Нора Робъртс
Колекционерът (27)

24.

Тя облече бялата рокля и обу новите обувки. Трябваше да признае, че Джули, както винаги, бе улучила в десетката с избора им. Беше елегантна, в класически летен стил и като последен щрих Лила сплете косата си и я зави в хлабав кок ниско на тила.

Никой нямаше да заподозре, ако изобщо това имаше значение, че това е първото й посещение в изискана италианска вила, което не е свързано с работа.

— Изглеждаш почти съвършено — отбеляза Аш, когато влезе в спалнята.

— Почти?

— Почти. — Той отвори чекмеджето на скрина и извади една кутия. — Пробвай това.

Развълнувана, младата жена повдигна капака на кутията и се взря слисано в съдържанието й. Обикновени колиета не се подаряваха в кожени калъфи.

— Проблем ли има?

— Не. — Беше глупаво да се чувства нервна, когато й правят подарък. — Просто отлагам удоволствието от изненадата. — Извади калъфа и го отвори.

Изящна висулка във формата на падаща капка, инкрустирана по краищата с малки диаманти, се къпеше в нежно синьо-лилаво сияние. Висеше на двойна верижка, фина като паяжини, върху която като капки роса проблясваха още миниатюрни диаманти.

— Толкова… толкова е красиво. Това е лунен камък.

— Стори ми се подходящо за жена, която е завършила третата си книга за върколаци. Позволи ми да ти го сложа. — Той разкопча колието, извади го внимателно от калъфа и го плъзна около шията й. Закопча го, застана зад нея и огледа резултата в огледалото. — Сега вече си съвършена.

— Прекрасно е — промълви младата жена, без да откъсва поглед от очите му. — Подходящо е слабо казано, просто учтив израз. Истинската му стойност е в това, че си искал да ми подариш нещо, което би имало специално значение за мен. Харесва ми, но не само защото е толкова красиво, а и защото е послание за нещо специално. Благодаря ти. Не знам какво да кажа.

— Ти вече го каза. Беше права да пожелаеш вчера да празнуваме заедно с Люк и Джули. Това колие ознаменува завършването на книгата ти.

Тя се извърна и притисна буза към неговата.

— Това е най-красивата вещ, която някой някога ми е подарявал, и има огромно значение за мен.

Аш разтри нежно гърба й и погали леко раменете й, докато изучаваше лицето й.

— Има някои неща, за които трябва да поговорим, когато се върнем в Ню Йорк.

— Такива, за които не можем да говорим в Италия?

— Заради днешната среща дойдохме тук и тя е по-важна в момента, затова трябва да се справим с това. Всъщност вече трябва да тръгваме. Ще се обадя на Ланцо.

— Само да си взема чантата и съм готова.

Когато той излезе, Лила се извърна към огледалото и плъзна пръсти по камъка. Погледна към бинокъла, който бе оставила до прозореца.

Не беше ли странно, че точно бинокълът бе довел до всичко това, питаше се тя. И какво щеше да прави с усещането, че пропадаше в дългия, дългия тунел към любовта?

Нямаше опора, помисли си младата жена, нито издатина, за която да се задържи, за да си поеме дъх и да намали скоростта. Колкото и вълнуващо да беше пропадането, тя нямаше представа как ще се справи с приземяването.

Накрая реши, че всичко щеше да се нареди от само себе си и си взе чантата. Трябваше да свършат работата, за която бяха дошли, а после щяха да мислят за следващата стъпка. Това бе начинът, по който се бе справяла с живота досега.

Погледна за последен път колието в огледалото. Той я бе опознал, бе разбрал какво имаше значение за нея, осъзна Лила, и това беше не по-малко прекрасно от великолепния камък.

* * *

Лила винаги щеше да си спомня това пътуване из околностите на Тоскана като за калейдоскоп от цветове. Сини небеса, жълти слънчогледи, които се поклащаха в полетата край пътя; притъмнели зеленеещи се хълмове, сребристи маслинови гори, островърхи кипариси, лимони във всички оттенъци на жълтото, оранжеви портокали, висящи по дръвчетата, тъмновиолетови гроздове, натежали по лозите.

