Кели Маккейн
Ментова целувка (10)

Глава 10

През уикенда ни чакаше страшно много работа. Мама и Саф слизаха всеки ден в магазина да чистят и подреждат, така че до събота кухненската част беше безупречно чиста (плочките се оказаха съвършено друг цвят, след като ги почистиха — слава богу, по-хубав), прозорците блестяха и всички надписи за безопасност, аптечката и пожарогасителите бяха по местата си.

Повечето боклуци — гадните стари щори, папките, кофата за отпадъци (и сексисткия календар), бяхме изхвърлили в контейнера, който Лиъм поръча. Мама и Саф бяха започнали с подготовката на стените за боядисване, бяха изшкурили бордюрите и смятахме през уикенда да боядисаме всичко. Кадифените канапета, поръчани от мама, вече бяха пристигнали и бяха покрити с найлон и два големи чаршафа.

В местния вестник бях видяла обява за хладилни витрини и позвъних, за да разбера дали можем да вземем една. Мислех там да държим свежите маски, както и плодовете за нектарите и соковете. Представих си как ще ги наредя върху лед, с цветя наоколо и така щях да оформя един красив детайл в приемната. Оказа се, че витрината струва само трийсет лири и аз толкова се ентусиазирах, че веднага казах, че я вземаме.

Знаех, че Бен и Самър ще дойдат да помогнат (въпреки че Самър не можеше да остане дълго, защото тръгваха на къмпинг с цялото семейство). Марко беше казал, че и той ще дойде, но това беше преди концерта. Тъй като нещата между нас бяха доста объркани, бях сигурна, че няма да се покаже. Така че доста се изненадах, когато пристигна заедно с Бен. Както винаги, стомахът ми се преобърна само като го погледнах и ми се искаше да не бях облечена с граховозелената си риза от старата униформа и най-скапаните си дънки. Само за да му покажа какво изпуска, разбира се, не за да го впечатля.

Представих Марко на всички, а Бен — само на мама, защото с другите вече се беше срещал. Те двамата с мама веднага започнаха да спорят кой ще повдигне един много тежък шкаф, който не бяхме успели да изхвърлим в контейнера. И двамата повтаряха, че могат да го повдигнат без помощта на другия, но дори когато най-накрая се опитаха заедно, не успяха да го мръднат. И точно тогава се появи Самър, следвана от големите си братя. Отново ми се прииска да затворя с ръка устата на Саф, защото тя така зяпна, че цял самолет можеше да влезе в устата й.

— Точно навреме се появиха истински мъже — каза тя, като пусна най-изкусителната си усмивка.

— О, мерси много! — промърмори недоволно Марко.

— Но справедливо — сряза го Самър. — Тъй като не мисля, че две хилави момчета са от голяма полза в тази ситуация, доведох малко мускули.

Докато двамата с Марко се препираха, Джед и Джим изнесоха шкафа на боклука. В този момент пристигна Лиъм с пикапа си и те отидоха да му помогнат да разтовари.

— Ще изляза да помогна — каза Марко и се запъти към вратата, но мама го спря.

— Мисля, че има кой да свърши тежката работа, но би било добре да обереш паяжините от тавана — и му връчи метличката за паяжини.

Ха-ха! Явно не му е простила за онова, което се случи на концерта.

Докато Марко ужасено гледаше пухкавата розова бърсалка, тя връчи един нож на Бен.

— Бен, момчето ми, ще е чудесно, ако можеш да отпориш този стар мокет.

— Разбира се, госпожо Грийн — отвърна Бен, като гледаше подигравателно Марко.

Марко беше готов да му отвърне, но влезе Лиъм с няколко огромни стъкла в ръце.

— Добро утро на всички — провикна се той. После се обърна към Бен и Марко: — Здравейте, аз съм Лиъм. — Той облегна стъклата на стената и обясни: — Това ще са рафтовете за продуктите. А това е за бара за напитки — добави той, когато Джед и Джим влязоха с един плот, който сякаш тежеше около тон, и внимателно го поставиха на пода.

— Но ние не можем да си го позволим! — ахна мама. — Това е гранит и струва цяло състояние.

— Гратис е — каза Лиъм, сияейки. — Току-що приключих с ремонта на една кухня и клиентите ми го дадоха.

— Но как може някой да изхвърли такова нещо? — не повярва мама, като погали плота с любов. — По него няма и драскотинка!

