Алиса Дей
Разкриването на Атлантида (12)

Глава 10

Сейнт Августин, реката до форта, на следващата сутрин

Алексий прекара по-голямата част от нощта, като обикаляше из форта. Първо като мъгла, която се носеше под облачното небе, и накрая в човешка форма, докато плуваше с делфините, които си играеха и танцуваха в бурните води. Когато осъзна, че опитите му да заспи са безсмислени, се отказа напълно. В началото си помисли дали да не се върне в Атлантида. Може би щеше да заспи в собственото си легло, което се намираше в крилото за воините в палата. Но нещо в него се свиваше при самата мисъл. Знаеше, че така се предаваше, сякаш не бе достатъчно силен, за да спи в близост до Грейс, без да отиде при нея.

Ако някога с радост би приел да се предаде, то тази нощ би го направил.

Но тази дума не съществуваше в речника му. За съжаление, други пък си бяха там — като отчаян, копнеещ, желаещ.

Трябваше да поговори с някого, когото би могъл да му помогне да развърже въжето, в което сам се бе омотал. Точно затова, като пълен глупак, реши да повика единствения, които едва ли би разбрал дълбоко душевната и свиваща корема нужда за специална жена. Ако Аларик изобщо благоволеше да се появи.

Миналата нощ имаше право. Несъмнено се побъркваше.

В един момент бе сам, далеч от любопитните чайки, които прелитаха, за да видят дали носи храна, а в следващия Аларик седеше на стената на няколко крачки от него.

Алексий се чувстваше горд със себе си, задето не позволи изненадата от появата на жреца да се изпише на лицето му.

— Ще ми се да ме научиш как го правиш — обърна се към него. — Няма да откажа и ако ме обучиш на някой от другите ти номера. Да речем, хвърлянето на енергийна сфера.

Аларик вдигна вежда, с присъщата за него арогантност. В мрачното му и студено изражение нямаше и следа от чувства. Разбира се, ако наистина бе най-могъщият жрец, раждал се някога, както твърдяха старейшините им, му бе разрешено да се държи самонадеяно.

— Затова ли ме призова? Да обсъждаме трикове? Ако е така, трябва да поговорим относно задълженията на върховния жрец на Посейдон.

Аларик така и не го погледна. Просто се взираше в морето, а синьо-зелените му очи не даваха никаква информация за настроението на жреца.

— Добре съм запознат със задълженията на висшия жрец — отвърна Алексий. — Всъщност точно за това исках да поговорим. Много мило от твоя страна, че най-накрая реши да се появиш.

— Заради жената е? Грейс?

Алексий трябваше да се сети. Вен не можеше да си държи устата затворена, освен ако не се отнасяше за мисия. Откакто срещна Ерин, бе станал дори по-зле. Воинът изказа няколко цветущи израза по негов адрес.

— Съмнявам се, че Отмъщението на краля ще пее „Чувства“ на следващата ни официална вечеря, както така ясно се изрази, но схванах идеята ти — отвърна сухо Аларик. — Вен наистина дойде при мен, но не за да раздухва клюки. Всъщност бе притеснен за теб. Въпреки че по-важна е мисията, а не чувствата ти — Аларик изрече последните думи толкова рязко, сякаш имаха вкуса на слуз от морски охлюв. — Запознат си колко ценен е „Проклятието на вампирите“. Ако чувствата ти към тази жена по някакъв начин…

— Нямам никаква чувства към нея — отвърна Алексий, но след това преосмисли думите си. — Може би изпитвам определени чувства. Проклятие, дори и аз не знам какво изпитвам — накрая на изречението Алексий вече крещеше. Пое си дълбоко дъх и продължи с по-равен и спокоен тон. — Така или иначе е без значение. Свързах се с портала преди няколко дни. Член на царския род на Благословените е потърсил Грейс и иска да се срещне с нас. Първо с Лукас, а сега и с Грейс. Искат да поднесат дар на принц Ейдън и желаят да обсъдим потенциален съюз с тях.

Аларик не отвърна, но един мускул на челюстта му потръпна.

— Чуваш ли ме? Казах…

Жрецът вдигна ръка и Алексий се отказа и средата на изречението. Следващите минути бяха прекарани в пълна тишина, а той се мръщеше на една досадна и настойчива чайка. Тя, също като Грейс, не се плашеше лесно. Явно губеше форма.

— Чух те — Аларик продума точно когато Алексий обмисляше плюсовете на печената чайка. — Получихме тази информация и се съвещавахме. Дар от фае се счита за голяма чест и трябва да се даде лично на получателя. Тази традиция се е изпълнявала хилядолетия наред. Да откажем искането на Рийс на Гарануин, ще се равнява на обявяване на война. Дори и аз, който контролирам силата на Посейдон, не бих желал да се изправя срещу член на царския род на Благословените.

— Не можем да му позволим да стъпи в Атлантида — възпротиви се Алексий.

