Нора Робъртс
Колекционерът (8)

7.

Може би тя имаше право, но Аш все пак я изпрати до дома й и провери всички стаи, преди да я остави сама.

После се прибра пеша у дома, донякъде с надеждата, че някой ще опита да го нападне. Беше в такова настроение, че щеше здравата да подреди всекиго — дори и ако беше жена, както твърдеше Джули, обута с дизайнерски обувки и татуировка на глезена.

Убиецът на брат му или негов съучастник бе влязъл в дома му въпреки надеждните мерки за сигурност и се бе разходил вътре на воля.

Съвсем спокойно, необезпокояван.

Не означаваше ли това, че някой го следеше? Как бе разбрала тази жена, че няма никой в жилището? И по-важното — как бе разбрала кога да си тръгне? Излязла бе броени минути, преди той да се прибере заедно с Лила. Ако те се бяха забавили още малко, ароматът на парфюма щеше да изчезне, нали?

Каква бе равносметката досега: две убийства, две влизания в чужди апартаменти и, разбира се, проследяване.

В какво, по дяволите, се беше забъркал Оливър?

Този път и дума не можеше да става за дългове от хазарт или за наркотици. Нито едното, нито другото пасваше. Каква е била „сделката на живота му“, големият залог, за който Оливър се е скарал с убийците?

Каквото и да беше, никога нямаше да узнае — тайната го бе последвала в гроба. Тази жена, без значение с когото или за когото работеше, можеше колкото си иска да го следи и да претърсва дома му. Нямаше да намери нищо, защото у него нямаше нищо.

Нищо, освен един мъртъв брат, едно опечалено семейство и свят, пълен с вина и ярост.

Влезе в ателието. Ще смени кода на алармената инсталация, макар че това едва ли щеше да му помогне много. Може би не беше зле да се обади на фирмата, която я бе поставила, за да монтират някоя по-нова и по-усъвършенствана система.

Но засега ще да отдели време, за да разбере дали неканеният посетител бе взел нещо за спомен от жилището му.

Остана прав и прокара ръце през косата си. Голямо пространство, помисли си Аш. Харесваше просторното си жилище, многото помещения, разположени по подходящ начин, които приютяваха многобройните членове на семейството му.

Сега трябваше да обиколи всички етажи, след като знаеше, че някой чужд човек се бе промъкнал през заключените врати.

Отне му повече от час, за да направи кратък, странен списък с липсващи вещи.

Ароматните соли за баня, които майка му харесваше, обеците, които сестра му (природена сестра от втория брак на майка му) бе оставила, след като двете с майка му бяха останали да пренощуват преди няколко седмици, „ловецът на слънчеви лъчи“ — малък диск от цветно стъкло, който сестра му (доведена сестра от четвъртия брак на баща му) му бе направила за Коледа и чифт копчета за ръкавели от ковано сребро, все още опаковани в малката си кутийка от „Тифани“.

Тя не бе проявила интерес към парите в брой, които навярно бе открила в чекмеджето на бюрото му. Само няколкостотин долара, но защо да не вземе пари в брой? Соли за баня, но не и пари в брой.

Твърде безлично ли е, питаше се художникът, или не толкова привлекателно?

Кой, по дяволите, можеше да знае?

Неспокоен и изнервен, Аш се качи в ателието. Не можеше да работи върху русалката, не беше в подходящото настроение. Вгледа се изпитателно в картината и се замиели за Лила, която толкова точно бе изразила чувствата му, пресъздадени в творбата. Не беше очаквал, че тя ще види това, което виждаше и той, а още по-малко да го разбере.

Не беше очаквал, че щеше да е толкова очарован и заинтригуван от нея. Една жена с цигански очи, която извади нужния й инструмент със същата лекота, с която другите жени си изваждаха червилото, и го използваше също толкова умело. Жена, която споделяше собственото му виждане за една незавършена картина и бе предложила утеха на един непознат.

Жена, която пишеше за тийнейджъри върколаци и която нямаше собствено жилище, защото така бе избрала да живее.

Може би беше права, всъщност не я познаваше толкова добре и тя можеше да го изненада.

Но щеше да я опознае, след като започнеше да я рисува.

