Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (9)

Осма глава

Коледа 2008 г.

Не беше същото. Коледа за Каролайн беше семейният дом. Открай време беше така и винаги щеше да си остане така. Джини все още пълнеше чорапи за двамата с Джеймс, след това се появи Изи, а с нея и малките подаръци, опаковани в шумяща хартия — шоколади, романи, червила, калкулатори и разни дреболии от магазина за една лира, пяна за вана, която се разтваряше във водата и оставяше розова следа по фаянса. Коледа беше шампанското пред огъня, което баща й пазеше като новородено, непрекъснато го проверяваше, изстудяваше. Коледа означаваше плата с хапки от „Маркс енд Спенсър“, миникиш и уонтон с коктейлни скариди, сандвичи с пушена сьомга. Беше позволено подаръците да се отварят на Бъдни вечер, защото традицията беше такава, само един избран чакаше под елхата, но трябваше да го избереш внимателно, защото дори да останеш разочарована, нямаше да има друг на сутринта. Коледа беше хлебният сос на баща й, притесненията на майка й, че картофите не са добре опечени, че не са достатъчно хрупкави, че няма достатъчно храна, въпреки че сготвеното щеше да стигне за сто човека и щяха да откриват синьо сирене в храната цял месец след това. Коледа бяха свещите, които Джини купуваше на едро, които ухаеха на портокал и канела, а децата гледаха „Снежният човек“ в коледния следобед, докато възрастните лягаха да поспят. Коледа беше да разходиш Господин Бътъруърт в парка с новата каишка, която получаваше всяка година, Коледа беше фойерверки, да седят с Джеймс до късно и да пият порто (той) и амарето (тя), Коледа означаваше шумни, немирни деца, останала храна и семейство.

Това й бе познато открай време, беше нещо обичайно за последните тридесет и една години, това бе истинската Коледа. Тази година обаче беше съвсем различна. Тази година Коледа беше елегантен хотел в Алпите, където празникът беше само за тях с Барт, нямаше чорапи, защото двамата си подаряваха по един-единствен голям подарък и един малък; още преди седмици се разбраха да направят така и им се стори много разумно.

— Не искаме купища боклуци, които после ще се наложи да носим вкъщи — изтъкна Барт и Каролайн се съгласи, купи му нов часовник и книгата, която той искаше да прочете, после потисна желанието да му купи елегантен тъмносин, ръчно направен филцов чорап, който видя в „Либърти“, и да го напълни с лакомства. Погледна скъпо опакованите подаръци, скрити в чекмеджето, където подреди бельото си, и си помисли тъжно колко безрадостно изглеждаха в сравнение с купчината пъстро опаковани подаръци, които щеше да му купи, ако си бяха у дома, в Лондон.

Хотелът беше организирал специална вечеря за Бъдни вечер. Децата бяха отишли в гората по осветената от луната пътека, за да намерят Дядо Коледа, и когато Каролайн погледна през прозореца, ги видя да пристъпват през снега, пътят им — осветен от фенери, опаковани в грейки, с ръкавици, гушнали подаръците си, валма дъх изскачаха развълнувано пред тях. След час долу щяха да сервират напитки, коктейли с шампанско и хапки, следваше вечерята, банкет с тринадесет ястия, заради която собственикът на хотела беше накарал готвачите да работят седмици наред. Каролайн се бе усмихнала любезно и каза, че било чудесно, и наистина беше чудесно: видя менюто и всичко бе наистина впечатляващо. Само че не си беше вкъщи. Това не беше истинска Коледа.

Тя вдигна телефона и набра номера на родителите си. Барт беше долу, в сауната, за да се изпоти след цял ден на ските и да се подготви за дългата вечер, която щеше да премине в ядене и пиене. Не го беше виждала през целия ден; той беше отишъл да кара ски на върха на планината с група мъже, с които се сприятели, докато тя остана с личния си инструктор на по-лесните писти. Каролайн беше добра скиорка, но притеснителна и ставаше все по-неуверена с всяка изминала година. Въздъхна, докато наблюдаваше децата да се връщат. Това бе място, на което да дойдеш със семейството си. Може би след няколко години щяха да се върнат с техните деца и тя щеше да води малките човечета да се спускат с шейни, да ги запише на ски училище и щеше да наблюдава как лицето на сина и или дъщеря й ще грейне, когато намерят „Дядо Коледа“ в гората с планина от подаръци и истински елен…

— Ало?

Каролайн насочи вниманието си към телефона.

— Здравей, мамо. Аз съм.

— Миличка! — гласът на Джини затихна, когато се обърна настрани, за да се провикне към другите. — Скъпи, Джеймс, Каро е. Вдигни другата слушалка.