Лиъм сви рамене.

— Не им бил по вкуса. Преместиха се в едно елегантно жилище и интериорът им ще е по-различен.

— Какво прахосване! — възмути се мама. — Въпреки че да си призная, и аз правех същото допреди няколко месеца. Е, както и да е, така пък е по-добре за нас. Толкова ти благодаря, Лиъм!

— Няма защо — гордо каза Лиъм. — Но това не е всичко, защото успях да взема и кухненските столчета. Тях пък ми дадоха, задето монтирах светлините в банята им. Надявам се, че ви харесват.

— Ама разбира се! — Мама не можеше да се нарадва на новите ни придобивки.

— Много добре, защото в пикапа имам и два шкафа, които също изхвърлиха. Мисля, че са перфектни за кабините. Е, обещах им луксозен педикюр и цял масаж в замяна.

Мама го прегръщаше и не спираше да му благодари. Ние със Саф и Грейс също казахме „благодаря много“, а аз седнах на едно от високите столчета. След това Джед и Джим отидоха с Лиъм за шкафовете, а Бен се захвана с мокета. Мама, Саф и Грейс се заеха с подготовката на стените за боядисване. След като разтовариха всичко от пикапа, Джед, Джим и Самър трябваше да тръгват. За малко останах сама с Марко, който държеше бърсалката, и не знаехме какво да си кажем.

Добре че Лиъм ме викна да отида с него до магазина „Направи си сам“, защото аз отговарях за цветовете на боите. Освен боите трябваше да вземем и ламинат за пода, контакти и лампи за кабините. Лиъм имаше право на отстъпка, така че всичко щеше да ни излезе по-евтино.

— Един от вас, момчета, би могъл да дойде да ми помогне с товаренето — каза Лиъм почти на вратата.

Бен скочи, но Марко хвърли бърсалката и го изпревари.

— Аз ще дойда!

Той седна отзад, така че аз се качих отпред с Лиъм. Беше мило, че дойде, но нямах намерение да се опитвам да съм любезна с него.

На входа пред „Направи си сам“ имаше щанд за рециклиране. Всеки можеше да донесе боя, която няма да използва, и да вземе друга, която му харесва. Толкова се въодушевих, като разбрах, че ако прегледам купчината, мога да взема повечето от боята безплатно. Доста се потрудих, докато намеря перфектното розово (бях си наумила да боядисаме всичко във великолепно наситенорозово), но скоро открих, че почти всички кутии са полупразни.

После обаче се сетих, че мога да използвам повече цветове, дори всички цветове на дъгата, ако тоновете са подходящи. Избрах няколко пурпурни бои, после виолетови и наситено индигово, аленочервено, голяма кутия оранжево, яйченожълто и тъмнозелено. Имаше хубав сив цвят за дървените части и за секциите, така че накрая трябваше да платим само две огромни кофи бяла боя.

Нещата се подреждаха добре. Май на нашия салон му беше писано да стане.

Когато Марко дойде да ме извика да видя цветовете на ламината (Лиъм не беше сигурен какво ще подхожда най-добре на моята нова цветна схема), не можах да се въздържа да не му се усмихна.

Той ме изгледа подозрително.

— Хей, Аби, нали се сещаш, че аз съм този, на когото се усмихваш?

— Знам — казах аз и изведнъж ми се прииска да изчистя всички глупави недоразумения между нас, вместо само да се преструвам.

— Виж, да забравим какво се случи — казах, като влизахме в магазина. — Искам да се съсредоточа върху салона.

— Става — каза той. — Както кажеш. Страхотно.

Разбрах, че това беше най-близкото до извинение, което щях да получа от него, и реших, че трябва да го приема. Ухилих се и го бутнах:

— Смятам да избера най-тежкия ламинат — подкачих го аз. — Ще е забавно да гледам как ще го замъкнеш до пикапа.

— Ах, ти, гаднярка! — викна той и също ме бутна.

Хубаво беше отново да се държим нормално, без да се цупим. Трябваше да си напомням обаче да не се държа прекалено нормално, защото за мен нормално беше да флиртувам с него и случайно да го докосвам и да го зяпам, когато не ме гледа. Трябваше да открия ново нормално от вида само приятели.