Замислен за нея, Аш взе друг триножник и се зае да подготви платното.

* * *

Лила стоеше пред къщата на Аш и я оглеждаше на ярката дневна светлина. Изглежда обикновена, помисли си младата жена. Просто една стара тухлена постройка, няколко стъпала по-високо от нивото на улицата. Всеки случаен минувач щеше да си помисли, че вътре има поне шест апартамента.

Хубави и просторни жилища, купени от млади, успели професионалисти, предпочитащи да живеят в ремонтирани стари индустриални сгради.

Всъщност беше нещо различно. Аш бе създал дом, който удовлетворяваше природата му на художник с голямо семейство. Човек, който съчетаваше изкуство и семейство и можеше да създаде пространство, което да побира и двете му същности, точно както го желаеше.

Това според нея изискваше точно око и значително себепознание. Аштън Арчър, помисли си Лила, знаеше много точно кой бе и какво искаше.

И поради някакви незнайни причини той искаше да я рисува.

Тя се качи по стъпалата и натисна звънеца.

Той навярно си беше у дома. Нали трябваше да работи? Тя също трябваше да работи, но не можа да се съсредоточи. И сега сигурно прекъсваше работата му, може би трябваше да му изпрати есемес…

— Какво?

Лила едва не подскочи от неприкрито обвинение в гласа, който прозвуча от домофона.

— Извинявай. Лила е. Аз исках само…

— В ателието съм.

— О, ами, аз…

Нещо изжужа и изщрака. Тя внимателно завъртя дръжката на голяма врата. Когато тя се отвори, го прие като покана да влезе.

Пристъпи предпазливо вътре и затвори вратата. Нещо отново изщрака. Тя понечи да се качи по стълбите, но се обърна и отиде до голямата решетка на асансьора.

Кой не би искал да се повози в него? Влезе вътре, затвори решетката, натисна бутона за третия етаж и се усмихна, когато той със скърцане и клатушкане се понесе нагоре.

Лила го видя през решетката, щом асансьорът спря. Стоеше до триножника и скицираше върху платно.

Не, не върху платно, осъзна, когато дръпна решетката. Върху много голям скицник.

— Трябваше да изляза и да напазарувам. Донесох кафе и мъфин.

— Добре. — Той дори не я погледна. — Остави ги някъде и застани ето там. Точно там.

— Ходих в полицията. Исках да ти го кажа.

— Застани там и ми разкажи. Не, остави това.

Той приближи, измъкна кесията от ръката й, остави я върху претрупаната работна маса и направо я завлече пред един от редицата широки прозорци, заемаща едната стена.

— Наведи се ето така, но ме гледай.

— Не дойдох, за да позирам — и освен това нали каза, че утре ще ме рисуваш.

— И днес е добре. Само ме погледни.

— Не съм се съгласила да ти позирам. Наистина не ми е удобно…

Той издаде съскащ звук — също толкова рязък, както гласа му по домофона.

— Замълчи за минута. Не е добре — каза той, преди минутата да започне да тече.

Олекна й. Дори за тази половин минута тя се бе почувствала като пеперуда, забодена с карфица.

— Казах ти, че не ставам за тази работа.

— Не, ти си чудесна. Заради настроението е. — Захвърли молива и се втренчи в нея с присвити очи.

Сърцето й затуптя малко по-бързо, а гърлото й пресъхна.

Той зарови пръсти в косата си.

— Какъв е мъфинът?

— О, ами, френски, с ябълки. Изглежда фантастично. На път за полицейския участък се отбих в пекарната на Люк. След това ми хрумна, че мога да дойда тук и да ти разкажа.

— Чудесно, разкажи ми. — Той бръкна в кесията, извади две кафета и двоен мъфин.

Когато го захапа, тя се намръщи.

— Това наистина е много голям мъфин. Мислех да си го поделим.

Той отхапа още една хапка.

— Не мисля така. Какво стана в участъка?

— Отидох там и засякох детективите Файн и Уотърстоун, които тъкмо излизаха. Съгласиха се да ме изслушат и аз им разказах за твоята теория, а след това и за парфюма в спалнята ти.

Без да откъсва поглед от нея, сякаш беше с молив в ръката и я рисуваше, Аш отпи голяма глътка от кафето.

