Алиса Дей
Разкриването на Атлантида (16)

Глава 14

Късно същата вечер

Кожата на Грейс бе твърде чувствителна, сякаш всичките й нервни окончания бяха оголени, за да усеща по-силно случващото се около и с нея. Бе неспокойна, напрегната, дъхът й секваше в очакване на нещо толкова важно и несравнимо. Бе една празнота, която копнееше да бъде запълнена. Болка, която плачеше да бъде излекувана.

Желание, толкова дълбоко и силно, че Грейс не знаеше дали щеше да го понесе.

Тя стоеше там, на ръба на парапета, наблюдавайки морето, докато се опитваше да успокои мислите си и да се съсредоточи над заповедите си. Над притеснението, че от доста време не бе чула нищо за Куин и Джак.

И върху срещата с елфа, която бе след два дни. Но в съзнанието й нямаше място за нито едно от тези неща, а само за Алексий. Мисли за благозвучния му смях, който дори и като такова рядко явление, едва доловимо, я накара да се усмихне няколко пъти по време на вечерята; добротата в очите му, когато тайничко събра остатъците за кучето на Сам, преди да станат и да си тръгнат; за широките му рамене, изпълващи елегантната му риза, която беше така бяла и в контраст с бронзовия тен на тялото му; за линиите на врата му, които се извиваха за да се получи перфектната му изваяна челюст; за дълбоките му сини очи.

Тогава чу тътените от невъзможно високите токчета на Мишел.

— Трябва ли да водим разговора за птичките и пчеличките? — Мишел се облегна на стената и съвсем невинно се усмихна на Грейс. — Отбих се до магазина и ти взех няколко презерватива — продължи тя, но снижи гласа си. — Не съм сигурна, дали неговото поколение знае за тези предпазни средства. Не искаш да получиш неочаквано вързопче на щастието право от Атлантида, нали така?

Мисълта, да носи детето на Алексий, се разля по тялото й, като неочакван копнеж, но тази непозната емоция, бе потушена от съпътстващия шок.

— Какви ги говориш?

— Видях как се гледахте — спокойно й отвърна Мишел. — По-точно всички ви видяха. Най-добре е да си подготвена, преди да те завлече в Атлантида или в най-близката спалня. Което стане първо.

Грейс скръсти ръце пред гърдите си и отвърна:

— Знам — най-накрая си призна тя. — Мислиш ли, че не съм наясно. Но моментът е не подходящ. Той има толкова проблеми и е минал през какво ли не… не мисля, че съм му достатъчна. Не смятам, че ще съм достатъчно добра или подходяща, за да му помогна да преодолее преживяното.

Тя погледна надолу през парапета и забеляла Сам и Алексий, които обсъждаха разпалено нещо. Познавайки мъжете, вероятно говореха за края на света или за хокей.

— Има ли хокей в Атлантида?

Мишел премигна с изненада и погледна към Грейс, сякаш е луда. Чудесно.

— Хокей? В Атлантида? Наистина ли мислиш, че ще ме убедиш, че мислиш за хокей?

Осъзнала, че четиримата са сами, Грейс смени темата.

— Къде са останалите? Легнали ли са вече?

— Излязоха, за да опознаят нощния живот в града. Така и не си ги чула, когато са излизали, права ли съм? — Мишел поклати глава. — Без съмнение изгубена в щастливи и сладострастни фантазии.

— Всъщност… — започна Грейс, но замълча.

Беше глупаво и детинско от нейна страна да води разговори за чувствата си. Ако продължаваше така, утре щеше да закача плакати на котенца и дъги по стените на офиса си.

— Знаеш, че всичко е наред — каза нежно Мишел. — Хубаво е да чувстваш. Да желаеш да установиш емоционална връзка с друго, освен с лъка си.

— Няма време, нито място за такива неща. Ако сваля гарда, ако започне да ми пука и той не… О, Мишел, не мога да го направя. Искам, но не знам как. — Грейс си пое дълбоко дъх и повдигна рамене. — Както и да е, не мога да подведа брат си, като се разсейвам и забравям за мисията си. Той умря. И всеки ден, в който аз живея, без да се боря, за да спечеля битката, е провал. Провал пред него.

— Миличка — отвърна Мишел нежно и я хвана за ръката, — наистина ли мислиш, че Роби би искал това? Този нещастен, самотен живот? Познавах брат ти, забрави ли? Той бе радостен и жизнен и ти значеше всичко за него. Ако искаш да посветиш живота си на отмъщението, трябва да се запиташ дали той би желал това. Дали би искал убийства и кръвопролития? Може би желае да намериш любовта.