На връщане спряхме да вземем хладилната витрина. Рибарят, от когото я купих, не беше казал, че тежи един тон, и щях да се пръсна от смях, като гледах колко лесно Лиъм вдигна единия й край и как Марко се бори с другия. Опитах се да му помогна, но той не ми позволи, така че аз поседнах на тротоара и пуснах няколко тъпи шегички.

Поставянето на витрината в пикапа означаваше да се натрупат някои от нещата на задната седалка, така че накрая всички трябваше да седнем отпред. Предната седалка беше предназначена за двама, но все пак беше доста тясно и всеки път, когато Лиъм завиваше, аз се накланях към Марко и сърцето ми се разтуптяваше бързо, а стомахът ми подскачаше. „Не си въобразявай, Аби Грийн! — казах си строго. — Спомни си как се отнесе с теб на концерта. Приятел — може, но нещо повече — абсолютно не!“

Е, изглежда, това действаше. Аз се отдръпвах от него, като се хващах за дръжката на вратата вместо за ръката му, когато Лиъм вземаше завоите прекалено рязко. А когато по радиото Кати Пери запя „Горещо и студено“, двамата с Лиъм запяхме с пълен глас и на мен не ми пукаше дали Марко си мисли, че не мога да пея. По едно време го погледнах, повдигнах вежди и многозначително се усмихнах, като че ли песента се отнася до него. Исках да разбере, че зная как се държи с момичетата и че вече пет пари не давам за него.

До вечерта работихме в салона. После ядохме пици и както винаги, със Саф си разделихме една двойна пепероне. Седяхме на пода (мама и дума не даде да се издума да пробваме новите канапета), гледах какво сме свършили досега и се чувствах страхотно. Мама и Саф бяха минали стените с два пласта бяла боя, за да покрият всички стари петна, така още сутринта можехме да ги боядисаме с боите, които взехме от „Направи си сам“. Междувременно Грейс беше попълнила формулярите за безопасност и беше опаковала мострите, които трябваше да изпратим за тестване в козметична лаборатория. Някъде към осем часа Марко и Бен си тръгнаха. Казах им „до скоро“, като не пропуснах да го кажа на Марко по същия начин като на Бен, за да не си помисли, че имам специално отношение към него.

Мама и сестрите ми се качиха горе и аз останах сама. Настаних се на пода и разхвърлях около себе си листовете с мостри от боите, за да избера най-добрата комбинация. А накрая просто си седях и разглеждах какво сме направили досега и ми идваше да се ощипя, за да се убедя, че не сънувам.

В неделя бяхме само с мама, Саф, Грейс и Лиъм, но въпреки това свършихме страшно много работа. Лиъм и Грейс наредиха ламината на пода. Умната ми сестра изчисли всички ъгли и отбелязваше дъските за Лиъм, така че той само ги подреждаше. Добре че бяхме купили от онези, дето влизат една в друга, а не от другите, които се лепят, така че можехме да ходим върху тях веднага.

Реших да не боядисвам стените във всички цветове на дъгата, за да не заприлича на детска градина. Щях да комбинирам няколко основни цвята във виолетови, пурпурни и индигови нюанси по стените, вратите, дървените части и рафтовете. Плота в приемната боядисах в жълто, като го патинирах малко с шкурка и тънък златен слой. Стената зад лилавите канапета направих зелена. Не използвах оранжевата боя, защото щеше да стане прекалено шарено, но пък може би щеше да ми влезе в работа по-късно. Боядисването ни отне цялата неделя. През седмицата ще трябва да минем още една ръка и да пипнем на още някои места, но салонът вече изглеждаше удивително.

Почти бяхме готови. Остана само електротехникът, приятел на Лиъм, да свърже лампите, да боядисаме и поставим рафтовете, както и още около един милион дребни неща, но основното беше направено. Канапетата в приемната, кушетките в кабините и шкафовете бяха по местата си, а Лиъм почти беше привършил монтирането на бара. В осем часа вечерта в неделя бяхме абсолютно изтощени. Разположихме се на пода с чаши чай и риба с картофки и тогава изведнъж усетих как ме изпълва невероятна радост.

„Под дъгата“ вече беше действителност! Направихме го! Ние! Със собствените си ръце! Е, и с малко помощ от приятели, с много усърдна работа и повечко въображение. Мечтата ни стана реалност.

Сега остана само да я превърнем в успех.