Кели Маккейн
Ментова целувка (8)

Глава 8

В неделя сутринта се заехме с приготвянето на козметични продукти, сокове и нектари. Решихме след две седмици да направим тържествено откриване на салона и да предложим на всички гости безплатни мостри от продуктите, сандвичи, сокове и кратки процедури. Това съвпадаше с началото на лятната ваканция, така че и Грейс можеше да се включи, да помага на рецепцията, да прави фрешове и да държи всичко под контрол.

Мама ни беше приготвила изненада — розови престилки на райета, точно каквито имахме, когато бяхме малки (само че този път бяха купени за един паунд, а не от нафукания „Уиск“). Стана ми странно, като се сетих, че последния път, когато всички бяхме с розови престилки и правехме козметични чудеса, аз като най-малка седях върху плота и ми беше забранено да доближавам печката. А сега аз казвах кой какво да прави.

Започнахме с малки сапунчета. Странно беше, като се наредихме на мивката да си изтъркаме ръцете до лактите, все едно се готвехме за операция, после си сложихме мрежички на косите (на което доста се посмяхме) и стерилизирахме съдовете. Бяхме като истински професионалистки.

Досега не бяхме правили толкова голямо количество. Вместо да направим например десет сапунчета във форма на звезда, ние направихме петдесет. Трябваше да тегля и меря всичко много внимателно, а не да слагам на око, за да съм сигурна, че се вмествам в бюджета за всеки продукт. Защото строгата Грейс ме беше предупредила, че няма смисъл да правим продукти, които струват повече, отколкото ще е цената, на която можем да ги продадем. Постепенно ни стана ясно, че ако искаме преди полунощ да направим всичко, което бяхме планирали, трябва да работим заедно. Ясно беше и че не можем да приготвим всичко за един ден, но искахме да имаме разнообразен асортимент още днес, а през седмицата, когато имахме време, щяхме да добавим и други неща, както и да направим маски за лице. Маските имаха срок на годност само три седмици, ако се държат в хладилник, затова решихме да ги оставим последни.

Саф се зае с портокалите и лимоните. С рендето трябваше да направи лентички от кората, които щях да сложа в сапуните, а Грейс изстискваше масло от остатъка от корите. Маслото щях да добавя към сапуните, за да ухаят свежо. Разтопих основата за сапуна сама, защото трябва да се внимава много за необходимата температура, за да не стане мътна и кафява, и след това добавих портокаловото и лимоновото масло. Мама отговаряше за наливането на течния сапун в симпатичните формички звезди и добавяше и по няколко лентички от корите във всяка форма.

Имах чувството, че минаха години, докато направим сапуните. Но скоро влязохме в ритъм и работата започна да ни спори. След сапуните се заехме с нова серия бомбички за вана от роза и здравец, а после и лавандулови, които нарекохме „Лавандулов разкош“. После направихме огромна тенджера с балсам за устни, който нарекохме „Ментова целувка“, оцветихме го в розово и го сложихме да се стегне в красиво оцветените стъклени бурканчета, които бях поръчала.

Хапнахме сандвичи набързо и мама и аз се заехме със скраба за пети — един лимонов и един от маслинови костилки. Направихме и лосион за крака от масло от грейпфрут, а сестрите ми се заеха с маслата за тяло. Грейс правеше от авокадо и мандарини, а Саф — от какаово и маслиново масло. За пръв път двете просто си работеха, без да се карат. Саф дори каза, че мандариновият лосион на Грейс е станал много ароматен и я помоли да го опита. Готовите масла изглеждаха чудесно в мъничките бурканчета с красиви етикети, които надписах.

