Нора Робъртс
Колекционерът (9)

8.

Не отне много време. Аш често си мислеше, че Оливър можеше да си изкарва прехраната като фалшификатор. Подписите съвпадаха, както щяха да съвпаднат подправените от Оливър подписи на баща им или на безброй други хора. Ключът превъртя. Служителят на банката отключи и с втория ключ, извади касетата и излезе. Аш остана сам във вътрешното помещение на трезора и се втренчи в касетата.

Каквото и да имаше вътре, то бе струвало живота на Оливър и на жената, която може би бе обичал по свой начин. Каквото и да бе това, беше довело убиеца в дома му, както и в дома на негов приятел.

Аш беше сигурен в това.

Отвори касетата.

Погледна пачките със стотачки, нови и хрущящи като свежа маруля, дебелия кафяв плик и кутията, внимателно поставена между тях. Тъмнокафява кожена кутия с релефна украса и златни панти.

Отвори я.

Аш се взря в сиянието и блясъка, във великолепието и разточителния разкош, искрящи в кадифеното гнездо.

„За това ли?“, питаше се той. Да умре заради това?

Аш отвори плика, извади документите и ги прегледа набързо. Потисна гнева, затвори и заключи кожената кутия. Изпразни пазарската торба, сложи вътре кожената кутия, зави я с опаковъчна хартия от покупките, натъпка роклята в платнената торба с пощата. Набута плика и парите в пазарската торба и ги покри внимателно с останалата хартия. Излезе от помещението с двете торби, като остави празната касета върху масата.

Нуждаеше се от компютър.

* * *

Лила се помота из магазина, купи вино, две големи, зрели праскови и парче френско сирене „Пор Салю“. За да се забави, дълго избира и бурканче маслини, като че ли това бе най-важната й покупка за деня или за годината.

Накрая напълни малката кошница с незначителни дреболии. На касата потръпна, като разбра колко й струваше това безцелно шляене и не пропусна да се усмихне на касиера. Усмивката не слезе от лицето й и когато видя поразително красивата азиатка с изумруденозелени сандали с високи блестящи токчета.

— Страхотни обувки — подхвърли тя непринудено, докато вземаше торбата с покупките.

— Благодаря. — Жената сведе екзотичните си очи и плъзна поглед към пъстроцветните й, приятни наглед, но отдавна изтъркани сандали с плоски подметки. — И вашите са много хубави.

— Удобни са, но не са стилни. — Доволна от себе си, Лила с бавна походка се отдалечи по посока на банката.

Скучни обувки, реши Джей, за скучен живот. Но какво правеше братът толкова дълго в банката? Може би си струваше да наблюдава още малко и след като й плащаха добре, а в Ню Йорк й харесваше, тя нямаше нищо против да го следи.

Аш излезе от банката, тъкмо когато Лила се чудеше дали да влезе, или да почака отвън.

— Повече не можех да пазарувам — заговори тя щом приближи.

— Всичко е наред. Да вървим.

— Какво имаше в сейфа?

— Ще говорим за това, когато се приберем в апартамента.

— Подскажи ми нещо — настоя тя, като правеше големи крачки, за да не изостава. — Окървавени диаманти, кости на динозавър, златни дублони^[1], карта с местоположението на Атлантида — защото тя все някъде съществува.

— Не.

— Съществува — настоя Лила. — Океаните покриват голяма част от планетата, така че…

— Имам предвид, че нито едно от това, което изброи, не беше в касетата. Трябва да проверя някои неща на компютъра ти.

— Кодове за задействане на ядрено оръжие, тайната на безсмъртието, лекарство срещу мъжкото оплешивяване.

Последното го накара да я погледне.

— Наистина ли може да има подобно лекарство? — попита Аш.

— Налучквам. Почакай, той е работил с антики. Любимото длето на Микеланджело, мечът Ескалибур на крал Артур, диадемата на Мария Антоанета.

— Близо си.

— Близо ли съм? До кое по-точно? Здравей, Етън, как си днес?

На Аш му трябваше секунда, за да разбере, че тя говори на портиера.

