Алиса Дей
Разкриването на Атлантида (5)

Глава 3

Националният парк „Йелоустоун“ — убежище на вълците, крайбрежието на река Файърхол

Алексий бе коленичил на покритата със сняг земя и гледаше към кристалночистите, огрени от лунната светлина, води на реката, вдишвайки свежия въздух. Потръпна от студенината, но това му харесваше. Приветстваше леда и мразовитостта — противоположни на огъня.

— Винаги е във водата — каза повече на себе си, — природата в цялото й величие.

Разбира се, че другарят му го чу. Вълците можеха да се похвалят с отличен слух.

— Водата носи живот — отвърна Лукас с учудващо тих глас.

Вълците, с които се бе сблъсквал през годините, бяха грубовати и надменни, но не и Лукас. И той продължаваше да го изумява, да променя стереотипа.

— Животът е красота. Клише, но е истина.

Алексий се изсмя шумно и несъзнателно наклони глава, за да може косата му да скрие обезобразената част от лицето му.

— Аз съм воин, какво разбирам от красота?

Лицето на Грейс нахлу неканено в съзнанието му. Високите й и изваяни скули; великолепната загоряла кожа. Черните й коси, които бе виждал пуснати само веднъж.

Излъга.

Бе наясно с красотата. И я бе изоставил. Бе оставил нея.

Лукас се приближи до бушуващите води на реката.

— Страхотен улов. Пъстървата едва не скочи в скута ти.

— Вие как ги ловите? Използвате въдица или направо със зъби?

Този път Лукас се засмя. Завъртя глава и погледна към Алексий — личеше си, че се усмихва, защото зъбите му проблясваха на светлината.

— И по двата начина. Но да си призная, когато си покрит с козина, е по-топло.

Алексий не се съмняваше. Виждал бе Лукас във вълчата му форма. Сто и четиридесет килограмов вълк, покрит с дебела козина, силни мускули и остри като бръснач зъби. Последното му напомни нещо.

— Как е Хъни?

Щом Алексий спомена партньорката му, на мрачното лице на шейпшифтъра грейна широка усмивка.

— Огромна е. Терминът й наближава и скоро синовете ни ще се родят.

— Поздравления, стари приятелю. Нека духовете на прадедите ви благословят Хъни с леко раждане и две здрави и силни момчета.

Усмивката на вълка изчезна. Наведе се, взе един камък и го хвърли в реката.

— Здрави. Там е проблемът. Това е причината да те повикам.

— Не съм и мислил, че си ме повикал в тази мразовита зима само за да си говорим за риба и красота — отвърна воинът и бръкна по-дълбоко в джобовете на дългия си черен шлифер. Бе прекарал прекалено много време в Атлантида и бе свикнал с температурния й регулатор. Размекваше се.

А ако един воин на Посейдон се размекнеше, умираше. Или по-лошо, изчезваше за две години и губеше част от живота си.

Белезите и огънят в душата му започнаха да го изгарят. Алексий притвори очи в опит да се успокои, докато тихо си припяваше.

Не и сега. Някои спомени трябваше да бъдат потиснати.

Когато отвори очи, Лукас поклати глава.

— Не да си говорим, както ти така изисквано се изказа. Въпреки че прясна пъстърва, изпечена и гарнирана с лимон, и масло, би се определила за нещо красиво, произведение на изкуството.

— Лукас — каза воинът и настана тишина.

— Знам, знам — гласът на вълка се превърна в лед, чийто хлад си съперничеше с този на деликатните скулптури, висящи от клоните на дърветата зад тях. — Но според мен, когато дадеш име на нещо или някого, му даваш сила и за известно време ми се искаше… Както и да е. Няма значение. В опасност сме.

Алексий усети промяната в себе си. За секунди се бе превърнал от бдителен в готов за битка. Използвайки острите си сетива, воинът огледа района и без дори да забележи, извади кинжалите си.

— Къде? Сега ли?