Накрая направихме различни видове пяна за вана — жълти, лилави и розови течности, които сипахме във високи шишенца, и ги нарекохме с имена като „Пикантна свежест“, „Ароматна лавандула“, „Божествена наслада“. Саф завързваше панделки на шишенцата и ги украсяваше със сребърни звездички, а Грейс изрязваше малки картонени етикетчета също за завързване. Аз надписвах имената на етикетите, а отдолу добавях „Ръчно изработени в салон за красота «Под дъгата»“. Измислихме и мото, което да сложим на брошурата: „Салон за красота «Под дъгата» — красота отвътре навън“. Готино, а?

Късно следобед, когато вече здравата бяхме ожаднели, решихме да се заемем със соковете. Като се връщахме от плажа, накарах Лиъм да се отбие за малко от пътя и от една голяма поляна набрах цял куп коприва. Не е толкова гадна, колкото си мислите — дори не пари на езика (въпреки че използвах огромните му строителни ръкавици, за да я набера). Тя е силен енергиен стимулант и което е най-хубаво — безплатна е! А и щяхме да използваме по-малко спанак за зеления сок и щяхме да спестим пари.

Мама отговаряше за приготвянето на червения и жълтия сок, Саф избра оранжевия, а за мен останаха лилавият и синият. След голямо белене и рязане Грейс подгони Саф с един стрък коприва, после се посдърпаха кой пръв да използва сокоизстисквачката, но накрая всичко завърши добре и наредихме произведенията си на масата.

Аз, мама и Саф направихме няколко различни смеси, за да изберем най-добрата, но Грейс беше категорична, че нейният зелен сок е най-добър и че нямало нужда да прави различни варианти, защото само като го опитаме, ще се влюбим в него.

Първо опитахме мамините сокове — бяха много вкусни. Спряхме се на комбинацията от праскова, круша, лимон и ягоди за червения сок и от ябълка и ананас — за жълтия.

Дойде моят ред и всички единодушно избраха сока от моркови, ябълка и червено цвекло за лилавия цвят. Грейс каза, че е много добър, защото компенсира цената на по-скъпите продукти за синия сок, който е една експлозия от витамини — боровинки, пъпеш, маракуя и манго.

Но когато опитахме първата версия на оранжевия сок на Саф… Хммм… Стана страшно. Мама изпищя и лицето й се опъна, сякаш е захапала лимон, Грейс каза, че става за почистване на прозорци, а аз едва успях да преглътна:

— Може би е добре да намалиш малко лайма и джинджифила. Всъщност, доста…

Слава богу, вторият вариант от моркови и портокали беше много вкусен.

Най-накрая дойде редът на Грейс.

— Тази рецепта е създадена специално, за да достави всички важни витамини и минерали — заяви гордо тя.

Отпихме и… не можахме да спрем да кашляме и плюем, включително и мама.

Честно, толкова беше противен, че си помислих, че ще умра. Както можеше да се очаква, нашата актриса Саф изтича до мивката и започна неистово да плюе.

— Грейс! — успях да промълвя накрая. — Как, за бога, успя да постигнеш този отвратителен вкус от тези ароматни плодове?

Лицето на сестра ми предвещаваше буря.

— Добавих някои собствени съставки. Използвах таблицата, която ни дадоха в училище, кои храни какви витамини съдържат. Исках да направя нещо, което пречиства храносмилателната система, затова добавих зеле и праз и не сложих моркови и ябълки.

— Ъъъъ, зелев сок! — изпъшка Саф. — Ето защо мирише толкова гадно!

— Морковите и ябълките дават сладостта, миличка — засмя се мама. — Без тях не може.

— Напълнила си го с витамини, но си забравила да го направиш вкусен — каза Саф и всички се запревивахме от смях.

Грейс обаче беше бясна.

— Както обикновено, всички ми се подигравате! Е, много ви благодаря!

— О, я ела тук! — каза мама и я прегърна. — Просто малко се посмяхме.

— Ами да, всички се смяха и на моя сок, но аз не се разсърдих — сви рамене Саф. — Защо винаги вземаш всичко толкова навътре?

Тогава на Грейс й падна пердето и побесня.