Градините блестяха в яркочервено и пурпурно, или изригваха в пламтящо жълто и оранжево, искряха на слънцето, на фона на белите стени на къщите или тухлените огради. По пътя им се редяха лозя, които се простираха на километри по терасираните хълмове или в стройни редици се ширеха по безкрайните полета.

Ако беше художник като Аш, би нарисувала тази красота, всички тези цветове и багри, огрени от сияйното слънце.

Ланцо разнообразяваше пътуването с местни клюки или с въпроси за Америка, където се бе заклел да отиде един ден. Докато отминаваха пейзаж след пейзаж, нарисувани сякаш от художник, за Лила, както и за Аш тогава в самолета, това пътуване беше като приятно затишие преди буря. Гледката беше ту тъмна и скучна, ту ярка и живописна. Невероятна красота, наситена с почти неземна светлина.

Отбиха от шосето по тясна, стръмна, покрита с чакъл алея, извиваща се нагоре през маслинова гора. Лила видя грубо изсечените стъпала по склона на хълма, като че ли някой древен гигант ги бе издълбал в скалата. През пукнатините им, малко под площадката с желязна пейка, се подаваха диви цветя, протягаха листа, сякаш пиеха от слънцето. Ако седнеше на нея, помисли си тя, можеше да наблюдава всичко наоколо.

— Това е имението Бастоне — каза им Ланцо. — Джовани Бастоне, с когото отивате да се видите, е собственик на голямата вила. Сестра му и майка му също живеят в имението в много красива къща. Брат му живее в Рим и се грижи за техните… как се казваше… интереси там. Има още една сестра, която е в Милано. Тя пее в операта и е прочуто сопрано. Имаха още един брат, но той умря млад в автомобилна катастрофа.

Словоохотливият шофьор направи плавен завой към железните порти.

— Охрана, нали разбирате. Те ви очакват, si, а и познават колата ми.

Докато говореше, портите се разтвориха.

Гора от гъсти, разклонени дървета и идеално поддържани терасирани градини извеждаха към великолепната вила.

Сградата изглеждаше едновременно величествена и изящна, с високи, извити прозорци, опасана от дъговидни портали и надвиснали, елегантни тераси. Без смекчените линии, без очарованието на лозите, пълзящи по терасите, постройката щеше да господства над пейзажа. Вместо това, каза си Лила, се вписваше идеално в него.

Покривът с червени керемиди се издигаше над светложълтите стени. Алеята обикаляше главния фонтан, в който водата се стичаше от капризно протегнатите шепи на русалка, седнала върху купчина камъни.

— Интересно, дали понякога не им трябва някой да им наглежда къщата?

— Несъмнено с радост би го направила — завъртя очи Джули.

Ланцо изскочи от отворената врата на колата тъкмо когато един мъж в светлобежови панталони и бяла риза се появи на входната врата.

Косата му бе бяла и ефектно контрастираше на черните му, гъсти и извити вежди. Имаше едра, но не пълна фигура и светлокафяви очи, които блестяха върху загорялото лице с остри, изсечени черти.

— Добре дошли! Радвам се да ви приветствам. Аз съм Джовани Бастоне. — Протегна ръка към Аш. — Откривам известна прилика с баща ви.

— Сеньор Бастоне, благодаря за гостоприемството.

— Няма защо, за мен е удоволствие.

— Това са приятелите ми Лила Емерсън, Джули Брайънт и Люк Талбът.

— За мен е удоволствие. — Целуна ръка на Лила и на Джули и подаде своята на Люк. — Да влезем вътре, за да се скрием от слънцето. Ланцо, Мариета е приготвила нещо специално за теб в кухнята.

— Ah, grazie, Signore Bastone.

— Prego.^[1]

— Домът ви сякаш е расъл тук, под слънцето, стотици години.

Лицето на Бастоне грейна.

— Това е прекрасен комплимент. Оригиналното крило е от двеста години. — Вече напълно очарован от Лила, той я хвана под ръка и я поведе навътре. — Дядо ми е разширил къщата. Бил е амбициозен мъж и много умел в бизнеса.

