Кели Маккейн
Ментова целувка (3)

Глава 3

Преди да изляза в четвъртък сутринта, два пъти проверих дали съм си взела несесера с гримчетата. Въпреки че беше топло и слънчево, не исках да рискувам. Слава богу, убедих мама да ми позволи да облека черна пола и бяла блуза, докато успея да ида до Самър и да пробвам униформата, която ми предложи. Грейс застана на моя страна и обясни, че всички ходят с обикновени дрехи. Накрая обаче добави, че приличам на келнерка и че тя щяла да запази граховозеления си вид. Благодаря много, Грейс!

Тъкмо когато стигнахме до училище, с рев пристигна един лъскав мотор.

— Леле, жестоко, кой е това? — ахнах аз.

Грейс се врътна и ми каза, че няма време да стърчи отпред и да зяпа момчета (да, наистина каза точно това), и отиде да вземе книги от библиотеката, преди да бие звънецът.

Момчето от задната седалка на мотора слезе и свали каската си. Стомахът ми се превъртя на 360 градуса.

Беше Марко!

Слабичкото момиче отпред, облечено в кожени дрехи, свали своята каска и разтърси дългите си черни коси, точно като по филмите. И коя беше тя?

Преди да разбера каквото и да било, тя взе каската на Марко, прегърна го и го целуна по бузата, после отново си сложи каската и отхвърча с рев.

И сега той идваше към мен. Изглеждаше още по-прекрасен от преди (ако изобщо беше възможно!) с това готино кожено яке. Опитах се да подражавам на Самър и казах с леко подигравателен тон:

— Значи това е гаджето ти? Трябва да е поне на седемнайсет, за да кара мотор. Падаш си по по-възрастни жени, така ли?

Боже, държах се като на разпит.

За моя изненада, Марко леко се притесни.

— Това е майка ми — промърмори той.

— Майка ти! — ахнах аз. — Боже, да не те е родила на дванайсет?

— На шестнайсет — сви рамене Марко.

— Олекна ми, че не ти е гадже! — възкликнах аз, преди да успея да се спра. Боже! Каква идиотка съм! — Защотоо… ъъъ… с матурата, която те чака догодина, ще трябва да се съсредоточиш върху ученето, ако не искаш да се провалиш, а бандата и всичко останало…

Марко се ухили.

— Не бой се, Аби, имам очи само за теб — каза той и ме прегърна.

Аз се засмях и го бутнах силно, като се правех, че това е само приятелска закачка и че краката ми не са омекнали.

— Баща ти с мотори ли се занимава?

Това беше само за да кажа нещо, но май докоснах болно място. Ръката му падна от рамото ми и усмивката изчезна от лицето му.

— Не го виждаме често — промърмори Марко. — Искам да кажа, има го, но… Той и мама все се събират и разделят. Идва и изчезва… Най-вече изчезва…

— Е, и моят баща не е с нас — чух се да казвам аз, за своя собствена изненада.

— О! — проточи Марко, но в този момент звънецът би и се отправихме към вратата.

— Какво се случи? — попита ме той, когато влязохме в училището.

— Ами… обичайното — опитах се да прозвучи безгрижно. — Татко имаше връзка, мама разбра и се разделиха, бизнесът му се срина и ни изритаха от къщата ни. Затова се преместихме тук.

Марко се спря и ме зяпна. Изглеждаше шокиран. И аз бях малко стресната. Наистина ли разказах на един почти непознат нещата, които най-много ме мъчеха?

— Леле! Добре ли си?

— Да, струва ми се. Все още е… нали разбираш… все още ми е някак ново всичко това.

И тогава Марко ме хвана за ръката. Усетих как между нас отново прескочи искра.

— Съжалявам! — прошепна той и стисна ръката ми.

— Благодаря! — отвърнах тихо и също стиснах ръката му.

Изглежда, той ме разбра, наистина ме разбра. Предполагам, защото и неговият баща го е разочаровал.

Продължихме да вървим, а той не пусна ръката ми, нито аз неговата, чак докато стигнахме до класната стая.

