Алиса Дей
Разкриването на Атлантида (4)

Глава 2

Водите на Атлантическия океан, брегът на Сейнт Август, Флорида

Месец по-късно

Грейс загребваше през водата с дълги и грациозни движения. Плуването винаги е било нейното спасение. Нейната утеха. Бягство.

Нямаше значение дали плуваше в басейн, езеро или океан. Нуждаеше се единствено от водата, която я обгръщаше. Само тя я издигаше над самотата и болката. Водата измиваше кръвта, сълзите и мъката й. Предлагаше й утеха, макар и незаслужена.

Временна забрава, без значение, че бе прокълната вечно да помни.

Заплува по-бързо, като си проправяше път през пенливите вълни. Зимният вятър духаше безпощадно и размътваше водите около нея, предизвикаше я. Имаше усещането, че самата природа я наблюдава, тръпнейки да разбере дали ще се справи с предизвикателството. Вледеняваше се при мисълта, че няма да успее. Подводните течения, наподобяващи капан, теглеха непредпазливите и силни плувци към смърт от задушаване.

Смърт. Дори и сега, в едничкото й убежище, в ума й витаеха мисли за гибел.

Грейс намали темпото и вдигна глава над нивото на водата, след което изтръска капките вода от миглите си. Отпусна се назад и се остави на течението, което така нежно и спокойно я носеше по повърхността. Студената зимна вода бе прекадено вледеняваща за повечето плувци, но нещо в потеклото й някак я защитаваше от резките температурни промени. Наричаше го „ДНК-то на Диана“. Косата й се бе увила около тялото й и трябваше да я разплете или да я отреже. Кой уважаващ себе си лидер на бунтовниците има дълга коса?

Мисълта премина като ехо през съзнанието й. Шептеше тайна за наполовина погребани спомени. Робърт. Роби. Брат й.

Грейс си позволи да се потопи в спомените. Точно на този ден можеше да го направи. Веднъж годишно си позволяваше да покаже слабост и да се върне към миналото. Да изпитва чувства. Преструвайки се, че не забелязва солените капки, които се стичаха по бузата й и капеха в морето.

— Ще се наложи да я отрежеш — каза Роби и сграбчи края на дългата й плитка. — Някога виждала ли си олимпийски плувец с дълга коса? Изобщо не е аеродинамично — подразни я той.

Грейс дръпна плитката си.

— Няма смисъл. Защо да не е аква динамично или там каквото каза? За по-голям брат, през повечето време се държиш като много по-възрастен от мен — отвърна му надменно тя. — Ако вляза в отбора, ще си подстрижа косата, но засега…

Момичето потрепна. Майка й винаги бе обожавала дългата й коса. Обичаше да я разресва и сплита, още откакто Грейс бе малко момиченце. Докато не се разболя и стана препалено слаба, за да го прави.

Усмивката на брат й изчезна и момчето я прегърна. Прегръщаше я много рядко, откакто бе навършила петнадесет и влезе в бунтарските години, както ги наричаше той.

— Знам, Грейс. И на мен мама ми липсва.

Преди сълзите й да бликнат, телефонът на Роби звънна. Той провери дисплея и каза:

— Трябва да вървя, сестричке. Познаваш ме, винаги съм търсен. Ще се видим утре.

Докато брат й се отдалечаваше, Грейс за малко да не му го каже. Не че го заслужаваше, винаги я закачаше, но чувствата победиха временното й цупене и тя извика малко преди да е излязъл през голямата врата.

— Честит рожден ден, големи братко.

Това бяха последните думи, които я бе чул да казва. Същата тази нощ свръхестествените същества, които всички смятаха само за мит, се появиха по телевизията и интернет. Излъчваха ги по целия свят. Те бяха истински и искаха хората да разберат за съществуването им. Бе дошъл моментът, светът да се промени и да им даде всичко, което им се полагаше по право.

Но тогава Грейс не се интересуваше от промяната. Вълнуваше я единствено групата женски вампири, празнуващи новата си свобода, които се бяха натъкнали на големия й брат в един бар.

Роби също празнуваше. Ставаше на двадесет и една години — време за купон. Опиянен от няколкото бири, които бе изпил, и ентусиазма, че за пръв път излиза на бар, според очевидци, срещнал най-красивите жени, които някога бил виждал. Те го омагьосали, което вероятно е било достатъчно лесно, дори и без способността на вампирите да контролират съзнанието на хората.