— Живо-здраво, госпожице Емерсън. Пазарували ли сте?

— Нова рокля — засия Лила насреща му.

— Носете я със здраве. На всички ще ни липсвате.

Етън отвори вратата и двамата с Аш си кимнаха.

— Той работи тук от единайсет години — обясни Лила на Аш, докато вървяха към асансьора. — И знае всичко за всекиго. Но е много дискретен. Как може някой да знае кое е било любимото длето на Микеланджело?

— Нямам представа. Достатъчно ми е трудно дори да следвам криволиците на мисълта ти.

— Разстроен си. — Тя плъзна ръка по неговата. — Виждам го. Толкова ли е лошо? Това, което си намерил?

— Той е умрял заради него. Това е достатъчно лошо.

Тя се отказа от опитите си да го разведри, въпреки че те й помагаха да успокои собствените си нерви. Щом вратите на асансьора се отвориха, тя извади ключовете и двамата мълчаливо се насочиха към вратата на апартамента.

Лила отдели малко време на Томас, който я посрещна с такава радост, сякаш бе отсъствала със седмици.

— Знам, знам, нямаше ме по-дълго, отколкото предполагах, но вече съм тук. Трябва да му намерят другарче — отбеляза тя, понесла пазарската торба към кухнята. — Той не обича да е сам.

За да му се реваншира, измъкна котешките лакомства и го примами с тях.

— Сега вече ще ми кажеш ли? — обърна се тя към Аш.

— Ще ти покажа.

Той остави торбата върху масата в трапезарията и махна хартиите. Накрая извади кожената кутия.

— Красива е — промърмори Лила. — Специална. Това означава, че това, което е вътре, е красиво и специално.

Затаи дъх, когато Аш повдигна капака.

— О! Каква красота! Старо — всичко, което е с подобна украса, със сигурност е старо. Това злато ли е? Имам предвид истинско злато? Цялото това злато. А това истински диаманти ли са? И сапфири?

— Ще разберем. Трябва ми компютъра ти.

— Действай — махна с ръка Лила към лаптопа. — Мога ли да го извадя?

— Да, извади го. — Докато тя внимателно го измъкваше от гнездото му, Аш въведе в прозорчето за търсене „angel chariot egg“^[2].

— Изработката е невероятна. — Тя го вдигна и го задържа предпазливо, като че ли беше малка бомба с часовников механизъм. — Каква украса, въпреки че за моя вкус е малко претрупано, но е изключително красиво, когато се вгледаш в техниката на изработка. Златен херувим тегли златна колесница, върху която е поставено златно яйце. И яйцето, господи, погледни как искри. Това трябва да са истински скъпоценни камъни, нали? Ако са…

Изведнъж сякаш я озари прозрение и попита:

— Дали е на Фаберже? Нали той или те, не знам много по въпроса, са били руски бижутери, известни с прочутите бижута във формата на яйце. Никога не съм предполагала, че творенията им са с толкова сложна и изящна изработка — много повече от красиво яйце.

— Фаберже са били баща и син — поясни Аш разсеяно. Подпря длани от двете страни на лаптопа и се зачете.

— Хората ги колекционират, нали? Или са в музеите, поне по-ранните. Предполагам, че това струва хиляди или стотици хиляди.

— Повече.

— Милион?

Аш поклати глава и продължи да чете.

— Хайде стига, кой ще плати един милион за едно яйце, дори и за това тук? Това е… О, то се отваря и вътре има… Аш, погледни!

Вродената й страст да отгатва всякакви механизми едва не я накара да затанцува от удоволствие.

— В яйцето има миниатюрен часовник. Херувим с часовник! Приказно е! Наистина е приказно! Добре, съгласна съм на милион, заради часовника.

— Изненада. Наричали са изненада това, което е вътре в яйцето.

— Тази наистина е великолепна. Едва се сдържам да не си поиграя с него. — Пръстите й я засърбяха при мисълта да разбере как работи това чудо. — Което, разбира се, няма да направя, имайки предвид, че наистина може да струва милион.

— Навярно двайсет пъти повече от това.