— Съжалявам много, че не съм творческа личност като вас! Не е много хубаво да си черната овца! Вие трите сте си в своя уютен, мъничък свят, постоянно имате нови идеи, винаги сте красиви и блестящи и имате много приятели, просто ей така… без усилие — и тя щракна с пръсти. — Но за някои не всичко е така лесно.

Втрещихме се.

— И ти скоро ще си намериш приятели, мила — опита да я успокои мама.

— Не, няма! — викна Грейс. — Аз не мога просто да ида при някого и да го заговоря, както правите вие. Години минаха, докато се сприятеля с Бела и Джейн, а сега трябваше да се разделим. В „Кавендиш“ всички си имат своята група.

Изведнъж осъзнах каква късметлийка съм, че си намерих приятели толкова бързо. Стана ми мъчно, че не бях забелязала колко й е трудно на Грейс.

— Винаги можеш да излизаш с нас — предложих аз. — Вече познаваш Бен, той е готин. Говори и със Самър на вратата, а Марко е просто страхотен — Стомахът ми подскочи, като произнесох името му на глас.

Мислех, че Грейс ще се зарадва, но вместо това тя ме стрелна с един от убийствените си погледи.

— Благодаря, че ме съжаляваш! Но не е нужно малката ми сестра да ме спасява. Никой не ми трябва! И без това никой в училище не ми харесва, така че сама съм си добре!

И преди някой от нас да успее да каже каквото и да било, тя излетя към стаята си и тресна вратата.

Мама мълчеше ужасена.

— Затова не казва нищо, за да не заприлича съвсем на неудачница — сви устни Саф.

— Грейс не е неудачница — автоматично казах аз.

— Знам, но трябва да признаеш, че понякога се държи отвратително. Бърза да съди хората и не им дава никакъв шанс.

Замълчах, но тайничко бях съгласна със Саф. Мама тръгна към стаята и се опита да поговори с Грейс, но тя не отваряше вратата. И ние със Саф се опитахме, но отвътре се чуваше само хълцането й и виковете й да изчезваме.

— Елате, нека я оставим за малко сама — каза накрая мама, разтревожена не на шега.

И ние със Саф бяхме разтревожени, но какво можехме да направим?

Едва когато мама и Саф отидоха при Лиъм да се уговорят кога започват работата в магазина, Грейс се появи в кухнята. Тъкмо бях привършила с мострите за маските за лице и миех за милионен път.

Без да каже дума, Грейс взе една кърпа и започна да бърше измитите съдове. Очите й бяха подпухнали и зачервени, а на мен ми беше много мъчно за нея. Опитах се да я прегърна, но тя ме отблъсна, така че известно време аз миех, а тя бършеше.

— Извинявай за преди малко, Аби — прошепна накрая тя. — Беше много мило да ми предложиш да излизам с вас, но се почувствах като безнадежден случай.

— Това, че не си толкова общителна като нас, не означава, че си безнадежден случай. Ти си умна и наистина те е грижа за хората.

Грейс се усмихна и аз продължих:

— Няма проблем, ако ти отнема повече време да се сприятелиш, защото ти не искаш да се събираш с когото и да е, нали? Ще намериш онези, с които се разбираш добре. Но е нужно време, това е.

— Да, сигурно си права — въздъхна Грейс, като все още изглеждаше съсипана. — Но както казах, всеки си е в своята група, а аз не се вписвам в никоя. Това обаче не е единственият проблем. Не смятам, че нивото на математиката е много добро, а вече не можем да си позволим частен учител. Тогава как ще успея да вляза в Кеймбридж?

— Защо не кажеш на учителя по математика къде искаш да кандидатстваш? Господин Хейс ти преподава, нали? Имахме час при него в четвъртък, когато господин Крофт се разболя. Стори ми се доста симпатичен. Може да има някакви допълнителни курсове, на които да се запишеш.

Грейс се усмихна тъжно.

— Благодаря ти за тази идея, но и без друго всички ме мислят за зубър.