Любов? Беше ли възможно? Как една човешка жена можеше да се влюби в мъж, който щеше да я надживее със стотици години? Безсмъртни ли са атлантите? Не знаеше. Мисълта, че може да остарее до Алексий, а той все още да изглежда така мъжествен и жизнен както в деня, в който се бяха срещнали, я съсипваше.

Не беше суетна, въпреки че трябваше да отреже проклетата си коса. Дори не можеше да си спомни кога за последно си бе слагала червило.

Но да остарее и грохне, докато той продължаваше да бъде млад и изпълнен със сили — не. Не понасяше дори и самата мисъл.

— Невъзможно е. Прекалено е възрастен — бе единственото, което успя да изтръгне между замръзналите си устни.

— Може би. Но тези атланти са истинска магия, Грейс — продължи Мишел. — Може би има решение на проблема ти. В момента мислиш прекалено далеч в бъдещето. Дори не знаеш дали искаш да остарееш с него. Не трябва ли да си дадеш възможност да разбереш?

Развеселените викове, които идваха от Сам и Алексий, я стреснаха. Когато погледна надолу, видя как атлантът съвсем приятелски удря Сам по рамото. Мъже. Дай им хубава вечеря, няколко бири и приказки за битки и вече бяха първи дружки.

Защо не беше така лесно с връзките между мъжете и жените?

— Може и да е. По-лесно — обърна се Грейс към Мишел. — Може би трябва да спра да се притеснявам какво ще се случи след осем години и да се фокусирам върху този момент. Тази нощ. И дали сексът е толкова добър, колкото го изкарват.

Усмивката на Мишел бе съвсем леко тъжна.

— Може да бъде. Ако и сърцето ти е замесено. Но нека бъда честна: сексът е страхотен дори и когато то не участва — засмя се гръмко тя. — Но имам предчувствието, че скоро ще узнаеш. Обещай ми, че ще си спокойна и ще се отдадеш на момента. Виждам, че държиш на този мъж и…

Оглушителен, подобен на стържене звук, разцепи ледения и натежал въздух, както и онова, което Мишел щеше да каже. И всички го приеха като сигнал за тревога. Грейс инстинктивно потърси Алексий с поглед, но той не беше нищо, освен размазана картина, приближаваща се към нея, която след секунда се озова от едната й страна, готов за битка, и я дръпна от ръба.

— Дръпни се от ръката ми — нареди му тя. Нуждаеше се от повече свободно пространство, за да извади меча си. — Знаех си, че не трябва да оставям пистолета и лъка в стаята си.

— Бяхме на вечеря, Грейс — отбеляза Сам, който престъпи пред Мишел, здраво стиснал глока си, готов да размаже главата на някой. Кой взима оръжието си на вечеря в туристически град?

— Мисля, че искаш да попиташ: Кой, освен мен взима оръжието си на вечеря в туристически град? Страшно си забавен. — Тя бръкна в десния си джоб и през дупка в края му извади сребърния кинжал, вързан на бедрото й, а от левия — взе дървения кол. — Алексий, можеш ли да видиш каква е заплахата?

— Лоша. Сега тръгвай. Прекалено много са. Сам, не искам жените…

— Как ли пък не! — прекъсна го Грейс. — Мишел, ти трябва…

— Вече съм се заела — отвърна тя и събу обувките си. — Мисля, че ще е добре да знаеш, че Луи Вюитон прави и обувки с високи токчета.

След като ги събу, натисна невидим бутон на едно и също място върху тях и извади два десетсантиметрови ножа, в чиито сребърни остриета се отразяваше лунната светлина.

— Хубаво е, че новобранците ги няма — отбеляза Сам с леден глас. — Просто щяха да ни се пречкат. Шейпшифтъри или вампири?

— И двете. Може би и двете, но без съмнение шейпшифтъри. Само десетина от онази страна — отвърна Алексий, но не отмести поглед от Грейс. — Знам, че си чудесен воин, но лъкът ти не е у теб, а аз не искам да се доближаваш до смъртоносни шейпшифтъри, тежащи няколко тона. Махни се от тук, вземи Мишел и всичките и играчки със себе си.

— По-скоро адът ще замръзне, преди да избягам като подплашено момиченце и да те оставя да се оправяш сам — отвърна му Грейс и го погледна яростно.

