Нора Робъртс
Колекционерът (29)

26.

— Коя точно част от „не излизай навън“ не разбра? — учуди се той. После очите му се присвиха, като се вгледа в лицето й. — Какво става?

— Нищо. Искам да подишам чист въздух. Баща ти е тук.

Преди да успее да мине покрай него, Аш просто я хвана за ръката и я завъртя.

— Не искам да остана тук и изглежда, че ти май ще си третият човек, когото ще цапардосам в лицето.

— Съжалявам, направи каквото смяташ, че е редно. Но той няма да те изгони оттук. Това трябва да е ясно и на двама ви.

— По дяволите, отивам да се поразходя.

— Ще излезем по-късно. — Аш я дръпна навътре. — Татко. — Кимна леко, занесе до масата торбите, които държеше, и ги остави.

— Искам да говоря с теб, Аштън. Насаме.

— Не сме сами. Дойде ми на ум, че така и не съм ви запознал, при все че сте се срещали. Лила, това е баща ми, Спенс Арчър. Татко, това е Лила Емерсън, жената, която обичам. И двамата трябва да свиквате с това. Някой иска ли бира?

— Ти почти не я познаваш — започна Спенс.

— Не, ти почти не я познаваш, защото предпочете да вярваш, че тя преследва парите ми, което тутакси я нарежда в графата „засяга ме“.

Тонът му беше толкова леденостуден, че Лила изтръпна. Предпочиташе да се изправи пред изгарящата му ярост.

— Предпочете да вярваш, че тя преследва парите ми — продължи Аш, — което те засяга, но е абсолютно безпочвено. И предпочете да повярваш, че е впечатлена от знаменитата фамилия Арчър, което е нелепо. Всъщност на нея не й пука за нито едно от тези неща. Всъщност те са в мой ущърб, което е дяволски вбесяващо. Но се старая да променя това, тъй като възнамерявам да прекарам живота си с нея.

— Никога не съм казала, че аз…

Той й хвърли толкова студен поглед, че сякаш я опари.

— Замълчи.

От шока тя онемя, а Аш отново се извърна към баща си.

— Тя не е сторила нищо, за да предизвика подобно отношение. Тъкмо напротив, би трябвало да й бъдеш благодарен, задето е проявила състрадание и великодушие към един от синовете ти, докато той се опитваше да се справи със смъртта на друг твой син.

— Дойдох, за да говоря с теб, Аш, а не да слушам лекции.

— Къщата е моя — отсече Аш. — Тук важат моите правила. А що се отнася до плановете ми относно Лила? Те са дългосрочни. За разлика от теб, това е нещо, което възнамерявам да направя веднъж в живота си. Бил съм много по-внимателен, отколкото смяташ, защото за мен е обвързване за цял живот. Лила не е направила нищо, за да заслужи твоето отношение, което не е нищо друго, освен отражение на собствените ти преживявания. Крайно време е да престанеш да съдиш по тях за моя живот и решенията, които вземам. Обичам те, но ако не можеш да се държиш любезно с Лила и да проявиш уважението, което очакваш от мен и всички останали, не си добре дошъл в дома ми.

— Недей. Не го прави. — Парещите сълзи, напиращи в очите й, я изненадаха не по-малко, отколкото думите на Аштън. — Не говори по този начин с баща си.

— Да не би да смяташе, че няма да те защитя? — Част от клокочещия под ледената повърхност гняв изригна. — Или това е нещо, което не е позволено никому?

— Не, не е това… Аш, той е твой баща. Моля те, не му говори по този начин. Не е правилно. Ние просто ще стоим далеч един от друг, нали? — обърна се тя умоляващо към Спенс. — Не може ли просто да се споразумеем да се избягваме? Не мога и не желая да бъда отговорна за пропастта помежду ви. Това няма да стане.

— Ти не си отговорна и всички в тази стая го знаем. Нали така? — Аш погледна баща си.

— Докато съм глава на семейството, аз имам задължението и отговорността да се грижа за интересите на семейството.

— Ако имаш предвид финансовите интереси, постъпи така, както смяташ за най-добре. Няма да споря с теб. Но това е моят личен живот и ти нямаш право да се намесваш. Аз никога не съм се месил в твоя.

— Да не би да искаш да допуснеш същите грешки като мен?

— Не искам. Защо мислиш, че чаках толкова дълго? Освен това каквито и грешки да направя, те ще бъдат само мои. Лила не е една от тях. А сега можеш или да си тръгнеш, или да пийнеш една бира.