На двадесет и една. Подвластен на хормоните, а не на разума. Повечето хора оцеляват след това. Но не и Роби.

Грейс се гмурна надълбоко и плавно заплува към брега, изгубена в спомените. Отказала се бе от тренировките за олимпийските игри, както и от живота си. По цял ден лежеше в леглото, обърната с лицето към стената, неподвижна. Ден след ден. Не бе обелила и дума цял месец, не говореше дори и с леля си, която на практика я бе отгледала след смъртта на майка й. Бедната леля Бони бе на предела на силите си, на път да повика психолог.

Но след това, един месец по-късно, Грейс се бе надигнала от леглото, за да отиде в залата и да тренира. Започна да работи по-усърдно, отколкото когато се занимаваше с плуване, но този път целта й бе друга, мрачна. Искаше да убива.

Свърза се с познат на свой приятел, който познаваше някой, които събираше група. Бунтовническа група. Хора с обща цел — желаеха да си върнат животите и да изтръгнат страната си от вампирите и шейпшифтърите, които постепенно завладяваха Щатите. Според други, превземаха света, но тя трябваше да тръгне отнякъде.

Започна да живее истински, когато още на първия ден, водена от любопитство, хвана лъка в ръцете си. Чу как дървото й пее и песента достигна до душата й. Прекара известно време в изследване на миналото, следвайки съвет, даден й от шаман. Откри самоличността на прабаба си, за която майка й не искаше да говори и разкри истината за потеклото си. Грейс, също както прабаба си и всички жени в рода им, бе наследница на Диана и нейната съдба бе да защитава света от злото.

Диана, богинята на лова. Най-опитната от всички с лъковете си, направени само от най-хубавите и вълшебни дървета, намиращи се в сърцето на единадесетата пещера. Богиня на луната, защитница на слабите и безпомощните.

Слаба. Безпомощна. Качества, които Грейс се закле никога да не притежава.

Когато за първи път баба й и бе разказвала странни истории за свръхестествени сили, Грейс тайничко се подиграваше на възрастната жена, независимо че усещането за истинността в думите й не й даваше покой. Казваше си, че така угажда на старицата. Но накрая, когато се отказа и пое лъка от ръцете й, магията му премина през тялото й. Промени я. Направи я… повече.

Баба й, й бе казала, че е чакала Грейс да я намери, че е прекалено стара и се нуждае от покой. Коленичила там, гледайки как живота си отива от старицата, Грейс се закле да използва лъка и да оправдае гласуваното й доверие. Да направи нещо с живота си.

Най-накрая, на двадесет и една, тя се срещна с един от лидерите на бунтовниците, предводител така високо в редиците, че всички произнасяха името й със страхопочитание. Не че на Куин това й харесваше. Тя бе повече като герой от манга^[1] — мъничка с тъмна разрошена коса. Но й стигаше един поглед в мрачните й очи, за да научи истината. Виждаше бездънни кладенци, изпълнени с болка, ярост и дълбоко познание.

Грейс се взира дълго и съсредоточено в тези очи и никога не погледна назад. Беше тийнейджърка, просто момиче, но вече бе завършен воин. Онези дни отбягваше да се оглежда в огледалото и често се чудеше дали, когато останалите погледнаха в очите й, виждаха същото, което тя някога бе видяла в тези на Куин.

Нямаше значение. Нищо не беше от значение.

Грейс издиша шумно и отново се гмурна под вълните на морето, оставяйки водата да погълне тялото и сълзите й. Почти позволи на онази мисъл да навлезе в съзнанието й. Онази, която през последните дни се появяваше по-често от обичайното.

Мисълта, колко ли приятна щеше да бъде смъртта от удавяне, в сравнение с всички други алтернативи.

Но не и днес. Не и на рождения ден на Робърт. Десетилетие след онази злощастна нощ, десет дълги години, откакто бе убит. Щеше да оскверни паметта му и най-вече самия му живот, ако избереше да умре по този начин точно днес.

Проправи си път нагоре през силните вълни и си пое въздуха, от който толкова силно се нуждаеше. Щеше да живее, за да продължи да се бори. Заради Робърт.

Но точно когато изплува над водата образът на друго лице измести този на Роби. Обезобразено лице и поглед, пълен с неописуема болка и тъга. Лице, обгърнато от величествена златиста коса, приличаща на грива на лъв.