— И те са казали, че ще проучат въпроса по начин, по който е станало ясно, че само им губиш времето.

— Бяха доста любезни. Това ме подразни. Ти защо не изглеждаш раздразнен?

— Защото ги разбирам. Дори и да са повярвали, което е много малко вероятно, до какво ще ги доведе всичко това? До нищо. Аз не разполагам с нищо, ти не разполагаш с нищо. Който е влязъл тук и в апартамента на Джули, вероятно вече го е разбрал. Независимо в какво са се забъркали Оливър и приятелката му, ние нямаме нищо общо. Смятам да разпитам роднините си, за да разбера дали е споделил с някого какво е замислил. Но е малко вероятно, особено ако става дума за нещо незаконно или нередно, а може би и двете.

— Съжалявам.

— Няма за какво да се съжалява. Може би Оливър се е похвалил или е подхвърлил тук-там някои недомлъвки. Може би ще успея да сглобя част от картината.

Разчупи остатъка от мъфина на две и й подаде едната половина.

— Еха, благодаря.

— Вкусен е. Трябваше да вземеш два. — Грабна кафето, прекоси ателието и после дръпна една двойна врата.

— О, боже! Това е цяла гардеробна! — Очарована, Лила забърза към него. — Виж само какво богатство. Рокли, шалове, аксесоари. И наистина, наистина много оскъдно бельо. В гимназията участвах в няколко пиеси — е, беше за кратко, понеже баща ми го преместиха, но най-интересни ми бяха театралните костюми.

— Нито едно от тези неща не подхожда напълно, но ще свърши работа. — Извади лятна рокля в нежен светлосин цвят. — Цветът не става, както и дължината, но кройката от талията нагоре е добра. Облечи я и си свали обувките.

— Няма да я облека. — Но щом докосна плата… каква мека, гладка тъкан. — Наистина е много хубава.

— Облечи я за един час, дай ми един час и е твоя.

— Не можеш да ме подкупиш с една… Боже, това е „Прада“!

— Един час и е твоя.

— Трябва да пазарувам, а и Томас…

— Ще ти помогна с проклетите покупки. И без това трябва да прибера пощата си. Не съм я взимал от няколко дни. А и Томас е котка. Нищо няма да му стане.

— Той е котарак, който много обича да има компания.

„Прада“, помисли си младата жена и докосна отново плата. Беше си купила чифт черни елегантни обувки „Прада“, убеждавайки се, че ще й бъдат много полезни. Бяха от разпродажба. Всъщност ги бе извоювала в епична битка, разразила се на осмия етаж по време на ежегодната разпродажба в един от магазините на „Сакс“.

Етикетите нямаха значение, напомни си тя, но едно тънко гласче й прошепваше: „Прада“.

— И защо трябва да отиваш да си взимаш пощата? — попита го, но само за да престане да мисли за роклята. — Не ти ли я донасят тук?

— Не. Държа я в пощенската кутия. Дай ми само един час и тогава ще мога да изляза за глупавите ти покупки.

— Чудесно. — Тя се усмихна лъчезарно и малките й трапчинки отново се появиха. — Ще ми трябват някои неща от щанда за дамски тоалетни принадлежности. Ще ти връча списъка.

Проницателните му зелени очи я гледаха развеселено.

— Имам сестри, майка, малко ято мащехи и безброй лели и други женски роднини. Мислиш ли, че ще ме затрудни?

— Един час — съгласи се тя, признала се за победена. — И роклята става моя.

— Дадено. Можеш да се преоблечеш ето там. И свали това от косата си, искам я пусната.

Тя послушно влезе в просторната баня, облицована с бели и черни плочки като кухнята, но с тройно огледало. От онези, които я караха да пролее по някоя и друга сълза във всяка пробна на секциите за облекло в универсалните магазини.

Облече роклята с нежен светлосин цвят. За миг си позволи да се отдаде на блаженството, че беше нейна — и преди беше пробвала дизайнерски дрехи, но само за развлечение.

Малко й беше голяма в бюста, което не я изненада, но иначе й стоеше доста добре. Ще даде да я стеснят. И тъй като желаеше проклетата рокля, тя събу сандалите и дръпна панделката от косата си.