— Не, не зная. Може би — отвърна му Лукас и прокара ръка през тъмната си кестенява коса. — Проблемите са два. Първо, местните вампири се опитват да поробят шейпшифтърите, а това влиза в разрез със споразумението с Фае. Знаеш, че не съм политик, но дори и аз мога да ти кажа, че те са тук, Алексий — в гласа на шейпшифтъра се долови силна болка. — Смея да твърдя, че са тук на територията на глутницата в Йелоустоун. Дори и след като през последното десетилетие се съюзихме с други глутници, когато се опитвахме да увеличим популацията на вълците и да я върнем към нормалните граници.

— Справили сте се страхотно. Вашите вълчи братя са здрави и се развиват с бързи темповете.

— Да, така е.

Лукас закрачи напред-назад, а враждебната енергия бе осезаема около него.

Алексий почувства бодливо усещане, което му подсказа, че косата на тила му е настръхнала. На Лукас не му трябваше пълнолуние, за да се трансформира — яростта щеше да му помогне.

— Спомена „първо“, което предполага да води към „второ“.

Лукас спря на място и стисна ръце в юмруци, пое си дълбоко дъх и няколко пъти отпусна и отново сви пръстите си, като така се освободи от напрежението в ръцете си. Доста полезен трик, след като с часове си държал меча.

Изглежда, че помагаше и с ноктите.

— Така е. Извинявай. Идеята за предатели в глутницата ми ме побърква — отвърна шейпшифтърът. След три или четири дълбоки вдишвания, враждебната енергия около него се сгъсти. — Второ, фае са се намесили и изглежда искат да говорят с теб.

— С мен ли? Не съм срещал дългоухите копелета от години. Десетилетия дори. Какво биха искали от мен?

Алексий прибра кинжалите си, но остана нащрек.

— Не специално с теб. Имах предвид с твоя вид. Атлантите. Искат да връчат дар на наследника на Конлан.

Воинът присви очи.

— Наследникът на принца ни все още не се е родил, въпреки че очакваме Райли да роди всеки момент. Но ревностно пазим тази тайна. Как фае са разбрали за бебето?

Лукас повдигна рамене.

— Имат си своите начини и ги практикуват още от преди родовете ни да започнат да записват историята. Знаят всичко, виждат всичко… знаеш как продължава. Но най-важният въпрос, приятелю, е какъв подарък възнамеряват да поднесат. Знаеш какви са опасностите, ако приемеш техен дар или по-лошо — ако го откажеш.

— Зависи от елфа.

— Рийс на Гарануин е отправил предложението чрез брат си, Кал’андел.

Алексий подсвирна дълго и ниско.

— Царски особи от кастата на Благословените? Страхотно. Прецакани сме!

Атлантът чу натрапниците, преди да успее да ги види, а и съдейки по начина, по който Лукас надигна глава и подуши въздуха, Алексий сметна, че вълчите му сетива са го предупредили. Беше глутница във вълча форма и наброяваха най-малко дванадесет. По-лошото бе, че се движеха бързо, крадешком, като обграждаха Алексий и Лукас.

— Спомена ли, че сме прецакани? — попита Лукас с по-груб и дрезгав глас без съмнение в резултат от трансформацията.

— Може би, но няма да се дадем без бой — отвърна воинът, извадил кинжалите си, готов за битка. Завъртя се и застана с гръб към Лукас, който вече се бе трансформирал, а това го умееха само най-мощните шейпшифтъри.

— Добре, дами — извика Алексий. — Кой иска да потанцува?

Преди нападателите да ги връхлетят, два блестящи облака приеха формата на двама така очаквани съюзници — Кристоф и Бренан.

Първият поклати глава, отметна косата си назад и се ухили.

— Хей, аз съм за, само да не е някоя от онези кънтри глупости. Дай ми една страстна, бавна песен, на която да се сближа с гореща и достъпна жена.

— Често ми липсва добрият стар валс — добави Бренан, замислен за миналото.