— Да не би някой да ти го каза? — Бях готова да я защитя.

— Не, но знам какво си мислят — въздъхна тя. — Онова момиче, Ришана, и нейната тайфа ме гледат, като че съм дъвка, която се е залепила на подметките им.

Опитах се да изглеждам безгрижно, но вътрешно взех решение непременно да разбера коя е тая Ришана.

— Е, щом вече те смятат за зубър, няма какво да губиш. Не се отказвай от мечтите си, Грейси, само защото някаква си те гледала присмехулно. След всичко, през което минахме, не можеш да оставиш някой като нея да те спре.

Сестра ми ме погледна в лицето и аз видях решителност в очите й.

— Да, права си, все пак става дума за моето бъдеще, нали? Благодаря ти, Аби!

— Няма проблем, а сега вземи да избършеш нещо друго, защото тая чаша я бършеш вече пет минути.

Грейс изненадано погледна към чашата в ръцете си и се разсмя.

Когато мама и Саф се върнаха, Грейс ги чакаше на дивана.

— Саф, съжалявам, че не те подкрепих за интервюто ти — каза тя. — От сърце се надявам да има места и да имаш достатъчно добри оценки, за да те приемат.

— Благодаря — промълви Саф с лека усмивка.

Мама прегърна Грейс, въпреки че тя се опитваше да се освободи.

— Миличка, в бъдеще трябва да си говориш с мен, когато си разстроена. Моля ти се!

— Вече съм добре — каза Грейс и им разказа за нашия разговор и че е решила да поговори с учителя си по математика.

— Добра работа, Аби, имаш вълшебен подход към сестрите си и мен — погледна ме мама. — Досега да сме се изпокарали, ако не беше ти.

Знам, че това беше добронамерено, но ме накара да се почувствам зле. Също както когато непрекъснато повтаряха колко съм силна, докато отвътре имах чувството, че се разпадам на парчета. Така че за да сменя темата, бутнах няколко от мострите от маските за лице и казах:

— Добре, а сега опитайте маските, докато аз приготвя вечеря. Има три различни варианта за всички видове кожа, плюс една, която е релаксираща и възстановяваща — с морски водорасли и алое вера, и още една, която е успокояваща и почистваща, с пресни боровинки и каламин^[1]. Важно е да кажете какво мислите… освен това всички изглеждате малко изприщени.

— Много мило! — викна мама и всички ме погледнаха възмутено, а после избухнаха в смях.

 

 

В понеделник бях в страхотно настроение — подготовката за откриването на салона за красота вървеше добре и не бяхме изхвърлени на улицата. Беше ми толкова спокойно и радостно, че зафлиртувах с Марко повече от обикновено, което причини малка злополука с калиевия хлорат в часа по химия. Имахме за задача да загреем химикала до точката на топене в колба, след което внимателно да пуснем едно желирано мече в него, за да видим какво ще стане. Но аз бях толкова заета да се бутам с Марко, че не чух инструкциите и вместо едно мече, изсипах половин пакетче в колбата и тя избухна в пламъци и кълба дим. Подскочих почти метър във въздуха и извиках една думичка, която накара всички да се обърнат и да ме погледнат втрещено (Гадост!).

Но по-лошото беше, че господин Фелоуз дойде и лично ми „помогна“ със следващите два експеримента (Двойна гадост!), т.е. не ме остави да пипна нищо, освен да измия колбите накрая.

След часовете със Самър отидохме в магазина за плодове и зеленчуци, за да направим снимките за рекламната брошура. Все още ми се искаше да се ощипя — беше ми трудно да повярвам, че сме тук, за да правим снимки на собствените ми козметични продукти, за реклама на семейния салон за красота.

Продуктите изглеждаха страхотно в малките си шишенца и бурканчета, с ръчно надписаните етикети. Том, продавачът, ни разведе навсякъде и каза, че можем да правим каквото решим. Първо направихме в един от старинните кошове кула от портокали и лимони и разпръснахме сапуни с портокалови и лимонови кори върху тях. Самър направи снимките от доста близък план, но внимаваше да се вижда и надписът на коша.