Озоваха се в широко фоайе с пясъчно златисти плочки на пода, кремави стени и тъмни греди над тях. Витата стълба отново смекчаваше общата строгост, а елегантни арки — достатъчно широки, за да минат едновременно четирима души — водеха от стая в стая. По стените бяха окачени картини в позлатени рамки, изобразяващи пейзажи от Тоскана, както и портрети на членове на семейството.

— Трябва да поговорим за изкуството — каза Бастоне. — Това е моята страст. Но първо да пийнем нещо. Винаги се намира вино за приятели. Надявам се, че баща ви е добре.

— Добре е, благодаря, и ви изпраща поздрави.

— От известно време пътищата ни не са се пресичали. Но наскоро се запознах с майка ви.

— Не знаех.

— Una bella donna.^[2] — Той целуна събраните върхове на пръстите си.

— Да, така е.

— И освен това е изключителна.

Излязоха на терасата под перголата, потънала в бугенвилия. Цветята се спускаха на кичести гроздове от теракотени саксии, окачени на метър над земята; под гъстата сянка дремеше жълто куче. Тосканските възвишения, полета и гори се ширеха отвъд оградата като щедър божи дар.

— Сигурно се опиянявате всеки път, щом излезете навън. От гледката — поясни бързо Лила, когато той сбърчи вежди. — Главозамайваща е.

— А, да. Опияняваща като виното. Вие сте много умна, писателка сте, нали?

— Да.

— Моля, седнете — посочи той към дивана и креслата. Върху една маса бяха подредени гарафа с вино, чаши, поднос с плодове, сирене, резени хляб и маслини. — Трябва да опитате местното сирене. Много е специално. А, ето я и съпругата ми. Джина, това са наши приятели от Америка.

Слаба жена с изсветляла от слънцето коса и дълбоки, тъмни очи излезе на терасата с бърза походка.

— Моля да ме извините, че не ви посрещнах. — Заговори бързо на италиански на съпруга си, който се засмя. — Обяснявам на Джовани, че се обади сестра ми. Възникнал е някакъв семеен проблем и затова се забавих.

Съпругът й представи всеки един от гостите и лично поднесе виното.

— Добре ли пътувахте? — попита Джина.

— Пътуването от Флоренция до тук беше прекрасно — осведоми я Джули.

— Предполагам, че Флоренция ви харесва. Вкусна храна, магазини, изкуство.

— Да, всичко е чудесно.

Водеха лек и любезен разговор, но доста безсмислен според Лила. Докато наблюдаваше двамата Бастоне, тя виждаше двама души, които цял живот са били заедно и все още ценяха и се радваха на близостта си.

— Запознали сте се с amante^[3] на съпруга ми — обърна се тя към Лила.

Бастоне се засмя и погледна към небето.

— А, онази млада американка. Помежду ни имаше такава страст, такъв плам. Баща й не одобряваше, затова връзката ни беше още по-страстна и пламенна. Посветих й оди и сонети, съчиних песни за нея. Толкова болка и радост има в първата любов. После тя си замина. — Той щракна с пръсти. — Като сън.

Взе ръката на жена си и я целуна.

— Тогава се появи една красива тосканка, която ме отхвърли, не ми обръщаше внимание и аз я проклинах, умолявах, ухажвах я и я преследвах, докато накрая тя не се смили над мен. С нея изживях одите и сонетите, песента.

— Откога сте женени? — полюбопитства Лила.

— От трийсет и шест години.

— И все още е като песен.

— Всеки ден. Някои дни музиката е малко фалшива, но винаги си заслужава да се изпее песента.

— Това е най-хубавото описание на брака, което съм чувала — реши Лила. — Не забравяйте да пеете — обърна се тя към Люк и Джули. — Те са сгодени от вчера.

Джина плесна с ръце и типично по женски се наведе, за да разгледа пръстена на Джули.

Бастоне вдигна чашата си.

— Нека вашата песен бъде нежна и мелодична. Salute.^[4]

Аш умело върна разговора към предишната тема.

— Беше много интересно да се запознаем с Миранда. Бяхме запленени от историята за покера, който са играли вашият дядо и Джоунас Мартин.

