Оливър. Според мен той го е открил в едно от именията, обявени на търг — законна разпродажба, на която е представлявал магазина на Вини. Но е купил яйцето тайно от Вини. Вини не знаеше за това, докато аз не му съобщих. В четвъртък вечерта.

— И не си направихте труда да ни кажете — ядоса се Уотърстоун.

— Не знаех до онзи ден, когато отидох да взема пощата си. Оливър ми беше изпратил пакет. Както се казва, застраховал се е, покрил е всички бази. Или е разчитал аз да ги покрия.

— Изпратил ви е по пощата яйце на Фаберже на стойност милиони долари?

— Не. Изпрати ми ключа от депозитната кутия в банков сейф и писмо, в което ме моли да го задържа при себе си, докато ми се обади.

— Аз бях с него. — За добро или зло, мислеше си Лила, настана време за подробностите. — Тогава видях онази жена в магазина. Аш отиде в банката, за да види какво има в сейфа, аз отидох да напазарувам.

— Свързах се с Вини, когато разбрах какво ми е поверил Оливър. Направих копие на документите, които го придружаваха, повечето на руски, както и на фактурата, с която Миранда Суонсън от Сътън Плейс е продала яйцето от имението на баща си в Лонг Айланд. Вини потвърди, че това е било едно от именията, което Оливър е огледал. Само преди няколко дни. Вини се свърза с човек, който може да преведе документите. Но не го попитах кой е.

— Къде е яйцето? — попита остро Файн.

— На сигурно място.

Не говореше на Лила, едва я погледна, но тя разбра посланието. Подробностите щяха да останат в тайна.

— Където и ще остане, докато не откриете тази жена и не я арестувате — каза Аш.

— Яйцето е веществено доказателство, господин Арчър.

— Що се отнася до мен, независимо че етичността на сделката е съмнителна, то е принадлежало на брат ми. Той притежава официален документ за продажба, с подпис, дата и заверен. И ако ви го дам, аз ще изгубя това, което би ме предпазило, ако тази кучка тръгне да преследва мен или собствеността ми. Затова ще остане на сигурно място.

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади снимка.

— Това е. Ако могат да ви бъдат полезни в разследването, ще направя копия на всички документи, но яйцето ще остане там, където е в момента. Можете да се опитате да ме притиснете да ви го предам — продължи той — и тогава ще се обадя на адвокатите си. Предпочитам да го избегна, а съм сигурен, че и вие го предпочитате.

Уотърстоун се облегна назад и затропа с пръсти по красивата полирана маса.

— Да се върнем на останалите подробности и времето по часове до нощта, в която е бил убит брат ви. И този път не премълчавайте нищо.

— Никога не съм го правил — напомни му Аш. — Човек не може да премълчи нещо, което не знае.