Нора Робъртс
Колекционерът (16)

14.

Той дръпна решетката, затвори я и натисна бутона за изкачване. И щом асансьорът пое към третия етаж, Аш притисна Лила към страничната стена на кабината. Ръцете му се плъзнаха от бедрата към кръста й, по ребрата, отстрани на гърдите, разпалвайки малки бързи искри в нея, докато накрая обгърнаха лицето й.

Устата му превзе нейната.

Желаеше я, може би още от първата им среща, когато седеше срещу нея в онова малко кафене смазан от шока и скръбта, а тя се опитваше да му протегне ръка за помощ.

Желаеше я, когато го караше да се усмихва въпреки тъгата и унинието и въпросите, които го терзаеха; когато стоеше в ателието му окъпана от светлина и му позираше стеснителна и объркана.

Тя му предлагаше успокоение и уют, даваше му отговори на въпросите и мимоходом запалваше нещо в него, което му помагаше да заглади острите ръбове на мъката си.

Но сега, докато подът под тях бавно се издигаше, той осъзна, че не бе разбрал дълбочината на желанието си към нея.

То го заля, плъзгайки се в него като живо същество, стягайки слабините, корема, гърлото му, особено когато тя се надигна на пръсти, прегърна го и зарови ръце в косата му.

Затова вече не мислеше, а просто действаше.

Дланите му се спуснаха от лицето към раменете й, уловиха презрамките на роклята и ги смъкнаха надолу. Ръцете й се озоваха в кратък плен, но все пак достатъчно дълъг, за да обхване гърдите й с длани. Усети гладка кожа, набрана фина дантела и ускореното биене на сърцето й.

Тя се извъртя бързо и сръчно и изхлузи роклята надолу по бедрата. После го прегърна през врата със силните си ръце и уви разголените си бедра около кръста му.

Асансьорът избумтя и спря.

— Не ме пускай — прошепна той, като пусна бедрата й, за да отвори решетката.

— Не се тревожи за мен. — С леко мъркане, надигнало се дълбоко от гърлото й, тя захапа леко врата му. — Само да не се препънеш.

Стъпил здраво на крака, той издърпа панделката от косата й. Искаше я пусната. Уви я около ръката си, отметна главата й назад и устните му отново се впиха в нейните.

В слабия синкав сумрак на уличните лампи, Аш я отнесе в спалнята си, прекоси пода с широките дъски и се стовари заедно с нея върху леглото, което не си бе дал труда да оправи след последния път, когато бе спал там.

Тя тутакси се претърколи и го завъртя по гръб. Възседна го. Когато се наведе, косата й се спусна като завеси от двете страни на главата му. Лила гризна нежно долната му устна. Пръстите й вече трескаво разкопчаваха ризата му.

— Минало е известно време — тя отметна косата си назад и тя се люшна като коприна от едната страна на лицето й, — но мисля, че си спомням как се прави.

— Ако забравиш някоя стъпка… — Той плъзна ръце нагоре и надолу по бедрата й. — Аз ще ти подскажа.

Разтворила ризата му, Лила потърка гърдите му с длани.

— Хубави мускули за мъж, който работи с боя и четки.

— Не забравяй шпатулата за рисуване и смесване на боите.

Тя се засмя приглушено и прокара длани по раменете му.

— Много хубаво. — Наведе се отново и леко докосна с устни неговите, отдръпна се, пак ги докосна, продължи по шията, по раменете.

— Как се справям?

— Не пропусна нито една стъпка.

Извърна глава и устните му отново намериха нейните. Когато се сляха, той се изви и се озова отгоре й, а пламъкът на страстта им лумна още по-силно.

Лила възнамеряваше този първи път тя да диктува ритъма — да се отдаде бавно, наслаждавайки се на всяка ласка, на всеки допир и целувка.

А сега той разби всичко това на пух и прах.

Как можеше да планира движенията си, ритъма, когато ръцете му препускаха по тялото й? Той докосваше и взимаше, сякаш скицираше — със сигурен, силен замах, с умението на опитен любовник, който знаеше как да събуди страстта, която искаше. И когато жарта се разгоря в нея, тя поиска още, извиваше се под него, даваше, прегръщаше, вземаше.