Като човек, въртял цял живот успешен бизнес, Спенс знаеше кога е време да смени тактиката и временно да отстъпи.

— Искам да знам защо си ходил в Италия, за да се видиш с Джовани Бастоне.

— Свързано е със случилото се с Оливър и е доста сложно. Аз ще се оправя. Едва ли ще искаш да знаеш, татко, как Оливър е издухал през носа попечителския си фонд или го е профукал за хапчета и алкохол.

Думите бяха пропити с горчивина и не бяха съвсем справедливи, каза си Аш. Често се бе молил на Бога да му спести подробностите от живота на Оливър.

— Като оставим настрани Оливър, семейството ни е достатъчно опетнено. Твърде сме многобройни, за да бъде другояче. Аз се старая да оправям кашите винаги, когато мога. Съжалявам, че не се погрижих по-добре за Оливър, когато още имах възможност.

Спенс овладя с усилие това, което според Лила беше комбинация от гордост и болка. Когато заговори, все още се долавяше частица от тях в дрезгавия му глас.

— Ти не си виновен за случилото се с Оливър. Вината е негова и отчасти моя.

— Сега това няма голямо значение.

— Нека да ти помогна. Позволи ми да направя поне това. Като изключим личните несъгласия, ти си оставаш мой син. За бога, Аштън, не искам да изгубя още един син.

— Ти вече ми помогна. Използвах частния самолет, за да отида при Бастоне, както и името ти. Каза ми всичко, което знаеше за него и информацията беше много полезна, за да се ориентирам в ситуацията.

— Ако той е замесен в убийството на Оливър…

— Не. Кълна ти се, че не е.

— Защо не му кажеш? — настоя Лила. — Оливър беше негов син. Не е правилно да криеш от баща си това, което знаеш, а най-малкото, защото си му ядосан заради мен. Грешиш, Аштън. И двамата грешите и сте твърде глупави и твърдоглави, за да се разберете разумно. Качвам се горе.

Аш понечи да й каже да остане, после размисли и я остави да си тръгне. И без това бе изтърпяла достатъчно.

— Тя казва това, което мисли — отбеляза Спенс.

— Почти винаги. — Аш осъзна, че в крайна сметка все пак ще се наложи да сподели пицата калцоне. — Да пийнем по бира и ако си гладен, да си поделим моята пица. Ще поговорим.

* * *

Почти час по-късно Аш се качи горе. Познаваше жените и би трябвало при всички любовници, сестри и други членове на семейството му от женски пол, които бяха част от живота му. Затова знаеше кога една жена се нуждаеше от глезене и повече внимание.

Сложи сандвича й и ленена салфетка върху поднос. Добави чаша вино и едно цвете от аранжировката, която тя бе избрала за дневната.

Откри я да работи седнала зад лаптопа в една от стаите за гости.

— Почини си.

Тя не спря, нито го погледна.

— Тъкмо съм се развихрила.

— Минава два. Не си хапнала от сутринта. Почини си, Лила. — Наведе се и я целуна по главата. — Ти беше права, аз сгреших.

— За какво по-точно?

— За това, че трябва да кажа на баща си за случващото се. Не му казах всичко в подробности, но му споделих достатъчно.

— Добре. Това е добре.

— Не му беше лесно да го чуе, но ти беше права. Трябваше да го знае. Заслужаваше да разбере защо е бил убит синът му.

— Съжалявам. — Стиснала ръце в скута си, младата жена се взираше невиждащо в екрана на лаптопа.

Аш остави подноса върху леглото и се върна при нея.

— Моля те, почини си.

— Когато съм разстроена, или се тъпча със сладко, или не мога да преглътна нито хапка. А сега съм разстроена.

— Знам.

Вдигна я от стола, заобиколи го и я накара да седне върху леглото. Той също седна с кръстосани крака върху него и се взря в нея, а подносът остана помежду им.

— Имаш навика да поставяш хората на мястото им.

— Знам.

— Много дразнещ навик.

— Да, но ми пести време. Баща ми знае, че греши, Лила. Той ми се извини, и то не само формално. Познавам кога е формално. Още не е готов да се извини на теб и ако го стори сега, ще е наистина формално. А ти не искаш това.

— Не, не го искам.