* * *

Алексий се опита да ги предупреди, но думите му излязоха като смесица между английски и атлантски, и вече бе прекалено късно. Късно, защото първата вълна от нападатели дойде откъм стените. Наострили зъби и нокти, пантери, но не всички от тях се бяха трансформирани. По-скоро приличаха на противни хибриди между животни и хора. И точно когато Алексий щеше да се запита как толкова големи пантери са могли да се качат по стените, единият от тях ги удари.

Алексий падна, но за щастие не изпусна кинжалите си. С всичка сила воинът заби ножовете си в стомаха на врага и го разпори, разбира се, след което от цялото му тяло капеше кръв и вонеше на мърша. Секунди по-късно чу звук от изстрели на пистолет — вероятно глокът на Сам. Слава на Посейдон, че човекът беше тук.

Алексий избута трупа на пантерата от себе си и веднага се насочи към следващия, като междувременно се оглеждаше за Грейс. Видя я притисната в ъгъла от една огромна пантера, която дращеше и ръмжеше, но не бе достатъчно смела да изпробва дългият сребърен нож на Грейс.

Непреодолимото желание да се превърне в мъгла, да я изведе някъде на сигурно място, може би на покрива и да се върне да се бие, не му даваше мира. Но ако го направеше, щеше да остави Сам и Мишел сами и те неминуемо щяха да умрат. Ако това се случеше, чувствата, които Грейс може би изпитваше към него, щяха да загинат с тях.

Затова остана и продължи да се бие.

Сам не спираше да стреля със смъртоносна прецизност, докато Мишел, която също имаше пистолет, правеше същото. Явно, Сам разполагаше с подкрепление. Още две пантери, този път огромни и е червеникавокафява козина, скочиха едновременно с намерението да откъснат главата на Алексий, докато трета се бе снижила и се целеше в краката му.

— Не съм съгласен топките ми да бъдат отхапани от пантера — извика силно Алексий.

След това скочи във въздуха и прие формата на мъгла, така че, когато двете пантери минаха през него, се удариха една в друга. Сам и Мишел продължаваха да стрелят, докато в един момент и трите пантери не лежаха безжизнени в краката им.

Все още в безплътна форма, Алексий прелетя над стените, за да провери какво ги очакваше. Трябваше да знаят, и то още сега.

Беше чисто, поне от тази страна на форта.

Но нямаше време да се притесни за останалите части на сградата. Обърна се рязко, когато от другата стана се чуха силни викове и ръмжене на пантери. За него това бе най-ужасният звук, който бе чувал някога. Новобранците, весели и леко подпийнали, се прибираха.

Последва още един писък, но този път зад него. Алексий се обърна, за да види какво се случва и съзря Грейс, която съвсем спокойно изваждаше ножа си от врата на огромната черна пантера. Или може би не толкова спокойно, защото след секунди осъзна, че ръката й трепери.

— Отправят се към новобранците — изкрещя Сам, а Алексий се обърна и с натежало сърце разбра, че само пет от пантерите лежаха мъртви на земята, останалите вече тичаха към двора с една-единствена водеща ги мисъл — смъртта на новите попълнения.

Виковете започнаха преди Алексий да успее да изкачи няколко от стъпалата. Атлантът не изчака, за да види дали Сам го следва, а веднага се трансформира в мъгла, за да застане между нападателите и пагубно неопитната им и необучена плячка.

Воинът слезе по стълбите и застана между шейпшифтърите и човеците. С последни сили се опита да се концентрира, да се абстрахира от виковете и крясъците и да се фокусира достатъчно, за да приеме тленна форма.

— Обзалагам се, че не сте го очаквали — каза на една силно изненадана пантера, когато заби кинжала си във врата й, като умишлено сряза югуларната й вена и отстъпи от пътя на струята кръв, с пъргавина, усвоена от години опит.

Твърде много години, изпълнени с битки и кръвопролития.

— Алексий! Насам! — викът на Сам го измъкна от вглъбените му размишления и когато воинът се обърна, съзря как един от шейпшифтърите заби зъбите си във врата на едно от новите попълнения. Боецът се затича натам, но вече бе прекалено късно. С един-единствен натиск, котката проникна в тъканта и костите и започна да размята безжизненото тяло на плячката си, сякаш се опитваше да ги предупреди да стоят далеч.

Още един новак изкрещя, но Алексий не му обърна внимание. Интересуваше го само пантерата, която скоро щеше да умре. Мъртвият човек бе жена, която приличаше на… Смит. Беше Смит. Веселячката, на която бе помогнал по-рано.