Алексий. Алексий. Воинът от Атлантида, за чиито бойни умения се носеха легенди в редиците на бунтовниците. Мъжът, чието лице наполовина погубено от ужасните белези, но също така наполовина изваяно като невъзможно красива статуя, който много често се появяваше в най-чувствените и обезпокоителни сънища на Грейс.

Повече от половината жени под нейно ръководство си падаха по него. Нещо като „Фантомът от операта“^[2]. Ако желаеше можеше да си легне с всяка една от тях. С всичките.

Но не го правеше. Или поне слухът за случилото се не бе достигнал до ушите й, въпреки че бунтовническата група бе много сплотена. Между тях нямаше тайни, без значение колко незначителни. Тайните водеха до провал.

Провалът означаваше смърт.

Алексий не се замесваше нито с жените, нито с мъжете под нейно ръководство. Може би си имаше приятелка в Атлантида. Вероятно дори и съпруга.

Не че това й влизаше в работата. А странната болка в стомаха й, бе вследствие на глада. Нямаше нищо общо със съжалението. Нито с целувката, която разтърси света й малко преди да изчезне. Всяко момиче би приело действията му доста навътре.

Достигна плитчината и се изправи. Вървеше към брега и изстиска водата от косата си, след което я отметна от лицето си, докато междувременно оглеждаше плажа. Забрави за Алексий. Кристално ясно беше, че той я е забравил.

Грейс винаги бе нащрек, дори и тук. Най-вече тук. Особено на местата, където можеше да се изкуши и да свали гарда.

По пясъка, огряван от лунната светлина, нямаше нито една сянка, но вампирите можеха да се скрият, без да бъдат забелязани. Знаеше се, че пълният потенциал на силите им се пази в тайна.

Грейс за втори път провери ножниците, закрепени за бедрото й и тръгна към брега.

От нищото се чу глас: дълбок, лиричен, пропит с магия. Горска магия, ако трябваше да предположи, тъй като определен тон отекна по цялото й тяло, подобно на докосването на виртуоз върху цигулката.

— Няма нищо по-съблазнително от жена, облечена единствено в сребърни кинжали и дървен кол, поставени на прекрасните й бедра. Ако целта на визитата ми не беше толкова мрачна и делова, бих се радвал да се позабавлявам с теб през остатъка от нощта.

Веднага след като го чу, Грейс успя да го види. Сякаш гласът му бе отворил сетивата й. Разбира се, беше фае^[3], позна го по гласа. Висок и слаб, а дълга до кръста коса, с цвета на най-чисто сребристобяло, се рееше около него, подхваната от лекия бриз. Облечен бе в обикновени черни дрехи, които изобщо не й подсказваха нищо за самоличността му. Но той не се нуждаеше от наметало или корона, за да се представи. Лунната светлина го огряваше, сякаш самата Природа се перчеше и флиртуваше в негово присъствие. Без съмнение бе кралска особа от расата на фае. Само те притежаваха способността да я омайват от такова голямо разстояние.

Грейс пристъпи напред, но след това спря. Обмисляше дали да не извади кинжала си, но прозря безсмислието в действието си. Стисна юмруци зад гърба си, за да не може противникът й да забележи усилието, което й костваше, и се пребори с омаята. Присви очите си и отвори съзнанието си.

Мамка му. Той все още блестеше.

— Не съм гола. Всъщност съм с много консервативен бански. Ако не можеш да направиш разлика, значи си живял в заблуда през последните няколко десетилетия. Без да споменавам факта, че участвам в такива игри, стига аз да го искам. Но, разбира се, вие не сте просто кралска особа, а от двора на Благословените^[4] и най-вероятно не сте свикнал да бъдете отхвърлян — извика тя и сведе глава, за да почете ранга, кралското му потекло и факта, че е способен да я смаже като буболечка.

И все пак нямаше да се свие на топка от страх, заради това.

— Боя се, че сте на погрешното място, Ваша Светлост.

— Винаги съм на правилното място, красива Грейс, наследнице на Диана — отвърна той и сведе глава, сякаш говореше на равна нему.