Остатъкът от деня мина добре. Марко не ме разпитва повече за семейството ми. Мисля, че разбра, че не ми се говори за това и че не горя от желание и другите да научат историята ми още в началото. Нямаше повече държане за ръка (за съжаление), но успях да седна до него на обяд, като се направих, че просто така се е случило.

Последният ни час беше част от програмата по специалността „Медии“, в която се записах. Учителят — господин Мак, беше млад и много симпатичен, говореше ни като на нормални хора, а не като на ученици. Не всички от нашия клас се бяха записали, така че бяхме само дванайсет и се събрахме около голямата маса, както в шести клас.

Задачата ни беше да работим по проект за фотография и дизайн на брошура, листовка или плакат, които после щяха да се отпечатат в истинска печатница и да бъдат разпространени по магазини, информационни центрове, библиотеки и разни други места. Можехме да работим по двойки, ако искаме, и Самър веднага ме хвана за ръка и извика:

— Аз съм с Аби!

— Нали щяхме да правим брошура за „Шемет“! — оплака се Марко.

Самър се ухили:

— Щяхме, но всъщност не съм толкова запалена по идеята да се мъкна след бандата ви и да ви снимам. Не искам хората да мислят, че съм една от лудите ви фенки. Носът ти и без друго се е вирнал до небето.

Марко направи гримаса и се обърна към Бен.

— Видя се, че сме ти и аз, приятел. Но няма да ме караш да правим нещо на тема екология, нали?

— Моята ще е за консервация на околната среда в Дартингтън — обясни Бен. — Вече съм се уговорил да правя снимки този уикенд.

— О, страхотно! — измърмори Марко. — Няма да ми се наложи да консервирам каквото и да било, нали?

Бен завъртя отчаяно очи.

— Май предпочитам да ида сам, а ти ще напишеш после текста, като ползваш бележките ми. Става ли?

— Става! — отдъхна си Марко.

Със Самър искахме да направим нещо различно и интересно, но не знаехме какво. Решихме да си разменим телефонните номера и да си пишем съобщения, ако ни хрумне нещо интересно. Но се сетих, че телефонът ми от снощи е изключен, и набързо измислих оправдание, че нямам покритие тук и че трябва да сменя оператора. Не можех да й кажа какво се случва с нас и парите ни — беше много страшно, да не казвам унизително (дори на Марко не казах за това). Едва вчера се бях запознала с тях, а и ми беше много хубаво да се скрия в училище и да се чувствам нормално поне за малко.

През останалата част от часа (добре де, на сесията, както искаше да го наричаме господин Мак) разглеждахме купища флайъри, брошури и рекламни листовки, които той ни беше донесъл. Говорехме за това как са оформени, каква е информацията, която получаваме от тях, и защо и как могат да са полезни и на хората, които ги разпространяват, и на тези, които ги получават. Например много по-лесно е да си запазиш листовка с информация за намаление на екскурзия за двама с всички необходими координати, вместо да си записваш всичко това на листче. Беше ми много интересно — изобщо не ми беше хрумвало, че такива неща могат да се правят в училище.

Надявах се Марко отново да ме покани на кафе след края на часа. Но въпреки че стоях точно до него и вадех нещата от шкафчето си цели векове, той не ме покани. Трябваше да се сетя, че ще изгуби много бързо интерес към мен — Самър и Бен ясно ме предупредиха.

Но… когато ме спаси от дъжда, между нас прескочи искра, сигурна съм. А и когато говорихме тази сутрин и той ми държеше ръката… имаше много силна връзка между нас и не беше само защото аз го харесвам. Хм, а дали това не означава просто, че съм влязла в списъка на приятелите му?

Мислех си за всичко това по пътя към къщи. Свърнах по една тиха уличка и мярнах някакво момиче, което седеше на тротоара сред купчина нахвърляни вещи. Някаква откачалка, помислих, и реших да пресека улицата, за да я избегна, и в този момент с изненада видях, че това е Саф. Тя седеше на нашето карирано одеяло сред куп гумени ботуши, няколко диска, бонбони и кутия салфетки.