Когато отново излезе, той стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Не съм взела грим със себе си — каза тя.

— За този сеанс не се нуждаеш от грим. Това е само предварителното нахвърляне на контурите — обърна се той и я огледа внимателно. — Цветът ти отива, но ще е по-добре да е нещо по-ярко. Ела тук.

— Много властен ставаш, когато в теб се събуди художникът. — Лила отиде до триножника и се закова на място. Там видя лицето си, скицирано от най-различни ъгли и с различни изражения. — Всичко това съм аз. Странно. — Гласът й отново звучеше невъздържано. — Защо за това не използваш девойката, която ти е позирала за русалката? Тя е толкова красива.

— Има различни видове красота. Искам косата ти… — Той вдигна косата й, прокара пръсти през нея и после отново я пусна. — Тръсни я — заповяда й.

И когато го направи, очите й пламнаха — не от гняв, а от чисто женско предизвикателство.

— Така. — Той повдигна брадичката й, леко повдигна главата й. — Точно така. Знаеш много повече от мен, повече от всеки мъж. Мога да те съзерцавам на лунна светлина, на звездна светлина, на светлината на някой огън, но никога няма да узная каквото ти знаеш и мислиш. Те си въобразяват, че могат да те имат, мъжете, които се любуват на танца ти. Но не могат, докато или ако ти не решиш. И на никого няма да принадлежиш, докато сама не пожелаеш. В това е твоята сила.

Художникът отстъпи крачка към триножника.

— Брадичката още нагоре, главата назад. Очите към мен.

Вълнението отново скова сърцето и гърлото й. Този път тя почувства краката си леко омекнали. Как го постигаше? Не се въздържа и го попита:

— Всички жени ли се влюбват в теб?

— Някои изпитват омраза. Или поне неприязън. — Той захвърли настрани първия скицник и взе нов.

— И това няма значение за теб, защото ти получаваш каквото искаш, но жените не са наистина такива.

— Разбира се, че са или поне част от тях. Погледни ме. Защо пишеш романи за младежи?

— Защото е забавно. Има толкова много драми през тийнейджърските години. Целият онзи копнеж, откритията, изгарящата нужда да принадлежиш към нещо, страхът да не бъдеш като всички останали. Като се добавят и върколаците, което си е чиста алегория, става още по-забавно.

— Върколаците винаги са забавни. Сестра ми Райли наистина хареса първата ти книга.

— Така ли?

— Кейли привлече вниманието й, а Ейдан е секси, но Райли особено се привърза към Мел.

— О, това е много мило. Мел е най-добрата приятелка на главната героиня и е много плаха особнячка.

— Това придава смисъл на цялата история, защото самата Райли е особнячка и винаги се чувства потисната. Обещах й да й взема втората книга и да ти дам екземпляра, за да й го надпишеш.

Изпълни я задоволство.

— След около месец ще ми изпратят няколко сигнални бройки. Ще надпиша една от тях и ще ти я дам.

— Прекрасно. Така ще стана любимият й брат.

— Обзалагам се, че и сега си такъв. Сигурно я изслушваш и дори когато всичко е зле, умееш да я правиш щастлива.

— Завърти се.

— Какво?

Без да престане да скицира, той завъртя пръст във въздуха.

— Не, не, завърти се в кръг.

Тя се почувства глупаво, но се завъртя.

— Завърти се отново, вдигни ръце, раздвижи ги — каза той и помисли, че следващия път трябва да пусне музика, за да я разсейва и отпуска. — Така е по-добре, задръж така, с вдигнати ръце. Баща ти изпращан ли е в чужбина?

— Няколко пъти. В Германия, но тогава бях съвсем малка и не помня много. Също и в Италия, там беше много приятно.

— А в Ирак?

— Да, но там не беше хубаво. Беше разквартируван във Форт Лий във Вирджиния, затова живяхме там.

— Сурови условия.

— Армейският живот не е за кекави хора.

— А сега?

— Опитвам се да не съм кекава. Но ти питаш с какво той се занимава сега. Пенсионира се и двамата с мама се преместиха да живеят в Аляска. Харесва им там. Купиха малка бакалия и се хранят с бургери от лосове.