— Те останаха приятели, макар че рядко са се виждали, когато дядо ми се прибрал в Тоскана, за да се заеме с бизнес. Джоунас Мартин обичал хазарта, така казваше дядо ми, и едва не се разорил. Наричали го, как беше…

— Джони Каръка — подсказа Аш услужливо.

— Да, да.

— И е залагал семейни ценности? Не е ли било доста необичайно?

— Не е необичайно, нали разбирате. Той е бил, ами… разглезен, това е думата. Млад и малко буен, така ни го е описвал дядо ми. Дядо ми ни разказваше, че бащата на Мартин бил бесен заради този залог, но не можел да го отмени. Интересувате се от онова време и искате да пишете за него, така ли?

— Аз съм много заинтригувана — отвърна Лила. — Миранда не знаеше какъв е бил залогът и каква част от семейното наследство е била изгубена. Можете ли да ни кажете?

— Мога да направя нещо повече. Мога да ви покажа. Искате ли да видите?

Сърцето на Лила се качи в гърлото. Едва успя да кимне и да преглътне.

— С удоволствие.

— Моля, заповядайте. — Домакинът се изправи и кимна към останалите. — Вземете чашите си. Дядо ми обичаше пътешествията и изкуството. Пътуваше много по бизнес, както сега се нарича, създаваше контакти.

Поведе ги обратно, прекосиха варовиковите плочи и минаха под високите сводове.

— Където и да отидеше издирваше произведения на изкуството. Баща ми е наследил тази негова страст, която се предаде и на мен.

— Имате прекрасна колекция — отбеляза Джули. — Ето това. — Спря се пред портрет на жена със замечтано изражение. — Това не е ли от ранните творби на Умберто Бочони^[5]?

— Да.

— И това. — Джули посочи картина в богати, наситени багри и преливащи се форми, които Лила осъзна, че бяха хора. — Една от късните му творби, когато е бил един от най-ярките представители на италианския футуризъм. Двете картини са великолепни. Хубаво е, че сте ги сложили една до друга, за да се види развитието и израстването на художника.

— Вие имате сериозни познания — улови я под ръка Бастоне, както преди малко бе направил с Лила. — Сигурно притежавате галерия.

— Ръководя една.

— Един добър мениджър е като собственик. Според мен сте точно такъв.

Когато минаха през следващия сводест портал, Лила се закова на място.

Помещението не можеше да се нарече дневна, а по-скоро „салон“ или „галерия“. Кресла и софи в меки тонове мамеха да поседнеш. Маси, шкафове, скринове от най-семпли до такива с пищна украса, излъскани от годините. Малката камина, върху чиято полица бяха подредени яркооранжеви лилии, беше облицована отстрани с малахитова рамка.

И навсякъде бяха подредени произведения на изкуството.

Картини — от избледнели икони до творби на стари майстори и представители на съвременното изкуство — изпълваха стените. Скулптури, изработени от гладък мрамор, полирано дърво или грубо издялан камък, бяха поставени върху пиедестали или бяха подредени върху масите. Безброй предмети на изкуството блестяха зад витрини или върху рафтовете на шкафовете.

— О. — Джули притисна ръка към гърдите си. — Сърцето ми ще се пръсне.

Бастоне се засмя и я поведе напред.

— Изкуството е друга мелодия, която трябва да се изпее. Съгласен ли сте, Аштън? Независимо дали песента е от радост или скръб, от любов или отчаяние, заради война или мир, но трябва да се изпее.

— Изкуството го изисква. И ето тук е мястото на операта.

— Три поколения. Любители на изкуството, а нито един творец сред нас. Затова трябва да сме покровители, а не създатели.

— Има изкуство, има и покровители — отбеляза Аш, — но творецът рядко се развива и процъфтява без тяхната щедрост и прозорливост.

— Трябва да разгледам творбите ви, когато дойдем в Ню Йорк. Бях заинтригуван от това, което видях по интернет, а една картина накара Джина да въздъхне от копнеж. Коя беше, cara^[6], коя си пожела?