Каролайн чу гласчето на Пърл.

— В никакъв случай няма да се къпя, за да не пропусна Дядо Коледа и тогава ще плача, ама много ще плача и ти ще си виновна за всичко, мамо, защото ще си съсипала Коледа…

— Какво правите? — попита тя, макар да знаеше какъв е отговорът.

— Както обикновено. Беля зеленчуците за утре, а баща ти се опитва да бие Изи на скрабъл. Хич го няма и приема загубата много зле.

Каролайн се ухили. Баща й не умееше да губи.

— Ще вечеряме лазаня.

— Сериозно? — пошегува се Каролайн. Винаги вечеряха лазаня на Бъдни вечер. Майка й обаче не долови сарказма.

— Да, много е лесно, защото я приготвям предварително и я замразявам. Тази я направих през ноември! — Тя беше много доволна от себе си.

— Браво, мамо, страхотно.

— Това няма значение. Кажи вие как сте. Добре ли прекарваш? Сигурно е много романтично.

— Добре ли си, сестричке? — Джеймс вдигна другата слушалка. — Не мога да повярвам, че заряза удоволствието да видиш как спуква татко от бой на скрабъл заради някакъв петзвезден хотел. Как можа да направиш подобна глупост?

Каролайн се разсмя, но в същия момент очите й се напълниха със сълзи.

— Прекарвам си чудесно — рече тя и се постара да го каже искрено. — Тук е невероятно красиво и наистина е страшно романтично. — Тя огледа хотелската стая с леглото с балдахин и меките столове и й се прииска да се сгуши на любимия си фотьойл в ъгъла на хола у техните. — Истинско вълшебство. Храната е чудесна, преядох. През януари започвам диета. — Гласът й прозвуча пресилено весел. — Трябва да затварям — рече тя, — да се приготвя за вечеря. Звъннах само да ви кажа здрасти. Целунете малките от мен.

— Те ще си отворят подаръците тази вечер — обясни Джеймс. — Пърл настоя. Много им липсваш.

Господи. Това беше. Тя не можа да се сдържи.

— И те много ми липсват — призна тя и избухна в сълзи. — Всички много ми липсвате.

В същия момент вратата се отвори и Барт влезе, лицето му — поруменяло от парата.

— Мила? Добре ли си? — попита угрижено майка й.

— Добре съм, наистина съм добре, прекарваме си чудесно. Ще се видим след няколко дена, а утре ще звъннем, чао, чао. — Тя побърза да затвори и избърса лице с ръце, но Барт видя сълзите й.

— Каро, ангелче, какво има?

Тя се изправи, преглътна сълзите и пристъпи към него.

— Голяма съм глупачка. Всичко е наред, добре съм. Сауната приятна ли беше? Трябва да се обличаме.

Барт я стисна за лакътя.

— Няма за къде да бързаме. Какво е станало? Защо плачеш?

Гласът му не беше изпълнен със съчувствието, което тя очакваше, и тя го погледна в очакване да получи одобрение от него и утеха.

— Нали ти казах, просто се държа като глупачка. Неочаквано ми домъчня за дома. Това е.

Тя го целуна по врата, но той се отдръпна.

— Барт? Какво има?

Той поклати глава.

— Не мога да повярвам.

— Кое?

— Как… Трябваше да се сетя. Трябваше отдавна да се сетя, че каквото и да направя няма да е достатъчно добро.

— Барт, любими, какви ги говориш? Аз не…

— Бях планирал всичко, платих всичко. Доведох те в най-хубавия хотел в Алпите, хотел, спечелил какви ли не награди, а на теб ти е мъчно за дома. Значи предпочиташ да си в Лондон.

Каролайн го прегърна през кръста.

— Не предпочитам да съм в Лондон, не искам да съм другаде — опита се да го убеди тя. — Просто за момент ми стана тъжно. Нищо повече.

Пристъпи напред и отпусна ръце на раменете му. Те си останаха стегнати.

— Те ми липсват. Това е. Днес е Коледа. Те са ми семейство. Не означава, че не предпочитам да съм тук…

Каролайн спря по средата на изречението и едва тогава разбра защо е замълчала. Едва тогава умът й проследи реакцията на тялото и тя усети какво става. Ръката на Барт я беше зашлевила през лицето, през устата, а главата й се беше отметнала настрани, към рамото.

— О — бе единственото, което уста да каже. — О, боже.

Последва силно плющене и ръката на Барт се заби в стената, а тя трепна и се олюля назад. Този път обаче той не удари нея. Само първия път. Само веднъж.