Твърди мускули, дълго и стройно тяло — и всичко това бе нейно, за да го опознае и притежава, докато телата им се къпеха в мекия синкав полумрак.

Сега се търкаляха в леглото, здраво преплетени, докато трескавото безумие ги завладяваше, търсеха се, вкопчваха се един в друг, а кръвта препускаше бясно във вените им, пулсираше под сгорещената плът.

Той разкопча сутиена й, захвърли го, повдигна я и засмука гърдата й.

Тя се изви като котка, замърка, а пръстите й се забиха в раменете му, докато се издигаше на вълната на удоволствието. Езикът му я докосваше нежно, зъбите му я изтезаваха, докато цялото й същество не се разтърси и разпиля.

Покорена, отдадена докрай на насладите, на бясната скорост, с която я връхлитаха вълните на екстаза.

Телата им се плъзгаха, мокри от пот, преплетени и извиващи се, докато пръстите й се бореха с панталоните му. После устните му се спуснаха надолу и все по-надолу, а светът й експлодира.

Тя извика, изнемогваща от шеметна наслада, докато препускаше към заветния връх, очакваща и вкусваща безкрайното спускане.

Сега, о, боже, сега! Думите напираха, ала устните й имаха сили единствено да мълвят името му, а ноктите й го призоваваха да се върне при нея. Да я обладае, изцяло и докрай.

Той я наблюдаваше, наблюдаваше тези тъмни, цигански очи — две черни луни в нощта. После шията й се изви в елегантна дъга, когато той проникна в нея. Тялото му се движеше, като се опитваше да се забави, да забави още малко мига на откровението. Вътре в нея, уловен в кадифената й мекота, очите й приковани в неговите, а косите й разпилени върху чаршафите.

Тя потръпна, после се вкопчи в него.

Слети в едно, двамата застинаха, опиянени от мига, покорени от потребността, ритъма, движението и изсмукващия, всепоглъщащия огън.

Лила остана да лежи изнемощяла, ръцете й се отпуснаха морно от хлъзгавите му рамене и паднаха върху смачканите чаршафи. Чувстваше се блажено използвана и не искаше нищо друго, освен да се къпе в сладката нега, докато отново не я употребят.

— О, боже — отрони тя едва.

Той издаде някакъв звук подобен на ръмжене, който тя възприе като съгласие. Беше се отпуснал върху нея и това й беше приятно. Харесваше й да усеща бясното туптене на сърцето му, горещото му, влажно тяло, отпуснато върху нейното.

— Винаги ли по този начин завършваш сеансите си на художник?

— Зависи от модела.

Тя изсумтя немощно, щеше да го сръга леко или щипне, ако имаше сили да вдигне ръката си.

— Обикновено пия бира. Понякога тичам или се качвам на пътечката.

— Не обичам пътечки. Целият си в пот и не отиваш никъде. За разлика от секса — пак си потен, но стигаш навсякъде.

Аш вдигна глава и я погледна.

— От сега нататък благодарение на теб, винаги когато съм на пътеката, ще мисля за секс.

— Моля, пак заповядай.

Той се засмя, претърколи се от нея и се излегна по гръб.

— Ти си необикновена.

— Най-важната цел е достигната.

— Защо цел? — Младата жена само сви рамене, но той обви ръка около нея и я извърна настрани, за да са лице в лице. — Защо цел? — повтори той.

— Не знам. Вероятно, защото съм отрасла в семейство на военен. Униформи, строга дисциплина. Може би необикновеното е било моето бунтарство.

— При теб се е получило.

— А ти не трябваше ли да си голям шеф, чиято амбиция го е отвела до върха на кариерата или до почивка в Монте Карло, заобиколен от тузари? А може би наистина прекарваш лятото в Монте Карло?

— Предпочитам езерото Комо. Не, не съм тузар, нито голям шеф. Нямаше нужда да си пробивам път като гладуващ художник, но щях да го направя, ако се беше наложило.

— Защото е важно не само това, което правиш, а това, което искаш да бъдеш. Прекрасно е да имаш талант и любов към изкуството. Не всички го могат, нито го имат.

— А ти писателка ли искаше да бъдеш?

— Така ми се струва. Обичам да пиша и мисля, че ставам по-добра. Но ако не ми плащаха, за да наглеждам хорските къщи, щях да бъда гладуваща писателка. Тази работа ми харесва, а и ме бива за нея.