Аларик наклони глава.

— Затова, сме на едно мнение.

— И Конлан няма да заведе сина си при него — продължи Алексий.

— Може би ще спреш да ми казваш какво не можем да направим и ще чуеш предложението ми.

Една от чайките изкряка, сякаш съгласявайки се с Аларик. Алексий й хвърли един подозрителен поглед, но не посмя да си помисли, че жрецът може да контролира и водните създания, за да стигне до целта си.

— Както вече споменах, на Конлан не му пука. Особено за ултиматума — Аларик погледна Алексий с притеснение. — Нито че фае са те избрали да бъдеш наш пратеник, поне не и в сегашното ти състояние.

— В сегашното ми състояние, ли? Какво, по дяволите, значи това?

— Знаеш какво исках да кажа. Свързано е с жената. Грейс. За по-малко от година първо Конлан, после Венджънс, а накрая и Джъстис се задомиха. И тримата принцове станаха жертви на свързването на душите, и то с човеци. След това Бастиян и сестра му, и двамата се обвързаха с шейпшифтъри, колкото и невероятно да ми звучи.

— Разбирам те, но се съмнявам, че ще одобрят избора ти на думи. Жертви, едва ли! А и никой не говори за свързване на души — каза бързо Алексий. — Според мен е повече… повече като…

— Какво точно? Отричаш ли, че си на път да се забъркаш с тази жена? Че я желаеш от сърце и душа?

— Сърцето ли? — Алексий долови горчивината, която бе заседнала в гърлото му. — Кой знае, може би изобщо нямам сърце? Доколкото съм наясно, е един безполезен орган, които преди години се сви и умря. Мамка му, знам, само че откакто срещнах Грейс, нещо в мен се промени. Но съм убеден, че привличането е само физическо.

После осъзна, че не може да лъже жреца и реши да бъде честен с него.

— Може би това не е напълно вярно. Ако се водех по желанията на пениса си, вече да съм си намерил друга и да съм забравил Грейс.

— Тогава трябва да преспиш с нея и да приключиш с това. Освен всичко друго — Аларик продължи, като гласът му бе по-мрачен от всякога, — не мога да повярвам, че участвам в този разговор.

Алексий погледна към Аларик, но след секунда отново обърна глава към вълните.

— Аз също не съм въодушевен. И причината да водим тази дискусия е заради друг, който водехме преди повече от пет години.

— Ахаа! — отговорът на жреца показа, че вече разбира за какво бе повикан. — Клетвите, които даде по време на ритуала на пречистването.

— Да. Те… постоянни ли са?

Алексий едва успя да преглътне възела от срам и унижение, който се бе загнездил в гърлото му. Трудно му беше да обсъжда тези неща с Аларик, но жрецът го бе спасил от лудостта и болката, които изпитваше, след като Отстъпниците на Анубиса го бяха освободили. Жрецът беше наясно какво се върти в ума на воина. Знаеше повече, отколкото друго същество, без значение дали идваше от земята на хората или под вълните на океана.

Аларик сви рамене.

— В никакъв случай не искам да омаловажавам проблема ти, но в сравнение е враговете, които ни дебнат на всяка крачка, твоето затруднение изглежда някак си незначително.

Алексий скочи като ужилен.

— Не омаловажавай клетвите, които дадох онзи ден! Знаеш колко изстрадах. Ти сам видя какво ми причиниха, когато претърси съзнанието ми, за да се увериш, че не са ме покварили.

— И все пак дойдох, нали? — чертите на лицето на Аларик станаха груби и той също се изправи. — Ако имахме време и душата ми не беше… Не! Няма време, а и е безсмислено да се обиждаме.

Жрецът се обърна към воина и Алексий долови съпричастност дълбоко в сребристозелените му очи.

— Клетвите, които даде — обещанията, в които се закле — са само за теб. Аз бях просто техен свидетел, като твой жрец. Въпреки че се намирахме в храма на Посейдон, тези клетви не бяха дадени пред него. Той не би искал да ги положиш. Само от жреците се изисква да дадат клетва за безбрачие — продължи, но гласът му загрубя. — Независимо какво Кийли е видяла във видението си, не успях да намеря доказателство, което да потвърди думите й, че някога на жреците им е било позволено да се женят и да имат семейства.

Алексий бе наясно, че Аларик мисли за Куин, но не знаеше как да го утеши. Но за сметка на това знаеше, как да помогне на един мъж. Неговият дългогодишен приятел и побратим.

— Твоето приятелство и напътствията ти ме спряха да се самоубия след двете години, прекарани в плен. Ако има нещо, с което мога да ти помогна, каквото и да е…

— Не е проблем, който мечът и кинжалите ти биха могли да решат — отвърна Аларик. — Трябва да се справя сам. Обаче не трябва да те поставям в дилема. Клетвите, които даде по време на ритуала, не бяха без причина. Те предпазват всеки, които би бил в опасност заради мрака, който си поел в душата си. Би трябвало да си зададеш въпроса дали си победил този мрак? Или дали би рискувал жената, която желаеш, за да задоволиш ниските си страсти?