— Мамка му — изрева той и тя изхленчи. — Мама му стара, Каро. Защо ти трябваше да го правиш?

Тя не отговори, а той изпъшка.

— Защо трябваше да го правиш? — попита отново той, този път тихо, сякаш говореше на себе си. След това я привлече към себе си, обгърна я с едрите си ръце, приглади косата й и замърмори: — Извинявай, много се извинявам, ангелче, милото ми ангелче, просто исках всичко да е съвършено.

Ето че тя започна да го успокоява, да целува ръцете му и да шепти.

— Всичко е наред, добре съм. Наистина съм добре, обичам те, много те обичам.

Остави го да я целува по лицето, по очите и бузите, след това по устните, а сълзите му капеха върху мястото, което ръка му беше ударила, после устните му потърсиха нейните, горещи, настойчиви, и тя го остави да я целува, да я гали, да я обладае на ръба на леглото, нуждата му да получи прошка бе толкова голяма, че не можеше да направи нищо друго, освен да му я даде, да му даде онова, от което имаше нужда, да му даде себе си, да му даде всичко. След това го остави да й напълни ваната, да сложи ароматни соли, да я увие в пухкава хавлия и да я нарича свой ангел. Всичко бе отново наред, защото той й беше съпруг, защото тя го беше избрала и тя щеше да оправи нещата, защото нямаше към кого другиго да се обърне. Освен това знаеше, че той я обича. През всичкото време, докато я къпеше, докато вадеше роклята й от гардероба, докато й подаваше рано коледния подарък, чифт диамантени обеци, които настоя да си сложи, той не спря да й повтаря, че я обича. Той я обичаше.

* * *

Коледа за семейство Ратбоун беше по-тиха от обикновено. Джини беше разсеяна, сякаш се бе отнесла някъде. Джулиан реши, че Каролайн й липсва.

И двамата се преструваха на весели заради децата, чиято Коледа беше по-празна от други години откъм подаръци. Джулиан и Джини бяха напълнили чорапите въпреки протестите на Изи.

— Коледа не е само подаръци, Джини, децата трябва да го научат. В момента ни е трудно. Това е истината.

— Да — бе отвърнала тя, — напълно права си, трябва да научат. Така и ще стане, но след време. Те са още съвсем малки. Позволи ми да ги поглезя. Моля те.

Изи се беше предала и Джини отиде на пазар и купи какво ли не.

Джини не беше единствената разсеяна. Джеймс и Изи пристъпваха на пръсти и се избягваха. И двамата си мълчаха, и двамата таяха собствените си тревоги. И двамата си имаха тайни.

На сутринта, след като Пърл и Алфи отвориха подаръците в чорапите и изядоха шоколадовите монети за закуска, преди да се настанят пред едно от новите си DVD-та, Изи се измъкна от къщата, уж да разходи Господин Бътъруърт. Вътре се задушаваше, Барт и Каролайн ги нямаше, за да разведрят положението, Джини се беше скрила в кухнята, а Джеймс се спотайваше. Сигурно пресмяташе цената на всичко, реши тя.

Едва когато излезе, успя да разопакова малкото пакетче, което пристигна за нея в кафенето, опаковано в красива плътна хартия с малка картичка. Скри го в джоба на сакото и сложи каишката на Господин Бътъруърт.

 

 

Честита Коледа, Изи, гласеше картичката. Опитах се да ти избера нещо красиво, което ще носиш и няма да прилича на скъпа дрънкулка, която привлича вниманието. Докато измисля, ми беше безкрайно интересно. Дано изборът ми да е успешен и да ти хареса. С обич, СГ.

Тя отвори кутийката. В нея откри обикновен пръстен от метал с цвета на среброто. Беше масивен, горната част плътна. Тя прокара палец по него и откри малка закопчалка от вътрешната страна. Натисна я и горната част на пръстена щракна, отвори се и разкри тайно отделение като елизабетински пръстен с отрова, въпреки че в този нямаше беладона, а нещо много по-изящно. Тайното отделение беше облечено с диаманти. Тя плъзна пръстена на дясната си ръка и го наклони, така че да улови слънчевите лъчи. Дъжд от малки дъги се отрази по прозореца на колата и тя се усмихна. След това щракна капачето. Отвън си беше най-обикновен сребърен пръстен от онези, които се предлагат в стотици малки бутици, и тя съвсем спокойно можеше да си го е купила сама. Но и той, също като сърцето й, криеше тайна. Изи Ратбоун се влюбваше.