Мамка му, мамка му. Мамка му на квадрат. Той знаеше коя е тя. Каква беше. Нямаше как да носи със себе си лъка и стрелите си със сребърен връх, докато плуваше, в случай че се натъкне на лукав фае. Защо беше тук, защо сега? При нея? Расата му наблюдаваше с безразличие неволите на света. Все още изпитваха известна неприязън към изобличените вампири, но смятаха, че са над нещата и няма защо да се притесняват за хората. Ако някой накараше Грейс да определи посетителя си, със сигурност не би предположила, че е елф. Независимо, че се носеха слухове, според които нейният род има връзка с фае, никога не се бе изправяла лице в лице с елф.

И определено не възнамеряваше да го направи тази вечер.

Сякаш чул мислите й, мъжът вдигна ръка и лъкът й, който се намираше в багажника на колата й, внезапно се озова в ръцете му.

Държеше лъка й, но той не го нараняваше.

— Великолепен лък, но разбира се, ти вече го знаеш — погали извивките на оръжието и устните му се изкривиха в усмивка, така ужасяваща и опасно красива, че Грейс се замисли за хилядите жени, които са падали в краката му при вида на това изражение.

Странно, но на нея не й действаше.

— Как така можеш да докосваш лъка ми? — попита го.

— Дървото е от поляните на моята гора, дадено е с желание на рода на Диана. Разбира се, че мога да го докосвам. Отвръща на повика и допира ми.

Той вдигна поглед от оръжието и го насочи право към нея, сякаш я изпиваше с очи.

— Предлагам ти примирие и да се успокоим, Грейс, дъще на Диана. Аз, Рийс на Гарануин, Висш принц от царския род на Благословените, ти давам думата си. Ако обичаш, ела на брега и нека да поговорим за врагове, съюзи и как можем да си помогнем един на друг.

Висш принц. Царска особа. Страхотно! Определено я превъзхождаше. За част от секундата, Грейс обмисли възможностите си и откри, че разполага само с една такава. И се насочи към брега.

Когато тя стъпи предпазливо на сухия пясък, и застана на около десет или повече крачки от него, той се поклони почти до земята и щом се изправи, й подаде зелено-златиста коприна.

— Позволи ми да ти предложа наметало, за да не настинеш, прекрасни ловецо.

Гласът му бе въплъщение на страст, светлина и музика, канеше я да танцува с него все по-близо и по-близо до пламъците, а противоречието на леденосините му очи й предлагаше всичко, което някога е искала или от което се е нуждаела.

Само че тя не желаеше нищо. Нито любов, нито страст. Единствено отмъщение. Справедливост. Целта му бе да я ядоса и успяваше, но тя нямаше да му позволи да го види.

— Предложението ви е прекадено щедро, Ваше Височество. Знаете, че не мога да приема каквито и да е подаръци от вас и да се въвличам в дълг, който може да не успея или да поискам да върна. Изглежда ми нечестно да започвате разговор с обещания за примирие и успокоение, а да се опитвате да ме надхитрите.

Съблазнителната му усмивка изчезна, превръщайки се в приятелска. Грейс не се и съмняваше, че и двете му изражения са измамни.

— Както вие хората казвате, струваше си да опитам — Рийс пусна наметалото на земята и то се превърна в блестящи частици от светлина, които изчезнаха, преди да успеят да паднат на пясъка. — Имаш думата ми, че повече няма да се опитвам да те надхитря.

— Тогава бих желала да ми върнеш лъка.

Мъжът наклони глава и погледна към купа с дрехи, които тя бе оставила на брега и отгоре им се появи лъкът й.

— А стрелите?

— Няма полза от колчана. Остана в колата ти.

Когато стигна до хавлията и малката купчина, на която бе събрала дрехите си, Грейс се подсуши набързо и облече над банския си тъмносин пуловер и къси панталони, след което преметна лъка си през рамо. Рийс, естествено, потисна каквото и да е кавалерско отношение и я наблюдаваше с интерес, а на изваяното му лице бе изписано искрено задоволство.

— Разбира се, че ще си атлетична. Всяка дъщеря на Диана е такава. Харесва ми да наблюдавам движенията на тренираните ти мускули под меката ти, копринена кожа — размишляваше той на глас.

— Аз съм боец — отвърна му тя с безразличие. — Чудя се защо ли искаш да говорим за съюз? Смятах, че вие фае сте като Швейцария.

— Неутрални? Да. Винаги е било така. Но вампирите помитат всичко по пътя си и са много близо до разрушаването на древните закони. Ако осъществят целта си — да поробят шейпшифтърите и хората, ние няма да сме доволни.