— И не се ровиш в чужди чекмеджета.

— Абсолютно вярно.

— Аз бих го направил — призна той. — Повечето хора щяха да го направят. Трудно е да се устои на любопитството.

— Ако се поддадеш на любопитството, ще останеш без работа. А освен това не е възпитано.

— А невъзпитанието се наказва. — Аш докосна леко малката трапчинка в ъгълчето на устата й. — Да стоплим вечерята в микровълновата.

— Сега, като го спомена, усетих, че умирам от глад. Роклята ми остана в асансьора.

Той замълча за миг.

— Стъклата на прозорците са непрозрачни отвън заради такива като теб.

— Няма значение. Имаш ли някакъв халат? Или риза? Или да потърся нещо в багажа си?

— Щом настояваш.

Аш стана и Лила си помисли, че сигурно има котешки очи, за да се движи толкова уверено в полумрака. Отвори вратата на дрешника и влезе вътре, явно беше доста голям. Излезе с риза в ръка и й я подхвърли.

— Ще ти е голяма.

— Което означава, че ще закрие задника ми. Не бива да се вечеря по гол задник.

— Звучи доста строго.

— Аз нямам много правила — рече тя, докато обличаше ризата, — но малкото, към които се придържам, са строги.

Ризата наистина покри задника й и горната част на бедрата й, както и ръцете. Тя я закопча старателно и нави ръкавите.

Искаше да я нарисува и така, помисли си Аш — отмаляла от секса, с разрошена коса и натежали клепачи, облякла една от ризите му.

— Така е добре — кимна доволно Лила и приглади краищата на ризата. — Така ще има какво да съблечеш след вечерята.

— Щом го казваш по този начин, няма мърдане — правилата са си правила.

Той навлече шорти и тениска.

Двамата слязоха долу.

— За кратко ме откъсна от всичко. Много те бива в това.

— Може би, като оставим нещата да отлежат за известно време, ще ни помогне да решим какво да прави занапред. — Надникна в торбата с храната. — Господи, ухае страхотно.

Аш я погали по косата.

— Ако можех да върна времето, нямаше да те въвлека в тази история. Пак щях да искам да си тук с мен, но нямаше да те замеся.

— Вече съм замесена и съм тук. — Тя вдигна торбата. — Затова нека да хапнем. Може би след това ще измислим какво да правим.

Той вече имаше нещо на ум и се опита да подреди мислите си, докато стопляха храната и седнаха в онзи ъгъл, където обикновено се хранеше.

— Ти беше прав — каза Лила след първата хапка. — Много е вкусно. И така… какво си наумил? По лицето ти познах, че обмисляш нещо — продължи тя. — Същото е, когато решаваш какво и как да нарисуваш. Не си напълно съсредоточен, не е онова напрегнато и малко лукаво изражение, което имаш, когато рисуваш, а замислено и вглъбено, което се появява, когато се подготвяш.

— Нима имам толкова изражения?

— Имаш и би трябвало да ги видиш, ако рисуваш автопортрет. Какво мислиш?

— Ако полицаите идентифицират онзи секси азиатски демон, в главата ми се оформя една идея.

— Но ти не вярваш, че ще стане, нито аз. Този САД — секси азиатски демон, много подходящо определение за нея — не се притеснява от охранителните камери. Следователно или не й пука, че ще я разпознаят, или няма полицейско досие.

— И в двата случая не изглеждаше особено разтревожена, че може да бъде заподозряна за няколко убийства.

— Вероятно това не са първите й убийства, не мислиш ли? Господи, толкова е странно да ядеш спагети с пилешко и пармезан и да говориш за убийства.

— Не е нужно да го правим.

— Не, трябва да го правим. — Тя нави малко спагети около вилицата си. — Трябва. Това, че е странно, не го прави по-малко необходимо. Мислех си, че бих могла да гледам на това отстрани като сюжет за роман. Но не се получава. Това е реално, а с реалността трябва да се справяме. И така, тя вероятно е убивала и преди.

В съзнанието на Аш изплува лицето на убития мъж с малката кръгла черна дупка между очите.