— Но той ще ти се извини и ще го направи искрено, ако му дадеш още малко време. Ти му се опълчи. Нямаш представа колко неочаквано е било това за него. Той се чувства малко засрамен, а това е горчив залък за Спенс Арчър, трудно му е да го преглътне.

— Не искам да заставам помежду ви. Не мога да живея така.

— Мисля, че днес изяснихме това разногласие. — Протегна ръка и разтри коляното й. — Можеш ли да му дадеш малко време, за да ти се извини и да поправи грешката си?

— Да, разбира се. Аз не съм проблем. Не желая да бъда такъв.

— Той се обвинява за Оливър, за голяма част от всичко случило се. Той просто се оттегли, Лила. Не искаше да чува, нито да вижда. Много по-лесно му беше да праща пари и да не мисли за това, което се случва. И той го знае, чувства го.

Аш прокара ръце през косата си.

— Разбирам го, защото и аз изпитвам същото по отношение на Оливър.

— Баща ти беше прав, когато каза, че вината не е твоя. Не е и негова, Аш. Оливър сам е направил своя избор и колкото и да е тежко и трудно, той сам е избрал как да живее.

— Знам, но…

— Той беше твой брат.

— Да, както и син на баща ми. Мисля, че той се нахвърли така върху теб, защото, господи, не иска и друг негов син да поеме по грешен път. А и аз съм първородният му син — уточни Аш. — Този, който се предполагаше, че ще следва стъпките му, а всъщност е доста далеч от предначертания му път. Не се опитвам да го извиня, но мисля, че е част от причината.

— Той не е разочарован от теб. Отново грешиш, ако го мислиш. Той се страхува за теб и все още тъгува за Оливър. Не знам какво е да загубиш някой толкова близък, но знам какво е да се страхуваш, че може да го изгубиш. Всеки път, когато баща ми заминаваше на мисия… Както и да е, разчувствах се прекалено много. А и не е нужно всички да ме харесват.

— Той вече те харесва. — Аш разтри отново коляното й. — Просто не му се иска да е така.

Навярно беше истина, но тя не го бе търсила нарочно, нито искаше да е в центъра на вниманието.

— Каза ли му за яйцето, за Васин?

— Да, в общи линии. Сега мога да го оставя да уреди предаването му на музея „Метрополитен“, когато му дойде времето.

Дава му възможност да помогне, помисли си Лила, вместо да го държи настрани.

— Но не си му казал, че смяташ да се срещнеш с Николай Васин?

— Казах му достатъчно — повтори Аш. — Сега изяснихме ли се, аз и ти?

Тя отчупи парче от сандвича си.

— Ти ми каза да замълча.

— Така ли съм казал? Е, няма да е за последен път. Ти можеш да ми кажеш същото, когато пожелаеш.

— Ти се държа грубо с мен.

— Не мисля така. — Той присви очи и наклони глава. — Изяж този сандвич, преди да ти покажа какво наистина значи да си груб.

Тя подсмръкна, нарочно, макар че едвам сдържаше усмивката си. Погледна в очите му. В тях имаше толкова много от това, за което копнееше, осъзна младата жена, и колкото повече го искаше, толкова по-изплашена се чувстваше.

— Не знам дали мога да ти дам всичко, което желаеш, дали мога да бъда това, което търсиш.

— Ти вече си всичко, което искам. Докато си такава, каквато си, аз съм напълно доволен.

— Ти говореше за цял живот, за дългосрочни планове и…

— Обичам те. — Той помилва нежно бузата й. — Защо ще се задоволявам с нещо по-малко? Ти ме обичаш, не можеш да го скриеш или отречеш, Лила. Ти ме обичаш, защо ще се задоволяваш с по-малко?

— Не знам дали да изям това, което е в чинията ми, на няколко лакоми хапки или само да си гризна малко. И какво ще стане, когато то изчезне? Откъде знаеш, че просто ще си стои там?

Той я изгледа за миг. Очевидно нямаше предвид тази чиния, а някаква въображаема чиния, съдържаща любов, предположи Аш, обещания, отдаденост.

— Мисля, че колкото повече ядеш от нея, толкова по-пълна е чинията, особено когато я споделяш. Като стана дума за това, все пак се наложи да разделя проклетата калцоне. Смяташ ли да ядеш този сандвич?

Лила се втренчи в него. След малко извади от джоба си своето универсално чудо и избра един нож. Разряза внимателно сандвича на две.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— Ще се опитам. Ако оплескам нещо, ще трябва да виниш единствено себе си.