— „Гората“. Дърветата, изобразени върху картината, са жени и първото ти впечатление е, че, са омагьосани. Но не, когато се вгледаш по-внимателно разбираш, че те са… — Запъна се и заговори на Бастоне на италиански. — Да, да, те правят магиите, самите те са магьосници. Те са гората. Много силна и, ах, феминистка творба. Правилно ли съм разбрала?

— Няма правилно или неправилно разбиране на една картина, но вие сте схванали замисъла ми и думите ви са голям комплимент за мен.

— Можете да ми се отплатите за комплимента като нарисувате дъщерите ми.

— Ах, Джина.

Тя не обърна внимание на съпруга си.

— Джовани ми каза, че не бива да питам, но как иначе ще получиш това, което желаеш? — Смигна на Аш. — Ще го обсъдим.

— Но вие сте тук, за да видите печалбата от хазарта — намеси се Бастоне.

Домакинът ги поведе към богато изрисувана витрина с извити предни лавици, върху която беше подредена колекция от табакери, украсени със скъпоценни камъни и емайл. Той извади една от тях и каза:

— Красива вещ. Табакерата е позлатена, емайлиран цитрин, с фини жлебове, с кабушон сапфир, с който се и отваря. Виждате, че носи инициалите на Михаил Перхин, майстора на Фаберже. Огромна загуба за семейство Мартин.

— Много е красива. — Лила вдигна глава от изящния предмет и погледна Бастоне право в очите.

— И причината за враждата между семействата, затова нямам американска съпруга. — Смигна на Джина.

— Сеньор Бастоне. — Лила сложи ръка върху неговата. — Понякога трябва да се доверите. — Размърда се леко и погледна към Аш. — Трябва да ни се доверите. Сеньор Бастоне, познавате ли мъж на име Николай Васин?

При все че лицето на италианеца остана напълно безизразно, тя усети как ръката под нейната трепна. Видя също как Джина пребледня.

— Името не ми е познато. И така. — Той остави внимателно табакерата. — Компанията ви беше истинско удоволствие за нас — каза той.

— Сеньор Бастоне…

— Оценяваме гостоприемството ви — прекъсна я Аш. — Трябва да се връщаме във Флоренция. Преди да си тръгнем, трябва да ви кажа, че моят брат Оливър е придобил документи и предмет на изкуството, докато е оценявал имението на Миранда Суонсън, собственост на баща й, а преди това на дядо й. Брат ми е купил предмета за себе си, а не за фирмата, за която е работил.

Аш замълча за миг и забеляза суровото изражение върху лицето на Бастоне.

— Някога семейство Мартин са притежавали две от изгубените императорски яйца. Едното е било проиграно на покер, а другото моят брат е купил от Миранда, която не се е интересувала от него или не е подозирала какво притежава. Брат ми, неговият вуйчо, за когото работеше, и жената, с която живееше, са мъртви.

— Много съжалявам.

— Документите, сега моя собственост, описват съвсем точно яйцето, заложено и проиграно на покер с Антонио Бастоне. Несесера.

— Това, което търсите, не е у мен.

— Съпругата ви знае името Николай Васин. Тя се бои. И има основателна причина за това. Вярвам, че брат ми е бил убит, защото е притежавал второто яйце — Херувима с колесницата, и глупаво се е опитал да измъкне повече пари. Той беше безразсъден, но ми беше брат.

— Семейството ви е преживяло трагедия. Моите съболезнования.

— Вие познавате баща ми, майка ми. Сигурно сте ни проучили, преди да ни допуснете в дома си, знаейки, че се интересуваме от онзи залог. Повярвайте ми, аз направих същото за вас, преди да доведа тук приятелите си.

— Ние с радост ви предложихме гостоприемството си, но не знаем нищо по въпроса.

— Васин е наел една жена на име Джей Мадок, която е убийца. Тя заплаши и нарани с нож жената, която ценя и на която много държа. — Аш погледна към Лила. — И в резултат получи юмрук в лицето. Ние няма да се предадем без борба, сеньор Бастоне. Полицията, в Ню Йорк и международната, е по следите й, както и тези на Васин. Те ще си платят за това, което причиниха на семейството ми. Ще ми помогнете ли?