Яростта в него бе неудържима, подобна на безмилостен тайфун. Алексий издаде звук, наподобяващ повече писъка и ръмженето на пантерата, отколкото звук, които един човек, в неговият случай — атлант — би издал. Затича се към пантерата, докато й нареждаше да пусне тялото на жената. След това скочи и се озова на гърба на шейпшифтъра. Когато се изправи, заби кинжала си в основата на черепа му и със съкрушителен удар прониза мозъка му.

Отпусна се върху котката, все още стискайки силно дръжките на кинжалите си, след това ги извади, докато разрязваше около кокала. Главата на животното падна на земята. Беше мъртво. Бе го убил. Но това не значеше нищо.

С това си деяние, нямаше как да върне Смит.

А Грейс… помисли си той и незабавно се изправи, за да потърси къде в цялата тази бъркотия се намираше тя. Сам стоеше пред стъпалата, с глок в ръка, а в краката му лежаха две пантери. Един от новобранците беше клекнал до трупа на друга котка, а в ръцете си държеше меча, с който бе пронизал гърдите й.

Петима от новобранците бяха на земята. Трима от тях се движеха и се опитваха да се изправят. Двама обаче оставаха зловещо неподвижни.

Но не и Грейс. Не и Мишел.

Не, не. В името на Посейдон, не.

— Къде е Грейс? — извика на Сам. — Къде е тя? Къде е Мишел?

Мъжът поклати глава.

— Мислех, че те е послушала и е останала горе.

Алексий претича през двора. Тичаше така бързо, че краката му едва докосваха горната част на тревата.

— Грейс? Да ме послуша?

Лицето на Сам внезапно се вледени.

— О, не, не. О, не, Грейс.

Но Алексий вече го нямаше. Носеше се безспир, като взимаше четири стъпала наведнъж. Бягаше към истината, която може би нямаше да може да понесе.

— Моля те, моля те, моля те — повтаряше си, докато тичаше към горния етаж.

Но когато вече бе там, гледката на три фигури, притиснати до стената, го спря.

Тя го погледна и в този момент той благодари на боговете. Грейс го погледна и животът му не свърши преди дори да е имал шанса да започне. Алексий се затича към нея така бързо, че едва успя да забележи, че Мишел бе добре и пантерата, която все още мърдаше, се гърчеше на пода. Веднага щом стигна до нея, я взе в прегръдките си, а Грейс издаде леко кискащ звук, в момента в който я притисна към себе си. Но това не беше от значение, важното беше, че е жива. Започна да я целува, да поглъща устните й, давайки й обещание, че никога повече нямаше да й позволи да бъде далеч от него.

Грейс за момент отвърна на целувката му, но след това издаде звук, който приличаше на съпротива. Алексий се дръпна от нея и едва тогава видя болката в очите й и начинът, по който държеше ръцете и тялото си.

Атлантът я остави на земята, но не освободи ръцете й, не беше в състояние да я пусне и трескаво започна да я оглежда за наранявания. В началото не видя нищо, но след това тъмното петно на блузата й, точно под ръката, бе огряно от светлината.

— Не, в никакъв случай. Не може да си ранена — отрече той, но сам осъзнаваше, че думите му са абсурдни. Държеше се нелепо. Не можеше да накара една рана да изчезне. — Къде е Аларик? Къде са вашите човешки лечители? Колко е зле? Защо си изправена? Позволи ми да те заведа до болницата — каза го като молба, но тонът му изобщо не беше умоляващ.

Отдалеч личеше колко объркан и притеснен е.

— Успокой се — нареди му тя, гласът й потрепна, но се долавяше решителността в него. — Не е толкова зле. Закачи ме с нокти, но гърдите ми му попречиха да ме нарани смъртоносно.

Сам, който след секунди се появи зад Алексий, оцени бързо ситуацията и каза:

— Чудесно. Радвам се, че си добре. Връщам се долу да оправя някои неща. Мишел, можеш ли да ми помогнеш?

Жената кимна и след като взе обувките си, го последва. Алексий забеляза, че държи обувките си в лявата ръка, докато с дясната стискаше пистолета си.

— Би се с голяма смелост — каза й той, признавайки смелостта й по време на битката.

Мишел поклати глава веднъж, а лицето й бе ужасно мрачно и бледо.

— Не, не е вярно — отвърна тя, а след това се качи по стълбите.

— Слизам веднага — извика Грейс, но когато престъпи напред, й се зави свят и издаде сподавен стон. — Боли повече, отколкото очаквах — продължи тя и се опита да се усмихне. — Обзалагам се, че ме смяташ за едно голямо бебе, защото се оплаквам от една драскотина, след като знаеш какво си преживял.