На старата везна поставихме от бомбичките за вана — нежно розови и зелени, с малки розови пъпчици от едната страна, а от другата сложихме от сините и от пълните с лавандулов цвят. Изсипахме от авокадовия лосион за тяло в една кора от авокадо, поставена върху купчина авокадо, и наредихме розови, жълти и лилави флакони с пяна за баня на прозореца, така че светлината да минава през тях и цветовете им да грейнат.

После Самър реши, че аз трябва да съм на снимките за балсама за устни „Ментова целувка“. Щях да доведа Саф, ако знаех, че ще ни трябва манекен. Както и да е, сложих си малко балсам, а Самър ме накара да се усмихна, поне малко, докато държах дървена кутия със стръкчета мента, сред която бяхме подредили кутийки с балсам. Надявах се да не изглеждам прекалено ужасно на снимките.

После тръгнахме към дома на Самър да разгледаме снимките на компютъра. Тя живее извън града и затова Джон, баща й, ни взе с древния си ленд роувър (който между другото се движи със стара мазнина от пържени картофи, като на плаката в училище). Джон ми разказа, че консултира различни фирми как да направят производствата си по-екологични и как да използват възобновяеми източници на енергия. Самият той беше един от първите в околността, преминали на биодизел, което е префърцуненото име за използвано олио.

Излязохме от града, скоро се отклонихме от главния път и се затръскахме по един черен път. Паркирахме пред голяма къща със заграждения за животни наоколо. Видях няколко прасета, кози и магарета. Усетих как ставам нервна. Къщата на Самър изглеждаше като от друг свят. Надявах се да не направя някой неекологичен гаф и да обидя цялото семейство.

Като слязох от колата, се спънах в едни пилета, които се разхождаха наоколо, и последвах Самър през градината, пълна с цветя и бръмчене на пчели. После минахме по пътечката до задната врата през една огромна зеленчукова градина и купища млади дръвчета, покрити с мрежа.

Като влязохме в голямата кухня на фермата, мозъкът ми отказа да побере всичко, което имаше тук — рафтове, пълни с буркани със зърнени храни, ядки, семена и сушени плодове, около десет кофи за различни отпадъци, билки, които висяха от тавана, картички и изрезки по целия хладилник, купчина чинии и чаши на масата, скрин, пълен с… ами, просто с неща, апетитна миризма на гювеч или нещо такова, която идваше от голяма червена тенджера, две купчини дрехи за пране на пода до пералнята и две огромни космати кучета, които лежаха в панерите си.

И хора, разбира се. Цялото семейство беше в кухнята, говореха си шумно и весело и усетих как коремът ми се свива. И у нас преди беше така, помислих си аз, а след това си представих как седим около нашата маса в Илинг.

Самър ме запозна с майка си Ани и с Джед и Джим — нейните големи, силни братя. Разбрах, че Джед е в десети клас, а Джим (който беше седнал на един голям разръфан диван и си дрънкаше на китара) беше стажант по мениджмънт на селските региони. Ани се занимава с лечение с кристали или балансиране на чакрите, не мога да си спомня точно. Тя ме поздрави приветливо и каза, че вече знае от Самър за нашия салон и че мога да си взема от градината им всичко, което мисля, че ще ни свърши работа.

Това беше много мило от нейна страна, благодарих й и на свой ред й обещах безплатни процедури. Известно време продължихме да си разменяме любезности. Накрая тя отстъпи назад, втренчи се в мен и каза:

— Ти си Водолей, нали?

Кимнах.

— Трябва да си и двете: и креативен, и упорит, за да започнеш собствен бизнес — продължи тя. — А водолеите притежават тези качества в изобилие. Чудесно се справят с трудностите и закрилят онези, които обичат.