Тя взе половината сандвич и му го подаде.

— Докато бях на пазар, се обади адвокатът ми.

— Какво каза той или тя?

— В случая „той“ каза, че е открил и се е свързал с адвокатите на Васин в Ню Йорк, като е заявил, че искам да се срещна с Васин относно общ бизнес.

— Но с повече адвокатски термини.

— Несъмнено. Адвокатът на Васин, също с адвокатски термини, се е съгласил да се свърже с клиента си.

Една стъпка, помисли си тя, към това, което предстоеше да се случи.

— Сега ще чакаме отговора — каза Лила.

— Не мисля, че ще се забави.

— Не, той иска яйцето. Но ти използва грешното местоимение. Не „аз“, а „ние“ искаме да се срещнем с Васин.

— Не е нужно ти да…

— Всъщност не искаше да кажеш това.

Пак започваха отначало, реши Аш.

— Трябва да имаме предвид кой е той, неговото минало и възпитание. Той ще е много по-склонен да си има работа с мъж.

— Наел е жена за мокрите си поръчки.

— Мокри поръчки. — Аш вдигна чашата й с вино и отпи. Налагаше се да промени стратегията и да прибегне до самата истина. — Той може да те нарани, Лила, нарочно, за да ме притисне, с цел да получи това, което иска. Така вероятно е действал с Оливър и неговата приятелка.

— Мисля, че мъж като него няма да повтори два пъти една и съща грешка. Разбира се, той би могъл да нарани теб, за да притисне мен.

Тя отхапа от сандвича и кимна решително.

— Аз ще отида на срещата, а ти оставаш.

— Ти, какво, упорстваш ли, или просто се опитваш да ме вбесиш?

— Нито едното, нито другото. Искаш от мен да си стоя със скръстени ръце и да чакам, докато ти влизаш сам в леговището на лъва. Опитваш се да ме разкараш ли? — Взе чашата с вино от ръката му и отпи. — Не можеш да говориш за обвързване за цял живот, за дългосрочни планове и отдаденост, а после да ме изолираш. Отиваме и двамата. Аш, ако се обвържа сериозно с теб или с когото и да било, не мога да го направя, без да съм сигурна, че това е пълноправно партньорство.

Тя се поколеба за момент, после заговори за миналото си.

— Майка все чакаше баща ми. За всички тя бе образец на добра и силна съпруга на военен. Но аз знам колко й беше трудно да чака. Колкото и да се гордееше с него, колкото и да бе твърда, много тежко й беше. Аз не съм като нея.

— Ще отидем заедно. Но ще се застраховаме.

— Как ще се застраховаме?

— Ако ти… ако някой от нас — поправи се Аш — пострада, сме оставили инструкции яйцето да бъде унищожено.

— Не е зле — всъщност е класически подход, но… се питам доколко идеята да се счупи яйцето е разумна. Не че ти няма да бъдеш убедителен. Присъствах на репетицията. Но разглезените деца предпочитат да видят играчката счупена, отколкото да я поделят с друг, нали? Той може да реагира по този начин.

— Да каже: „Ами, щом искаш, счупи го“ — предположи замислено Аш. — „Ако аз не мога да го имам, никой друг няма да го има.“ Не се бях сетил за това.

— Какво ще кажеш за друг вариант: ако някой от двама ни пострада, сме оставили указания незабавно да се обяви в медиите за откритието. Яйцето да бъде тутакси предадено на музей, чието име ще бъде запазено в тайна, с цел безопасността му. Следват подробностите.

— Заплахата за унищожаването на яйцето повече ми допада, но в случая ти имаш право. Това е добра застраховка — реши той, взе отново чашата с вино, която двамата си поделяха. — Става. Ще постъпим така.

— Наистина ли?

Той остави чашата върху подноса и хвана лицето й между дланите си.

— Не искаш да го чуваш, но аз няма да позволя нищо да ти се случи. Ще направя каквото е нужно, за да бъдеш в безопасност, без значение дали го искаш или не. Ако нещо се случи, ако реша, че нещо може да ти се случи, ще действам.

— Искам същото да важи и за теб.

— Добре.

— Как всъщност ще действаш?

Той стана и закрачи из стаята. Трябваше да го направи Вини, помисли си, трябваше да е той.

— Ще го обяви Алексей от семейното ни имение. Повярвай ми, може да бъде организирано там, баща ми ще се погрижи. Освен това там охраната е много надеждна.