Огромният шейпшифтър, който предвождаше нападателите им, изглежда, не обичаше танците, нито пък празните приказки, защото изръмжа и с един жест на лапата си даде знак на подчинените си да нападнат.

Алексий, готов за бой с извадени кинжали, се хвърли към вълка, който идваше към него. Остави го на Бренан и заби оръжието си директно във втория шейпшифтър, като разкъса артерията на врата му. Врагът му извика и падна на земята, а кръвта му, толкова тъмна и мръсна, обагряше покритата със сняг земя.

Следващият бе по-подготвен, преди Алексий да успее да възвърне равновесието си, чифт нокти се забиха в главата на воина, цапардосаха го и той се строполи на земята. Звукът, който се чу, когато косата му бе изтръгната, го побърка повече, отколкото болката.

Завъртя се и бързо се изправи. Преди шейпшифтърът да нанесе следващия си удар, кинжалите на Алексий се заровиха в корема му. Воинът забиваше все по-надълбоко, докато погледът на врага не му показа, че е стигнал сърцето. Трудно му бе да го удържа, затова не загуби повече време.

— Оу, да не би Вълчо да те ядоса, когато оскуба златната ти коса? — присмя му се Кристоф.

— Щом приключа тук, ще ти сритам задника — отвърна му Алексий, докато се оглеждаше за следващата си мишена.

Вече призовал силите си, Кристоф хвърли една синьо-зелена сфера към шейпшифтъра, които се бе насочил към Алексий. Енергията уцели врага в гърдите и го запрати в едно дърво на около пет метра от тях. Чу се силен звук на пропукване. Може би от череп или гръбначен стълб и вълкът се приземи на земята, а главата му бе изкривена по неестествен начин.

— Този няма повече да те притеснява, Лекси — иззлорадства Кристоф.

— Още веднъж ме наречи Лекси и кинжалът ми ще…

— Идват други — извика Бренан и сложи край на съвсем реалната заплаха, която Алексий отправяше.

Последният се обърна и видя как двама шейпшифтъри се насочват към него в планирана атака.

— Изобщо не е честно! Всички предпочитат да танцуват с теб — чу се гласът на Бренан, който се материализира зад Алексий, продължавайки да хвърля звезди.

— Какво да ти кажа, по-красив съм от теб.

Движенията на Бренан бяха така бързи, почти недоловими за безпогрешното зрение на атлантите, но воините успяха да видят как два чифта шурикени^[1], изработени от атлантски метал вместо от традиционното японско сребро, полетяха и се забиха точно в целта — в челата и сърцата на шейпшифтърите, които тичаха към тях. Набрали инерция, след няколко секунди враговете им се стовариха на земята.

Но до този момент Алексий вече бе огледал района и знаеше откъде може да дойде следващата заплаха. Лукас бе приклещен в битка с двама шейпшифтъра до брега на реката: зъби и нокти разкъсваха и раздираха плът. Воинът тръгна към него, но инстинктът му се обади и доверявайки се на шестото си чувство, Алексий коленичи и запрати кинжалите си над и зад себе си, които се забиха във врата на вълка, като заби оръжието си във врата му. Нападателят нададе вой, докато умираше, а зловещият звук разтърси Алексий.

Нямаше време да потръпне от погнуса. Отново се затича към Лукас, но щом го достигна, нападателите лежаха мъртви на земята.

Бренан се присъедини към тях, но не престана да се оглежда, в случай че зад дърветата се криеше още някой.

— Останах с впечатлението, че са повече, но вероятно са избягали.

Алексий поклати глава.

— Съмнявам се. Бяха така целеустремени и решени за битка. И искам да разбера защо.

Лукас изръмжа и кръвта, която се стичаше по муцуната му, подчерта дивия звук.