Мъжът нежно я вдигна на ръце. Нуждаеше се от допира й, но бе достатъчно внимателен да не докосва раната й.

— Бих изтърпял още хиляди смъртоносни рани, ако така ще успея да спестя твоята болка, ми омара. Къде е болницата? Ще те заведа там.

Тя поклати глава и благоуханната й коса докосна врата и брадичката му, а ароматът й едва успя да потисне ръждивата миризма на кръвта.

— Няма да ме водиш там. Трябва да ми кажеш какво се случи долу. Трябва да се погрижим за новобранците и да решим какво ще правим с телата. И да не забравяме, че ще разпитаме този, след като отново се трансформира в човек.

Сякаш по команда пантерата в краката им измърка и се опита да стане от земята, но вместо това се строполи с гръм и трясък.

— Този ли те нарани? — Алексий изстреля въпроса, без да отмества поглед от голямата котка.

— Да, но не го наранявай. Трябва да го разпитаме, за да разберем какво знае.

За секунда Грейс отпусна глава на рамото му и каза.

— Моля те, Алексий, свали ме долу. Трябва да се превържа. Може би се нуждая от малко кислородна вода и Неоспорин^[1]. Но преди това ще заключим този шейпшифтър в една от килиите долу, докато решим какво ще правим с останалите.

Но воинът имаше усещането, че всички богове на войната блъскаха барабаните си в главата му. Не можеше да чуе собствените си мисли заради гръмките звуци на яростта, които го подканваха да разкъса животното, посмяло да докосне Грейс.

Много внимателно я свали на земята и нежно я целуна по устните. Тя каза нещо, но думите й отново останаха скрити под звуците на барабани в съзнанието му.

Не можеше да чуе нищо заради барабаните.

Чудовището я бе наранило. То трябваше да умре.

Алексий го огледа внимателно и забеляза, че ранената пантера ги заблуждава за сериозността на раната си. Защото в този момент краката й бяха изпънати назад, сякаш бе готова да нападне.

— Грейс, залегни — извика силно, за да може тя да го чуе.

Сърцето му биеше така силно, че едва чу гласа си. Скочи напред, но не изгуби време да вади кинжалите си. Щеше да убие гадината с голи ръце.

Полетя към ръмжащия звяр. Яростта на животното бе също толкова силна, колкото тази на воина на Посейдон. Измъкна се на косъм от голямата му паст, но го хвана здраво за косматия врат. Завъртя се, докато летеше и накрая изглеждаше, сякаш е яхнал пантерата, и е скръстил краката си около нея.

Паднаха заедно на цимента. Силата, с която се строполиха, бе така мощна, че почти го остави без дъх. Въпреки това, Алексий успя бързо да се окопити и след секунди, гадината бе притисната под него. Видя, че устата му се движеше, и някъде в далечината разбираше, че то крещеше, но нищо не можеше да проникне през непробиваемия щит от ярост, който бумтеше в главата, гръбначният му стълб и всеки нерв в тялото му.

Първият му удар бе в унисон с тътените в ума му, а след всеки следващ влизаше все повече в ритъма на барабаните в главата си. С всеки следващ удар тежестта на юмруците му бе по-голяма.

— Ти рани моята жена — изричаше след всеки удар, докато продължаваше да го налага.

А тонът му наподобяваше този на пещерен човек. Примитивен. Аз Алексий. Моя Грейс. Рани я и ще умреш за това.

Забиваше юмруците си отново и отново и поддържаше ритъма на барабаните в главата си, докато не чу писъци и някой да вика името му, но не можеше да разбере кой бе той и какво му казваше, но знаеше, че в това имаше нещо различно. Сребърен, музикален и красив глас.

Беше тя. Неговата Грейс. И искаше нещо…

Искаше той да спре.

Алексий премигна в момента, в който чу гласа й. Глас, който едновременно бе изискващ и умоляващ. Той проникна през звука от барабаните и когато мъжът се осъзна и погледна надолу, видя ръцете си, целите покрити с кръв, които налагаха безжизненото тяло под него. Ако не го бе убил, поне бе доста близо до това.

Грейс го хвана заръката и изкрещя в ухото му.

— По дяволите, Алексий, спри веднага.

Той падна на земята и се дръпна назад. Искаше да бъде колкото се може по-далеч от нея и окървавеното тяло на котката, но докато се отдалечаваше, животното засия; светлина, предупреждаваща ги за предстоящата трансформация. След секунди на мястото на котката лежеше мъж, облян в кръв, но все още дишащ.

Все още жив.

Алексий не знаеше дали да съжалява, или да се чувства облекчен.