— Не зная какво да ти отговоря — отвърна Алексий и вдигна ръка във въздуха. — Просто не знам.

— Добре тогава. Но докато решиш, ще е по-разумно да стоиш далеч от Грейс — посъветва го Аларик. — Също така мога да ти предложа да те освободя от клетвите ти, след като са дадени само и единствено през мен — жрецът вдигна ръце и силна, и блестяща сребриста светлина се появи пред него. За секунда обгради Алексий и изчезна.

Воинът трябваше да признае, че Аларик го впечатли. Дори за миг се почувства някак си… различен.

— Какво беше това? Някаква магия за освобождаване от клетви?

— Не. Просто трик със светлината. Вярвам, че би искал нещо по-официално, а не в стил Вен. Като например „Добре, давай“ — отвърна Аларик, а на устните му се настани почти незабележима усмивка. — Изглеждаше доста внушително, нали така? Какво да ти кажа, типични трикове за висши жреци.

Алексий се вторачи в Аларик, чувствайки се като пълен идиот. След това няколко пъти премести погледа си между вълните, които се забиваха в кея, а сетне отново към жреца.

— Мога да те хвана и да те хвърля във водата, преди да си успял да направиш някои от твоите магически трикове, висш… плъх такъв.

Аларик ококори очи за момент, а след това наклони глава настрани и се засмя.

— Ако някой можеше, то определено щеше да си ти.

— В общи линии отговорът на въпроса ми е нещо от рода на „отговорът се крие в теб, щурче“, нали? — попита Алексий и хвърли камък във водата.

— Точно така.

— Ако питаш мен, това е една голяма глупост.

Аларик отново се засмя.

— Добре дошъл в моя живот. Трябва да се отбиеш, когато старейшините желаят да предскажа какво ще се случи всеки един ден през следващите стотина години.

Точно тогава, звукът от падащи камъни ги предупреди за нечие чуждо присъствие и двамата атланти се обърнаха едновременно към опасност, но се успокоиха, когато видяха усмивката грейнала по лицето на тъмнокосата жена. За секунда, Алексий я помисли за Куин. Но истината бе, че никога не бе виждал лидерът на бунтовниците да се усмихва.

Беше Мишел, най-добрата приятелка на Грейс.

Аларик се поклони ниско.

— За мен е чест да ви срещна отново, лейди Мишел.

Тя се засмя и протегна ръце към него, а изпълнените й с живот сини очи светеха, огрени от леката светлина на изгрева.

— Каква ти лейди Мишел? Та ти спаси живота ми, красавецо — смъмри го тя.

В гласа й се долавяше лондонски акцент, но също така и нещо от Северна Англия. Може би Уелс. Мина доста време, откакто за последно беше в Обединеното Кралство. Може би трябваше да отиде пак.

Като например сега.

Сам.

Гласът на Мишел успя да го измъкне от фантазиите му.

— Наведи се и ме прегърни, Аларик. Сега се връщам от Лондон и мога да ти кажа, че няма директни полети до този скъпоценен град.

Алексий гледаше с отворена уста, докато тази малка пакостница прегръщаше Аларик.

По-странното бе, че той й отвърна.

Здравей, паралелна реалност.

По всичко си личеше, че ненаситната страст, която изпитваше, бе смазана от мисълта, че Аларик прегръща човек.

След това той се обърна към Мишел, чието лице все още грееше.

— Здравей, Мишел от Сейнт Луис. Добре дошла. Виждала ли си Грейс?

Жената се засмя шумно.

— По-точно Мишел от Лондон, която от време на време е в Сейнт Луис. Не че много ми се искаше да ходя в онзи скапан град — след това вдигна рамене. — На едно момиче му трябва повече от разкъсано от вампирите гърло, за да се откаже да стъпи в Сейнт Луис.

— Но виж — продължи тя и вдигна брадичка, за да могат да видят шията й, по която нямаше и една драскотина, — Аларик напълно ме излекува. Сега нямаше да съм тук, ако не беше ти, скъпи — обърна се този път към Аларик. — Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми позволиш да те почерпя със закуска. Искам да кажа, да почерпя и двама ви. Грейс ще се присъедини към нас, веднага след като приключи с важните си лидерски задачи.

Тя протегна едната си ръка към Аларик, а другата към Алексий и тръгна напред. И двамата я следваха, покорени от личността й и приказките за полети, престои, ужасни обърквания с билети, влакове и какво ли още не. Докато изкачваха хълма към голямата порта, жрецът срещна погледа на Алексий.

Аларик. Великият, ужасяващ, всемогъщ Аларик. Онзи Аларик, които можеше да те убие с поглед, се хилеше като някой новак.

Дори и Посейдон не би повярвал на това.