— Какво? — Лила инстинктивно скри ръце зад гърба си.

— По-кротко. „Златно яйце с часовник — зачете той, — украсено с диаманти и сапфири, върху златна колесница, теглена от златен херувим. Изработено е под личния надзор на Петер Карл Фаберже за цар Александър III през 1888 г. Едно от императорските яйца. Едно от осемте изгубени императорски яйца.“

— Изгубени?

— Според това, което чета, е имало приблизително петдесет императорски яйца, изработени от Фаберже за царете Александър III и Николай II. За четиридесет и две се знае, че са в музеите или в частни колекции. Осем липсват. Херувимът с колесницата е едно от осемте изгубени яйца.

— Ако това е автентично…

— Това е първото, което трябва да проверим — каза Аш, протегна ръка и потупа по кафявия плик. — Вътре има документи, някои от които сигурно са на руски. Но от прочетеното дотук почти със сигурност мога да кажа, че това е едно от императорските яйца. Освен ако и яйцето, и документите са фалшификати.

— Прекалено е съвършено, за да е фалшиво. Ако някой притежава такъв талант, защо ще си губи времето да фалшифицира каквото и да било? Но хората правят точно това — побърза да добави тя, преди Аш да заговори. — Просто не го разбирам.

После седна и се наведе, докато очите й се озоваха на едно ниво с яйцето.

— Ако това е фалшификат, купувачът ще поиска експертиза. Знам, че е възможно някой изключително добре направен фалшификат да бъде признат за автентичен, но това е малко вероятно. Ако е истинско… наистина ли смяташ, че струва двайсет милиона долара? — продължи с разсъжденията си Лила.

— Вероятно повече, според това, което чета. Лесно е да се разбере.

— Как?

— От вуйчото на Оливър, неговия шеф. Той е собственик и управител на „Антики от цял свят“. Ако Вини не знае, поне познава други, които знаят.

Яйцето искреше насреща им, въплъщавайки една епоха на разкош. Не само на велико изкуство, помисли си Лила, но и на история.

— Аш, трябва да го занесеш в някой музей.

— Какво? Да вляза в „Метрополитен“ и да им кажа: „Здрасти, вижте какво намерих!“.

— В полицията тогава.

— Още не. Искам някои отговори, а няма да ги получа, ако им го предам. Оливър го е притежавал и аз искам да узная как се е сдобил с него. Дали е било сделка? Дали е откраднато или го е платил?

— Мислиш, че той може да го е откраднал?

— Нямам предвид нахлуване и кражба с взлом. — Прокара той пръсти през косата си. — Но да измами някого заради това? Да излъже? Да манипулира? Той би направил всичко това. Каза, че има клиент. Дали го е купил от клиент, или е трябвало да го достави на някой колекционер?

— Прочете ли всички документи в плика? Може би има разписка от продажба или някаква фактура.

— Няма нищо подобно, но все още не съм прегледал всички документи, които взех от апартамента му. В касетата в банковия сейф имаше около шестстотин хиляди в брой.

— Шестстотин хиляди?

— Повече или по-малко — отвърна Аш нехайно, докато Лила го гледаше с широко отворени очи. — За Оливър това означава, че парите са били отскоро у него и е имал планове. Вероятно не е искал или не е могъл да обяви сумата. Може би са му били нужни, за да плати покупката, след това е разбрал, че не са достатъчно и се е опитал да изстиска повече от клиента си.

— Ако това струва толкова много, колкото предполагаш, защо клиентът не е платил повече? Защо е трябвало да убива двама души?

Той не си направи труда да й обясни, че хората убиват и за много по-малко. Или просто защото им харесва да убиват.

— Може би през цялото време са планирали да го убият или просто е вбесил не когото трябва. Знам със сигурност обаче, че трябва да разбера дали това е автентично. Трябва да открия откъде Оливър се е сдобил с него и кой е искал да го купи.

— И после?

Зелените му очи заблестяха като острие на бръснач.

— После те ще си платят, задето са убили брат ми и са блъснали една жена през прозореца.

— Защото, когато откриеш това, което ти е нужно, ще отидеш в полицията.