— Да, не мисля, че е новак в занаята. И ако сме прави, шефът й има дълбоки джобове. Той не би наел аматьор.

— Ако я е наел, за да вземе яйцето от Оливър, излиза, че тя не си е свършила работата.

— Точно така.

Лила размаха вилицата си към него.

— Ти мислиш как да я примамиш с яйцето? Ако тя не го намери, ще загуби работата си или хонорара, или може би нещо още по-важно, тъй като този, който й плаща, не се колебае да убива хора, за да получи това, което иска.

— Ако яйцето е целта й, тя не разполага с много варианти. Не знам какво може да й е казал Вини при такива жестоки изтезания. Смятам, имайки предвид какъв човек беше той, че не й е казал нищо. Но ако го е направил, той знаеше, че занесох яйцето в семейната резиденция, за да го скрия, но нямаше представа точно къде.

— Ако по някакъв начин тя се досети, че е някъде в имението, това няма да й помогне много. Мястото е твърде голямо. Но дори да успее да проникне вътре…

— Съмнявам се, предвид охранителната система на баща ми. Но ако се окаже достатъчно умна и влезе там, да речем като нов член на персонала или си издейства покана за гостуване, пак няма да знае откъде да започне търсенето. Скрих яйцето в…

— Не ми казвай. — Тя запуши ушите си инстинктивно. — Какво ще стане, ако…

— Ако се случи нещо много лошо и тя те нападне? Ако стане това, ще й кажеш, че Херувимът с колесницата се намира в малък сейф в офиса зад старите конюшни. Сега нямаме коне, затова не използваме конюшните. Кодът на сейфа е петцифрен, три-едно-осем-девет-нула. Това са месецът, денят и годината на раждането на Оливър. Ако го бях казал на Вини, може би щеше да оцелее.

— Не. — Тя се пресегна и докосна ръката му. — Те и без това щяха да го убият. Ако го бяха оставили жив, той щеше да ти каже, щеше да съобщи и на полицията. Според мен, честно казано, ако яйцето беше в него и той им го бе дал, те пак щяха да го убият.

— Знам го. — Аш разчупи едно хлебче на две, повече от желание да разкъса нещо, отколкото да го яде. Все пак й подаде половината. — Тежко е да се приеме това. Но ти трябва да знаеш скривалището.

— За да използвам тази информация и да се откупя или за да го взема оттам, ако тя те отвлече?

— Да се надяваме, че нито едното, нито другото няма да ни сполети. Оливър се е сдобил с яйцето. Сигурно не е изпълнил задължението си по сделката или е променил условията, за да спечели повече пари. Въобще не е очаквал, че те ще го убият заради това, ще убият и любовницата му, която може би го е свързала с тях.

— Оптимистът — произнесе тя тихо — винаги вярва, че ще се случи най-доброто, а не най-лошото.

— Явно е вярвал в това. Е, доста ги е разочаровал, като се е застраховал, изпращайки ключа на мен. Но си е въобразявал, че ще успее да ги убеди да му платят. Възможно е да ги е размотавал. Обещал им е да намери други подобни съкровища, към които клиентът е проявявал специален интерес.

— Само глупак може да играе подобна игра.

— В някои отношения беше такъв. — Аш сведе очи към чашата с вино. — Но аз мога да разиграя друг вариант.

— Какъв вариант?

— Оливър вероятно е разполагал с начин да се свързва с тази жена или нейния шеф, или е познавал някой друг, който е осъществявал връзката. Трябва да разбера това. После ще установя контакт с тях и ще им предложа нова сделка.

— Как ще ги убедиш да не те преследват, след като узнаят, че яйцето е в теб, както преследваха Оливър и Вини? — Лила постави длан върху неговата. — Наистина бях сериозна, когато ти казах, че не искам те да се опитат да те убият.

— Ще им обясня, че яйцето е добре скрито. Ще им кажа, че могат да го получат само от мен, като изпратят свой човек. Ако нещо се случи с мен — бъда убит, наранен или изчезна — съм оставил инструкции на мой доверен човек незабавно да опразни сейфа и да дари съдържанието му на музея „Метрополитен“.

Според нея той бе изрекъл всичко това — и особено думите „ако бъда убит“ — прекалено небрежно.

— Може и да свърши работа. Трябва да го обмисля — каза Лила.