— Саф, какво… — започнах аз, но тя ме прекъсна:

— Дотук беше! Сега вече наистина не ни остана нищо! — и избухна в сълзи.

Изведнъж разбрах — колата ни беше паркирана тук. Не я бяхме оставили близо до апартамента, за да не би събирачите на дългове да я видят и да разберат къде живеем. Усетих да ме залива вълна от ужас — не можех да повярвам, че това се случва. Но трябваше да съм силна заради Саф.

— Не се ядосвай, това е само една кола…

— Не! Не беше просто кола, там е работата! Аз щях да се науча да я карам и тя щеше да е билетът ми за Лондон, за уроците ми по пеене, шансът ми да стана известна, да осъществя мечтата си!

Хубаво, разбирах защо е разстроена, но няма смисъл и аз да потъвам в самосъжаление.

— Но Саф, всичко това вече го няма. Нямаме пари за бензин, а камо ли за уроци по кормуване или пеене. Изглежда, сама трябва да стигнеш до славата и богатството.

— Без правилна постановка и стил? Това е невъзможно! — Саф ядно метна един от ботушите от купчината на улицата.

— Разбира се, че не е така! Можеш да постигнеш всичко, стига да се постараеш.

— Да бе!

— Представи си каква велика история ще излезе от всичко това, когато станеш богата и известна. Хората обичат такива неща, Саф. Представи си… „Сапфир Грийн — изоставена от баща си, без пукната пара, пеещата звезда е трябвало да напусне дома си и да започне живота си отново, преодолявайки трудностите, и напук на всичко постигна мечтата си.“

Саф мълча известно време, а после въздъхна тъжно:

— Може би. Но предпочитам да имам кола, нови дрехи и обувки… Всичко обаче вече е свършено, така че нямам избор.

— За твой късмет изглеждаш добре и облечена в чувал.

Тя се усмихна тъжно, взе салфетка от кутията, попи с нея разтеклата се спирала и си издуха носа. След това ме погледна и изведнъж ми се стори толкова мъничка и уязвима. Все още приличаше на Саф, но и на нещо съвсем различно.

— Всичко ще е наред, нали, Аби? — попита тихичко сестра ми.

Внезапно се почувствах като по-голямата. Какво можех да кажа? Прегърнах я силно, но не можех да се отърва от ужасното парещо чувство в стомаха. Нямахме пари дори за наема, а времето изтичаше. Е, сприятелих се с няколко души в новото училище, но каква полза от това, ако трябва да го напусна другата седмица?

Чудех се какво ще стане с нас, ако ни изхвърлят на улицата и окончателно, действително нямаме нищо — нямаме пари и нямаме къде да идем. Дали ще ни пъхнат в някой скапан мотел, където ще е по-мизерно дори от апартамента? Представих си ужасно място със силна музика и тряскащи се врати, с пияници и наркомани.

За миг си помислих да кажа всичко това на Саф, да й нарисувам реална картина на проблема, да види истината в очите и да престане да страда за глупости като дрешки последна мода. Но знаех, че няма да помогне. Тя и без това беше достатъчно изплашена. Няма смисъл да мисли за тези неща, докато не се случат… ако се случат…

Вместо това взех един от ботушите.

— На бас, че ще го хвърля по-далече от теб! — и го метнах на улицата. Той отиде по-далече от нейния.

— Няма начин! Готови за следващо хвърляне!

Събрахме ботушите и ги разделихме справедливо (всяка взе по един от големите тежки ботуши на татко) и се редувахме кой ще хвърли по-далеч. Като вдигнах татковия ботуш, за миг усетих тъга и се зачудих къде ли е и какво ли прави и дали не джапа бос някъде в калта. След това обаче ме хвана такъв яд на него и метнах ботуша толкова силно, че Саф викна:

— Боже, Аби, ще удариш паркираната кола!

След малко всички ботуши бяха насред улицата, а неколцина минувачи ни зяпаха онемели, но пък сестра ми се усмихваше.

— Гумено мече? — протегнах към нея преполовено пакетче желирани бонбони.