— Идеята е добра. Дори нещо повече, много е умна. Но как ще го направим?

— Ще го измислим. — Той се спря и погледна през прозореца. — Трябва да приключим с това, Лила.

— Знам.

— Искам да живея с теб. — Тя не отговори и той се извърна. — Ще го постигна, но не можем да започнем нов живот, докато това не приключи. Каквото и да се случи с Васин, ние ще сложим край.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

— Ние няма да блъфираме за Мадок. Ще действаме, ако той откаже да я размени и ще отприщим ада. Останалото е работа на ченгетата.

— И двамата знаем, че ако е на свобода, тя ще ни преследва, за да ни убие. Това е част от нейната игра.

— Първо ще трябва да ни открие. Ти можеш да пишеш навсякъде. Аз мога да рисувам навсякъде. Двамата можем да отидем навсякъде. Ти обичаш да пътуваш. Ще бъдем постоянно в движение. Още когато се запознахме, съзрях в теб циганката. Двамата ще бъдем цигани.

— Ти не искаш да живееш така.

— Аз искам теб. Ще наемем къща в Ирландия, вила в Прованс, замък в Швейцария. Много нови места за теб, много нови платна, които да нарисувам.

И щеше да има нея, помисли си той, в кухнята всяка сутрин. С къс прозрачен пеньоар и с любимия си универсален инструмент в ръка.

— Те ще я арестуват, рано или късно ще я арестуват — каза убедено Аш. — Но дотогава, ако планът ни не успее, имаме и друга възможност. Нека ти покажа света, Лила.

— Аз… — Макар и за миг тя се паникьоса. — Аз имам бизнес.

— Можем да живеем така. Да устроим живота си, а ако искаш, ти можеш да продължиш бизнеса си. Но далеч от Ню Йорк, ще заминем при първа възможност, след като приключим тук. Помисли за това — предложи той. — Светът е голям. Ще се свържа с Алексей и ще започна да организирам нещата, а след това искам да поработя час или два в ателието. Искаш ли по-късно да се срещнем с Люк и Джули и да излезем на вечеря? Да се махнем оттук за малко?

— Идеята да излезем, е добра. Не си ли притеснен какво ще стане?

— Заинтригуван съм. И то по няколко причини. Той няма основание да изпраща неговата кучка по следите ни, ако смята да се срещне с мен и да чуе какво предлагам. Осем часът устройва ли те?

— Осем е идеално. Мисля, че това би било… о, боже. — Лила притисна пръсти към очите си. — Неговата кучка.

— Какво има сега?

— Не се ядосвай — малко си страшен, когато си ядосан. После аз ще се ядосам и също мога да стана малко страшна. А и без това беше доста страшно.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Тя се обади. Джей Мадок ми се обади на мобилния телефон. Обади ми се.

Озадаченото му изражение тутакси отстъпи пред студената ярост.

— Кога?

— След като ти излезе. Но мина известно време, затова не мисля, че е чакала да остана сама. Но това няма значение.

— Защо, по дяволите, не ми каза? Мамка му, Лила.

— Щях да го направя, смятах да ти кажа. Бях… телефонът беше в ръката ми, за да ти се обадя, когато чух входния звънец — беше баща ти. И той никак не бе очарован да ме види, след това дойде ти и… Дявол да те вземе и теб, Аш, след това се развихри страхотна караница и това обаждане излетя от главата ми. Освен това нали сега ти казвам. Не искам да го пазя в тайна. Просто бях…

Той седна отново и сложи уверено ръце върху раменете й.

— Спри. Дишай.

Тя пое дълбоко дъх и се взря в очите му, докато той разтриваше раменете й. И усети как малките мехурчета на истерията в гърлото й се пукат и изчезват.

— Тъкмо бях свършила с грунда. Телефонът ми завибрира, беше тя. Искаше да ме изплаши и го постигна. Радвам се, че не говорихме по скайп, защото щеше да види лицето ми. Попита дали съм се забавлявала в Италия. Опитах се да го давам малко в стил Кейли — сещаш се, смела и хладнокръвна, достойна съперница. Попитах я дали тя се е забавлявала, а след това споменах търговеца на антики. Може би не биваше да го правя, но това я обърка и я раздразни, долових го.

— Дай ми телефона си.

— Моят… О, колко съм глупава. Дори не проверих номера. Всичко се случи много бързо. Но записах по-голямата част от разговора. Сетих се да включа телефона на запис.