 

 

Джеймс използва излизането на Изи, за да пусне есемес на Кас. Това бе техният начин на общуване, ако изобщо можеше да се нарече общуване. Тя отказваше да говори с него по телефона, а той я беше виждал два пъти след първата, изпълнена с неловко мълчание среща на кафе в „Ориел“, но тя приемаше есемесите и понякога им отговаряше. Той научи, че не бива да пише цели изречения, нито да се доближава прекалено до тийнейджърския й жаргон (пробва един път и се оказа невъобразима катастрофа), затова използваше своя начин на писане. Това я разсмиваше.

Честита Коледа, написа той. Пожелавам ти чуден ден & дано подаръкът не е прекалено тъжен.

Отговорът пристигна по-бързо от обикновено. Подарък става. Мерсаж. Цветът можеше да е по-трагичен. К х

Джеймс прочете есемеса с удоволствие и дори малко гордост. Цветът можеше да е по-трагичен. Това бе върховна похвала от обикновено непреклонната Кас. Освен това имаше „х“ накрая. Това бе много повече, отколкото смееше да се надява. Неочаквано усети прилив на обич към децата си, към всичките си деца. След това влезе в кабинета, за да гледа Пингу заедно с Пърл и Алфи.

 

 

Коледа у семейство Ратбоун може и да беше тиха, но в дома на семейство Бейли, където Хариет беше със семейството си, беше невъобразимо шумно покрай трите печени пернати („Пуйпилпат или както там решите, че искате да го наречете“, бе казал бащата на Хариет, очилата му, запотени от горещите картофи. „Пуйпатпил“ го поправи зетят на Хариет, „за да се знае, че става въпрос за пуйка, патица и пиле“, а Хариет и баща й се спогледаха многозначително, докато тя седеше на масата и кухнята и белеше кестени с остър нож) и деветимата — Хариет, родителите й, сестра й Ем и съпруга й Хенри, брат й Марк и съпругата му Ана и близнаците им, Тиги и Моли — плюс трима гости. Често се случваше да са повече, но тази година майката на Хариет бе сравнително скромна и бе поканила единствено странната жена, която живееше по-надолу на улицата и миришеше на нафталин, неотдавна овдовяла приятелка, която ходеше в тоалетната на долния етаж, за да плаче, след като видеше нещо — от крекери до нож за филиране — което й напомняше за съпруга й и голф инструктора й, който носеше тупе, а Хариет открай време мислеше, че вятърът на игрището сигурно го отвява. Най-сетне, слава богу, беше поканен и кръстникът на Хариет, Хари, на когото тя бе кръстена и когото обичаше повече от почти всички други на света. Той притежаваше антикварен магазин в Брайтън и за Коледа й подари красив шкаф за вино в стил ар деко с коктейлни чаши от гравиран кристал, сребърен шейкър и коктейлни клечки, които си имаха специални места в лакираното сандъче. Той светваше, когато отвориш капака, и огледалата на вратичките бяха най-изящните, които някога беше виждала.

— О, Хари — извика тя, когато той го вкара вътре. — Страхотен е, невероятен. Ти си невероятен. Къде обаче ще го сложа?

— Отърви се от нещо друго. Какво ще кажеш за безполезния ти приятел, който дори не е тук. Така ще имаш достатъчно място — отвърна той и й намигна.

Тя изви очи към него.

— Уил е чудесен — отвърна тя, но без да се сърди, — а ти знаеш, че се налага да празнуваме Коледа разделени. Семейството на Уил… — тя направи гримаса. Хари бе кимнал и отвърнал, че разбира, той наистина беше чудесен и наистина проявяваше разбиране, но попита дали Уил имал специален шкаф с гравирани крачета за напитките си?

Хариет настоя да седне до Хари за вечеря и му сервираше, отрупа чинията му с пуйпилпат — на баща й му отне половин час, докато нареже печеното на порции — вече поизстинало, печени картофи и пащърнак, моркови с масло, брюкселско зеле с кестени и хлебния сос на Хариет, а той пи червено вино и й разказваше мръсни истории от приключенията си в гей сауните на родния си град.

— Сигурна съм, че не би трябвало да ми разказваш подобни истории — рече тя, когато най-сетне успя да вмъкне някоя и друга дума. — Не трябва ли да си моралният ми водач?

— Че аз съм точно такъв — отвърна гордо той — и не виждам по-добър начин да защитя морала ти на дама, а именно като ти разкрия какви невероятни мръсници и перверзници са мъжете. Аз се жертвам, мила Хариет, за да ти покажа отчайващите последствия от живота на морална низост и да те приканя да поемеш по пътя на добродетелта.

Той беше особено доволен от кратката си реч и лапна хапка пуйпилпат.