— Мразя вълци шейпшифтъри почти толкова, колкото ненавиждам и тези, които се превръщат в котки. Нищо лично, Лукас — каза Кристоф, който идваше към тях. — Все още не мога да повярвам, че Бастиян ще се жени за котенце. Чудя се дали ще им трябва котешка тоалетна? О, и мисля, че бихте искали да се наведете.

Бренан и Алексий се хвърлиха тежко на земята едновременно. Вековете, през който се бяха сражавали рамо до рамо, ги бяха научили, че колебанието може да се окаже фатално. Лукас отново изръмжа, но се наведе ниско.

Алексий едва бе забелязал четиримата шейпшифтъри, които ги наблюдаваха зад дърветата, когато острите като бръснач ледени остриета на Кристоф полетяха във въздуха и разрязаха гърлата им.

Силата на атлантите да канализират водата бе смъртоносна, щом я контролираше експерт. Жалко, че трябваше да е точно Кристоф.

— Четирима наведнъж — каза той самодоволно. — Както изглежда, днес вие тримата ще черпите.

— Има ли още, Лукас?

Алексий знаеше, че острите сетива на шейпшифтъра, ще открият всеки скрит враг.

Голямата муцуна на вълка се повдигна и той вдиша дълбоко. След това поклати глава и отстъпи няколко крачки назад. Докато връщаше човешката си форма, блясъкът от трансформацията озари всичко около тях. Трансформацията бе излекувала повечето дълбоки рани, но това, което бе останало, показваше колко удара бе понесъл.

Алексий се наведе, за да измие кинжалите си в бързите води на реката, после ги подсуши и прибра в ножниците им, без да проговори.

Изглежда, че Лукас нямаше такъв проблем.

— Поверителна среща. Поверителна. Не виждам как присъствието на тези мутри изпълнява това ми искане — изрева той.

— Мутри? Той мутри ли ни нарече, Бренан? — попита Кристоф. — Слушай, бълхарник. Сега ще ти дам да се разбереш.

Алексий направи жест, с който му нареди да млъкне. След което се обърна към Лукас.

— Шегуваш ли се? Да не си ни натопил? Какво, по дяволите, беше това?

Яростта на Лукас и започващата трансформация нажежиха въздуха, но шейпшифтърът съумя да се успокои.

— Да съм те натопил? Натопил? Повиках те тук, за да те помоля за помощ. Което, както сам можеш да се досетиш, не ми беше никак лесно. Толкова ли малко ме познаваш, че да си помислиш, че ще те предам. Щях да те помоля да станеш вторият кръстник на синовете ми, глупак такъв.

Бренан се поклони, грациозен както винаги.

— Поздравления за предстоящото събитие и нека водите във вашия свят винаги да дават сили на семейството ти.

Лукас се втренчи във воина с изненада. Бе шокиран от официалния му изказ, но сведе глава.

— Благодаря ти. Не зная дали си осведомен, но кръстникът се грижи за децата като за свои. Би дал живота си за тях. Първият кръстник трябва да е цялата глутница, но има случаи с втори. Спрях се на теб, Алексий, но може да съм направил грешка.

Воинът прокара ръка през косата си и потрепна, когато докосна чувствителната част на главата си, там, където го бе ударил шейпшифтърът.

— Не си взел грешното решение. От дълго време сме приятели и за мен ще бъде чест да съм кръстник на синовете ти. Приемам, ако все още го желаеш — той протегна ръката си и след секунда колебание Лукас я пое в своята.

Споделеното споразумение премина през двамата и Алексий вече знаеше, че подобно на глутницата, би дал живота си за благото на наследниците на Лукас.

— Прекрасно. Изключително сърцераздирателно. Можем да хапнем шоколад и да гледаме някой женски филм — намеси се Кристоф. — Или вместо това да се опитаме да разберем как, по дяволите, шейпшифтърите са знаели, че сме тук. Каквото и да се случи, не беше случайно. Бяха тук заради нас и изглежда вниманието им бе насочено към Алексий.