— Аз не притежавам това, което търсите — поде Бастоне, но беше прекъснат от съпругата си. Тя заговори бързо и ожесточено на италиански, лицето й се зачерви, а в очите й имаше гняв.

Докато двамата съпрузи спореха, очите й се напълниха със сълзи, ала гласът й остана силен и гневен. Накрая Бастоне взе ръцете й, стисна ги и ги поднесе към устните си. Промърмори й тихо нещо и кимна.

— Семейството — каза той — е всичко. Моята Джина ми напомни това. Вие сте дошъл тук заради своето. Аз направих всичко, което бе нужно за моето. Трябва ми свеж въздух. Елате.

Той ги изведе по обратния път.

Докато ги нямаше, масата бе разчистена. Италианецът отиде до края на терасата, отвъд която се виждаше великолепието на тосканското лято.

— Ние знаехме, че семейство Мартин притежават две яйца, тъй като дядо ми ги е виждал. Джоунас му предложил да си избере едното, когато правел залога. Дядо ми бил млад, когато спечелил Несесера, още начинаещ в тези неща. После бързо се научил, но това яйце било първото произведение на изкуството, с което се сдобил и неговата първа любов. Враждата се задълбочила. Залогът си е залог, но онова момче не е имало право да залага или губи семейната ценност. Ала дядо ми не върнал яйцето, дори когато му предложили два пъти по-висока сума от изгубената при играта. Било въпрос на гордост и правила, но аз нямам право да съдя кой е бил прав и кой крив. Яйцето станало наше. Дядо ми го държеше в стаята си. Не го показваше на никого. Баща ми постъпи по същия начин, когато дойде неговият ред да го наследи. А след това попадна при мен. То беше фамилна ценност, шедьовър на изкуството, притежаван от три поколения.

— Първопричината — кимна Лила. — Всичко друго, като любовта му към изкуството, грижливостта, с която е колекционирал, е породено от онази първа вещ.

— Да. След смъртта на баща ми, след като мина известно време и моите деца започнаха да порастват, аз се замислих дали да го предам на синовете и дъщерите си, а те на техните. Двамата с Джина много пъти сме обсъждали това и решихме, че то не е нещо, което трябва да принадлежи само на избран кръг от хора. Някога е било собственост на друго семейство и им е било отнето. Обмисляхме да го дарим на музей от името на нашето семейство и на семейство Мартин. Историята беше интересна, буйни младежи, покер. Трябваше да решим как да уредим дарението, кой музей да изберем. В един момент се сетихме, че ние всъщност не сме абсолютно сигурни в автентичността на яйцето. Трябваше да го дадем за оценка дискретно и неофициално.

— Фредерик Капели — каза Лила и той се извърна рязко към нея.

— Откъде знаете това?

— Вчера е бил убит от същата жена, която е убила и останалите.

— Постигнало го е справедливо възмездие. — Джина вирна предизвикателно брадичка. — Той ни предаде. Собствената му алчност е причина за смъртта му. Той каза на този Васин за Несесера. Васин изпрати тази жена при нас, първоначално с предложение да купи яйцето. Ние бяхме решили да постъпим така, както смятахме за правилно, затова не желаехме да го продадем. Тя се върна с още по-щедро предложение и заплахи.

— Съпругата ми, децата ми, внуците ми — продължи Бастоне. — Нима техният живот струваше колкото този предмет, за който щеше да ни бъде заплатено повече от щедро? Казах й да си върви, заявих, че ще се обърна към властите. Същата нощ тя се обади. Каза, че нашият внук е при нея. Отишла в дома на дъщеря ни и отвлякла най-малкото й дете, докато всички спели. Нашият Антонио, само четиригодишен. Тя ми позволи да чуя как вика майка си, плаче за мен и обеща, че ще го убие, че ще му причини огромни страдания и болки, ако не й дам яйцето. Щяла да отвлече и друго дете, да го убие, докато не направим това, което тя иска. Изсмя се и ни препоръча да се обадим на властите. Просто щяла да изкорми момчето и да се върне за следващата си жертва.

Джули пристъпи към Джина и й подаде кърпичка, за да попие сълзите, които се стичаха по страните й.

— Дали сте й яйцето. Не сте имали друг избор.