Той се поколеба само за миг, тъй като яростта разпалваше въображението му и крещеше за лично отмъщение. После погледна в очите на Лила и разбра, че нямаше да може — а и тя щеше да се разочарова, ако поемеше по този път. Изненада се, когато осъзна, че това го засягаше.

— Да, ще отида в полицията — каза той накрая.

— Добре. Ще приготвя нещо за обяд.

— Ще приготвиш обяд?

— Трябва да помислим, а това означава, че се нуждаем от храна. — Взе яйцето и внимателно го положи в гнездото му. — Правиш това, защото си го обичал. Той е бил като трън в задника, понякога те е засрамвал и вбесявал, често те е разочаровал, но си го обичал и затова си решен да разбереш какво се е случило — каза тя със зареян някъде над главата му поглед. — Ти скърбиш и тази болка е примесена с гняв. Няма нищо грешно в чувствата ти. — Лила отпусна ръка върху неговата, сякаш искаше да докосне страданието му. — Естествено е да се чувстваш така, дори да изпитваш желание да накажеш сам този, който го е причинил. Но няма да го направиш. Прекалено си почтен. Затова ще ти помогна, като за начало ще приготвя обяд.

Отиде в кухнята и се зарови в кесията с продуктите, които бе купила.

— Защо не ми кажеш да си вървя, да се махна, да стоя по-далеч от теб?

— И защо да го правя?

— Защото аз донесох в дома ти…

— Не е моят дом.

— На работното ти място — поправи се той — предмет, който струва милиони и със сигурност е придобит по непристоен, да не кажа незаконен начин. В каквото и да е бил замесен брат ми, то е накарало някой да влезе в апартамента на приятелката ти — търсейки информация за теб, и не е изключено, докато си с мен, този човек, навярно убиец, да продължи да те следи.

— Забравяш, че приятелката ми остана без обувки.

— Лила…

— Те не бива да се пренебрегват — прекъсна го тя, докато слагаше една тенджера на котлона, за да свари спагети. Една бърза салата със спагети й се струваше най-подходяща за случая. — И обяснението на всичко е, че ти не си като брат си.

— Значи това обяснява нещата.

— Първата част — поправи го тя. — Сигурно щях да го харесам. Освен това си мисля, че той навярно щеше да ме смути и обърка, защото е пропилял толкова талант и възможности, а ти не си, и това е друга част от отговора. Ти не си пропилял нищо, а това е важно за мен — да не се пропускат неща, време, хора или възможности. Ти искаш да го защитиш, при все че е направил нещо не само глупаво, не само опасно, но и погрешно. Независимо от всичко обаче си готов да застанеш на негова страна. Лоялност. Любовта, уважението, доверието са важни, но нямат значение, ако липсва лоялност, което е останалата част от отговора.

Тя го погледна и тъмните й очи преливаха от емоции.

— Защо да ти казвам да си вървиш?

— Защото ти не го познаваше и всичко това усложни живота ти.

— Познавам теб, а усложненията са част от живота. Освен това, ако те изхвърля от живота си, няма да ме нарисуваш.

— Ти не искаш да те рисувам.

— Не исках. И все още не съм сигурна, че искам, но любопитството ми е събудено.

— Вече си представям и втора картина.

— Виждаш ли, не си губиш времето. И каква ще е тя?

— Ти, излегната в усамотена беседка в тучна и зелена градина, по залез-слънце. Току-що си се събудила, а косата ти е разпиляна по раменете.

— Събуждам се по залез-слънце?

— Като вълшебна фея, преди да се заеме с магиите на нощта.

— Значи ще съм вълшебна фея. — Лицето й светна при тази мисъл. — Харесва ми. Как ще съм облечена?

— Изумруди.

Тя спря да бърка спагетите и се втренчи изумено в него.

— Изумруди?

— Изумруди като капки от омагьосано море се извиват между гърдите ти, висят от ушите ти. Мислех да изчакам малко, преди да ти кажа за тази картина, но предполагам, че сега вече всички карти са на масата и ти все още имаш време да размислиш.

— Мога да размисля по всяко време.