— Това е малко мръснишко, нали — замисли се той. — Да натъпчеш едно пиле в задника на друго. Не че имам нещо против тази работа, но това е по принцип. — Аз съм човек, който държи всички да имат еднакви възможности.

Хариет изсумтя.

— Да. Сега, след като представяш нещата по този начин, мога единствено да се съглася, че е така. — Тя остави вилицата. — Нали не говореше сериозно за Уил? — попита тихо тя.

Хари я погледна.

— Че е напълно безполезен ли? Разбира се, че говорех напълно сериозно. Той е красавец, от когото нито една жена няма полза — рече той умишлено небрежно.

— Аз те питам сериозно. — Тя си пое дълбоко дъх. — Май ще трябва да му дам ултиматум. — Гласът й беше толкова тих, тя почти шепнеше, не че имаше нужда. Беше напълно невъзможно някой да я чуе, защото Тиги и Моли се караха шумно за колието от бисквитки, което баба им беше направила, Тара напразно се опитваше да влезе в ролята на рефер, а гласът на голф инструктора гърмеше, докато обясняваше нещо на овдовялата жена.

— На втория ден от Коледа ще ходим на обяд у Джеймс и Изи. Утре се прибирам у дома и ще говоря с него.

— О, боже, сигурна ли си? — Хари остави ножа и вилицата и посегна към чашата. Очевидно моментът не беше подходящ за пуйпилпат.

Хариет поклати глава.

— Не, разбира се, че не съм. Положението е почти отчайващо. Само че не успявам да измисля какво друго да направя.

— Миличката ми. Толкова ли много означава тази връзка за теб? — По лицето на Хари се бяха изписали обич, загриженост и на Хариет й се доплака. Той открай време беше човек, на когото можеше да разчита, защото я поставяше на първо място, повече дори от собствените й родители.

— Да — отвърна тя и щом го каза, осъзна, че това е самата истина. — Не беше чак така. Исках да стане, но не държах да бъда сгодена. Просто мислех, че би било хубаво. Сега обаче, след Париж…

Хари се намръщи. Беше му разказала всичко за Париж по време на един дълъг обяд в „Кафе Боем“ и той едва се сдържа да не се разплаче над френската си лучена супа и се упрекна за ужасния избор на ресторант.

— Изобщо не трябваше да те водя тук — измърмори той. — Толкова съм несъобразителен… Моля те, прости ми, миличка Хати.

Тя бе примигнала, тъй като отначало не разбра какво се опитва да й каже, докато не й хрумна, че става въпрос за заведението във френски стил. Тогава се разсмя и го прегърна, защото беше невероятен и прекрасен човек.

— Не може ли всички да са съобразителни като теб — попита го тя и той се овладя бързо, усмихна се и отвърна, че е желателно да са като него, а след това предложи да изядат по един шоколадов мус вместо пудинг.

— Сега вече имам чувството, че не мога да продължа напред, ако нещо не се случи. Просто не мога да продължа. На Уил обаче му е абсолютно все едно.

— А ти сигурна ли си, че нещо ще се промени? Не мисли, че бракът е вълшебна отвара. Той не подобрява нещата. Понякога просто ги влошава. Знам, при това много добре. — Хари се усмихна сухо. Навремето бил женен за богата американка и резултатът бил трагичен, тъй като тя го заварила в леглото с дизайнерката по вътрешна архитектура, която била наета да преобрази оранжерията. Същевременно измамената съпруга била ужасена, че е направила толкова обидно лош избор на мъж, че побързала да го обзаведе с магазин за антики и тясна, висока къща в Брайтън, която щяла да си остане негова, при условие че никога през живота си не се връща в щата Орегон.

— Няма лошо — беше заявил той небрежно. — Пред теб съм готов да се закълна, че няма да се върна там, дори да ми предложат шоколадов еклер, но не й го казах.

Тогава Хариет заяви, че е лош, и той побърза да се съгласи.

— Знам. Разбира се, че знам. Виж. — Тя посочи масата. Трите двойки — Ана и Марк, Ем и Хенри и родителите й. Освен тях плъзна поглед и по откачените гости. — В кой лагер предпочиташ да бъдеш?

Хари сви рамене.

— В нито един от двата. В моя си лагер. Не е нужно да си като останалите, сладурче. Майната им, да мислят каквото пожелаят.

— Не се притеснявам от онова, което мислят. Важното е аз как се чувствам. А това не мога да го пренебрегвам повече.

Той поклати глава.

— Сигурно. — Той се наведе и вдигна бутилката червено вино, която беше скрил до крака на стола, доля чашата на Хариет, след това и своята. — Няма да ги оставя да докопат хубавото винце — обясни тихо той и тя се изкиска. — И да те предупредя за нещо, любимке. Дай на Уил ултиматум, както си решила, но го направи единствено ако си готова за отговора. Защото може и да не получиш желания отговор.