— Бизнес сделка, така го нарече тя. Puttana^[7] — каза ядно Бастоне. — Платиха ни половината от първоначално предложената сума.

— Казахме им да задържат парите си, да се задавят с тях, ала тя каза, че ако не ги вземем и не подпишем разписка за продажба, тя ще се върне, за да вземе друго — Джина скръсти ръце пред гърдите си — от нашите бебета.

— Било просто бизнес, така каза тя. Само бизнес. Антонио имаше синини, където го беше щипала, но беше жив и на сутринта отново беше у дома в безопасност. И те взеха проклетото яйце.

— Направили сте това, което е трябвало — каза Люк. — Защитили сте семейството си. Ако този Капели е отишъл при Васин, трябва да му е била известна историята за играта на покер.

— Да, ние му казахме всичко, което знаем.

— Което навярно е отвело Васин до Миранда, но тя вече е била продала второто яйце на Оливър. Кога се е случило всичко това? — попита Лила.

— На осемнайсети юни. Никога няма да забравя нощта, в която тя отвлече внука ни.

— Оттук до Ню Йорк. — Лила погледна Аш. — Времето съвпада. Било е ясно, че Миранда не е имала представа за стойността на яйцето и сигурно е казала, че го е продала. Може би Капели се е опитал да сключи сделка с Оливър.

— И Джей се е намесила, обработила е приятелката му. Определили са цена, после Оливър е размислил и се е опитал да изкопчи повече. Обърнахте ли се към полицията, господине?

— Те получиха това, което искаха. Нямаше причина да нараняват децата ми.

— Бих го убила, ако можех. — Джина стисна юмруци и ги вдигна. — Него и онази кучка. Тя нарани моето бебче, взела е малкото плюшено агънце, с което той спеше. Антонио плака неутешимо, докато не му купихме друго.

— Тя обича да взема сувенири — промърмори Аш.

— Аштън, ще говоря с вас все едно сте мой син — каза Бастоне и отпусна ръка върху рамото му. — Брат ви е мъртъв. Дайте им каквото искат. Това е само един предмет. Вашият живот, на приятелката ви, на семейството ви са много по-важни.

— Ако смятах, че това ще сложи край на цялата история, щях да си помисля. На нея не й е било нужно да наранява внука ви. Тя го е насинила, защото това й е доставило удоволствие. Тя се провали и не можа да вземе яйцето от Оливър, както и от мен. Тя ще иска да ни накаже. Единственият начин да сложа край на това, е да я спра. Да предам и нея, и Васин на правосъдието.

— Правосъдие ли искате или отмъщение?

— И двете.

Бастоне въздъхна и кимна.

— Разбирам. Боя се, че няма да можете да се доберете до Васин. Той е недостъпен.

— Никой и нищо не е. Просто трябва да се открие слабото му място.

През по-голяма част от пътя на връщане към Флоренция Лила писа в бележника си. Щом влязоха в апартамента, тя се насочи към временното си работно място и лаптопа.

Все още работеше, когато Аш влезе с висока чаша пресен плодов сок, който тя обожаваше.

— Благодаря. Записвам всичко на хартия — нещо като скици. Характери, какво знаем за тях, събития, дати и хронология, връзки. Това ми помага да подредя всичко.

— Твоят вариант на таблица.

— Да, предполагам. — Тя отпи от сока. Наблюдаваше го, докато той приседна на леглото. — С Джули няма да имаме време да потърсим сватбена рокля във Флоренция.

— Съжалявам.

— Не, недей. Знаех го предварително. А и, господи, Аш, прекарахме два невероятни дни, които бяха прекрасни и ползотворни. Довечера ли заминаваме? Тя няма да го очаква. Ще се върнем в Ню Йорк, докато тя още ще ни търси тук. Това трябва да ни осигури известно предимство и време.

— Можем да тръгнем след три часа, ако това е достатъчно, за да събереш багажа.

— Аз съм спец по скоростно събиране на багаж.

— Пак ще дойдем, след като това приключи.