— Разбира се, че си се сетила — повтори той. — И разбира се, че имаш опция за запис.

— Защото човек никога не знае, нали? Чух звънеца на входната врата веднага след като тя затвори, и забравих за всичко друго.

Подаде му телефона.

— Скрит номер — каза той, когато провери обажданията й.

— Не мисля, че тя е искала да й се обадя, за да си побъбрим. Сигурно е телефон с предплатена карта, от който вече се е отървала. Всеки, който чете криминални романи или гледа телевизионните сериали, го знае. Такъв телефон не може да се проследи. Тя просто е искала да ме изплаши. И го постигна.

— Разкажи ми какво ти каза.

— Всичко е записано в телефона. Можеш да го прослушаш.

— Първо ми разкажи, аз после ще го прослушам.

— Най-вече, че ще ме убие по мъчителен начин, както очаквахме. Сигурна съм, че ме нарече с няколко мръсни думи на китайски, които трябва да проверя в речника. За нея това вече е личен въпрос, а не работа. Аз й обърках плановете, ударих я с юмрук, освен това й го напомних, защото тя ме заплаши. Смятах да ти се обадя, честна дума, както и в полицията, но тогава баща ти дойде, а аз бях в старите работни дрехи и не бих могла да изглеждам по-зле.

— Старите ти работни дрехи? Какво общо имат те с всичко това?

— Всяка жена на света би разбрала, че няма нищо по-лошо от това.

— Добре.

Сълзите се стичаха по страните й. Той ги изтри с палците си и допря нежно устни към нейните.

Погледна към телефона й.

— Къде е опцията за прослушване на запис?

— Чакай, дай на мен. — Лила взе телефона и я избра от менюто.

Заповяда си да не трепне, когато отново чу гласа на Джей и заканата й. Видя как в очите му лумват пламъци, как се разгарят. Когато записът свърши, те отново се приковаха в нейните.

— И аз й дадох да се разбере. Не звучах ужасена или паникьосана. Но…

Той я скри в обятията си, а тя обви ръце около него.

— Бях ужасена и паникьосана. Признавам го, наистина бях. Беше толкова реално. Тя каза, че наистина иска да ме убие. Дразнеше ме, но зад хапливостта й прозираше гняв. Толкова силен гняв, че можех да го усетя физически, не само да го доловя в гласа й.

— Ще заминем — отдръпна я той от себе си. — Където пожелаеш. Тази вечер. Нищо друго няма значение.

— Не, не, не. Не можем да живеем така, поне аз не мога. Не можем просто да се откажем. Не се е получило и за Джейсън Борн. Знаеш го, знаеш го. — Сега трябваше да спре да говори несвързано, защото видя, че огънят в очите му се смеси с объркване. — Книгите, филмите. Мат Деймън.

— Знам. — Умът й е нещо прекрасно, помисли си Аш, докато милваше косата й. — Добре.

— Това е още една причина, за да приключим с всичко това. Тя не може да се измъкне безнаказано, задето ме превърна в кълбо от нерви. Не бива да й позволяваме да управлява живота ни. Това е реалността, Аш, и аз няма да й разреша да ме превърне в човек, когото не харесвам или не познавам. Не ме моли да го сторя.

Той притисна устни към челото й.

— Ще се обадя на Файн. — Погледна отново телефона на Лила. — Ще се погрижа за това.

— Нуждая се от телефона си. Половината от живота ми е в този телефон.

— Ще ти го върна. — Погали я отново по косата и се изправи. — Когато дойдох, ти излизаше от къщата. Сама.

— Бях бясна, обидена. Беше глупаво. Боже, дори не си взех чантата.

— След като признаваш, че е било глупаво, не го прави отново. Ще се обадя на Файн, ще й кажа за случилото се. Тук ли ще останеш?

— Да, вече съм добре. Трябва да се заема с книгата, да се потопя в нея, да мисля за други неща.

— Тогава го направи. Аз съм долу или в ателието. Тук съм — добави той. — Тук съм при теб.

— Аш. — Лила стана от леглото. Беше напрегната и заговори припряно. — Баща ми наистина е добър човек.

— Сигурен съм, че е. — Имаше нещо от него в нея, помисли си той и отметна косата от лицето й.

— Той е военен. Не че поставяше работата пред семейството си. Но онзи дълг беше на първо място. Никога не съм го обвинявала за това, защото това е той. И е добър човек. Но често не беше при нас, не можеше.