Хариет кимна и отпи от пълната чаша. Той винаги се грижеше за нея. Винаги мислеше за нея. Тя обаче беше сигурна, че този път няма нужда. Уил я обичаше, сигурна бе и знаеше, че и той иска да са заедно. Просто имаше нужда да го побутне малко, да му покаже колко много иска да се оженят и тогава всичко щеше да си дойде на мястото. Неочаквано се почувства по-обнадеждена за бъдещето, отколкото от дълго време насам.

— Благодаря, Хари — рече тя и стисна с обич ръката му. Винаги ме караш да се чувствам божествено.

— Радвам се — отвърна той, но тревогата по лицето му така и не се скри. — Просто се грижи за сърцето си, защото ти е само едно и понякога, когато бъде разбито, няма да оздравее, както разправят хората. Времето не лекува всички рани, Хати.

— Няма страшно — отвърна тя. — Не се натъжавай. Ще се оправя. — Тя отново посегна към ножа и вилицата. — Всичко ще бъде наред. Яж си пуйпилпата.

След тези думи тя се усмихна.

 

 

Усети, че е нервна, докато пъхваше ключа във входната врата, ръцете й бяха леденостудени, ключът се изплъзна от пръстите й и падна на земята.

— По дяволите.

Наведе се, за да го вдигне от калната купчина листа до изтривалката. Шкафът беше отзад в колата — понякога джипът на Уил се оказваше полезен — и трябваше да остане там, докато той не се върнеше утре сутринта от летището.

— Ти ли си? — прозвуча гласът на Уил и вратата се отвори. Тя вдигна поглед, както беше превита с кални пръсти. — Реших, че някоя лисица се рови в листата. Да ти помогна ли?

Застана пред нея в старата си блуза от тренировките по ръгби и чифт прокъсани дънки, косата му — рошава, в едната ръка стиснал препечена филия, намазана с мармайт^[1], без който той не можеше. Усмихна се широко и погледна към автомобила.

— Много багаж ли имаш? Чакай, ще се обуя. — Проточи врат. — Мама му стара. Какво, за бога, е това?

Хариет вече се беше изправила, след като изтри ключа в долната част на якето и го прибра в чантата.

— Шкаф за коктейли в стил ар деко. Очевидно. Подарък ми е от Хари за Коледа.

— Къде, за бога…

— Ще го сложим ли? Добър въпрос. — Докато говореше, си припомни думите на Хари. Отърви се от нещо друго, бе казал той. Какво ще кажеш за безполезния ти приятел… Така ще имаш достатъчно място.

Той нахлузваше чифт гумени ботуши, които държеше до входната врата, докато с другата продължаваше да държи филията.

— Искаш ли? — попита той и й я подаде.

— Ти защо си се върнал? — попита тя и поклати глава. — Полетът ти не беше ли утре?

— Промених го. Нямаше да изтърпя още една вечер госпожа Макларън да ме натиска да си приказвам с грозноватата й дъщеря. Нали я знаеш…

— Ашлин ли? Онази с носа ли?

Уил изсумтя.

— Същата. „Ти си симпатичен неженен мъж“, не спря да повтаря. „Трябва да се върнеш към наследството си и да изискаш онова, което е твое рождено право.“ — Свали шлифера си от закачалката и го навлече.

Имитираше съвършено точно шотландския акцент на госпожа Макларън и Хариет си припомни неодобрителните погледи, които жената винаги й хвърляше. Някаква южнячка се беше намърдала, за да отмъкне наследника на замъка Ърскин, мъжа, който бе определен за съпруг за грозноватата й дъщеря. Госпожа Мак, най-близката съседка до Ърскин, нямаше никакво намерение да се съобразява с натрапници, затова просто се преструваше, че не забелязва Хариет, и винаги говореше за Уил като за необвързан. В малкото случаи, когато Хариет беше ходила там и на госпожа Мак й се налагаше да приеме присъствието й, докато пиеха задължителните коктейли, тя я наричаше просто „познатата“ на Уил и изтъкваше многобройните постижения на засрамената си дъщеря при всяка възможност.

— Днес сутринта Ашлин оскуба четиринадесет фазана толкова хубаво, че не остана нито перце по тях.

Имаше и други геройства.

— Ашлин изроди с голи ръце заклещено агне, а когато майката умря, тя го храни с биберон седмици наред.

Поглеждаше многозначително Хариет, която никога не би успяла да постигне подобно нещо, докато Уил не я прегърнеше през раменете, при което госпожа Мак и Ашлин се разбързваха и решаваха, че е дошло време да си ходят.