— Няма да откажа, след като вече имам за цел да прекарам една нощ в търсене на онези тайни пекарни, за които Люк ми разказа. А и той беше прав. Семейство Бастоне са направили това, което е било нужно, за да защитят семейството си. Щом тя е наранила едно малко момче…

— Ще го кажа, при все че знам отговора ти. Но ще го кажа и искам да си помислиш, преди да ми отговориш. Мога да те скрия на безопасно място, където те няма да те намерят. Ако можех да повярвам, че едно споразумение с Васин ще сложи край на всичко, ще сключа сделката.

— Но не вярваш, нито пък аз.

— Не, не вярвам. — И това го измъчваше. — Тя е открила слабото място на Бастоне и ги е ударила там. Мисля, че е разбрала кое е моето.

— Твоето семейство. Но…

— Не. Тя вече уби двама членове на моето семейство. Това не й върши работа. Ти си моето слабо място, Лила.

— Не е нужно да се тревожиш за мен. Аз мога…

Той взе ръцете й и ги стисна, за да я прекъсне.

— Тя не ме е заплашила директно. Не действа по този начин. С Оливър е използвала Сейдж. С Бастоне — техния внук. Вече веднъж те нападна.

Лила вдигна юмрук.

— С това също не постигна успех.

— Ти си моето слабо място — повтори той. — Запитах се защо исках да те нарисувам още първия път, когато те видях. Имах нужда, дори сред целия хаос и болка, аз имах нужда от това. Защо всеки път, когато се замисля за нова картина, в съзнанието ми изплуваш ти, това си ти.

— Когато хората са поставени в екстремни ситуации…

— Това си ти. Лицето ти, тялото ти, гласът ти, който звучи в главата ми. Усещането за теб, ароматът ти. Твоето чувство за добро и зло, предпазливостта ти да не би да разкриеш прекалено много от себе си и опияняващото очарование да свалям един по един пластовете, за да открия какво се крие под тях. Дори смайващият начин, по който успяваш да поправиш счупените неща. Всичко това си ти. Ти си моето слабо място, защото те обичам.

Сега нещо стисна сърцето й, смесица от страх и радост, която не можеше да определи.

— Аш, аз…

— Това те тревожи. Много по-лесно ще е, ако помежду ни има само привличане и секс, така е по-лесно да определиш отношенията ни. Любовта оставя белези, които не изчезват лесно. Още повече, имайки предвид семейната история, аз много отдавна съм си обещал, че ако и когато най-сетне се влюбя, това ще е завинаги. И това наистина те притеснява.

— Ние не бива да мислим за това точно сега. — Паниката сграбчи гърлото й, замъгли мозъка й. — Сега, когато сме по средата на това… нещо.

— Ако ти кажа, че те обичам „по средата на това нещо“, тогава какво? Може би ще се появи идеалният момент, но ми се струва малко вероятно, особено след като съм влюбен в жена, която се страхува от обвързване.

— Не се страхувам от обвързване.

— Да, страхуваш се, но ако това ще те успокои, ще го наречем „съпротива“.

— Сега вече ме дразниш.

— Да прибавим и дразненето и ще сме съвсем точни. — Той повдигна ръцете й към устните си, целуна ги и ги пусна. — Ще получа това, което искам, защото нищо от това, което някога съм искал, не може да се доближи дори на йота до това, което ти означаваш за мен. И така, аз ще получа това, което искам. Междувременно мога да те скрия на някое сигурно място, някъде далеч от всичко и от всички. Така ще имаш достатъчно време, за да помислиш.

— Няма да бъда затворена като безпомощна девица във висока кула.

— Добре.

— И няма да позволя да бъда манипулирана, за да…

Той я прекъсна, наведе се, притегли я към гърдите си и затвори устата й с целувка.

— Обичам те — промълви Аш, когато най-сетне я пусна и се изправи. — Ще трябва да свикнеш с това. Отивам да си събера багажа.

Излезе, оставайки я да се взира смаяно след него и да си задава безброй въпроси.

Какво, по дяволите, ставаше с този мъж? Кой се обясняваше в любов, сякаш заплашваше? И защо не можеше да спре това стремглаво пропадане, въпреки възмущението и гнева, които изпитваше? Какво всъщност ставаше с нея?