Аш се усмихна и пристъпи към нея.

— Не мисля така. Точно сега е моментът да захвърлиш всичко и да побегнеш, без да се оглеждаш.

— Не смятам да бягам. Приготвям обяд.

Той взе вилицата за спагети от ръката й и сръчно ги разбърка.

— Сега или никога.

Тя отстъпи назад.

— Трябва ми гевгир.

Аш хвана ръката й и я притегли към себе си.

— Сега.

Не беше като на тротоара — онова леко и небрежно докосване по устните. Това беше дълга, чувствена, собственическа целувка, настойчива и властна, пронизваща като електрически ток, изненадваща и покоряваща.

Ако краката й бяха омекнали в ателието му, то сега направо цялата отмаля, сякаш беше в безтегловност.

Трябваше да се вкопчи в него или да падне.

Вкопчи се.

Бе го доловил в нея, когато за пръв път погледна в очите й. Въпреки шока и пластовете изгаряща болка бе усетил умението й да дава. Тя умееше да дава или да отказва да даде от светлината, която носеше в себе си. И сега той се потопи в тази бленувана светлина и се остави да го обгърне като самия живот.

— Ще изглеждаш точно така — промърмори Аш, впил отново поглед в очите й, — когато се събуждаш в онази беседка, защото знаеш какво можеш да направиш с мрака.

— Затова ли ме целуна? Заради картината?

— Това, което се случва помежду ни, ли е причината, поради която не ми каза да си тръгна?

— Може би една от тях. Не главната, но една от тях.

Той отметна косата й назад.

— Именно.

— Трябва да… — Тя се отскубна от ръцете му и отиде да дръпне тенджерата, преди водата да изкипи. — Спиш ли с всички жени, които рисуваш?

— Не. В работата има близост и обичайно привличане, но е само работа. Исках да те нарисувам, докато седеше в онова кафене срещу мен. Исках да те любя… Ти ме прегърна. Първият път, когато дойдох тук, ти ме прегърна, преди да си тръгна. Не беше заради физическия контакт — не съм толкова лесен.

Той забеляза, че тя се усмихваше, докато изсипваше спагетите в гевгира, и добави:

— Бяха щедростта ти, простотата. Исках всичко това, исках теб. Може би тогава съм търсил утеха. Но сега не.

Не, не беше нито за него, нито за нея утеха, помисли си младата жена и каза:

— Винаги са ме привличали силните, трудните мъже. И това винаги е свършвало зле.

— Защо?

— Защо зле? — Лила повдигна рамо, докато изсипваше спагетите в купа. — Уморяваха се от мен. — В друга купа сложи малки доматчета, добави лъскави черни маслини, нарязани листа от пресен босилек, розмарин, пипер. — Не съм мечтаната жена, не обичам да си стоя у дома и да готвя, да поддържам домашното огнище, нито пък ми харесва да купонясвам всяка вечер. Когато имаш по-малко и от двете е добре, но изглежда винаги едното е недостатъчно, а другото идва в повече. Това тук е обядът. Смятам да те измамя и да използвам готов сос.

— Защо това да е измама?

— Забрави, че съм го споменала.

— Аз не търся готвачка, нито пазител на домашното огнище, нито нощна купонджийка. А в момента ти си най-вълнуващата жена, която познавам.

Вълнуваща? Никой, включително и самата тя, не я възприемаше като такава.

— Заради ситуацията е. Напрегната ситуация поражда вълнения, както и тревога. Навярно предизвиква и язва, понякога и разстройство. Все пак би било жалко да се пропилеят вълнението и възбудата.

След като разбърка салатата, тя отвори кутията за хляб.

— Останало е малко. — Извади ръженото хлебче. — Ще си го поделим.

— Имаме сделка.

— Искам да те помоля за друга сделка. Малко време да помисля, преди да се гмурна. Защото обикновено се гмуркам изведнъж, и то в най-дълбокото. Добави и сложната ситуация, защото наистина е такава. Брат ти, това невероятно яйце и въпросът, какво да правим с тях. Затова бих искала този път да се опитам да навляза постепенно, а не да се гмуркам.