Симпатичен неженен мъж. Хариет не можа да се въздържи.

— Искам да се омъжа, Уил — избъбри тя и дъхът й излезе на валма в студения въздух, след това остана неподвижно, докато те се разнасяха в студения въздух.

— А — отвърна той, — ясно.

— Не казвай нищо, иначе няма да мога да довърша.

Той кимна послушно и намръщи чело. На Хариет й беше студено, тъй като бе все още пред вратата, пръстите на краката я боляха, бяха измръзнали, но не намираше сили да влезе вътре, не можеше да направи нито крачка. Ако помръднеше, ако започнеше да сваля багажа си и коледните подаръци, да пренася мръсните дрехи от колата и да слуша как майка му е сервирала ряпа вместо печени картофи на Бъдни вечер, а тя да му разказва за ужасните си племенници и да преувеличава, за да го разсмее, тогава важното щеше да остане на заден план, щеше да пропусне шанса, а моментът да отлети, щеше да изгуби кураж и положението да си остане същото, а тя разочарована, огорчена завинаги или поне така й се струваше. Затова остана на прага на дома си също като човек, който продава евтини кухненски кърпи, пъхнала ръце в джобовете, докато мъжът, когото обичаше толкова много, се беше изправил пред нея, след като чу думите, които тя се боеше да изрече от толкова дълго.

— Искам да се омъжа, не искам да чакам години, докато ми предложиш. Не искам още едно лято да ходим по сватби и всички да ме избягват или да ме гледат със съчувствие, когато неомъжените момичета се нареждат, за да хванат букета, и да знаят, че булката ме е сложила на такова място, че със сигурност да хвана букета. Не искам да бъда единствената от приятелките си и да карам Изи, Стела и Каролайн да внимават какво говорят, когато са около мен, когато се оплакват от съпрузите си или обсъждат годишнините, прекарани със свекър и свекърва. Не искам повече да се питам дали ще продължаваме по този начин, докато най-сетне не се разделим, а аз ще бъда прекалено стара, за да си намеря друг, затова ще трябва да се оглеждам за разведени мъже с надеждата някой да се ожени за мен, за да има деца, или някой с деца, които ще ме мразят и бивша, която ще ме ненавижда; не искам повече да се питам всеки път, когато излезем на специална вечеря или заминем някъде за уикенда, или когато и да е, дали няма най-сетне да ми предложиш, а след това да остана разочарована.

Уил я наблюдаваше като ударен от гръм, беше отворил уста, за да заговори, но не можа да промълви и дума.

— Не искам да прекарваме още една Коледа разделени, ти у вашите, а аз у нашите, просто защото не сме нито женени, нито сгодени и затова всички мислят, че връзката ни е едно нищо и трябва да се държим като необвързани, а с мен да се държат като с бавачка, когато на Ана й писне да си гледа децата, защото леля Хариет ще се справи, защото си няма друга работа, горкичката, нали не е омъжена. (Това беше несправедливо, знаеше, че не е справедливо; много обичаше племенниците си, в Ана никога не гледаше да се отърве от тях, но така и не успя да се сдържи и всичко се изля в един дълъг, буен поток.) Всеки път, когато се върна в Лондон, хората се питат дали през новата година няма да стане нещо, ала нищо не се променя, положението си е все същото.

Тя си пое дълбоко дъх и се опита да се овладее.

— Искам да се омъжа, Уил — рече отново тя. — Решението зависи от теб. — Погледна го и по очите му разбра, че знае какви ще бъдат следващите й думи, настояваше безмълвно да не ги изрича, но тя бе стигнала твърде далече и връщане назад нямаше.

— Или се сгодяваме в най-скоро време, през следващия месец, или…

— Недей — поклати глава Уил, — моля те, Хати, не го казвай.

— Или приключваме — продължи тя, неспособна да повярва, че го е казала. — Повече не мога да продължавам по този начин, Уил. Просто не мога. Не е нужно да решаваш веднага, разбира се. — Тя замахна в израз на безсилие с ръце. — Извинявай. Избрах неподходящ момент. Помисли си, ти решаваш. — Почувства се ужасно, силно засрамена, прииска й се да му обърне гръб и да избяга, ала не й стигаха силите.

— Не — отвърна тихо той, — няма нужда да обмислям този въпрос.

Тя изсумтя и усети как тялото й се отпуска от облекчение. Слава богу. Слава богу, че нямаше да й се налага да чака още дълго. Всичко щеше да бъде наред.