И двете избухнахме в смях. Няколко жени минаха покрай нас и аз разбрах какво са си помислили — две момичета, седнали на тротоара на одеяло за пикник, ядат гумени мечета и си устройват някакво състезание по хвърляне на гумени ботуши.

— Мислех, че хората тук са странни, но не са нищо в сравнение с нас — промърморих.

— Не мисля, че бих се справила без теб, Аби. Толкова си силна! — гушна ме Саф.

Беше много мило от нейна страна, но не знам защо от това ми стана по-зле.

Довлякохме се до апартамента, аз — с одеялото като чувал на гърба ми, с ботушите, събрани в него. Приличах на някакъв боклукчийски Дядо Коледа. Саф стискаше кутията със салфетките и останалите неща.

Грейс учеше на кухненската маса, а мама, на колене върху кухненския плот, чистеше прозореца така енергично, че я попитах дали не се опитва да го изтрие от лицето на света.

Тя мрачно се усмихна:

— Не, просто си помислих, че ще е хубаво да можем да виждаме през него.

— Чаках те пред училище — стрелна ме Грейс.

— Съжалявам, забавих се. — Постарах се гласът ми да звучи нормално и да не мисля как стоях пред шкафчето с часове в очакване пак да получа покана за кафе от Марко.

Пуснах одеялото и ботушите се разпиляха по пода.

Грейс най-после вдигна поглед.

— Защо си ги донесла? Юни е. Трябваше да ги оставиш в колата. И без това тук е толкова тясно.

Спогледахме се със Саф и тъкмо да кажем на Грейс какво се беше случило, когато мама ни изненада.

— Значи все пак са дошли за колата. Бях забравила за тях.

Грейс пребледня.

— Какво? Но ако са намерили колата, значи знаят къде сме! Сега ще дойдат ли тук да вземат и другите ни неща? Божичко, тези от данъчното са наистина ужасни, виждала съм ги по телевизията, може би вече идват насам! Трябва да заключим вратата!

Сърцето ми се разтуптя, а Саф се ужаси.

— Грейс, миличка, успокой се, всичко е наред! — заговори бързо мама. — Аз позвъних в магазина на „Рейндж Роувър“ и им казах къде е колата. Не им дадох адреса, разбира се. Никой няма да дойде тук, обещавам!

— Ти им позвъни? — викна Саф. — Та тази кола беше последното нещо, което имаме. Дори и да не можем да си позволим да я задържим, можехме да я продадем и да си платим наема за месеци. Както и моите билети за влака до Лондон. И нови дрехи! Можех да си платя и уроците по пеене! Не мога да повярвам!

Мама изглеждаше съсипана.

— Не ми беше лесно да реша. Но трябваше да постъпя правилно. Колата беше на лизинг, така че не е наша собственост. Дойдохме дотук с нея по спешност, но ако я бяхме задържали, щеше да е все едно да я откраднем.

— Мамо, огледай се, това тук все още е спешен случай! — отсече Саф и в почти истеричен шок се втурна в банята.

Сложих чайника и направих чай за всички, както правех у дома. Знам, че е шантаво, но обичам аромата на парата, когато изливаш водата върху чая, особено ако е „Ърл Грей“ или „Лапсан Сучонг“.

Мама дойде да си вземе чашата и се спря.

— О, Аби, направила си пет чаши, мила — каза тя стреснато.

— Сигурно мозъкът ми е пренатоварен от училище — промърморих аз, но и двете знаехме, че автоматично бях приготвила една и за татко.

Мама стисна рамото ми и се усмихна, но не каза нищо. Почувствах се ужасно, като понечих да изсипя чая в мивката — сякаш изхвърлях и татко заедно с него. Затова, като изпих моя чай, изпих и татковия, въпреки че хич не ми се пиеше. Грейс вече се беше заровила в учебниците си, а Саф се беше поуспокоила и разлистваше някакъв безплатен вестник.

Докато се преструвах, че чета рецепта за правене на сапун на дивана, не спирах да се чудя какво ли прави татко в момента. Дали мисли за мен, както аз мисля за него? Тревожи ли се за нас? Искаше ми се да ни позвъни или аз да имах номера му и поне да му кажа, че сме добре.