— Било ти е трудно.

— Понякога беше тежко, но аз разбирах, че служи на страната. Мама е страхотна. Тя организираше сама живота ни, когато него го нямаше, но когато беше с нас, му беше всеотдайна и грижовна съпруга. Мама е великолепна готвачка, аз не съм наследила уменията й. Тя може да върши по десет неща наведнъж, в което аз също съм много добра. Но не може да смени една крушка. Е, преувеличих, но не много.

— Затова си се научила да поправяш разни неща.

— Някой трябваше да го прави, а и ми харесваше. Да отгатна как да поправя дадено нещо. И татко се гордееше с мен. „Дай го на Лила — обичаше да казва. — Тя ще го поправи, а ако не успее, значи не може да бъде поправено.“ Това означаваше толкова много за мен. В същото време, когато си беше у дома, той беше главата на семейството. Свикнал е да раздава заповеди.

— Но ти много не обичаш да ги получаваш.

— Човек свиква с промените, да си нова някъде, да се впишеш на новото място за пореден път. Свикваш да си самостоятелен. На татко му харесваше, че мога да се справям сама, и ме научи как да го постигам. Как да стрелям с оръжие, да го чистя, да го уважавам, научи ме на основите правила на самоотбраната, как да оказвам първа помощ, все такива неща. Но, да, помежду ни има търкания, когато ставаше дума да се направи нещо, защото аз така съм казала. Ти приличаш на него, но си много по-деликатен. Подполковникът е много по-директен.

— Хора, които от време на време нямат търкания помежду си, вероятно много скоро ще се отегчат.

Лила се засмя.

— Сигурно. Но важното е, че го обичам. Ти също обичаш баща си. Усетих го, при все че му беше много ядосан, дори се почувства разочарован от него. Ти го оставяш да вярва, че е главата на семейството, когато в действителност не е. Ти си главата на семейството. Позволяваш му да вярва в това, защото го обичаш. Приех и се примирих с отсъствието на баща ми от абитуриентския ми бал, не присъства и на дипломирането ми. Обичам го, въпреки че понякога — много пъти, когато действително съм се нуждаела от него — той не можеше да ми каже: „Аз съм тук“.

И в този миг той разбра.

— Но аз ще бъда.

— Не знам какво да правя, когато някой стане част от живота ми, когато искам той да присъства постоянно в него.

— Ще свикнеш. — Плъзна пръст по бузата й. — Бих искал да се запозная с родителите ти.

Не беше паника, каза си младата жена, само леко присвиване долу в стомаха.

— О… ами… те са в Аляска.

— Имам частен самолет. Ще кажеш, когато си готова. А сега се потопи в света на книгата си — каза той. — Аз съм тук, Лила. Можеш да разчиташ на това и накрая ще го приемеш.

Останала сама, тя си каза, че е време да се залавя за работа, да се върне в измисления си свят и да не мисли за нищо друго.

Кой мъж би предложил да зареже всичко, да скита по света с нея, за да е в безопасност, и да й подари нови места, нови преживявания? Той я виждаше като циганка, а и тя често си мислеше, че бе точно такава. Живот в движение.

Защо просто да не го направи? Да опакова багажа си и да замине, както го бе правила безброй пъти? Само че сега щеше да бъде с някого, когото искаше. Можеше да живее ден за ден, от място на място, от едно приключение до следващото.

Можеше да го направи и постепенно да превърне бизнеса си в международен. Или да се откаже да наглежда хорските домове и да се посвети само на писането и пътуването.

Защо да не се възползва от възможността?

Наистина ли можеше да свикне — да си позволи да свикне — да разчита на някой друг, когато познаваше себе си достатъчно добре, за да е сигурна, че можеше да разчита единствено на себе си? Тя беше тази, на която хората разчитаха за домовете, домашните любимци, растенията и вещите си. Тя беше тази, която се грижеше за всичко, на която можеха да се доверят, че щеше да е там, когато имаха нужда от нея.

Твърде много проблеми, каза си Лила. Първо трябваше да се справят с най-неотложното — яйцето, Васин, Мадок. Сега не беше време за мечти.

Действителността бе на първо място.

Върна се на бюрото и прочете отново последната страница, която бе написала, но редовете се размазваха пред очите й, тъй като мислите й продължаваха да се реят, не спираше да си представя как пътува из красиви и непознати места.