— Добре, отпусни се. Тръсни косата си още веднъж. Ти ходила ли си там?

— В Джуно? Няколко пъти. Уредих си работа във Ванкувър, след което заминах за Джуно, после намерих работа в Мисула. Бил ли си там?

— Да, зашеметяващо е.

— Така е — припомни си тя мястото. — Като че ли е друг свят, в буквалния смисъл. Сякаш е нова планета. Не е ледената планета Хот, но донякъде напомня.

— Какво?

— Хот, ледената планета. От „Междузвездни войни“, „Империята отвръща на удара“.

— А, ясно.

Не е особено запален по „Междузвездни войни“, реши Лила, затова се върна към предишната тема.

— Какво си рисувал в Аляска?

— Пейзажи, защото трябва да си ненормален, за да не ги нарисуваш. Един портрет на инуитка като ледена кралица, която вероятно властва над ледената планета Хот — каза той и тя се ухили.

— Защо рисуваш най-вече жени? Изобразяваш и други неща, но най-вече жени и всички са необикновени — независимо дали са вещици, които свирят на цигулка насред обляна в лунна светлина поляна, или са русалки, погубващи моряци.

Очите му се промениха — от напрегнато взиращи се в нея станаха по-спокойни, дори любопитни.

— Защо смяташ, че жената на поляната е вещица?

— Защото от нея се излъчва сила, а удоволствието от собствената й мощ е по-голямо от насладата от музиката, просто струи от картината. Или поне аз го виждам така — и предполагам, че тъкмо заради това исках да я имам.

— Права си. Тя е уловена в миг на сливането й с музиката, с магията. Ако все още беше моя, щях да ти я продам изгодно, защото си го разбрала. Но пък къде щеше да я окачиш?

— Е, това, че нямам жилище представлява известно затруднение — съгласи се тя. — Но да се върнем на въпроса защо рисуваш предимно жени?

— Защото те са силни. Те са носителки на живота, а това само по себе си е магия. Засега е достатъчно. — Все още приковал поглед в нея, Аш остави молива. — Трябва да намеря подходящата рокля, нещо по-раздвижено.

Тъй като не бе сигурна дали той щеше да се съгласи, Лила не го попита, а просто приближи до статива и погледна.

Младата жена видя лицето и тялото си от безброй различни ъгли.

— Проблем ли има? — попита той.

— Прилича на тройно огледало в гримьорна — сви рамене тя. — Виждаш прекалено много.

Щеше да види повече, когато я убедеше да му позира гола, но всяко нещо с времето си.

— И така. — Аш отново взе кафето си. — Покупките.

— Не си длъжен да ми помагаш с покупките. Аз получих нова рокля.

— И без това трябва си да прибера пощата — каза той и се огледа наоколо. — Имам нужда да се махна оттук. Навярно ще трябва да се обуеш.

— Да, дай ми минутка.

Останал сам, Аш извади телефона си и го включи. Видя десетина съобщения на гласовата поща, имейли и есемеси, от което главата тутакси го заболя.

Да, имаше нужда да излезе.

При все това отдели време, за да отговори на някои от най-важните и когато тя се появи, облечена в панталоните над глезените и горнището, пъхна отново телефона в джоба си.

— Сгънах и прибрах роклята в чантата си в случай, че в крайна сметка се откажеш от уговорката да ми я подариш.

— Роклята не е моя.

— Определено ще ти е къса, но… — каза тя и мигом се разкая. — Принадлежи на някого. Ей сега ще я върна.

— Не, настоявам да я задържиш. Клоуи я остави тук — или може би беше Кора — преди месеци. Тя, която и от двете да е, знае правилата.

— Които са?

— Ако оставят нещо свое — каза той, докато водеше Лила към асансьора — за повече от два месеца, отива или в гардероба ми, или на боклука. В противен случай цялото това място ще е затрупано от вещите им.

— Строго, но справедливо. Кора. Сестра? Модел? Гадже?

— Природена сестра, от страна на баща ми. — И тъй като едно от съобщенията беше от Кора, мислите му отново се насочиха към Оливър.

— Утре ще освободят тялото.

Лила докосна ръката му, докато той отваряше решетката на асансьора на партера.

— Това е добре. Означава, че погребението ще е скоро и ще можеш да се простиш с него.