— Докато аз измисля как да съобщя на тази жена или на нейния шеф, че съм на пазара, ще имаш достатъчно време да го обмислиш.

— Или може още сега да направиш дарението, да предизвикаш сензация и тогава те повече няма да имат причина да те преследват.

— Тя ще изчезне. Или за да се крие от властите, или от шефа си, а навярно и от двете. Трима души са мъртви, като двама от тях означават много за мен. Не мога просто да се оттегля.

Трябваше да помисли. Разбираше го, а и беше спала с него, което си беше интимна връзка. Сега обаче не знаеше как да го разубеди по този въпрос.

Прямотата, каза си тя, винаги бе най-добрият подход.

— Мисля, че навярно си прав и тя наистина може да изчезне. Ако това се случи, може би ще се сложи край на тревогата и риска.

— Може би да, може би не.

— Нека да сме оптимисти, поне засега. И все пак няма да постигнеш справедливо възмездие, нито случаят ще бъде приключен. Или поне правосъдието и краят на тази история няма да зависят от теб. И точно заради това е всичко, нали? Ти искаш правосъдието и завършека, или поне част от тях, да са в твои ръце. Искаш да се справиш с нея така, както би го направил с противен пияница в някой бар.

— Няма да я нападна физически. Тя е жена, а някои правила никога не се нарушават.

Лила се облегна на стола и го изгледа изпитателно. Изглеждаше спокоен и разумен, но зад това се криеше непоклатима решителност. Той бе направил избора си и щеше да продължи с или без помощта й.

— Добре.

— Какво добре?

— Ще участвам. Ще трябва да уточним много неща, да разработим всичко стъпка по стъпка, защото се съмнявам, че можеш да изиграеш убедително ролята на измамник.

— Може би трябва да преспим и пак да го обмислим.

Тя взе чашата си с вино и се усмихна.

— Може би.

* * *

Джули не можа да заспи. Не беше чудно при тези обстоятелства. Денят й започна с едно погребение, от което най-близката й приятелка си замина вбесена от обидите на бащата на покойника, а приключи с бившия й съпруг, който спеше в стаята за гости.

А междувременно бе извършено още едно жестоко убийство, а тя познаваше Винсънт Тартели и жена му от една изложба на Аш.

Невероятно бе, че причината за всичко това се оказваше намирането на едно от императорските яйца.

Наистина искаше да види яйцето и в същото време осъзнаваше, че не беше редно да изгаря от желание да зърне едно изгубено съкровище, когато заради него умираха хора.

Тази мисъл обаче я смущаваше много по-малко, отколкото фактът, че Люк спеше в съседната стая.

За кой ли път се завъртя в леглото и се загледа в тавана. Опита се да си представи, че бе екран, върху който се появяваше Херувимът с колесницата.

Но като стрелка на компас мислите й все се връщаха към Люк.

Бяха вечеряли заедно, просто като двойка, която обсъждаше убийство и безценни руски съкровища, докато се наслаждаваше на тайландската кухня. Тя не възрази на предложението му да остане в апартамента й. Вече стана ясно, че който бе убил Оливър и горкия господин Тартели, беше влязъл и в жилището й.

Убийцата нямаше да се върне, разбира се, че не. Но ако го направеше… Джули защитаваше правата на жените и равенството между половете, но при тези обстоятелства се чувстваше много по-сигурна, ако имаше мъж в къщата.

Сега този мъж беше Люк и присъствието му събуди всички онези приятни спомени, част от които бяха горещи и чувствени, но не й помагаха да заспи.

Очевидно не биваше да си ляга толкова рано, но така й се стори по-безопасно, по-разумно: да се скрие в стаята си, докато Люк бе в апартамента.

Реши, че можеше да поработи, да поиграе или да почете, за да се разсее. Затова щеше да се промъкне тихо в кухнята, да вземе таблета и да си направи чаша билков чай.

Джули стана, отвори предпазливо вратата като крадец и отиде на пръсти в кухнята.

Без да включи осветлението, тя сипа вода в чайника и го сложи на котлона да заври. Вместо да се върти в леглото и да съживява старите спомени, щеше да си направи чай, след което да поработи или почете, после да заспи като бебе.