После погледнах към семейството си — Грейс сбърчила вежди над учебника, Саф загражда обявите за работа във вестника, а лицето на мама — маска от грижи. Изведнъж почувствах вина, че поисках да му се обадя. Това означаваше да ги предам. Но от друга страна, не можем просто да го забравим, нали?

Исках да поговоря с мама, но май моментът не беше подходящ. Опитах се да спра да мисля за татко и отидох да си взема кутията с козметичните съставки. Имах достатъчно масла, за да направя някой друг крем парфюм. Исках да напълня кухнята с аромат на роза и здравец, а може би и на портокал и бергамот. Казват, че ободрявали. Съмнявам се, че са достатъчно ободряващи, за да ни успокоят за бъдещето ни, но може би топлият им и уютен аромат ще е достатъчен да разсее поне малко облака на отчаянието.

 

 

В петък малко преди обед, докато слагах няколко учебника в шкафчето си, някой се надвеси над мен и по гърба ми полазиха тръпки.

— Хммм, колко приятно миришеш…

Познах гласа. Но трябваше да се сетя, че е Марко, още преди да заговори. Кой друг може да ме накара да се разтреперя така? Трябваше да намаля размера на усмивката си, преди да се обърна, за да не ме помисли за луда.

— Това е крем парфюм, който си направих сама — и му показах малката старовремска кутийка, в която го бях сложила. — Обичам да правя парфюмерийни продукти. — Той ме погледна неразбиращо, затова добавих: — Нали разбираш, маски за лице, овлажняващи кремове, пяна за баня…

— А, разбрах, женски работи — промърмори той снизходително.

— Мъжете също трябва да ползват овлажнители, ако искаш да знаеш — казах му с престорено строг глас. Наведох се към него и се втренчих в лицето му. — Хм, ето, вече се виждат малки бръчици…

— Така ли? — ухили се той.

— Да, ето виж тук… — и докоснах с пръст бузата му.

Наложи се да използвам всеки грам от волята си, за да не го целуна.

Точно тогава влезе Самър, аз отскочих назад и се опитах да изглеждам нормално. Тя забеляза кутийката, взе я и я помириса.

— О, жестоко е! Откъде го взе?

— Аз го направих.

— Не може да бъде! — възкликна тя.

— Не може да бъде! — изимитира я Марко по един още по-момичешки начин и се отправи към столовата, преди Самър да го перне.

— Обожавам това! Може ли да направиш и за мен? Къде откри тази малка кутийка?

— Ами… купувам ги от антикварни магазинчета, от панаири… Обичах да ходя на пазара на „Портобело Роуд“. Останали са ми още няколко кутийки вкъщи. Разбира се, че ще ти направя едно.

— Благодаря, Аби! Невероятно е, че можеш да правиш такива неща. Толкова си талантлива!

— Ами такава съм си аз, просто удивителна!

Хванахме се за ръце и тръгнахме по коридора. Стана ми някак топло и щастливо отвътре. Не се бях чувствала така от години. Това, че Самър хареса парфюма и поиска да направя един и за нея, ми даде онзи стимул, който имах, когато правех неща за Ем и Зо и когато виждах, че им харесват.

Като си помислих за тях, неистово закопнях за нашите дълги момичешки чатове в скайпа, но после се сетих, че нямам телефон. Вчера мама беше купила един с предплатена карта, но само защото искаше да могат да й се обадят за работа и в случай че се наложи да позвъни на доктор или нещо подобно.

Но дори да имах айфон с видео, какво можех да им кажа? Да им разкажа всичко, което се случи, и как скоро може би ще ни изхвърлят на улицата? Не знам защо, но усещах, че те няма да разберат. И колкото и странно да изглежда, исках да разкажа на Самър и Бен някои неща… Много скоро получих възможност да го направя.

Бяхме седнали заедно да обядваме в столовата, а аз сигурно съм се отнесла в някакъв мой свят, когато чух Самър да казва:

— Земята вика Аби! Родителите ти съгласни ли са да дойдеш на концерта на Негово Величество?

— Родителите ми? — повторих аз и тогава всичко изригна.