— Означава емоционален цирк, но не можеш да почистиш арената, докато слоновете танцуват.

— Мисля, че те разбрах — кимна след минута тя, — и не беше особено ласкателно изказване за семейството ти.

— Точно в момента малко съм уморен от семейството си. — Аш грабна ключовете, слънчевите очила и малка платнена торба. — Може ли да я прибереш в чантата си? За пощата е.

Тя не можеше да си представи, че някой се нуждае от платнена торба за пощата си, но се подчини.

Той пъхна ключовете в джоба и си сложи очилата.

— Сигурно много си уморен — отбеляза младата жена.

— Нямаш представа колко. — Поведе я навън. — Би трябвало. Би трябвало да дойдеш на погребението.

— О, не мисля, че…

— Определено. Ще бъда по-спокоен, освен това умееш да запазиш самообладание в критични ситуации. Със сигурност ще има няколко. Ще изпратя шофьор да те вземе. В десет сутринта.

— Аз не го познавах.

— Ти си свързана с него и познаваш мен. Люк ще пътува с теб. В неделя. Свободна ли си в неделя?

Разумът й казваше да излъже, но знаеше, че няма да го направи.

— Всъщност това е свободният ми ден между семейство Килдербранд и Лоуенстайн, но…

— Тогава всичко е наред. — Аш я хвана под ръка и я поведе в източна посока, вместо на юг.

— Всъщност отивам в друга посока, малко по-надолу по улицата, на две пресечки оттук — напомни му тя.

— Първо ще се отбием тук. — Той посочи към странен, но интересен дамски бутик.

Червеният светофар, големият камион за доставки и оживеното бъбрене на многобройна група туристи й осигуриха една минута, за да си поеме дъх.

— Аштън, семейството ти няма ли да реши, че една любопитна съседка, при това временна, се натрапва неуместно на погребението на брат ти?

— Лила, аз имам дванайсет братя и сестри, повечето от които имат половинки и бивши половинки, собствени деца, природени, заварени и доведени. Имам безброй лели, чичовци, баби и дядовци. Няма нищо нахално и неуместно.

Пресякоха улицата, минаха покрай жена с плачещо бебе в количка и влязоха в стилен и елегантен магазин. Както и предполагаше, етикетите бяха с безбожно високи цени.

— Джес.

— Аш. — Стройната и гъвкава блондинка с мини пола в черно и бяло, покачена на високи червени сандали, заобиколи щанда, за да подложи бузата си на Аш за целувка. — Радвам се да те видя.

— Тръгнал съм по задачи и реших да се отбия, за да проверя дали си открила нещо.

— Заех се веднага, щом ми се обади. Имам две неща, които може да ти свършат работа. Това ли е моделът ти? Аз съм Джес.

— Приятно ми е, Лила.

— Беше прав за червеното — обърна се тя към Аш. — И мисля, че знам кое е най-подходящо. Елате отзад.

Въведе ги в душния и претъпкан склад и свали от закачалките две червени рокли, с поли, дълги до земята.

— Не тази. Тази.

— Точно така.

Преди Лила да ги види и двете, Джес върна едната на закачалката и подаде другата.

Аш разтвори широко надиплената пола с волани и кимна.

— Това ще стане, но ми трябва нещо отдолу за подсилване на цвета.

— Разполагам с нещо подходящо. Открих тази фуста преди седмици в един склад и я взех с мисълта, че някой ден може да ти потрябва. Смятам, че е идеална за целта. Вместо да използваш няколко долни ризи или фусти, към тази са пришити разноцветни волани. Ако това не е достатъчно, може да се ушие допълнителна подплата.

— Да, нека да видя. — Той взе дрехите и ги подаде на Лила. — Пробвай ги.

— Аз бях тази, която трябваше да пазарува — напомни му тя.

— Ще стигнем и до твоите покупки.

— Нека да ти покажа пробната. Искаш ли нещо? — попита Джес любезно, когато изведе Лила от склада, заобиколи щанда и я вкара в пробната с проклетото тройно огледало. — Газирана вода?

— Защо не? Благодаря.

Отново се преоблече. Фустата се набра на кръста й, затова тя извади от чантата си един кламер и я пристегна. А роклята й прилепна като сбъдната мечта.