— И докъде си стигнала сега?

— Нагазих до коленете, когато започна да ме скицираш. А сега вече съм до бедрото.

— Добре — отвърна той на нейния прям, прост и непринуден отговор, който му подейства не по-малко възбуждащо, отколкото черно копринено бельо. Искаше да я докосне, но се задоволи да си поиграе с краищата на косата й.

— Искаш ли да хапнем на терасата? И да оставим за малко вътре сложната ситуация и проблемите? — попита го Лила.

— Отлична идея. Да го направим.

* * *

Не можаха да оставят проблемите за дълго, защото им тежаха, но Лила се наслаждаваше на слънцето, леката храна и загадъчния мъж, който я желаеше.

И други мъже я бяха пожелавали, но само за кратко, за един спринт, дори за обиколка или две. Никога не бе участвала в маратон. Все пак животът бе серия от бягания на къси разстояния. Отбягваше трайните връзки, защото бе решила, че стремежът към тях бе признак на пораженство. Лила вярваше, че сама градеше живота си около временното и преходното по един практичен и същевременно интересен начин. Би могла да направи същото и в една евентуална връзка с Аш.

— Ако се бяхме запознали чрез Джули — може би на някоя твоя изложба — всичко това нямаше да е толкова странно. Но ако беше станало по този начин, навярно нямаше да събудя интереса ти.

— Грешиш.

— Приятно е да го чуя. Както и да е, не се запознахме така. — Тя погледна към все още закования прозорец. — Имаш много грижи на главата си, Аш.

— През повечето време е така. Ти не ме изгони, когато имаше шанс, и затова се стовариха и на твоята глава.

— Много ме бива да правя няколко неща наведнъж. След два дни ще имам изглед към реката, малко куче, орхидеи, за които да се грижа, и частен фитнес салон, който или ще ме изплаши, или ще ме вдъхнови да тренирам. Ще трябва да довърша книгата си, да поддържам блога си, да купя подарък за рождения ден на майка ми — смятам да избера едно от онези малки лимонови дръвчета, защото е чудесно да отглеждаш собствени лимони в Аляска. И все още в живота ми ще съществува това откраднато императорско яйце, струващо много повече, отколкото мога да си представя, страхът, че убиецът може би ме дебне, както и вълнуващата дилема дали да се реша на обещаващо добрия секс с мъжа, с когото се запознах, защото бе изгубил брат си. Това изисква известна сръчност — заключи тя. — Затова ще се опитам да бъда чевръста.

— Забравяш картината.

— Защото тя ме плаши повече, отколкото частния фитнес салон или секса.

— Сексът те плаши?

— Аз съм момиче, Аштън. Да се съблечеш гола пред мъж за пръв път винаги е плашещо.

— Аз ще те накарам да не мислиш за това.

— Това би могло да е предимство. — Тя очерта сърце върху запотената си чаша вода с лимон. — Какво ще правим с яйцето?

Въпросът й го върна към проблемите.

— Ще го покажа на вуйчото на Оливър — този, за когото той работеше. Ако Вини не може да го идентифицира или потвърди автентичността му, ще познава някого, който да го направи.

— Идеята е добра. Дано го направи… Защото предметът е или ценен в разумни граници заради майсторската изработка, или плашещо ценен. И след като научиш, какво смяташ да правиш с него?

— Утре ще го занеса в семейната резиденция. Сигурността там може да си съперничи с тази на Федералния резерв. Там ще е в безопасност, докато се справя с останалото.

— Как смяташ да се справиш?

— Работя по въпроса. Вини познава колекционери — големи колекционери. Или познава хора, които имат достъп до такива среди.

Лила притежаваше богато въображение и си представи как някой богат колекционер задоволява хобито си. Всяка година наглеждаше къщата на един мъж, който колекционираше стари дръжки за врати. А през зимата се грижеше за дома на една жена, два пъти вдовица, която колекционираше еротични фигурки нецке^[3]. Не можеше обаче да си представи как действа един колекционер, който притежаваше милиони или дори милиарди. Нужна й беше повече информация за този тип хора.