Усмихнах се. Не бях сигурна за трудностите, но изглежда, че поне успявам да се справя. А частта за закрилянето звучеше абсолютно точно. Ако тази Ришана още веднъж закачи Грейс, ще съжалява.

Ани напълни чайника и ме попита какъв чай обичам.

— Ами… обикновен — отговорих малко объркано.

— Естествено — каза тя, след което започна да рови из шкафа, пълен с екзотични на вид кутии чай и пакети с билки. — Сигурна съм, че имаме тук някъде, остана ни от времето, когато имахме работници.

— Не се безпокой, ще пия какъвто пиеш ти — казах бързо аз.

Тя направи жасминов чай и го пихме в красиви чаши, без чинийки отдолу. Беше невероятно красив на цвят и имаше божествен аромат.

— И ние трябва да предлагаме различни чайове в салона — казах аз, мислейки на глас. — Можеш ли да ни предложиш нещо хубаво?

— Ще направя нещо по-добро — усмихна се Ани и ме затрупа с кутии и пакетчета от шкафа. — Вземи, за да ги пробвате у вас, и после може да си изберете.

Толкова беше мила. Благодарих й около сто пъти, но тя ме прекъсна и каза:

— Знаеш ли, трябва ми хубав сапун от естествени съставки, както и крем за ръце за напукана кожа. Сигурна съм, че много хора наоколо също ще искат да си купят подобен крем.

— Благодаря за съвета. Ще се опитам да измисля нещо. Обичам предизвикателствата.

После двете със Самър си взехме чашите и отидохме в стаята й. Тя също беше изумителна, с рисунки на индийски богини по стените, барабани, един акордеон, куп възглавници за сядане на пода и шарен килим.

Докато разглеждахме снимките, които направихме (трябва да призная, че изглеждах добре на снимките с балсама за устни — олекна ми!), си поговорихме за училище.

— Виждаш ли се със старите си приятели? — попита внезапно Самър.

Начинът, по който каза „със старите си приятели“, ме стресна. Въпреки че знаех, че предишният ни живот е загубен безвъзвратно, част от мен, изглежда, постоянно го забравяше и всеки път, като се сетех, се стрясках.

— Не. Ние с приятелките ми се мотаехме с едни момчета от момчешкото училище, но аз не бях с никого от тях.

— Сигурно ти липсват — продължи Самър.

Свих рамене.

— Толкова много неща се случиха, че почти нямам време да мисля за Ем или Зо. — Веднага щом го казах, усетих колко много ми липсват. — Изпратих им картички, но те не знаят, че няма да се връщам. Трудно е да се поддържа връзка без телефон.

— О! — възкликна Самър. — Как не се сетих по-рано! Ето — и тя ми подаде мобилния си. — Обади им се. Или им прати съобщение — и тя посочи лаптопа.

Вместо да взема телефона, се чух да казвам „благодаря, но не е нужно“. Не знаех откъде да започна, за да им разкажа случилото се. А и за тях щеше да е неудобно, защото нямаше да знаят какво да ми кажат. Да не говорим, че никак не исках да чувам за всички неща, които изгубих и които ми липсваха. Спомних си, че смятахме да ходим на пазар до Кенсингтън в съботата, дето мина, после щяхме да се срещнем с майката на Ем и да обядваме заедно, а след това да ходим на театър.

Знаех, че всички тези неща вече са недостъпни за мен, защото струват много пари — не само купуването на дрехи, гримовете и билетите за театър, но и влакът, таксито и обядът в „Балан“, онзи скъп ресторант в Сохо… Никога не бях мислила за това преди…

— Значи шансовете на Марко се подобряват — прекъсна мислите ми Самър.

Изчервих се. Не бяхме говорили за него, откакто ми каза за другите момичета. Сигурно се е надявала да се отдръпна, но явно е забелязала, че не съм.