— Имаш предвид, че ще ви превъзхождат числено.

— Вероятно. Без съмнение ще изпаднем в… неравностойно положение. Предпочитаме баланса, Майката Природата — също.

Грейс обмисли за секунда думите му и кимна утвърдително.

— В казаното от теб има смисъл. Какво искаш от нас? Смятах, че за вас хората са нисши и не заслужават уважението ви, нищо лично.

— Не виждаш себе си като човек или греша? — каза Рийс, като посочи към ледените води на океана и лъка й.

Грейс повдигна рамене.

— Мисля за себе си като човек с екстри — тя посочи към пътеката, която водеше към обществения паркинг.

Щеше да се чувства по-добре, ако бе близо до стрелите. В интерес на истината бяха безполезни срещу него, но щяха да й донесат облекчение. За нея стрелите със сребърни върхове символизираха безопасността на пухкаво и меко одеяло. Нуждаеше се от психиатър. Смехът й се опита да избяга от устните й, но излезе като задавен кикот. Поклати глава и тръгна напред.

Принцът на фае я последва и заради широкия си разкрач много бързо я настигна. Погледна към нея и повдигна вежда.

— Забавлява ли ви положението, в което сме попаднали?

Внезапно, връхлетяна от спомена за лицето на Робърт, Грейс се препъна. Спомни си усмивката му през онази трагична нощ, докато вървеше към собствената си смърт. Младата жена тръсна глава и отвърна:

— Ваше Височество, вече нищо не може да ме развесели.

Посетителят й не отговори, докато пресичаха плажа. Накрая кимна, сякаш достигнал до важно решение.

— Тогава нека да говорим за не толкова забавни неща. Да речем, за вампири и шейпшифтъри. За съюзи и атланти. Дойде време ние елфите да отстоим мястото си във вашия свят, преди да е станало прекалено късно.

Мъжът остана неподвижен, докато не се озова пред нея, въпреки че тя не го бе видяла да помръдва. Извисяваше се гордо, в себе си бе събрал елегантността на расата и рода си. Светлината около него се промени, засилваше се и преминаваше в разтопено сребро, сякаш искаше да погали огряната му от луната коса и блещукаше дълбоко в очите му.

Тревите по брега споделяха тайните си и се протягаха към него, търсейки допира му. Дори и Грейс, въпреки потеклото си, се изкуши да се преклони пред него.

Когато най-накрая проговори, думите му носеха в себе си тежестта на вековете и на тържествено дадения обет.

— Аз, Рийс на Гарануин и от името на клана на Благословените, предлагам примирие на Атлантида. Избрах теб, Грейс, дъще на Диана, да предадеш предложението ми. След седмица от днешния ден ще се видим на това място, заедно с избрания от теб воин, който ще представлява Седемте острова.

Грейс повдигна рамене. След всичко казано, това не бе реакцията, която очакваше.

— Независимо че не ме попита дали съм съгласна да вляза в ролята на твой пратеник, ще сторя всичко по силите си. Но Алексий и воините имат свои планове.

— Предай им съобщението. Те ще дойдат.

Той се поклони още веднъж и се наведе към нея. Впи погледа си в очите й, толкова бе съсредоточен, че Грейс се уплаши, че отново се опитва да я омагьоса. Но преди да се отдръпне от него, мъжът я хвана за китката и я стисна, докато кожата й не бе изгорена от контакта.

— С действията си почиташ брат си, но със смъртта си ще оскверниш паметта му.

Ледена болка прониза гърдите й, сякаш една от собствените й стрели бе попаднала право в целта — сърцето й.

— Какво? Как така…?

Но него вече го нямаше. Просто изчезна, сякаш никога не е бил там. Грейс разтри изтръпналата си ръка и несъзнателно погледна към китката си. От вътрешната й част, на лунната светлина, блестеше сребърна стрела, пронизваща буквата Р. Ядосана, тя се опита да го изтрие с ръкава на пуловера си, но надписът не изчезна, нито се размаза.

Шепотът на принца на фае се носеше в соления морски въздух.

За да не го забравиш.

И гласът притихна.

Отново сама, както винаги, Грейс коленичи на пясъка.

— Сякаш някога ще успя да го забравя, мамка му — извика и огласи празната нощ. Болката в гърдите й бе толкова силна, все едно щеше да я разкъса на парчета. — Никога няма да забравя.