Разбира се, не беше в нейния стил. Твърде червена, прекалено предизвикателна с дълбокото деколте. Но талията падаше ниско и я правеше да изглежда по-висока, не можеше да не го признае.

— Облече ли се?

— Да. Аз само… Ами, влизай — покани го тя, но той вече бе влязъл.

— Да, това е. — Той отново завъртя пръст. Тя вдигна очи към тавана, но се завъртя. — Почти идеално. Трябва само да… — Протегна се и леко повдигна полата.

— Хей.

— Спокойно. Вдигни го ето тук, покажи повече от крака, повече живот.

— Фустата е твърде широка в талията и аз я пристегнах с кламер.

— Джес.

— Няма проблем, ще го оправим, а и ще й трябва по-хубав сутиен. Размерът ти е… ммм… 32А, нали?

Доста засрамваща точност, помисли си Лила.

— Да.

— Задръж така — каза Джес и изскочи от пробната.

Опитвайки се да се съвземе, Лила отпи от газираната вода, докато Аш я изучаваше внимателно.

— Излез — подкани го Лила.

— След минутка. Златни халки на ушите и много… — недовърши той, а прокара пръсти нагоре-надолу по китката й.

— Гривни?

— Да.

— Извини ни за минута. — Джес се бе върнала с аленочервен сутиен и избута Аш навън. — Иначе щеше да остане да стърчи вътре — усмихна се тя на Лила. — Пробвай този, докато аз оправя фустата.

Лила въздъхна, остави водата и се опита да забрави, че стои гола до кръста пред една напълно непозната жена.

Петнайсет минути по-късно двамата излязоха от бутика с червената рокля, червения сутиен и гащички в същия цвят, които в момент на слабост Лила се бе съгласила да прибави към покупките.

— Не мога да проумея как се стигна до всичко това? Всичко, което направих, беше да погледна през един прозорец.

— Физика? — предположи той.

— Действие и противодействие? — Тя въздъхна дълбоко. — Е, в такъв случай мога да обвиня науката.

— Какви покупки трябваше да направиш?

— Не съм сигурна, че си спомням.

— Помисли си. Ще минем през пощата, докато се сетиш.

— Пощата. — Младата жена поклати глава. — Ти ми купи бельо.

— Това е сценичен гардероб.

— Това е бельо. При това червено бельо. Само допреди седмица дори не те познавах, а сега ти ми купуваш червено бельо. Изобщо погледна ли етикетите с цените?

— Ти ми каза, че няма да се омъжиш за мен заради парите ми.

Това я разсмя и тя си спомни.

— Котешка играчка. Трябва да купя котешка играчка за Томас.

— Мислех, че има достатъчно играчки.

Един мъж с дълъг до глезените тренчкот мина, влачейки се покрай тях, докато ругаеше под нос. От него се разнасяше невероятно силна воня на пот и плътски нечистотии.

— Обичам Ню Йорк — каза Лила, докато наблюдаваше как минувачите всячески се стараеха да го заобикалят. — Наистина го обичам.

— Той живее някъде наблизо — каза Аш. — Виждам го или усещам миризмата му поне два пъти седмично. Винаги е с тази дреха.

— Както и с миризмата. Според синоптиците температурата днес ще достигне трийсет и четири градуса и според мен вече сме ги стигнали. Да, Томас има играчки, но това е подаръкът ми за сбогуване. Трябва да купя и бутилка вино за Джейсън и Мейси Килдербранд. В събота ще взема цветя.

— Ти им оставяш бутилка вино и цветя?

— Да, любезността го изисква. Една от многобройните ти майки би трябвало да те е научила на това. — Лила вдъхна с наслада миризмата на хотдог от количката на уличния търговец, която бе много по-приятна от тази на мъжа с тренчкота. — Защо да идвам до пощата с теб?

— Защото вече стигнахме. — Аш я хвана за ръката и я помъкна към пощенските кутии.

— Много е пълна — отбеляза тя.

— От няколко дни не съм прибирал пощата. Може би седмица. Повечето са реклами. Защо хората унищожават дървета за тези ненужни хартии?

— Поне за това сме напълно единодушни.