За разлика от Марко, на Самър не й стигна само едно изречение. Тя искаше да знае всички подробности за връзката на татко, за семейното събиране у дома за сдобряване, за раздялата на мама и татко… Казах им каквото знаех и се почувствах облекчена, когато думите се изляха от мен.

— Мили боже! — ахна Самър. — Горкичката ми! Защо не ни каза по-рано?

Марко само се усмихна тъжно.

— А какво правите тук? — попита Бен.

— Бизнесът на баща ми се провали и загубихме дома си — хрипкаво отвърнах аз. Спомних си как нахвърляхме багажа в куфари и чанти, без да имаме идея какво всъщност става, мислейки си, че отиваме на дълга луксозна почивка. Ако знаех, че никога повече няма да се върна вкъщи, щях да си взема розовото зайче. То беше само едно старо парцаливо зайче, което имам, откакто бях на четири годинки. Знам, че е тъпо, но като си мислех за него, как си стои там на поличката (ако все още е там) или в гаража на съседите ни, забутано в някой кашон, или още по-лошо, захвърлено в някоя кофа, започвах да се задушавам.

Самър ме прегърна.

— О, бедничката ми! Как е възможно това?

Но аз не можех да кажа нито дума повече. Изведнъж онова, което се беше случило между мама и татко, ми се стори толкова ужасно и потискащо, че не исках да говоря.

— Дали една захаросана кифличка няма да ти се отрази добре? — попита Марко.

— Може би — усмихнах му се признателно.

Той стана и се запъти към лавката. Хубаво беше, че не каза на Бен и Самър, че вече знае за положението в семейството ми. Остави ме сама да реша кога искам да говоря за това и му бях благодарна.

Самър се кокореше към Бен.

— Идеята за кифличките е супер — каза той внезапно и скочи. Усмихна ми се така състрадателно, че аз се разплаках, и после отиде при Марко.

— Вече съм добре, Самър, но ти благодаря, че си толкова мила.

— Ами ако някога имаш желание да говориш…

— Благодаря! — прекъснах я бързо. — Просто искам да забравя това, поне засега…

Знаех, че трябва да се успокоя веднага, иначе щях да прекарам деня в сълзи. А това щеше да разсипе грима ми.

— Добре, както искаш, но…

— Спокойно, вече съм добре!

Тя проследи погледа ми, прикован в Марко.

— Вие двамата се държахте странно пред шкафовете преди малко… Нещо случва ли се между вас?

Зарадвах се, че смени темата, въпреки че явно продължаваше да се тревожи за мен.

— Ами не знам… Ти го познаваш по-добре от мен. Ти ми кажи.

— Аби! — ахна Самър и ме изгледа ококорено.

— Искам да кажа, че не се случва! — дадох назад аз. — Нищо не се случва…

— Добре! Ти и аз! В тоалетните! Веднага! — скочи тя и ме дръпна за ръката.

 

 

— Самър, защо ме домъкна тук? — попитах, като застанахме пред огледалото и започнахме да се преструваме, че си оправяме косите. — Няма нищо за казване! Аз наистина го харесвам, това е всичко… като приятел…

Очите й се впиха в моите. Не се хвана.

— Е, добре де, признавам си, страхотно си падам по него! Сега доволна ли си?

Тя въздъхна дълбоко.

— Не, не съм! Бен каза, че те е предупредил за Марко, иначе аз самата щях да го направя.

— Нищо не мога да направя…

— Ами опитай се! Пет имена: Луси, Руби, Рейчъл, Шармин, Алиша. Това са момичетата, с които той излизаше през последните месеци. Не, почакай, има и шесто име: Габриела.

— Добре де, разбрах.

Самър се намръщи:

— Не, всъщност седем, защото имаше и една Шарлийз. Но забравих, защото е от по-горен клас.

— По-горен клас! — възкликнах аз, но успях бързо да се овладея. — Виж, всичко това е без значение, защото не мисля, че той ме харесва.

— Очевидно е, че те харесва — стрелна ме Самър, а аз едва се въздържах да не затанцувам от радост. — Той каза ли нещо?