— Много се извинявам, Хати. — Тонът му я накара да вдигне рязко глава и едва тогава видя, че той плаче. — Много се извинявам, но… мама му стара. — В гласа му долови гняв и го погледна втренчено. О, не. О, не и не, и не.

— Казах ти да не го правиш, но ти не ме послуша. Аз… обичам те. Знаеш, че те обичам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. — Той поклати глава. — Мамка му. Не мога да повярвам, че ме караш да го направя.

Тя протегна ръка към него. Вземам си думите обратно, изкрещя тя безмълвно. Вземам ги обратно, не казвай нищо, само не казвай онова, което не искаш да кажеш, не казвай нещо, което после не можеш да върнеш назад. Тя знаеше, че не може да върне своите думи назад.

Уил пое ръката й и стисна лекичко пръстите й. Палецът му поглади безименния й пръст.

— Нямаше нужда да е или всичко, или нищо. Аз щях… Щях да стигна до този момент. — Може би. Само че не си сигурен, помисли си тя. Ето затова го направих. Защото мисля, че твоето „щях да стигна до този момент“ не ми стига. Вече не.

Той пусна ръката й и тя увисна.

— Само че няма да ти позволя да ме притискаш до стената, Хати. Няма да тръгна към олтара с пищов, опрян в главата. Така ли искаш да стане? — Той замълча, а след малко гласът му прозвуча спокойно. — След като поставяш въпроса или да се женим, или да се разделяме… тогава се разделяме.

Той не срещна погледа й.

— Мамка му — рече той и изрита касата на вратата. Мина покрай нея и отиде до автомобила. — Излизам да се поразходя с колата. До после.

Когато се качи зад волана, я погледна, сякаш се канеше да й каже нещо. След това поклати глава и потегли.

Хариет се облегна на касата на вратата и се разплака неудържимо. Хари се оказа прав, той винаги беше прав. Тя беше готова да чуе един-единствен отговор, който се бе надявала да получи. Защо не го послуша? Ако си беше държала устата затворена, сега щеше да е вътре, да препича нова филийка на Уил и друга за себе си, да приготвя чай, да седне пред камината, а по-късно двамата щяха да се любят на топло, вместо сега да стои премръзнала, да плаче сама на Коледа, а вятърът да подмята кичури коса около лицето й. Мина кола й от нея се разнесе „Приказка за Ню Йорк“ на „Погъс“. Това бе любимата й коледна песен, която си пускаше по много пъти, а Уил пъшкаше и притискаше възглавници към ушите си, докато тя пееше завалено заедно с песента. Сега вече знаеше, че никога няма да чуе отново песента, без да си припомни този момент. Песента бе съсипана завинаги. Тя самата бе съсипала всичко.

Беше прекалено късно, а чувството беше най-отвратителното на света.

 

 

Вилата

Известно време седяха в мълчание. Бяха вътре почти час поне според неговия часовник. Той погледна кръглия циферблат с календара и цифрите, пригодени както за през деня, така и за през нощта. Символ на успеха ли беше? Ако не на друго, бе символ на богатство. Колко важен само му се струваше. Той се усмихна вътрешно.

Откъм ъгъла долетя стенание и той бързо се обърна към другия. Седеше неподвижно, по лицето му се беше изписал гняв. Дали не се беше опитвал да разхлаби вързаните си китки и да пъшкаше от усилие? Двамата се погледнаха.

— Недей — предупреди го тихо той и едва видимо повдигна пушката. — Не се опитвай да правиш глупости.

Мъжът извърна поглед и отпусна тежко глава на стената, без да крие безсилието си.

Приближи се още малко до прозореца, протегнал оръжието пред себе си, така че онези отвън да го видят, а главата и раменете си задържа ниско. Ето ги и тях. Отряд въоръжени полицаи, вдигнали в готовност пушките. Не бяха далече от града, макар на човек да му се струваше, че къщата е отдалечена. Не биваше да се изненадва, че пристигнаха толкова бързо. Когато ставаше въпрос за огнестрелно оръжие, всички се задействаха бързо. Необяснимо защо, цялото положение го изненада. Не бе планирал да стане така. Как да предположи, че в края на уикенда ще бъде… какво? Мъртъв ли? Може би заловен? Но да седи тук и да чака? А, не. Тази работа трябваше да приключи рано или късно, по-скоро рано, в това поне беше сигурен. Нямаше провизии, нито дори вода. По някое време щеше да заспи. Колко дълго можеше да издържи без сън човешкото тяло? Не беше сигурен, но знаеше, че адреналинът ще го държи буден до време. Все някога изтощението щеше да го притисне, реакциите му да се забавят и всичко пред погледа му да се размаже.

Най-добре да измисли план, преди това да се случи.