Той порови вътре, метна две неща в платнената торба, която Лила му подаде, измъкна от дъното един подплатен плик и застина.

— Какво е това?

— От Оливър е.

— О. — Тя също се взря в плика и в едрия наклонен почерк. — Пуснат е на…

— В деня, в който е бил убит. — Аш изсипа съдържанието на пощенската кутия в платнената торба, после разкъса плика.

Извади отвътре ключ и написана на ръка бележка върху визитка с монограм.

Здравей, Аш,

След ден или два ще ти се обадя, за да си го взема. Изпращам ти го да го пазиш, докато довърша окончателно сделката. Клиентът е малко чувствителен, така че ако се наложи да замина за няколко дни, ще ти се обадя. Можеш да вземеш стоката и да ми я донесеш в имението. Имам сейф в „Уелс Фарго“ близо до жилището ми. И тъй като подправих подписа ти върху картата за достъп — също както в доброто старо време! — няма да имаш проблем да получиш касетата. Благодаря ти предварително, брато.

Скоро ще се видим,

Оливър

— Кучи син.

— Каква стока, какъв клиент?

— Предполагам, че ще разбера.

— Ние ще разберем — поправи го Лила. — Вече съм достатъчно замесена — поясни тя, когато той вдигна глава и погледът му срещна нейния.

— Добре. — Пъхна бележката в торбата, след това прибра ключа в джоба си. — Да вървим в банката.

— Това може да е отговорът на въпроса защо са го убили. — Младата жена подтичваше, за да не изостава. — Не трябва ли да занесеш ключа в полицията?

— Той го е изпратил на мен.

Тя го сграбчи за ръката, за да забави крачките му.

— Какво е имал предвид с думите, че е подправил подписа ти като в доброто старо време?

— Хлапашки истории. Училищни бележници, такива неща.

— Но ти не си бил негов официален настойник, нали?

— Не, не точно. Малко е сложно.

Не е бил негов настойник, заключи Лила, но е бил важен за Оливър.

— Той е знаел, че е загазил — продължи Аш, — но постоянно се забъркваше в неприятности. Чувствителен клиент означава раздразнен клиент. Каквото и да е имал, не е искал да го държи в себе си или в апартамента си. Затова го е прибрал в сейф и ми е изпратил ключа.

— Защото е бил сигурен, че ще го съхраниш.

— Щях да пъхна плика в някое чекмедже и щях да съм му достатъчно ядосан, за да му го хвърля в лицето, когато дойде да си го прибере. И щях да му заявя, че цялата работа не ме интересува. Той го знаеше и затова го е изпратил на мен. Защото не само че нямаше да е длъжен да ми обяснява, но и аз нямаше да го изслушам.

— Това не означава, че имаш вина за смъртта му.

— Не, не означава. Къде, по дяволите, е тази банка?

— На следващия ъгъл трябва да завием вляво. Те няма да ни позволят да влезем заедно в трезора, за да отворим сейфа. Трябва да съм упълномощено лице.

— Правилно. — Той се замисли и забави крачки. — Ще взема каквото има в сейфа и ще го занесем у вас. Засега. Аз ще отида в банката и ще свърша тази работа. Ти обиколи магазините и напазарувай. Погледни ме.

Той я спря, обърна я към себе си, приближи се към нея и каза:

— Възможно е някой да ни следи или поне един от нас. Затова нека да се държим естествено. Тръгнали сме на пазар.

— Тъкмо това беше и планът ми за днес.

— Придържай се към плана. Купи нещо и когато свърша в банката, ще отидем в апартамента. Ще вървим бавно и спокойно.

— Наистина ли мислиш, че някой ни следи?

— Възможно е. — Той се наведе и устните му леко докоснаха нейните. — Това е, защото ти купих червено бельо — напомни й той. — Върви и купи нещо.

— Аз… ще отида до малкия магазин, ето там.

— Разглеждай спокойно, докато дойда при теб.

— Добре.

Всичко това приличаше на странен сън, мислеше си Лила, докато вървеше към магазина. Позирането, червеното бельо, бележката от мъртвия брат, целувката на тротоара, защото някой можеше да ги следи. Затова трябваше да купи вино и да разбере къде щеше я отведе този странен сън.