— Всъщност исках да те питам… — започнах аз уж нехайно — какво да си облека за концерта? Искам да ме хареса, но да не изглежда, че се престаравам.

— О, я стига, Аби! Той толкова те харесва, че няма да му пука дори да намъкнеш скъсан чувал.

Едва се удържах да не подскоча от радост.

— Значи мислиш, че ме харесва? Искам да кажа… уф, нали разбираш, той е такъв флиртаджия, че… Но ти го познаваш добре и ако смяташ…

Самър повдигна вежди.

— Не очаквай обаче да се случи нещо — каза тя строго. — Не забравяй какво ти казах за всички онези момичета. В момента той си пада по теб и това е очевидно. Но другата седмица? Кой знае?

Явно лицето ми се е променило, защото Самър бързо добави:

— Казвам го, защото ме е грижа за теб, Аби. А и ти самата го знаеш, нали?

Почувствах се като пълен идиот. Толкова ми се искаше да си поговорим с нея по женски за Марко, а тя се държеше като сърдита стара баба.

Реших да сменя темата и я попитах за униформата, която предложи да ми даде. Самър я извади и нали беше нейна, стори ми се, че изглежда суперготино, доколкото, разбира се, е възможно за униформа. А и миришеше на хубав прах за пране, на щастие и слънце. Избрахме и няколко униформени неща за Грейс, въпреки че не бях сигурна дали ще се зарадва.

Като свършихме с това, попитах Самър какво ще облече за концерта. Тя ми показа нещо, което беше много по-обикновено, отколкото очаквах — дънки и тениска.

— Добре че ми показа, иначе щях да се накипря в микро-мини на високи токчета, както ходехме на концерта в „Ликуид“^[2].

Самър ме погледна с респект.

— Наистина ли си ходила по клубове в Лондон? Жестоко! Сигурно ти липсва сега! Всъщност сигурно всичко ти липсва… Какво мислиш за случилото се с баща ти?

— О, добре съм, но не ми се говори за това — отвърнах автоматично, но в мига, в който го казах, осъзнах, че всъщност ми се говори. Не можех да говоря за това с мама, Саф или Грейс, а в мен се беше събрало толкова много, че имах чувството, че ще се пръсна. — Знаеш ли, чувствам се като… — замълчах, опитвайки се да формулирам усещането за разкъсаност и болка, което ми тежеше през цялото време. — Преди живеех с чувството за сигурност и комфорт и мислех, че винаги ще е така, но после… после внезапно всичко се промени и аз съм като след земетресение…

Замълчах. Очите на Самър бяха пълни със загриженост. Не исках да ме съжалява.

— Напълно различно е от твоето семейство — добавих бързо.

Не можех да й разкажа. А тя не можеше да разбере. Нямаше как да разбере. И това, че се намирах в безопасния, стабилен и щастлив дом на Самър, ме накара да се почувствам още по-безпомощна и несигурна и ми се прииска веднага да се върна в апартамента.

— О, колко късно е станало! — възкликнах аз малко по-театрално, отколкото ми се искаше. — По-добре да тръгвам. Мама ме чака за вечеря.

Джим предложи да ме закара, а Самър поиска да дойде с нас, но аз им казах, че предпочитам да се поразходя. Не исках да виждат нашия апартамент, особено след като бях видяла техния невероятно красив дом.

Самър ме прегърна за довиждане и каза:

— Върви по банкета, където няма тротоар, и срещу движението, с изключение на завоите, тогава трябва да пресечеш и…

— Самър — прекъснах я аз, — мисля, че мога да измина 3 километра, без да ме прегазят!

— Ами ти си градско момиче и не си свикнала с нашите пътища — ухили се тя.

Тръгнах към къщи, а последните думи на Самър не излизаха от главата ми. Бях ли все още градско момиче? Чувствах се някак различна. Все още си бях аз, но не съвсем… О, беше доста объркващо! По-добре да спра да мисля за това и да помисля как да представя продуктите на новия ни салон.