— Аз също го забелязах и мога да добавя, че не съм привърженик на романтичните комедии — каза Бренан. — Лукас, спомена ли на някого за тази среща?

Шейпшифтърът вече поклащаше глава, когато отговори.

— Не, както споменах, повиках го, за да обсъдим случващото се. Вампирите поробват шейпшифтъри. И то глутница, която винаги ни се е противопоставяла. Случва се нещо голямо, нещо съвсем различно. Вампирите са открили начин да промиват мозъците на шейпшифтърите, и то завинаги; не мисля, че е нужно да казвам до какво ще доведе това. Оцеляването на Глутницата и на човечеството са поставени на карта.

— Нападателите ни… те членове на твоята глутница ли са? — изстреля Алексий въпроса си.

— Не. Разбира се, че не. Знаеш, че можем да различаваме глутниците по миризмата. Тези не бяха от моите. Смея да каже, че не са от тези места.

— Смея да кажа, че не стигнахме до никъде. Нищо лично — Кристоф се присмя. Синьо-зелената светлина все още пулсираше в ъгъла на очите му. — Става ми все по-трудно да определя кой на чия страна е.

Лукас изръмжа, а звукът принадлежеше повече на звяр, отколкото на човек.

— Продължаваш да използваш израза „нищо лично“, а на мен ми изглежда доста лично. Няма как да не те попитам защо реши да убиеш останалите четирима нападатели. Поне един можеше да оставиш жив. Може би в редиците на атлантите също има предател — каза Лукас, а погледът му прониза Кристоф. — Нищо лично!

Алексий застана между тях.

— Добре, нека оставим перченето за по-късно. На дневен ред е да разберем кой стои зад нападението и защо.

— Предполагам, че е Приматорът, Вонос — съвсем спокойно се намеси Бренан.

Атлантът невинаги е бил кралят на спокойствието, но всичко се бе променило, когато се беше забъркал с дъщерята на един римски сенатор. Тогава Посейдон го бе проклел и лишил от емоциите му, с което разруши живота на воина.

Или пък не. Може би животът бе по-лесен, когато не изпитваш чувства.

Стомахът му се сви от самата идея, но Алексий реши да остави мислите за Грейс за по-късно. За далечното бъдеще.

— Има вероятност да е Вонос — съгласи се Кристоф. — Но не мисля, че това е неговият почерк. За него важни са силата и ефикасността, а не останалите бла-бла глупости на лошите момчета. Двамата с Мусолини вероятно са били дружки.

Откакто вампири, шейпшифтъри и останалите свръхестествени същества открито обявиха съществуването си преди десетилетие, бързо придобиха права в обществото. Новата трета камара на Конгреса и Примуса, състоящата се само от вампири, не бяха определени с избори. Вампирите не гласуваха. Вампирът, който беше достатъчно възрастен, силен и безмилостен, бе сграбчил желаната позиция като Приматор, владетел на Примуса. Тоест Вонос.

— Вонос определено не е на наша страна, а появата му води със себе си неприятности. По-опасен е дори и от Барабас — добави Алексий.

— Що се отнася до последния, можехме да използваме избухливия му нрав срещу него. Но Вонос е толкова безчувствен и студен, също като ледените копия, които използваш, Кристоф. Страхотна работа, между другото.

Широката усмивка на воина щеше да изплаши всеки човек, който попаднеше на него.

— Благодаря ти. Упражнявах се. Смятам, че Вонос е прекадено зает като новия Приматор, за да се занимава с поробените шейпшифтъри в Йелоустоун.

— Дочух, че имате нещо общо с това, имам предвид с изчезването на сенатор Барнс — каза Лукас.

— Сенатор Барнс — изръмжа Кристоф. — Искаш да кажеш Барабас. Проклетият кръвопиец имаше много прегрешения.

— Да, ние сме виновни — отвърна Алексий. — Но е дълга история. Вонос е новият злодей и иска да си изгради име на по-опасен и могъщ от Барабас.