— Не, покани ме на кафе веднъж, но аз не можах да ида и не е казал нищо от тогава.

Самър се зарадва.

— Отсвирила си го? Ха, ха! Точно така! Заслужава си го.

— Не го направих нарочно. Дори не знам дали само той и аз щяхме да ходим, или щяхме да сме и с други, но Грейс ме чакаше и…

— Бил е смазан! — ликуваше тя. — О, нямам търпение да кажа на Бен!

Сигурно съм изглеждала малко ядосана, защото Самър спря да се шегува.

— Виж, сериозно, Аби, казвам ти го като приятелка. Познавам Марко от сто години. Зад позата си на Ромео, той ми е приятел от години. Той е мил и забавен, и внимателен. Но откакто баща му си тръгна последния път, той се държи така, като че ли иска да докаже нещо. Някое момиче му харесва, сближават се, дори започват да излизат и след това — бум! — той я зарязва, ей така.

— Да, но аз…

— Виж, той ми е приятел и не ми е приятно да говоря за него така, но ти също си ми приятелка и не искам да те видя наранена.

— Не се тревожи, няма. — Осъзнавах как изглежда всичко отстрани и не исках да приличам на изтривалка за крака. — Мога да се грижа за себе си, все пак съм лондончанка, нали? — добавих нафукано.

— Екстра! — усмихна се Самър.

Тайничко обаче се надявах, че нещата между мен и Марко са различни. Имахме силна връзка. В момента, в който се хванем за ръце, нямахме нужда от думи, за да се разбираме. Не може да е имал същото чувство със седем други момичета, сигурна съм!

— Хей, какво ще кажеш да идем на пазар утре? — предложи Самър. — Ще те заведа на едно жестоко място…

— Благодаря, но не мога, с мама и сестрите ми ще разглеждаме града. Нещо като проект „Огледай се наоколо“. Но ще се радвам да го направим друг път.

— Няма проблем. Минете през „Уилъу“, когато стане време за обяд. И по-бързо си смени оператора, че да можем да се чуваме след училище! Имаме работа по медийния проект.

— Непременно! — обещах аз.

Стреснах се, като се сетих, че дори и след нещата, които им разказах, никой от новите ми приятели не знае в каква ужасна ситуация сме всъщност. Не можех да им кажа, че нямаме никакви пари и че ако мама или Саф не си намерят работа, въпрос на дни е да ни изхвърлят на улицата. Дано си намерят работа по-скоро или поне помощите ни да пристигнат, за да успеем да платим наема. Може би след време ще смогнем да спестим малко и да пооправим апартамента и тогава ще мога да си каня гости. И ако всичко това стане, няма да има нужда да им казвам нищо.

— Сигурна ли си, че си добре? — погледна ме изпитателно Самър.

Свих рамене.

— Винаги когато поискаш да си поговорим, просто ми позвъни, става ли? Веднага ще дойда — добави тя и ме прегърна, а аз май се почувствах по-добре, защото успях да я прегърна, без да се разрева. После двете тръгнахме към столовата.

Когато приближихме нашата маса, Марко тъкмо дояждаше захаросаната си кифличка и посегна към моята.

— Хей, тази е за мен! Аз съм разстроената, забрави ли? — грабнах кифличката от чинията.

Той повдигна вежди и се усмихна дяволито:

— На мен ми изглеждаш добре. Даже повече от добре.

Опитах се да не се изчервя и нарочно не погледнах Самър.

Докато си бъбрехме и се шегувахме, крадешком му хвърлях погледи, като се опитвах да разбера дали думите на Самър бяха променили онова, което изпитвах към него. Той отметна косата от очите си и стомахът ми се сви. Не, не бяха!

Хубавото беше, че знам какъв е, така че няма да падна в същия капан като другите момичета, нали така? Можех да се шегувам с него, да разбера дали наистина ме харесва, да видя какво ще стане и дали съм различна за него. Да се убедя, че връзката, която усетих между нас, е истинска, преди да се забъркам в каквото и да било. Можех да държа картите, да диктувам условията и всякакви такива неща. Няма опасност да завърша като разбито сърце №8, нали така?