Доволна, тя извади кутия с чай и любимия си порцеланов чайник за запарка, чийто нежен зелен цвят и изрисувани люлякови цветове я караха да се чувства уютно. Съсредоточи се върху отмерването на чая, ваденето на цедката, наливането на врящата вода.

— Не можеш ли да заспиш?

Тя изпищя, изпусна кутията с чая и се втренчи в Люк.

Той беше гол до кръста, беше обул набързо само панталона. Тогава Джули осъзна, че момчето, за което някога се бе омъжила, се бе превърнало в много, наистина много красив мъж.

— Нямах намерения да те стряскам. — Той пристъпи и вдигна кутията.

— А аз нямах намерение да те будя.

— Не си ме събудила. Чух те, че отиваш в кухнята, но исках да съм сигурен, че наистина си ти.

— Не можах да се успокоя. Не знам нито какво да мисля, нито какво да чувствам, когато един убиец е толкова близо до дома ми. Освен това и яйцето. И за него не мога да спра да мисля. Това е безценна находка, невероятно откритие за света на изящните изкуства, а моята най-близка приятелка е замесена във всичко това — каза тя прекалено бързо, а кухнята й се струваше твърде тясна за тях двамата.

— Аш ще се погрижи за Лила.

— Никой не се грижи за Лила, но, да, знам, че ще се опита.

Джули отметна косата си и си представи колко бе сплъстена и разрошена след неспокойното въртене в леглото. Мислено благодари на Бог, че в кухнята бе полутъмно.

— Искаш ли чай? Билкова смес от валериана, маточина, лайка и малко лавандула. Наистина е добре срещу безсънието.

— Често ли страдаш от безсъние? — попита я Люк.

— Не много. Повече ме измъчват напрежението и безпокойството.

— Трябва да опиташ с медитация.

— Ти медитираш ли? — погледна го тя замислено.

— Не. Не мога да изключвам съзнанието си.

Това я накара да се засмее, докато изваждаше чаша и за него.

— Опитах само два пъти, като мантрата ми се свеждаше до: „О, трябваше да купя онази прекрасна чанта, която видях в Барнис“. Или, „Не трябваше ли да представя този художник по този начин, вместо по онзи? О, трябваше ли да изям този капкейк?“.

— Аз пък започвам да прехвърлям наум смените на персонала, очакваните проверки от инспекторите от службата по хигиена. И капкейковете.

Тя постави капака на чайника, за да се запарят билките, и каза:

— Тази вечер имаше убийство, както и историята с онова яйце на Фаберже и…

— И какво?

— О, нищо особено.

— Странно, защото изненадващото е убийство, Фаберже и ти.

Когато погледите им се срещнаха, в стомаха й нещо запърха.

— Ами, при тези обстоятелства… — вдигна тя поглед и щом срещна неговия, усети приятен трепет.

— Много от мислите, които се щурат в главата ми, са свързани с теб. — Той я погали с пръст от рамото до лакътя — стар негов навик, който тя много добре помнеше. — Питам се какво би станало, ако бяхме направили това, вместо онова? Какво щеше да е, ако ти бях казал това, а не онова? Ако бях попитал за нещо или ако не бях попитал?

— Естествено е да си задаваш такива въпроси.

— Така ли мислиш?

— Да, разбира се. Искаш ли мед? Обикновено пия чая без мед, но ако искаш, имам…

— А не се ли питаш защо с нас не се получи? Защо и двамата вършехме глупости, а не се опитахме заедно да разрешим проблемите?

— Вместо това се сърдех. Беше по-лесно да съм сърдита, вместо да ти казвам какво искам или какво трябва да направиш. Просто бяхме хлапета, Люк.

— Вече не сме хлапета — каза Люк, като я хвана за ръката и я обърна с лице към себе си.

Ръцете му бяха силни, стопляха кожата й през тънкия копринен пеньоар. Погледът му не се откъсваше от очите й. Всички колебания, всички въпроси и мисли, всички спомени просто пометоха преградите, които тя смяташе за здрав разум.

— Не — потвърди тя, — не сме.

Вече нищо не я възпираше и Джули пристъпи към него, за да вземе това, което искаше.

Макар чаят да остана забравен върху плота, тя се сгуши до Люк и заспа като младенец.