— Трябва да проучим по-обстойно — добави Бренан. — Предлагам да се върнем в Атлантида и да проверим дали има новини от Тиарнан и колегите й журналисти. Поробването на шейпшифтъри се простира из цялата страна, а не само тук. Наскоро получихме новини, че същото се случва в Азия и Европа. Може би дори и в Африка.

Кристоф завъртя очи.

— Да бе. И нека да предположа, че това е единствената причина да искаш да се свържем с Тиарнан. А не защото се побърка и едва не я изчука на място, в момента, в който погледът ти се спря на нея.

— Кристоф… — започна Алексий, но Бренан го прекъсна.

— Както знаеш, не си спомням за това ми държание. Във всеки случай, предлагам да се върнем в Атлантида незабавно и да сложим край на безсмислените дискусии, докато не разполагаме с повече факти.

— Подкрепям идеята — съгласи се Алексий. — Лукас?

Но шейпшифтърът се бе отдалечил от реката, като стоеше изправен и се взираше на изток, вдигнал глава, вдишвайки въздуха.

— Време е! Хъни е готова за раждането. Трябва да се върна при нея. Незабавно.

— Убеден ли си? Нуждаеш ли се от нас? Можем ли да ти помогнем?

Лукас поклати глава и пое протегната ръка на Алексий.

— Не, приятелю. Този момент е свещен за глутницата и предстоят празненства. Давам ти думата си на алфа, че заедно ще се справим с надвисналата заплаха. Кръвопийците нямат шанс срещу нас.

Лукас се усмихна зловещо: бе повече вълк, отколкото човек. След това отметна глава назад и нададе силен и оглушителен вой.

— До скоро, Алексий. Сега ми предстои да стана баща.

След тези думи Лукас се затича със скоростта на светлината. Преди да стигне до дърветата, бе напълно трансформиран.

Алексий го наблюдаваше, като безмълвно му пожелаваше най-доброто, след това се обърна към Бренан и Кристоф.

— Време е и ние да тръгваме. Няма какво повече да правим тук.

— Ами тези? — попита Бренан и посочи мъртвите шейпшифтъри, които вече бяха приели човешка форма.

— Лукас ще се погрижи за тях. Има вероятност да нарушим законите им, ако се отървем от телата.

— Да се махаме от тук тогава — намеси се Кристоф. — Все още е достатъчно рано, за да се уредя с кана бира и първокласна женичка с изваяно дупе, която е склонна да върши мръсотии с мен.

Алексий поклати глава.

— Сериозно, Кристоф, нуждаеш се от помощ. В най-лошия смисъл на думата.

Бренан махна с ръка и познатата обла форма на портала започна да се материализира. Когато преливащата от цветове фигура се разшири, за да могат да преминат в Атлантида, бяха посрещнати от няколкото пазачи на портала, заели бойна готовност, с насочени към тях копия и мечове. Воините бяха облечени в характерните за тях цветове на кралската охрана — сребърно и небесносиньо. Без съмнение всеки, който ги видеше, щеше да замръзне на място. За последните единадесет хиляди години порталът никога не се бе отварял за враг.

Поне така знаеха.

Алексий извади кинжалите си и пристъпи напред, но не прекрачи портала.

— Какво е положението?

Капитан Маркъс се поклони и даде знак на останалите да свалят оръжията.

— Лорд Алексий, добре дошъл.

Воинът прибра кинжалите си, когато пазачите направиха същото.

— Какво е положението? — повтори, но този път с присвити очи.

— Моите извинения, милорд, но се случва — отвърна капитанът със строг поглед, но след това направи нещо нехарактерно за него, ухили се. — Лейди Райли започна да ражда, наследникът на трона иска да се присъедини към нашия свят. Сметнах, че в такъв момент ще бъде благоразумно да увеличим охраната.

Зад Алексий, Кристоф нададе боен вик.