— Трябва да има нещо за този клиент в документите му, в кореспонденцията, все някъде.

— Ще проверя всичко.

— Мога да ти помогна. Мога — повтори младата жена, когато той не отговори. — Понякога клиентите ми плащат допълнително, за да подредя домашния им офис или документите, докато отсъстват. Във всеки случай приятелката на Оливър, Сейдж, би трябвало да е знаела. Всички тези напрегнати разговори — продължи Лила, втренчила поглед в закования прозорец — всички спорове, вълнението, тревогата. Реших, че се дължат на емоционални проблеми във връзката им, но сега… Трябва да е било заради яйцето, заради клиента и сделката, която Оливър или двамата са се опитвали да сключат.

— Тя е знаела нещо — съгласи се Аш, — но недостатъчно. Ти каза, че плачела, умолявала, била ужасена. Мисля, че ако е знаела къде Оливър е скрил яйцето, е щяла да им каже.

— Навярно си прав. Тя е знаела какъв е предметът, какво е замислил той, но може би не и къде го е държал. Следователно Сейдж не е могла да каже, а той е бил в безсъзнание и също безполезен. Убиецът е направил грешка, като го е упоил, предполагайки, че жената е по-лесната мишена и ще се разприказва веднага щом я изплаши или й причини болка.

Лила се изправи и взе чиниите.

— Чака те много работа, трябва да се срещнеш с някои хора.

Аш също стана, взе чиниите от ръката й и ги върна на масата. После я хвана за раменете.

— Оливър сигурно й е казал, че го прави, за да я защити: „Слушай, красавице, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. Просто се грижа за безопасността ти“. Част от него сигурно го е вярвала.

— Значи е било донякъде вярно.

— Той не й е казал, защото не й имал доверие и защото не е искал тя да участва наравно с него. Това е било негова сделка, направена по неговия начин. И тя е умряла заради това.

— Както и той, Аштън. Я ми кажи дали би им дал яйцето, за да я спаси?

— Да.

— В такъв случай това е достатъчно. — Тя се повдигна на пръсти и притисна устни към неговите. В следващия миг беше в прегръдките му, с разтуптяно сърце, а той я притисна към гърдите си.

— Сега бих могъл да те подлудя.

— Не се и съмнявам. Но…

Той плъзна длани по ръцете й.

— Но…

Двамата влязоха вътре. Лила го наблюдаваше как прибира кожената кутия в пазарската торба, покрива я отгоре с хартия, слага плика и парите.

— Утре трябва да замина. Има някои приготовления, за които се налага лично да се погрижа. И тъй като настоявам да дойдеш на погребението, защо не попиташ дали Джули може да те придружи в неделя, ако така ще се почувстваш по-удобно?

— Може да е неловко за нея и за Люк.

— Те са зрели хора.

— За всичко имаш готов отговор.

— Попитай я. И ми изпрати с есемес следващия си адрес. Каза, че е някъде в Ъпър Ийст?

— Точно така. Тюдор Сити^[4].

— Това е много далеч от жилището ми. Ще наема кола за теб, да идва да те взима, когато определим графика за позиране.

— Има и метро, сигурно си чувал за него, преминава през целия град. Както и таксита, и автобуси. Чудото на масовия транспорт.

— Ще наема кола. Направи ми услуга. Остани си у дома.

— Не смятам да излизам, но…

— Добре. — Аш взе торбите и се запъти към вратата.

— Можеше да вземеш такси, вместо да вървиш пеша с това нещо в онази глупава торба. Би трябвало даже да наемеш блиндирана кола.

— Блиндираната ми кола още е в магазина. Ще се видим след два дни. Обади се на Джули. Стой си вкъщи.

Много лесно раздаваше заповеди, помисли си тя, когато той си тръгна. И някак си успяваше да ги представи, сякаш ти правеше услуга или просто бяха най-разумното решение.

— Трябва да обиколя няколко пъти квартала, просто за да му направя напук — сподели тя с Томас, — но не си струва. Първо чиниите, а после книгата. И какво пък, по дяволите, ще се обадя на Джули.