— Време беше. Може би отсега нататък Конлан ще престане да снове наоколо, сякаш в задника му е забит…

— Благодаря — отвърна Алексий. — Тогава да вървим в замъка.

Направи движение с ръката си и първо Бренан, а след това и Кристоф го последваха през портала. Докато Кристоф преминаваше, Алексий го хвана за ръката не много приятелски.

— Ако още веднъж се изкажеш по този начин по адрес на принца, ботушът ми ще се озове в твоят задник — изръмжа тихо, за да не може никой друг да ги чуе.

Кристоф се освободи от хватката, а очите му блестяха в яркозелено, заради силата, която призоваваше.

— Знаеш ли, Алексий, писна ми да бъда заплашван.

— Милорд? — обърна се към него пазачът. — Порталът се смалява.

Алексий прекрачи магическия портал и стъпи в Атлантида, следван от Кристоф. Чудеше се кога ли на воина ще му омръзне да предизвиква побратимите си. Вярно, че способностите на Кристоф бяха почти толкова могъщи, колкото тези на висшия жрец — Аларик, но Алексий бе наясно, че ако се стигнеше до битка, жрецът щеше да срита задника на Кристоф.

Разбира се, и Алексий разполагаше с един-два трика.

Но тази нощ мрачните мисли за предателство бяха забранени. Бе нощ за празненства. Сложи ръце на раменете на капитана и каза:

— Тази вечер бирата е от мен. Приятелят ми ще става баща и Атлантида ще се сдобие с наследник.

Воините нададоха победоносен вик и вдигнаха копията си в знак на съгласие. Бренан извърна глава и им хвърли един поглед, малко преди двамата с Кристоф да приемат формата на мъгла и да се насочат към палата.

— Милорд, моля ви, предайте на принца и любимата му, че отправяме молитви към Посейдон, молим го да закриля семейството им — каза Маркъс.

— Зная и съм убеден, че той го оценява — отвърна му Алексий, тичайки, след което скочи във въздуха и се превърна в мъгла, която пое към замъка.

Най-накрая! Атлантида щеше да се сдобие с наследник. Може би детето ще е единственият представител на атлантите, който ще порасне, познавайки земята на хората, след като Атлантида заемеше мястото си на повърхността.

Ако това изобщо бе възможно. Ако думите на жената на Джъстис, Кийли бяха истина. Според нея трябваше да си върнат всички скъпоценни камъни от Тризъбеца на Посейдон, а ако не успееха, Атлантида щеше да бъде унищожена след опита им да я въздигнат.

Алексий се приземи на балкона на стаята си, прие човешка форма, отърва се от оръжията си и тръгна към тронната зала, дори се затича към нея. На половината път, в другия край на коридора, се появи Бренан, а лицето му бе по-мрачно от всякога.

Алексий се закова на място, а сърцето му, като че ли спря да бие. Не. Не може да бъде. Не и бебето. Бременността бе толкова тежка, защото се отнасяше за единственото в историята сношение на атлант с човек. Не можеше да зададе въпроса, но Бренан го разбра и отговори.

— Нещата не са никак добре. Райли и бебето са в опасност — чертите на лицето на Бренан се изкривиха. — Алексий, те могат да умрат.

 

 

На хиляди километри от Атлантида, Грейс управляваше раздрънкания си джип по един пуст път, когато силна болка проряза гърдите й, сякаш от добре наточена катана^[2]. Но никога досега японският меч не бе пронизвал тази част от тялото й. Повече пъти отстрани, няколко в ръцете и краката, но никога в гърдите.

Рязко зави надясно и спря на пътя, положи глава на волана и изчака болката да премине. Елфът. Проклетият елф й бе направил нещо. Може би някакъв вид заклинание за забавяне на реакциите.

Но когато обмисли теорията си, не й се стори правдоподобна. Усещането не беше като магията на Фае.

Бе Алексий. Където и да се намираше, изпитваше болка.

Но тя бе безсилна, независимо че беше воин, наследница на Диана.